РЕШЕНИЕ
№1043
гр. Пловдив, 19.06.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в открито заседание на втори юни, през две хиляди и двадесетата
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Методиева
при секретаря Ваня Петкова и с участието на прокурор при ОП -
Пловдив Росен Каменов, като разгледа докладваното от
съдията административно дело № 396 по описа на съда за 2020 година, за да
се произнесе взе предвид следното:
Производство по реда на чл.203 и сл. от АПК, във връзка с чл.1, ал.2 от ЗОДОВ.
Образувано е по искова молба от ЕТ “М.Г.“ с ЕИК ****, със седалище и адрес
на управление в гр.Пловдив, депозирана чрез пълномощника адв. А.Д., срещу Национална
агенция за приходите - гр. София. С исковата молба е предявена претенция
за осъждане на ответната страна да заплати на ищеца имуществени вреди,
претърпени от него в резултат на незаконосъобразно Наказателно постановление № 404124-F425489 от 04.02.2019 г., издадено от Началник Отдел „Оперативни дейности“ - Пловдив в ЦУ на
НАП срещу ищеца, представляващи сторени в хода на съдебното обжалване на
наказателното постановление по АНД № 2473/2019 г. по описа
на Пловдивския районен съд, 24 наказателен състав и КАНД № 2037/2019 г. по
описа на Административен съд Пловдив разноски за заплатеното адвокатско
възнаграждение в общ размер на 600 лв., ведно със законната лихва върху сумата,
считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на
сумата. Претендират се и направените в хода на настоящото производство разноски
за адвокатско възнаграждение и заплатена държавна такса за образуване на делото.
Ищецът, редовно призован, не е изпратил представител в съденото заседание.
Ответникът по иска Национална
агенция за приходите София, е депозирал писмен отговор, чрез упълномощен
юрисконсулт, в който изразява становище за неоснователност и недоказаност на
исковата претенция поради липса на доказателства за реално извършен разход. Възразява
се изрично и срещу дължимостта на законна лихва върху главницата. Моли се за
отхвърляне на иска и присъждане на юрисконсултско възнаграждение от 300 лева. В
съдебно заседание, процесуалният представител на ответника юрисконсулт Ф.
поддържа изложените в отговора искания.
Задължително участващия по реда на чл.10, ал.1 от ЗОДОВ прокурор изразява
становище за неоснователност на исковата претенция, предвид основанието, на
което е отменено като незаконосъобразно наказателното постановление.
Пловдивският административен
съд, на първо място, намира, че искът е допустим. С оглед на съдържанието на
исковата претенция, се касае до иск с правно основание по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ,
доколкото е заявено искане за присъждане от съда на обезщетение за имуществени
вреди, за които се твърди да са настъпили в резултат от незаконосъобразен акт
на държавен орган при изпълнение на административна дейност. В тази насока
следва да се има предвид, че съгласно Тълкувателно постановление
№ 2/2015 г. от 19 май 2015 год. по тълкувателно дело № 2 по описа за
2014 г. на ВКС, Общото събрание на Гражданска колегия на ВКС и Първа и Втора
колегия на ВАС, наказателното постановление, като резултат от упражнената
дейност по административно наказване, също представлява по естеството си
правораздавателен акт, който не се издава по реда на АПК и не носи белезите на
индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК, но, въпреки това,
основният вид на дейността по налагане на административно наказание и на
извършените действия или бездействия във връзка с административното наказване
не дава основание разпоредбата на чл.1, ал.1 ЗОДОВ да се тълкува ограничително
като приложното й поле да се ограничи до административните актове, издавани по
реда на АПК, а незаконосъобразните наказателни постановления, с оглед на
правораздавателния им характер, да бъдат изключени от предметния обхват на
закона. В същото ТП е посочено и че за квалифициране на иска като такъв по
чл.1, ал.1 от ЗОДОВ определяща е не правната природа на отменения акт, а
основният характер на дейността на органа, негов издател. Независимо, че
наказателното постановление не представлява индивидуален административен акт по
смисъла на чл.21 АПК, определящо за квалификацията на иска за вреди по чл.1, ал.1 ЗОДОВ, е обстоятелството, че актът се издава от административен орган,
представлява властнически акт и въпреки че поражда наказателно - правни
последици, е правен резултат от санкционираща административна дейност.
