РЕШЕНИЕ
№ 904
гр. Пловдив, 24.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Велина Бр. Дублекова
при участието на секретаря Розалия Н. Тодорова
като разгледа докладваното от Велина Бр. Дублекова Гражданско дело №
20215300102409 по описа за 2021 година
Предявен е иск с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т.3 от ЗОДОВ.
Ищецът В. Б. Д., ЕГН **********, с адрес гр. ****, ж.к. „*****“, бл.**,
моли съда да осъди Прокуратурата на Република България, седалище гр.
София, бул. „Витоша“ №2, да му заплати обезщетение в размер на 30 000 лв.
за неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на повдигнато
срещу него обвинение в извършване на престъпление, ведно със законната
лихва, считано от влизане в сила на постановлението за частично
прекратяване на наказателното производство до окончателното изплащане на
сумата. Претендира разноски.
Исковата претенция се основава на твърденията, че на 19.01.1994г.
ищецът е привлечен като обвиняем по сл. дело № 304-Н/ 94г. по описа на
ОСС Пловдив, за извършване на множество кражби, извършени при
предварителен сговор с други две лица. Наложена му е мярка за неотклонение
„задържане под стража“ и мярка за процесуална принуда „забрана за
напускане на страната“, приведен е в следствения арест, а през април 1994г. е
преместен в Затвора – гр. *****. Впоследствие мярката за неотклонение е
изменена в „подписка“.
Твърди, че наказателното производство е частично прекратено срещу
него с постановление на РП- Пловдив от 28.12.2006г., поради липса на
доказателства за участието на ищеца в престъпните деяния. Наказателното
1
производство по сл. дело № 304-Н/ 94г. по описа на ОСС Пловдив е
прекратено с постановление на РП – Пловдив от 19.01.2009г. Твърди, че
научил за прекратеното срещу него наказателно производство на 17.10.2016г.,
когато е получил прокурорски акт по негово настояване.
Твърди, че в резултат на незаконното обвинение в престъпление от
страна на прокуратурата ищецът е претърпял сериозно увреждане на правната
му сфера, като ищецът претърпял неимуществени вреди. Преживял е тежък
емоционален стрес. Отслабнал значително, към дата му на освобождаване от
затвора бил 48 кг. Сринал се психически и докато бил в ареста направил два
опита за самоубийство. Станал нервен и избухлив, затворил се в себе си.
Страдал от повишена тревожност, общо безпокойство, напрегнатост и
потиснатост, безсъние, загубил тегло, изпитвал страх от възможно осъждане,
изпаднал в социална изолация. Докато бил задържан под стража изпитвал
силни притеснения за семейството си, тъй като той осигурявал средствата за
тяхната издръжка. След освобождаването му от ареста срещал затруднения
при намиране на работа. Наложената мярка „забрана да напуска страната“ му
провалила плановете да замине за **** да работи там.
В срока за отговор по чл.131 ГПК ответникът Прокуратурата на
Република България е писмен отговор, с който оспорва иска изцяло – по
основание и по размер. Прави възражение че искът е погасен по давност, като
се позовава на обстоятелството, че постановлението за прекратяване на
наказателното производство срещу ищеца е от 28.12.2006г., от когато са
изминали повече от пет години. Оспорва за ищеца да са настъпили
значителни вредни последици извън обичайните неудобства и притеснения,
оспорва като недоказани твърденията на ищеца за претърпените от него
вреди. Твърди, че ищецът е осъждан, с две предишни присъди. Оспорва
описаните в исковата молба опити за самоубийство да са във връзка с
воденото срещу ищеца наказателно производство, като твърди, че ищецът
има и предходни опити за самоубийство – два опита през лятото на 1986г.,
заради което е лекуван стационарно, води се на учет с диагноза „депресио
реактива“ в Психиатричния диспансер гр. ****. Твърди , че ищецът се
очертава като абнормна личност със склонност към обществено опасни
деяния, а демонстративните опити за самоубийство са със симулативен
характер, присъщ за абнормените личности. Релевира възражение срещу
размера на претенцията като прекомерна, несъобразена с принципа на
справедливостта и разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Твърди, че същата е
изключително завишена и не е съответна на претърпените вреди. Релевира
възражение, че с поведението си ищецът има изключителна вина за
настъпването на твърдените от него вредни последици, в условията на
евентуалност твърди, че ищецът е допринесъл за настъпване на вредоносния
резултат.
