Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 2021
година
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, НО, 15 въззивен състав в публичното заседание на двадесет и четвърти февруари през
две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕЛИЧКА МАРИНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА ТАЛЕВА
РОСИ МИХАЙЛОВА
при участието на секретаря Татяна Асенова и в присъствието
на прокурора Албена Тараланска, като разгледа докладваното от съдия Маринкова ВНЧД
№ 541 по описа за 2021 год., за да се произнесе, взе
предвид:
Производството е по реда на глава ХХІ от НПК.
С
определение от 11.12.2020 г. по НЧД №19159/19 г., СРС, НО, 107 състав,
постановено по реда на чл.306, ал.1, т.1 от НПК е оставил без уважение искането
на осъдения Д.Ш. за групиране на наказанията, наложени му по НОХД №21604/2-15
г. на СРС, НО, 107 с-в и наказанието, наложено му с решение №6/08.01.2018 г. на
Едносъставен първоинстанционен наказателен съд Солун.
Срещу
определението е постъпила в законоустановения срок жалба от служебния защитник
на осъдения- адв.П.П., в която сочи, че не е съгласен с така постановеното
определение, като моли съда да го отмени и да му определи едно общо наказание
по реда на чл.23 от НК без да прилага разпоредбата на чл.24 от НК.
Сочи,
че не е съгласен с мотивите на СРС, като намира, че след като двете деяния
подлежат на групиране, то същите следва да бъдат групирани, а настъпването на
основания за УПО на осъдения не са елемент от фактическия състав необходим за
осъществяване на това групиране.
В
жалбата не се правят искания за събиране на доказателства.
Въззивният
съд по реда на чл.327 от НПК е преценил, че за изясняване на обстоятелствата по
делото не се налага разпит на осъдения, както и разпит на свидетели и вещи
лица, но следва да бъде изискана актуална справка за съдимост за осъдения Ш.,
включително и бюлетините за съдимост, както и справка за търпените от него до
този момент наказания лишаване от свобода, респ. справка за задържането му под
стража по различните дела.
В
открито съдебно заседание защитникът на осъденото лице- адв.П.П.,
поддържа така депозираната частна жалба от осъдения, като сочи, че са налице
предпоставките за групиране на наказанията, наложени на Ш. по осъждането му в
България и това в Гърция. Счита, че съдията при СРС не е бил убеден в
постановения краен съдебен акт, като моли въззивния съд, след внимателна преценка
на събраните доказателства да постанови съдебен акт, с който да уважи молбата
на Ш..
Осъденото
лице Д.Ш.
заявява, че поддържа тезата на защитника си.
Прокурорът
при СГП
посочва, че в Гърция осъденият е бил освободен от изтърпяване на част от
наложеното му наказание, което е сходно като институт с УПО по българското
законодателство. Подчертава, че лицето е освободено при определени
обстоятелства със срок от 5 години, 4 месеца и 19 дена, поради което намира, че
молбата му за групиране на наказанията не следва да бъде уважена, доколкото
определението на СРС се явява правилно и законосъобразно.
В последната си дума осъденият посочва, че е бил осъден в
Гърция като му е наложено наказание от 9 години лишаване от свобода, от които
му е приспаднато времето на задържане под стража, както и че е изтърпял
фактически от тези 9 години 2 години и 5 месеца, както и че е бил освободен с
присъда от близо 4 години, което твърди, че е нещо като условна присъда, а не
УПО. В тази връзка иска да бъде извършено групиране на наложеното му в Гърция
наказание, като се приеме, че се касае за условно осъждане, което да бъде
групирано с наказанието от 2 години и 8 месеца, което му е наложено тук в
България и което търпи в момента.
Софийски градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства, обжалвания съдебен акт, изложеното във
въззивните частни жалби, както и доводите, направени в съдебното заседание и
след като въз основа на императивно вмененото му задължение извърши цялостна
служебна проверка на първоинстанционния съдебен акт, по отношение на неговата
законосъобразност, обоснованост и справедливост, съобразно изискванията на чл.