Заключено е, че неговото издаване е последица от изпълнение на нормативно
възложени задължения, упражнена административно - наказателна компетентност,
законово предоставена на органите в рамките на административната им
правосубектност, което по своето съдържание представлява изпълнение на административна
дейност. Тъй като законодателят
към момента на провеждане производството по обжалване на наказателното постановление
не е бил предвидил ред за присъждане на разноски в производствата по ЗАНН пред
Районния съд, нито пред Административния съд в хода на касационното
производство, като разпоредбата на чл.63, ал.3 от ЗАНН е приета с ДВ.,
бр.94/29.11.2019 г., то доколкото искът по
чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е за обезщетение за вреди, настъпили вследствие
незаконосъобразно издадено наказателно постановление, то и исканията за
обезщетяване на направени разноски в производството по обжалване подлежат на
разглеждане именно по реда на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. Този ред е допълнен и
от разпоредбата на чл.203, ал.1 от АПК, като съгласно чл.204, ал.1 от АПК, за
допустимостта на иска е необходимо да е налице предхождаща отмяна на
административния акт по съответния ред.
В случая исковата претенцията е
основана именно на отмяна на наказателно постановление по предвидения за това
съдебен ред по ЗАНН. Както
е посочено и в цитираното вече ТП № 2/15 г., а също и в ТР № 1/2017 г. на ВАС,
ОСС І и ІІ колегия, нито ЗАНН, който е приложимият закон в производството по
обжалване на наказателните постановления, нито НПК, към който ЗАНН препраща за
неуредените случаи, са предвиждали специален ред за присъждане на разноски в
производството /до изменението на ЗАНН от 29.11.2019 г./. Същото се е отнасяло
и до касационното производство по обжалване решенията на районните съдилища по
административно-наказателни дела, при които, съгласно ТР № 2/2009 г. на ВАС, административните съдилища не
присъждат разноски. Както се каза вече, разпоредбата на чл.63, ал.3 от ЗАНН е
приета след провеждане на съдебното производство по обжалване на наказателното
постановление, като заседанието в Административния съд по КАНД № 2037/2019 г. е
проведено на 21.10.2019 г., поради което и в хода на същото не е имало
процесуална възможност ищецът да иска присъждане на направените разноски.
Искът е предявен от надлежна страна, предвидена сред лицата, които могат да
търсят обезщетение в разпоредбата на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, респ. чл.203 от АПК.
Същият е предявен и против надлежен ответник, доколкото, по смисъла на чл.205
от АПК, искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице,
представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт са причинени вредите.
В случая, издател на посоченото наказателното постановление, от чиято
незаконосъобразност се твърди да са произтекли вреди за ищеца е Началник Отдел
в ЦУ на НАП. Ответникът НАП - София е юридическо
лице, съгласно чл.2, ал.2 от ЗНАП, поради което и доколкото издателят на
отмененото наказателното постановление е част от административната структура на
това юридическо лице, правилно искът е насочен именно срещу НАП - София.
По същество исковата претенция се явява основателна.