Пловдивският окръжен съд, като взе предвид събраните по делото
писмени и гласни доказателства, както и доводите на страните намери за
2
установено следното:
По допустимостта на иска.
Предявеният иск е допустим и следва да бъде разгледан по същество.
По основателността на иска.
Съгласно разпоредбата на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ държавата отговаря за
вредите, причинени на граждани, от незаконно обвинение в извършване на
престъпление, ако лицето бъде оправдано или наказателното производство
бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че
извършеното деяние не е престъпление. Отговорността на държавата е
обективна. Тя може да бъде ангажирана независимо от това дали вредите са
причинени виновно от съответното длъжностно лице, действало от името на
съответния държавен орган, както и независимо от това дали осъществените
отделни процесуално-следствени действия са били извършени в съответствие
със закона и в рамките на правомощията на съответния държавен
правозащитен орган. Достатъчно основание е обвинението в престъпление да
е признато за незаконно, а то винаги е такова, щом като привлеченото като
обвиняем лице бъде оправдано или наказателното производство спрямо него
бъде прекратено на основание, че деянието не е извършено или че
извършеното деяние не е престъпление.
Основателността на предявения иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3
ЗОДОВ се обуславя от кумулативното наличие на следните предпоставки:
повдигнато срещу ищеца обвинение за извършено престъпление; влязла в
сила оправдателна присъда или акт за прекратяване на производството;
претърпени неимуществени и/ или имуществени вреди; причинна връзка
между претърпените вреди и незаконното обвинение.
В настоящия случай по отношение на първите две предпоставки за
уважаване на иска за неимуществени вреди – повдигнато срещу ищеца
обвинение и влязъл в сила акт за прекратяване на наказателното
производство, съдът намира, че същите са налице, което се установява от
приложените по делото материали по наказателното производство – сл.д. №
304-Н/ 1994г. по описа на ОСС при ОП – гр. Пловдив, пр.пр. № 305/ 2006г. по
описа на РП Пловдив. От същите се установява, че на 19.01.1994г. ищецът е
бил привлечен в качеството на обвиняем по досъдебно производство – сл.д.
3
№ 304-Н/ 1994г. по описа на ОСС при ОП Пловдив, за извършване на
множество кражби, извършени при предварителен сговор с други две лица.
На ищеца е повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл.196а
във вр.чл.196, ал.1, т.2 във вр.чл.195,ал.1, т.3 и т.5 във вр.чл.194, ал.1 във
вр.чл.26, ал.1 във вр.чл.29, ал.1, б. “б“ от НК, като по отношение на него е
била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. Впоследствие
квалификацията на обвинението спрямо ищеца е било изменена, като на
13.10.2006г. ищецът е бил привлечен като обвиняем в извършване на
престъпление по чл.195, ал.2 вр. ал.1, т.3 и т.5 във вр.чл.194, ал.1 във вр.чл.29,
ал.1, б. “а“ и б. “б“ във вр.чл.26, ал.1от НК, а на 22.11.2006г. ищецът е бил
привлечен като обвиняем в извършване на престъпление по чл.196, ал.1, т.2
във вр.чл.195,ал.1, т.3 и т.5 във вр.чл.194, ал.1 във вр.чл.26, ал.1от НК.
Страните не спорят, че наказателното производство срещу ищеца е било
прекратено с постановление за частично прекратяване от 28.12.2006г. на РП
Пловдив, което обстоятелство се установява и от приетото по делото като
писмено доказателство препис от Постановление от 28.12.2006г. за частично
прекратяване и спиране на наказателното производство, постановено от
прокурор при РП- Пловдив /л.130 – л.134/. С цитирания прокурорски акт
мярката за неотклонение „подписка“ и мярката за процесуална принуда
„забрана за напускане на страната“ по отношение на ищеца са отменени.
Наказателното производство против ищеца е прекратено поради недоказаност
на обвинението относно авторството на ищеца при извършване на деянието. С
постановление от 19.01.2009г. за възобновяване и прекратяване на
наказателното производство, постановено от прокурор при РП- Пловдив,
наказателното производство по сл. дело № 304/ 1994г. по описа на ОСС – гр.