314 от НПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 319 от НПК и от
легитимирано лице, отговаря на изискванията на чл. 320 от НПК, поради което е
процесуално допустима и следва да бъде разгледана. По същество същата се явява неоснователна по следните съображения:
Видно от материалите събрани по делото Д.Ш.
е осъждан на територията на Р България общо 7 пъти, като последното му осъждане
е по НОХД №21604/2015 г. по описа на СРС, по което с влязла в сила на
06.02.2018 г. присъда Ш. е осъден за престъпление, извършено на 30.01.2015 г.,
като му е наложено наказание от 2 години и 8 месеца лишаване от свобода при
строг режим. Същото той търпи от 26.06.2019 г. със зачетен предварителен арест
считано от 12.06.2019 г. до 26.06.2019 г.
На база събрания по делото доказателствен
материал пред СРС, правилно първостепенният съд е установил, че с решение №6/08.01..2018
г. едносъставен съд Солун е признал Д.Ш. за виновен за извършени от него 18
деяния в периода от 08.12.2016 г. до 08.02.2017 г. , за които му е наложил
наказание от 9 години лишаване от свобода. От товеа наказание е приспаднато
времето, през което Ш. е бил задържан с МНО ЗПС, а именно считано от 09.02.2017
г. до 08.01.2018 г. (датата на влизане в сила на решението)- т.е. 10 месеца и
29 дена, като така наложеното наказание след приспадането на времето на
задържане под стража- т.е. остатъкът от наказанието в размер на 8 години, 1
месец и 1 ден е приведен в изпълнение от 08.01.2018 г.
Впоследствие и със заповед №324/2019 г. на
прокурор от Първоинстанционен съд Солун е спряно считано от 12.06.2019 г.
изпълнението при условията на отмяна на остатъка от наказанието в размер на 5 години, 4 месеца и 19 дена,
като е посочено, че осъденият ще изтърпи този остатък, ако в период от 5
години, 4 месеца и 19 дена от освобождаването му извърши ново престъпление, за
което бъде осъден и му бъде наложено наказание лишаване от свобода по- дълго от
2 години.
На база така сбрания доказателствен
материал, правилно СРС е преценил, че деянията, предмет на посочените две
осъждания- това в Гърция и това по НОХД №21604/2015 г. по описа на СРС са
извършени преди за всяко едно от тях да има постановена и влязла в сила
присъда- т.е. принципно налице са предпоставките за групиране на наказанията,
наложени на Ш. по тези две осъждания, което обаче няма как да бъде извършено в
конкретния случай. И по този въпрос становището на първостепенния съд е
правилно и законосъобразно, макар и не добре мотивирано, доколкото
първостепенният съд се е задоволил да посочи, че в случая и съобразно съдебната
практика такова групиране е недопустимо, без обаче да обясни по какви съображения
се приема това като трайна съдебна практика. Вярно е преценено, че в случая
осъждането на Ш. в Гърция е такова, с което на същия е наложено ефективно
наказание лишаване от свобода за срок от 9 години, а не както твърди той
условно осъждане с изпитателен срок от 5 години, 4 месеца и 19 дена. Видно е,
че спрямо него е постановена ефективна присъда от 9 години, която той е
започнал да търпи и едва след това и то с решение на прокурор, а не с решението
на първостепенния съд е бил освободен от изтърпяване на остатъка наказанието в
размер на 5 години, 4 месеца и 19 дена при определени условия. С други думи не
се касае за акт на съд, с който лицето изначално е осъдено условно, а се касае
за последващо освобождаване от
изтърпяване на остатъка от наказанието лишаване от свобода при това при
определени условия и направено с акт на прокурора, а не на съда. В този смисъл се
касае за условно предсрочно освобождаване от изтърпяване на остатъка от
наказанието лишаване от свобода, който институт е много сходен, ако не и
идентичен с института на УПО по българското законодателство. Но както и по
българското законодателство, така и по гръцкото в този случай лицето се счита
осъждано на наказание от 9 години лишаване от свобода, което да изтърпи
ефективно, а не на условно наказание лишаване от свобода в размер на ефективно
изтърпяната част от наказанието, както претендира молителят. При това положени
и ако подлежи на групиране съобразно българското законодателство, то следва да
се групира цялото наказание, наложено на Ш. в размер на 9 години лишаване от
свобода, наложено му по това осъждане в Гърция, а не само ефективно изтърпяната
част от него, както претендира той.