От приетите и приложени по делото доказателства се установява от фактическа
страна, че срещу ищеца ЕТ “М.Г.“ с ЕИК **** е било издадено Наказателно
постановление № 404124-F425489 от 04.02.2019 г., издадено от Началник Отдел
„Оперативни дейности“ В ЦУ на НАП, с което на същия е била наложена имуществена
санкция от 800 лева на основание ЗДДС. Наказателното постановление е било
обжалвано от ищеца по реда на чл.59 от ЗАНН пред Районен съд- Пловдив, като по
депозираната жалба в съда е било образувано АНД № 2473/2019 г. по описа на 24
наказателен състав на районния съд. По делото, още с жалбата, било представено
пълномощно от ищеца за адв.А.Д., ведно с
договор за правна защита и съдействие от 27.03.2019 г., с предмет
оказване на правна защита и съдействие по обжалване на посоченото наказателно
постановление, с уговорено възнаграждение в размер на 300 лева, като в договора
изрично било записано, че сумата е изплатена в брой и при плащане в брой
договорът служи като документ по см. на чл.9, ал.2 от ЗДДФЛ и удостоверява
извършеното плащане. По развилото се пред районния съд производство по
образуваното по жалбата АНД № 2473/2019 г. ищецът представил и още едно пълномощно в
проведеното съдебно заседание от 14.05.2019 г., ведно с договор за правна
защита и съдействие от същата дата, сключен с адв. Р. И.и предмет оказване на
правна защита и съдействие чрез представителство в съда. И в този договор
уговореното и посочено като изплатено възнаграждение било в размер на 300 лева,
като и в този договор било отразено, че размерът му е платен и че договорът служи
като документ по чл.9, ал.2 от ЗДДФЛ при плащане в брой и удостоверява
получаването на възнаграждението от адвоката. В единственото съдебно заседание по делото на
Районен съд - Пловдив търговецът-ищец действително бил представляван от
упълномощения му адвокат Илиев, който присъствал лично и изложил становище по
същество. С решение № 1105/10.06.2019 г. Районен съд - Пловдив, 24 наказателен
състав, отменил обжалваното наказателно постановление. Срещу решението на съда
постъпила касационна жалба от ЦУ на НАП, по която било образувано КАНД № 2037/2019
г. по описа на Административен съд - Пловдив. По същото било представено пълномощно
с договор за правна защита и съдействие от 27.06.2019 г., сключен отново с адв.А.Д.,
с предмет изготвяне на отговор по касационната жалба и представителство по
образуваното дело на Административен съд – Пловдив, както и уговорено и платено
възнаграждение в брой, съгласно договора, от 300 лева. В действителност отговорът
по касационната жалба бил депозиран преди сключване на договора за правна
защита, като пред административния съд ищецът бил действително представляван в
проведеното едно съдебно заседание от адв.Д., който участвал в същото и изложил
становището си по същество. Със свое окончателно решение № 2030 от 21.10.2019
г. Административен съд - Пловдив оставил в сила решението на районния съд, с
което се отменя наказателното постановление.
Съгласно Тълкувателно решение № 6/2013 г. на ВКС ОСГТК, когато възнаграждението
за адвокат е заплатено в брой, то с оглед доказване на плащането, този факт
следва да бъде отразен в договор за правна помощ, а самият договор да е
приложен по делото и в този случай той има характер на разписка, с която се
удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското
възнаграждение. В случая, от приложените в оригинал по АНД 2473/2019 г., както
и по КАНД № 2037/2019 г. договори е
видно, че изрично е уговорен предметът им и той е свързан с предмета на
образуваните дела, като в самите договори изрично е посочено и че е договорено
и реално изплатено в брой възнаграждение съответно от по 300 лева за всеки
договор. В тази насока и според съда, въпросните договори за правна защита и
съдействие, са годни да удостоверят извършения от страна на ищеца разход за
адвокатска защита пред Районния съд, съответно пред Административния съд по
обжалване на наказателното постановление. Затова и разход в претендиран общ
размер от 600 лева като направен от ищеца е доказан. Освен това, се установява
и че ищецът в проведените производства пред ПРС и Административен съд Пловдив е
заплатил адвокатско възнаграждение на практика в по-голям размер от
претендирания с исковата молба, защото за пред районния съд са налице два
договора с извършено плащане, но не е налице искова претенция в тази насока, а
и доколкото същата съставлява такава за обезщетение, което произтича от размера
на направени разноски за адвокатско възнаграждение, а такива биха били присъдени,
ако това бе предвидено, по отношение само на един адвокат, то правилно и
претенцията на ищеца е ограничена до размера на разноските за адвокатско
възнаграждение за един адвокат, представлявал го по делото пред РС Пловдив и
съответно пред Административния съд.