Пловдив е прекратено поради изтичане на давността, изключваща
възможността за осъществяване на наказателно преследване, като към датата
на прекратяване на наказателното производство, същото е водено срещу
неизвестен извършител.
Спорен по делото въпрос се явява обстоятелството дали актът за
частично прекратяване е влязъл в сила, като в тази връзка е представена
разписка /л.105/, от която се установява, че постановлението за прекратяване
е връчено на ищеца на 17.10.2016г. При липса на доказателства, че
производството по отношение на ищеца е възобновено, в каквато връзка няма
и твърдения от страна на ответника, съдът приема, че постановлението за
4
прекратяване е влязло в сила след изтичане на срока му за обжалване от
страна на ищеца, съответно на 25.10.2016г., като е ирелевантно дали същото е
връчено и на другите лица, по отношение на които производството е
прекратено.
По отношение на следващите две предпоставки – претърпени
неимуществени вреди и причинна връзка между претърпените вреди и
незаконното обвинение, съгласно ТР № 3/2005г. по т.д. 3/2004 на ОСГК на
ВКС държавата отговаря за всички вреди, пряка и непосредствена последица
от увреждането. Отговорността е обективна и не е обвързана от наличието
или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите.
По отношение на неимуществените вреди съдът намира следното:
В практиката на ВКС се приема, че когато при незаконно повдигнато
обвинение се претендират неимуществени вреди в рамките на обичайния
размер – то тяхното настъпване и причинната връзка с незаконния
наказателен процес се предполагат /в този смисъл са и Решение № 480/2012.
по гр.дело № 85/2012 г., IV г.о. на ВКС; Решение № 138 по гр.д. № 637/2012,
IV г.о. на ВКС; Решение № 457 от 25.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1506/2009
г., IV г. о. на ВКС/.
С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав приема, че са
налице всички кумулативно изискуеми елементи на фактическия състав –
като претърпяването на неимуществени вреди и причинната връзка с
незаконно водения процес се установяват както от показанията на
свидетелите Д. Д.а и В. П., така и от въведената с цитираната практика на
ВКС житейска презумпция, доколкото ищецът излага твърдения за
претърпени неимуществени вреди, които се отличават по своя интензитет от
обичайното за подобни случаи. В тази връзка от показанията на разпитаните
по делото свидетели /показанията на св. Д.а – съпруга на ищеца, съдът
кредитира при условията на чл. 172 ГПК, като отчита връзката с ищеца и
съответно евентуалната заинтересованост на свидетеля/ се установява, че
обвинението се е отразило негативно върху ищеца – преживял психически
стрес, бил съсипан, станал изнервен, нищо не го радвало, даже детето,
изпадал от едно настроение в друго.
Предвид гореизложеното искът за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди се явява доказан по своето основание и съдът следва
5
съгласно чл. 52 ЗЗД да определи размера на неимуществените вреди по
справедливост.
Съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени с ППВС
4/68г. понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно
понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно
съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при
определяне размера на обезщетението. Сред тези обстоятелства, с оглед
спецификата на правното основание по чл.2, ал.1, т.3, пр. 1 ЗОДОВ,
практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, отнася: тежестта на
престъплението, за което е било повдигнато незаконно обвинение;
продължителността на незаконното наказателно преследване; интензитетът
на мерките на процесуална принуда; броят и продължителността на
извършените с участието на подсъдимия процесуални действия; начинът, по
който обвинението се е отразило върху пострадалия с оглед личността му и
начина на живот; рефлектирало ли е обвинението върху професионалната
реализация на пострадалия, на общественото доверие и социалните му
контакти, отраженията в личната му емоционална сфера, здравословното му
състояние, характера и интензитета на претърпените емоционални,
психически и нравствени терзания, възраст на увредения, обществено и
социално положение, разгласа и публичност на воденото наказателно
производство, икономическите условия в страната и стандарта на живот,
установената практика за присъждане на обезщетения при сходни случаи /в
този смисъл са Решение № 358 от 06.01.2015 г. по гр. д. № 2026/2014 г. на
ВКС, Решение № 149 от 2.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 574/2010 г., III г. о.,
ГК., Решение № 5 от 13.03.2013 г. по гр. д. № 638/2012г. на ВКС/. Във всеки
случай, за да отговаря на критерия справедливост, определеното от съда
обезщетение следва при отчитане на всички релевантни по делото
обстоятелства, относими към пострадалото лице и претърпените от него
увреждания по най-пълен начин да обезщетява претърпените от него болки и
страдания и в този смисъл да се явява техен паричен еквивалент /в този
смисъл е ППВС 4/68г. и ТР 3/2005 по т.д 3/2004 ОСГК/.