За да се допусне
групиране обаче следва да се има предвид и следното: съобразно разпоредбата на
чл.8, ал.2 от НК „влязла в сила присъда, постановена в друга държава - членка на
Европейския съюз, за деяние, което съставлява престъпление по българския
Наказателен кодекс, се взема предвид във всяко наказателно производство, което
се провежда срещу същото лице в Република България“. Съобразно трайната съдебна
практика и научна доктрина обаче, „в международните актове и инструменти се прави разлика между
признаването и изпълнението на присъда, постановена от чуждестранен съд и вземане
предвид на последиците на такава присъда. Регулацията за признаването и
изпълнението на европейски съдебни решения по наказателни дела е поместена в част
втора на ЕКМПП, а за държавите членки на ЕС се прилага Рамково решение
2008/909/ПВР, като и в двата акта е предвидена дълга и сложна процедура за това
признаване. Докато зачитането на международните последици на предишни присъди е
уредено в същата Конвенция, но в друга нейна част – трета, раздел втори, а за
държавите членки на ЕС се прилага друго Рамково решение 2008/675/ПВР, като и в
двата акта не е предвидена процедура за това.
Тези различни режими се
базират на принципа, че изпълнението на наказанието е елемент от съдържанието
на присъдата, а предишното осъждане е вторична нейна правна последица, която се
взема предвид при всяко новообразувано наказателно производство.
На първо място,
адекватен израз на това принципно положение е разпоредбата на чл.4, ал.2 от НПК,
според която - "Влязлата в сила присъда, издадена от съд на друга държава
и непризната по реда на българското законодателство не подлежи на изпълнение от
органите на Република България". От текста е очевидно че е забранено, но
само изпълнението на присъдата, ако не е призната по съответния ред, а не и
зачитането на нейните вторични правни последици. При това въпросната забрана не
е абсолютна, тъй като тя се дерогира, в смисъл, че не се прилага, ако е
предвидено в международен договор по който е страна Република България (чл.4,
ал.3 от НПК).
На второ място
аналогичен регламент се съдържа и в правилото на чл.463 НПК - "Влязлата в
сила присъда, постановена от чуждестранен съд, се признава и изпълнява от
органите на Република България, в съответствие с чл.4, ал.3 от НПК ".
Употребеният в текста израз - "в съответствие с чл.4, ал.3 от НПК "
означава, че присъдата на чуждестранен съд може да бъде призната и изпълнена по
реда на чл.463 и сл. от НПК, само ако това е предвидено в международен договор,
по който Република България е страна, а в случая това е част втора от ЕКМПП.