Възраженията на ответника в
представения отговор по исковата молба и представеното в тази връзка
доказателство - справка от ТД на НАП Пловдив относно това, че едноличният
търговец - ищец не е подал декларация по чл.73, ал.1 от ЗДДФЛ за отчетната 2019
г., не променят посочените изводи на съда за установеност на извършеното реално
плащане на адвокатско възнаграждение по договорите. Следва да се има предвид в
тази насока, че, от една страна, са изпълнени изискванията, посочени в
задължителното за съдилищата Тълкувателно решение № 6/2013 г. на ВКС ОСГТК
относно установяване на плащането, а от друга страна, фактът, че ищецът не е
представил справка по образец, съгласно чл.73, ал.1 от ЗДДФЛ, не означава
автоматично, че не е осъществил плащане, още повече, че за неизпълнение на това
му задължение е предвидена административна отговорност по чл.82 от ЗДДФЛ.
За да възникне правото на иск за обезщетение по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е
необходимо да са налице няколко кумулативно определени предпоставки, а именно:
да има причинена вреда - имуществена или неимуществена; да съществува
незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на
държавата или общината; незаконосъобразният акт, действието или бездействието
да са при или по повод изпълнението на административна дейност; пряка и
непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или
бездействието и настъпилата вреда. При липсата, на който и да е от елементите
на посочения фактически състав, не може да се реализира отговорността на
държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.
В конкретния случай, както се посочи,
е установена по делото наличната отмяна
на издаден при изпълнение на особена по своя характер административна дейност,
каквато е административно-наказателната дейност, акт – наказателно
постановление, като незаконосъобразен. В развилото се пред Районния съд, както
и пред Административния съд производство по обжалване на наказателното
постановление, се установява ищецът да е направил имуществен по своя характер
разход, като е заплатил адвокатски хонорар на упълномощен в производството
адвокат. Така направеният разход се явява имуществена вреда за ищеца, която,
освен това, е в пряка причинна връзка с отменения като незаконосъобразен акт –
наказателно постановление – и е непосредствена последица от него, доколкото
ищецът не би търсил и заплащал адвокатска защита, ако срещу него не бе издадено
незаконосъобразното наказателно постановление. Тук съдът има предвид и че съгласно
ТР 1/2017 г. на ВАС, при предявени пред административните съдилища искове по
чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни
постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по
обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по
смисъла на чл.4 от ЗОДОВ.
Не е част от фактическия състав на разпоредбата на чл.1 от ЗОДОВ
установяване виновно причиняване на щетите за реализиране отговорността на
държавата. В тази връзка съдът съобразява и съдържанието на изричната
разпоредба на чл.4, пр. последно от ЗОДОВ.
Не се установява
от доказателствата по делото нито една от хипотезите на чл.5 от ЗОДОВ, които
иначе са основание за отхвърляне на иска, или намаляване размера на присъденото
обезщетение. Доводите, изложени от представителя на прокуратурата за отхвърляне
на иска, които очевидно са основани на чл.5 от ЗОДОВ, понеже се сочи, че
наказателното постановление е отменено на процесуално основание, а не поради
липса на административно нарушение, не се възприемат от съда като основателни.
Следва да се има предвид тук, че е без значение причината, поради която е
отменено наказателното постановление, защото фактическият състав за
възникването правото на обезщетение включва, както се каза вече,
незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на
държавата или общината, незаконосъобразният акт, действието или бездействието
да са при или по повод изпълнението на административна дейност, да е налице
пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието
или бездействието и настъпилата за конкретното лице вреда и той няма отношение
към предходно поведение на търсещото обезщетение лице. Затова и дори и да е
установено извършване на административно нарушение от негова страна, за което е
издадено наказателното постановление, това не прави неоснователна претенцията
за обезщетяване на вреди при налична отмяна на наказателното постановление като
незаконосъобразно издадено. Основание за намаляване размера на обезщетението по
вина на ищеца във връзка с чл.5 от ЗОДОВ също не е налице в случая и такова би
съществувало, например, при установено недобросъвестно процесуално поведение на
същия в процедурата по отмяната на незаконосъобразното наказателно постановление,
което да е довело до извършването на по-големи и/или неоправдани разходи за
адвокатско възнаграждение, каквото поведение в случая не се установи да е имал
ищецът. В крайна сметка, повод за нуждата от ангажиране на адвокатска защита е
незаконосъобразно издаденото наказателно постановление, което е пряк резултат
от дейността на административния орган, а дали евентуално ищецът е имал
предходно поведение, осъществило състав
на административно нарушение, е въпрос, който е стоял на обсъждане в административно-наказателното
производство и по никакъв начин той не предопределя незаконосъобразно
упражнената дейност на административния орган, сиреч липсва причинно-следствена
връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат, която иначе
подлежи на изследване при всеки конкретен случай, съгласно ТР № 3 по т.д.№ 3/2004
г. на ОСГК на ВКС.