Като съобрази горното съдът намира, че при определяне размера на
обезщетението следва да се вземат предвид следните обстоятелства,
установени в настоящия случай:
6
Повдигнатото обвинение е за тежко умишлено престъпление, т.е. при
осъдителна присъда е съществувала реална възможност на ищеца да бъде
наложено ефективно наказание лишаване от свобода, предвид на което е
нормално да се приеме и не се нуждае от специално доказване, че ищецът е
имал отрицателни стресови преживявания, изпитвал е напрежение и
притеснения по време на продължилото срещу него наказателно
производство. Първоначално по отношение на ищеца е взетата мярка за
неотклонение „задържане под стража“, за период от четири месеца и 22 дена
/от 19.01.1994г. до 10.06.1994г./, след което мярката е изменена в „подписка“,
която е най- леката възможна и която не е ограничила съществено личната и
имуществената сфера на ищеца.
Наказателното производство е продължило от 19.01.1994г. до
28.12.2006г., т.е. продължило е 12 години, 11 месеца и 9 дни, което надхвърля
обичайната продължителност и е необосновано дълъг период, което
обстоятелство се отчита от съда при определяне размера на обезщетението.
Но също така следва да се отчете, че наказателното производство срещу
ищеца е протекло предимно само в досъдебна фаза, както и не се установяват
множество процесуални действия, на които ищецът е бил задължен да
присъства.
На следващо място от събраните по делото доказателства не се
установява негативните преживявания на ищеца да се отличават по характер
и интензитет, значително над обичайните за подобни случаи. Безспорно е, че
всяко наказателно производство (особено когато същото е било
безрезултатно), всякога води до негативни преживявания, свързани с
психически тормоз и стрес, неудобство пред обществото, злепоставяне сред
близки и познати, което обосновава и наличието на негативни изживявания,
които съществено разстройват душевния мир на съответното пострадало
лице. Но в настоящия случай не се установява обвинението да се отразило
крайно негативно върху ищеца с оглед неговата личност и начин на живот, не
се установява да е рефлектирано върху професионалната му реализация, да се
отразило в каквото и да е била степен на общественото доверие и социалните
му контакти. Не се установяват негативни отражения върху здравословното
състояние на ищеца, както не се установява личната емоционалната сфера на
ищеца да е засегната в значителна степен, същият да е претърпял
7
емоционални, психически и нравствени терзания от особен характер и в такъв
значителен интензитет, отличаващ ги от обичайните такива.
Така не се установяват твърденията на ищеца, че е станал нервен и
избухлив, че страдал от безсъние, имал оплаквания от световъртеж. В
показанията и на двамата разпитани свидетели не се съдържат такива данни.
Не се установяват твърденията на ищеца, че воденото срещу него
наказателно производство е дало негативно отражение върху
професионалната му реализация, както и че същото му е попречило да си
намери работа. Или поне при всички положения не може да се приеме, че
това е единствената причина, тъй като ищецът твърди, че при започване на
работа изисквали от него да представи свидетелство за съдимост. Видно от
приетото по делото като писмено доказателство Справка за съдимост /л.30 -
л.31/ ищецът има постановени две предходни присъди за престъпления от
общ характер, като към периода 1994г. – 1997г. реаблитацията не е била
настъпила. Св. Д.а твърди, че той е имал затруднения, след като вече не е бил
задържан, да си намери работа, но никой не го искал, защото бил подсъдим.
Към този период обаче ищецът е бил съгласно справката за съдимост
осъждан, без да са били налице условията за реабилитация, тъй като не е бил
изтекъл срокът по чл.88а, ал.2 от НК. Отделно това, в процесния период
/периода, през който е било воденото наказателното производство срещу
ищеца/, срещу ищеца е образувано друго наказателно производство за
извършено престъпление от общ характер, което е приключило с осъдителна
присъда – наказателното производство в съдебната фаза е образувано през
2000 г., присъдата е влязла в сила на 14.02.2005г. и касае престъпно деяние,
извършено на 01.02.1998г.