По-важно е обаче да се подчертае, че по реда на тази процедура се признават
присъди, но само с цел да бъдат изпълнени. Този извод следва и от буквалното
тълкуване на чл.463 НПК, според който присъдата "се признава и
изпълнява", който израз е различен от израза - "се признава или
изпълнява". Затова, когато не става въпрос за изпълнение, а за зачитане на
правните последици на чуждестранната присъда, този ред по чл.463 и сл. от НПК е
неотносим. Тази процедурата не е предназначена за признаване на присъда на
чуждестранен съд, за да се вземе предвид във всяко наказателно производство,
което се провежда срещу същото лице в Република България, по смисъла на чл.8 от НК. За прилагането на този текст е вярно, че не е предвидена нарочна процедура
в НПК, както впрочем не е предвиден нарочен ред и за вземането предвид на
присъдите, постановени от българските съдилища. Затова последиците на присъдата
на чуждестранния съд трябва да се вземат предвид, аналогично, така както се
вземат предвид последиците на предишни присъди на български съд. Липсата на
процедура за вземането предвид на присъдите на чуждестранен съд по смисъла на
чл.8 от НК не е в противоречие с чл.56
ЕКМПП, както и с това Рамково решение 2008/675/ПВР на Съвета. И двата акта нито
предписват задължение, нито съдържат забрана за регламентиране на нарочна
процедура за зачитане на последиците на влезли в сила присъди на чуждестранен
съд, така както е предвидена дълга и сложна процедура по част втора от ЕКМПП за
признаването на присъда, с цел да бъде изпълнена и Рамково решение 2008/909/ПВР
на Съвета. Този извод следва и от т.13 от уводната част на Рамково решение
2008/675/ПВР - "Настоящото Рамково решение зачита наличието на различни
национални решения и процедури, необходими при вземането предвид на предишна
присъда, постановена в друга държава-членка. Но процедурите, необходими за
издаване на такова решение, не следва, предвид необходимото време и процедури
или формалности, да правят невъзможно признаване на равностойни правни
последствия на предишна присъда от друга държава-членка". Очевидно, че
указанието се отнася само до държавите членки, които са предвидили нарочна
процедура за вземане предвид на предишни присъди, издадени от други държави
членки. По българското законодателство обаче такъв ред не е предвиден, затова
предходната присъдата на чуждестранния съд се взема предвид, така както се
зачитат и последиците на предишна присъда на български съд“ (в
този смисъл изрично „Ч., М., П., П.- Вземане предвид на присъдите, постановени
в държавите членки на европейския съюз в хода на новообразувани наказателни
производства“). В посочената статия обаче изрично се отбелязва, че „при съвкупност от престъпления и наказания
определени с отделни присъди (чл.25 от НК), съдът налага за изтърпяване
най-тежкото от тях. Изтърпяването на наказанието обаче е елемент от самото
съдържание на присъдата, а не въпрос на вторични нейни правни последици. Затова
е недопустимо да се групират наказания преди да се премине през процедурата по
екзекватера по чл.463 НПК, ако наказанието определено с присъдата на
чуждестранния съд не е изпълнено. Когато това наказание е изтърпяно, няма
пречка за групиране на наказанията, независимо, че присъдата на чуждестранния
съд не е преминала през производството по чл.463 и сл. НПК. Впрочем този извод
се потвърждава и от чл. 3, § 3 от Рамковото решение, според който -
"Вземането предвид на постановени в други държави - членки предишни
присъди... няма за последствие каквото и да е друго решение, свързано с
изпълнението им от държавата, провеждаща новообразуваното производство. Освен
това, чрез т. 14 от уводната част на Рамковото решение е дадено указание, че
при вземането предвид на присъдите на държави членки на ЕС е недопустима намеса
по отношение на съдебното решението или изпълнението, което включва inter alia
и "ситуациите, при които според националното законодателство на втората
държава-членка наложеното от предишно съдебно решение наказание следва да се
поеме от или да се включи в друга санкция, която след това да бъде реално
приложена, ако първата присъда още не е изпълнена или изпълнението ѝ не е
прехвърлено във втората държава-членка". Очевидно, че това указание се
отнася именно до групирането на наказанията, който институт е познат и на
българското законодателство. Накрая може да се обобщи, че: а) присъдата на
чуждестранен съд за престъпление, за което се прилага българският НК задължително
се взема предвид по смисъла на чл.8 от НК без да е необходимо да се признава по
правилата на чл.463 и сл. НПК; б) наказания наложени с отделни присъди могат да
се групират (чл.25 НК), но само когато наказанието, наложено с присъдата на
чуждестранен съд е изпълнено; в) когато това наказание не е изпълнено, то не
може да се групира с наказания по български присъди, ако присъдата на
чуждестранния съд не е призната и приета за изпълнение по реда на чл.463 и сл. НПК“.