От
изложеното следва, че искът е доказан по своето правно основание, като поради това
и ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца обезщетение за имуществени
вреди, произтекли от заплатено адвокатско възнаграждение в производството по
обжалване на отменено като незаконосъобразно наказателно постановление,
издадено против ищеца.
В Тълкувателно
решение № 1/2017 г. на ВАС изрично е отбелязано, че съдът, спазвайки принципа
на справедливостта и съразмерността, следва да присъди само и единствено такъв
размер на обезщетение, който да отговаря на критериите на чл.36, ал.2 от Закона
за адвокатурата /ЗА/, сиреч да е обоснован и справедлив, което означава да е съразмерен на извършената правна
защита и съдействие и да обезщети страната за действително понесените от
нея вреди от причиненото й от държавния орган непозволено увреждане, без да
накърнява, или да облагодетелства интересите, на която и да е от страните в
производството. В разпоредбата на чл.36, ал.2 от ЗА е предвидено, освен, че
размерът на договореното адвокатско възнаграждение следва да е обоснован и
справедлив, също и че не може да е по-нисък от предвидения в наредбата на ВСС
размер за съответния вид работа. В чл.18, ал.2 от Наредба № 1 от 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения / в редакцията
към датата на сключване на договорите с адвокат/ е предвидено, че за
процесуално представителство, защита и съдействие по дела срещу наказателни
постановления, каквото е установено в случая да е извършено за ищеца пред
районния и административния съд от адвокат, когато административното наказание
е под формата на глоба, имуществена санкция и/или е наложено имуществено
обезщетение, възнаграждението се определя по правилата на чл.7, ал.2 върху
стойността на санкцията, съответно обезщетението, но не по-малко от 300 лв., а
за процесуално представителство, защита и съдействие по дела от административно
- наказателен характер, извън случаите по ал.2 възнаграждението е 300 лв.
/чл.18, ал.3 от Наредбата в съответната относима редакция/. В случая размерът
на имуществената санкция по отмененото наказателно постановление е бил 800 лева,
поради което и минималният размер на адвокатското възнаграждение за
представителство пред съда, изчислен съобразно с чл.7, ал.2, т.2 и чл.18, ал.3
от Наредбата възлиза на 300 лева за всяка от инстанциите. Предвидените по
Наредбата размери са само долна граница, под която адвокатите не могат да
договарят възнаграждение за оказаната от тях правна помощ, а самият размер се
определя по свободно договаряне въз основа на писмен договор с клиента. Това
означава, че въпросният минимален размер не е равнозначен на обоснован и
справедлив размер по смисъл на чл.36, ал.2 от ЗА, а определянето на размера на
възнаграждението като обоснован и справедлив е в зависимост от характеристиките
и обема на конкретно оказаната правна помощ и във връзка със спецификите,
сложността, продължителността и предмета на конкретното производство. В случая,
оказаната от адвокат пред Районния съд правна помощ е имала своето основно и
съществено значение, защото пред този съд е постигнат и благоприятен за ищеца
резултат – отмяна на наказателното постановление, потвърден по-късно и от
Административния съд. Дейността на пълномощника на ищеца пред Районен съд
Пловдив се е изразила и в явяване в съдебното заседание, в което той е осъществил
процесуално представителство на ищеца и в което заседание е проведено съдебно
следствие и са били събирани доказателства, включително и чрез разпит на един
свидетел. Затова и съдът намира, че съответен на посочените принципи в
конкретния случай относно осъществената работа пред Районния съд е и размер на
възнаграждението от 300 лева, какъвто и се претендира като обезщетение. По същия начин стоят нещата и по отношение на
размера на разноските, направени от ищеца за адвокат пред Административен съд -
Пловдив по повод обжалване решението на
Районния съд, като се доказа съразмерност между извършената правна защита и
съдействие и в тази съдебна инстанция и размера на заплатения хонорар на
адвоката от 300 лева, за което съответствие съдът в производството по чл.1 от ЗОДОВ следи, съгласно разрешението, дадено в мотивите към ТР 1/2017 г. на ВАС.