На следващо място не се установяват твърденията, че ищецът е
изпаднал в социална изолация, че хората започнали да го гледат с „други
очи“, че се чувствал длъжен да дава обяснения, че е несправедливо обвинен,
което от своя страна, както и за да избегне неприятните слухове и поведение
на съседите си, наложило да сменят квартирата.Тези изводи на съда се
базират освен на липсата на убедителни доказателства, събрани в настоящото
производство, от които да се установяват тези твърдения на ищеца, и на
обстоятелството, че ищецът е с предходни осъждания, както и с последващо
осъждане, докато трае процесното наказателно производство, по други
8
наказателни дела от общ характер /Справка за съдимост, л.30 - л.31/.
Показанията на св. Д.а са неубедителни и недостатъчни, за да може въз
основа на тях да се мотивира извод, че в резултат на воденото срещу ищеца
наказателно производство същият изпаднал в социална изолация, накърнено
било доброто му име, както че същият изпитвал срам и неудобство от
отношението на хората към него. Отделно от това св. Д.а свидетелства, че
след освобождаването на ищеца от ареста, са наели друга квартира, защото
предишната не е била свободна, което сочи на други причини от обективен
характер, наложили смяната на квартирата. Също така свидетелката разказва
за свои чувства на неудобство и срам, които е изпитвала пред хората, които
питали къде е съпругът й, но тези преживявания на свидетелката и нейното
емоционално състояние са ирелевантни при определяне размера на
обезщетението за неимуществени вреди. Други доказателства за установяване
на твърденията на ищеца за накърнена репутация, че изпаднал в социална
изолация, както и че изпитвал срам и неудобство от отношението на хората
към него, не са ангажирани, а показанията на св. Д.а са недостатъчни да
мотивират извод за това. Също така не се установява репутацията и доброто
име в обществото на ищеца да е била засегната в значителна степен, тъй като
не се установява ищецът да е бил публична личност, няма и твърдения в тази
насока.
В обобщение следва да се посочи, че не се установява воденото срещу
ищеца наказателно производство да е причинило такава дълбока емоционална
травма, че е да сринало негово самочувствие, и да е оказало сериозно
негативно въздействие върху психиката му, финансовото състояние,
социалната и професионална реализация.
Но отношение на извършените от ищеца самонаранявания по време на
престоя му в ареста, във връзка с наложената му мярка за неотклонение, от
събраните по делото доказателства не може да се установи с категоричност
доколко същите са в резултат на влошено психическо състояние от преживян
стрес от повдигнатото обвинение или са съзнателни действия, целящи
влошаване на здравословното му състояние и поставянето му в състояние,
което обективно не позволява продължаване на престоя му в ареста. На
следващо място по делото не са събрани доказателства относно
действителното физическо състояние ищеца, какви травматични увреждания
9
е имал и какви медицински интервенции са му били извършени. Писмени
доказателства не са представени, а събраните в тази връзка гласни
доказателства са оскъдни на информация. От показанията на св. Д.а се
установява, че ищецът е претърпял множество операции, състоянието му било
тежко, то като цяло показанията на свидетелката са лишени от конкретика и
не дават пълна информация за състоянието на ищеца. В показанията си св. П.
заявява, че не знае какви манипулации са правени на ищеца.
Ирелевантно при определяне размера на обезщетението за
неимуществени вреди на ищеца е личното отношение на лекарите и
медицински персонал по време на престоя на ищеца в болница, евентуално
допуснатите лекарски грешки при лечението на ищеца, както и възникнали в
резултат на тях усложнения, неадекватно прилагано лечение и т.н. Данни за
такива се съдържат в показанията на разпитаните по делото свидетели, но
дали и в каква степен на ищеца е указана своевременна и адекватна
медицинска помощ, дали в резултат на неправилно проведено лечение са
настъпили усложнения, дали същият е бил подложен на дискриминационно
отношение, не са обстоятелства, които са относими към предмета на спора, а
именно ангажиране отговорността на прокуратурата поради незаконно
повдигнато обвинения в престъпление.