В настоящия случай
макар и принципно да са налице предпоставките за групиране на наказанията,
наложени на осъдения по присъдата, постановена от българския съд и това,
наложено от гръцкия такъв, приложението на чл.25, ал.1 от НК би имало за
последица преразглеждане на решението от 12.06.2019 г. на прокурор при
първоинстанционен съд Солун по силата на което, Ш. е бил УПО от изтърпяване на
остатъка от наказанието лишаване от свобода, което му е било наложено с
влязлата в сила присъда на гръцкия съд, което е недопустимо. Това е така, тъй
като при съвкупност от престъпления и наказания, определени с отделни присъди,
съдът налага за изтърпяване най-тежкото от тях. Изтърпяването на наказанието
обаче е елемент от самото съдържание на присъдата, а не въпрос на вторични
нейни последици. Ето защо и ако извърши групиране в конкретния случай, съдът в
България ще следва да определи като общо най- тежко наказание на Ш. измежду
визираните две осъждания това, наложено му с гръцката присъда, което е в размер
на 9 години лишаване от свобода, като едновременно с това няма как в рамките на
производството по чл.306, ал.1, т.1 от НПК вр. чл.25 от НК да постанови и
определение по реда на чл.70 от НК и да освободи Ш. от изтърпяване на остатъка
от наказанието лишаване от свобода, което би било в противоречие с решението на
гръцкия прокурор, по силата на което Ш. е освободен от изтърпяване на остатъка
от наказанието лишаване от свобода в размер на 5 години, 4 месеца и 19 дена.
Освобождаването на Ш. при това положение би било въпрос на бъдеща процедура по
чл.70 от НК вр. чл.437 от НПК, в рамките на която друг съд ще следва да
преценява налице ли са предпоставките за УПО на Ш. от изтърпяване на остатъка
от наказанието лишаване от свобода или не. В конкретния случай наказанието от 9
години лишаване от свобода, наложено на Ш. с гръцката присъда не е изпълнено
изцяло. Ето защо и „е недопустимо да се групират наказания, ако наказанието,
определено с присъдата на чуждестранния съд не е изтърпяно. Това следва както
от чл.3, §.3, така и от указанието, дадено в т.14 от уводната част на Рамковото
решение, че при вземането предвид на присъдите на държавите -членки на ЕС е
недопустима намеса по отношение на съдебно решение или изпълнението, което
включва inter alia ситуациите, при които според националното законодателство на
втората държава-членка наложеното от предишното съдебно решение наказание
следва да се поеме от или да се включи в друга санкция, която след това да бъде
реално приложена, ако първата присъда още не е изпълнена или изпълнението не е
прехвърлено във втората държава-членка“ (в този смисъл изрично решение
№132/10.07.2019 г. по НД №311/2019 г. на I НО на ВКС).
С други думи и
доколкото наказанието, наложено на Ш. с гръцката присъда не е било изпълнено в
цялост, то и няма как да бъде взето предвид и групирано с наказание, което му е
наложено от българския съд, тъй като би се стигнало при групиране до изпълнение
на това наказание, което се явява в случая най- тежкото такова, а в
другата държава- членка Ш. изрично е бил
освободен (макар и условно) от изтърпяване на част от това наказание. Ако бъде
уважена молбата на осъдения за групиране на наложеното му наказание в Гърция с
присъдата на българския съд, то това би било само в негова
вреда, тъй като той ще следва да търпи наказание в този случай от 9
години лишаване от свобода, а не от 2 години и 8 месеца, като същевременно това
би била и недопустима намеса по отношение изпълнението на това наказание, което
е приела гръцката държава.
С оглед на всичко
изложено правилно първостепенният съд е приел, че в случая молбата не следва да
бъде уважена и не е извършил групиране на наложеното на Ш. наказание с гръцката
присъда и това по НОХД №21604/2015 г. на СРС, поради което и определението
следва да бъде потвърдено изцяло.
Така мотивиран и на
основание чл. 334, т. 6 от НПК СГС
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло протоколно
определение от 11.12.2020 г. по
НЧД №19159/19 г., СРС, НО, 107 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.