В развилото се касационно производство по КАНД № 2037/2019 г. пред
Административния съд е участвал адв. Д., който е изложил становище по същество.
Затова и съдът намира, че заплатеното от ищеца
възнаграждение за адвокат за пред тази
съдебна инстанция от 300 лева също е в размер, съответен на фактическата и
правна сложност на проведеното пред Административния съд производство. Поради
изложеното и исканото по делото
обезщетение за направени разходи за адвокатско възнаграждение следва да се
уважи като претенция изцяло за сумата от общо 600 лева.
Настоящият
състав намира за основателно и направеното акцесорно искане, което следва
съдбата на основното, за присъждане на законна лихва върху обезщетението, което
ще се присъди, като с оглед заключението по т.4 на ТР № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК,
при незаконни актове на администрацията, началният момент на дължимостта на
законната лихва върху сумата на обезщетението е влизането в сила на решението,
с което се отменят унищожаемите административни актове, а при нищожните –
моментът на издаването им. В случая се претендира законна лихва от по-късен от
определения с посоченото ТР момент, а именно завеждането на исковата молба пред
настоящия съд, поради което и следва да се уважи така, както е поискано, като
от 10.02.2020 г. се присъди законната лихва върху сумата на обезщетението от 600
лева.
От ответната
страна е направено възражение по отношение изобщо на дължимостта на лихва в
посочените случаи, като съдът намира изложените от ответника в отговора му
доводи за недължимост на лихва, предвид това, че се касаело до разходи за
съдебни разноски, за неоснователни. Действително, претендираната по делото сума
от 600 лева се равнява по размер на
заплатено възнаграждение за адвокатска защита по договори в производството по
обжалване на наказателно постановление, издадено срещу ищеца. Обаче, както се
приема и в цитираното вече ТР №1/2017 г.
на ВАС, ОСС I и II колегия „след като едно от условията на АПК за образуване
на производство по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ
е административния акт да е отменен по административен или /и/ съдебен ред и
след като в тези производства гражданина е ползвал адвокатска защита, защото не
е могъл сам да се защити, то хонорара, платен на адвокат за осъществяване на
тази защита не е нищо друго, освен
имуществена вреда, която е в пряка причинна връзка
с отменения като незаконосъобразен административен акт.“ За посочената
имуществена вреда се дължи обезщетение съгласно чл.4 от ЗОДОВ, както вече се
посочи. Следователно и в случая, макар размерът на обезщетението, което ще се
присъди, да произтича от размера на заплатено адвокатско възнаграждение, касае
се до присъждане на обезщетение за имуществени вреди, а не за присъждане на
разноски по производство, в което те са направени, поради което и допустимо е
присъждането на законната лихва върху основната искова претенция за
обезщетение. Не е налице при този начин на процедиране и поставяне в неравно
положение на лицата и създаване привилегия в полза на тези, които са обжалвали
наказателно постановление, когато въпросът с разноските в тези производства не
е бил уреден. Именно понеже не се касае в случая до производство за присъждане
на адвокатско възнаграждение, а до такова за присъждане на обезщетение за
имуществени вреди, сиреч, вземане, произтичащо от непозволено увреждане по
смисъла на чл.45 от ЗЗД, то не е налице неравно третиране, доколкото при
сегашната законова регламентация страните в съдебни производства биха могли в
рамките на едно и също производство да претендират и да получат осъждане и за
направените в него разноски, докато лицата, осъществили обжалване на
наказателно постановление преди измененията в ЗАНН са нямали такава законова
възможност, поради което и единственият път за тях остава присъждането на
обезщетение за направения вече от тях разход по реда на ЗОДОВ, сиреч, те следва
да водят още едно исково по характера му производство. Тоест, с оглед характера
на исковата претенция, а именно обезщетение за вреди от незаконосъобразен
административен акт, не е недопустимо присъждането на лихва за забава върху
размера на същата. Що се касае до
възражението, свързано с разсъжденията кога длъжникът изпада в забава и поради
това и от кога се дължи лихва, подкрепени с посочената в отговора по исковата
молба съдебна практика на ВАС, то съдът намира същите за неоснователни.