В обобщение от събраните по делото писмени и гласни доказателства
не се установява да се касае до случай на конкретни и особено силни
отрицателни преживявания във връзка с незаконното обвинение.
Предвид на изложеното настоящият съдебен състав, като съпостави
гореизложените задължителни критерии с установеното от фактическа страна
по настоящето дело, намира, че размерът на паричното обезщетение, който
най-пълно би съответствал на критерия за справедливост е 3000 лв.
Неоснователно е изрично направеното с отговора на исковата молба
възражение на Прокуратурата на РБ за прилагане на чл. 5 ЗОДОВ, което би
довело до отпадане на отговорността на прокуратурата за вреди или
намаляване на техния размер. Съгласно ТР № 3/2005 по т. д. № 3/2004г. на
ОСГК на ВКС държавата не отговоря за вреди, ако увреждането е причинено
по изключителна вина на пострадалия. Ако единствен каузален фактор е
поведението на пострадалия, държавният орган не отговоря. Ако само е
допринесъл – обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки
10
конкретен случай. В конкретния случай по делото не се установяват
обстоятелства, които да могат да обусловят извод, че ищецът е бил
единственият каузален фактор или е допринесъл за повдигане на незаконното
обвинение и за претърпените от него вреди. Такъв извод не може да бъде
мотивиран с направеното от ищеца признание за съпричастност към
осъществяването на инкриминираното деяние, тъй като впоследствие ищецът
е отричал участието си.
Неоснователно е възражението на ответника, че исковата претенция е
погасена по давност, тъй като давността тече от датата на уведомяване на
ищеца, за която се установи, че е станало на 17.10.2016г. В случая приложима
е общата петгодишна давност, исковата молба е подадена на 20.09.2021г., към
която датата давността не е изтекла.
Ето защо предявеният иск за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди следва да бъде уважен до сумата от 3000 лв., като за
разликата до пълния претендиран размер следва да бъде отхвърлен като
неоснователен и недоказан.
С исковата молба е направено искане за присъждане на законна лихва
върху присъденото обезщетение, считано от влизане в сила на
постановлението за частично прекратяване на наказателното производство до
окончателното изплащане на сумата. Искането е основателно с оглед
основателността на иска за заплащане на обезщетение за неимуществени
вреди, като по изложените по- горе в мотивите съображения съдът приема, че
постановлението за прекратяване на наказателното производство е влязло в
сила по отношение на ищеца на 25.10.2016г.
В частта за разноските.
С оглед изхода от спора – частична основателност на исковата
претенция, своевременно заявената претенция за присъждане на разноски и
представените доказателства за тяхната направа, на ищеца следва да бъдат
присъдени разноски, за платена държавна такса за настоящото производство в
размер на 10 лв., за което са представени доказателства.
По отношение на адвокатското възнаграждение са представени
доказателства за уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер
на 2400 лв., като с оглед уважения размер на исковете, по съразмерност на
11
ищеца следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 240 лв. /2400 лв. х 0.1/.
РЕШИ:
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, седалище гр. София,
бул. „Витоша“ №2, да заплати на В. Б. Д., ЕГН **********, с адрес гр. *****,
ж.к. „*****“, бл.**, сумата от 3 000 /три хиляди/ лева , представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно
повдигнато обвинение по досъдебно производство - сл.дело № 304-Н/ 1994г.
по описа на ОСС при ОП – гр. Пловдив, пр.пр. № 305/ 2006г. по описа на РП
Пловдив, ведно със законната лихва върху присъдената главница, считано от
25.10.2016г., до окончателното изплащане на сумата, като ОТХВЪРЛЯ като
неоснователен иска за разликата до пълния предявен размер от 30000 лв.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България, седалище гр. София,
бул. „Витоша“ №2, да заплати на В. Б. Д., ЕГН **********, с адрес гр. *****,
ж.к. „*****“, бл.**, сумата от 250 лв. /двеста и петдесет лева/ ,
представляваща разноски за производството по гр. дело № 2409/ 2021г. по
описа на Окръжен съд- Пловдив.
Сумите могат да бъдат заплатени от Прокуратурата на Република
България по следната банкова сметка ******.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Апелативен съд
Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Окръжен съд – Пловдив: _______________________
12