Известна е действително противоречива съдебна практика на висшата съдебна
инстанция по въпроса, като част от съдебните състави на ВАС действително
възприемат становището, че в случая следва да се изхожда от разпоредбата на
чл.84 от ЗЗД при определяне на момента, от който длъжникът изпада в забава /
напр. Решение № 1636/2019 г. по дело №
10814/2017 г. и Решение № 2370/2019 г. по адм. дело № 114/2018 г./ Настоящият
съдебен състав обаче, не възприема посоченото в тези съдебни решения становище,
като застъпва изложеното в особеното мнение към второто от посочените съдебни
решения на ВАС, според което следва да се приеме именно разрешението, дадено в
т.4 на ТР № 3/2005 г. по т.д .№ 3/2004 г., което е задължително за съблюдаване
от съдилищата, съгласно чл.130 от ЗСВ. Отделно от това, следва да се има
предвид, че нормата на чл.84, ал.2 от ЗЗД, която се коментира и изисква покана
на длъжника, за да изпадне той в забава, се отнася до общата договорна
отговорност, а в настоящия случай се касае до отговорност за вреди от
незаконосъобразен административен акт, сиреч вреди от непозволено увреждане,
при което положение, съобразно чл.84, ал.3 от ЗЗД при задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без
покана.
Именно с този характер на исковата претенция, като такава, произтичаща от
непозволено увреждане, е съобразено и посоченото вече ТР № 3/2005 г. Следователно
и неоснователни са доводите на ответника относно това, че лихва не се дължала
понеже длъжникът в лицето на ответния административен орган, не можело да се
счита в забава, защото не бил поканен да плати. Ето защо и съдът счете, че
следва да уважи претенцията за присъждане на законната лихва върху главницата,
както се посочи по-горе.
На основание
чл.10, ал.3 от ЗОДОВ на ищеца ще следва да бъдат присъдени и сторените в
настоящото производство разноски за възнаграждение на един адвокат, които се
констатира да са в размер на 300 лева, както и държавната такса за
производството. Жалбоподателят, по свое усмотрение, е внесъл 50 лева държавна
такса по сметката на съда за образуване на делото, докато дължимата такава по
Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, съобразно
с чл.2а, т.1 от същата за еднолични търговци е 10 лева, поради което и съдът
следва да присъди само този размер на таксата.
Предвид
уважаване изцяло на исковата претенция, то без уважение ще следва да се остави
искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на ответника, по арг.
от нормата на чл.10, ал.4 от ЗОДОВ.
С оглед така
изложените мотиви Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Национална агенция за приходите гр. София, да заплати
на ЕТ “М.Г.“ с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление в гр.Пловдив, ж.р.
„Тракия“, ****, сумата в размер на 600 лв.
/шестстотин лева/, представляваща
обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди в резултат на незаконосъобразно
издаденото срещу него Наказателно постановление № 404124-F425489 от 04.02.2019 г., издадено от Началник Отдел „Оперативни дейности“ Пловдив в ЦУ на
НАП, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.02.2020 г. до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА Национална агенция за приходите гр. София, да заплати на ЕТ “М.Г.“ с
ЕИК ****, със седалище и адрес на управление в гр.Пловдив, ж.р. „Тракия“, ****,
сума в размер на 10,00 лв. /десет лева/,
представляваща платена от ищеца държавна такса за образуване на делото, както и сума от 300 лв. /триста лева/, представляваща
заплатено от ищеца в настоящото производство адвокатско възнаграждение за един
адвокат, съразмерно с уважения иск.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в 14-дневен
срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: