Решение по дело №8777/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 1308
Дата: 22 февруари 2019 г. (в сила от 22 февруари 2019 г.)
Съдия: Радмила Ивайлова Миразчийска
Дело: 20181100508777
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 2 юли 2018 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

№................

гр. София, 22.02.2019 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI "Б" въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и първи януари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

                                                          

ЧЛЕНОВЕ: РАЛИЦА ДИМИТРОВА

                                                                         

 РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА

 

при участието на секретаря Донка Шулева, разгледа докладваното от мл. съдия Миразчийска въззивно гражданско дело № 8777 по описа на съда за 2018 г. и взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

         С Решение № 347899 от 26.02.2018 г., постановено по гр.д. № 38396/2017 г. по описа на СРС, ГО, 155 състав, частично са уважени предявените кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД, че Е.Н.А. дължи на „Т.С.” ЕАД сумата от 1873,11 лв. – главница, представляваща неизплатена стойност на доставена топлинна енергия за периода от м.05.2014 год. до м.04.2016 год., ведно със законната лихва, считано от 24.04.2017 год. до окончателното плащане и сумата от 215,15 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2014 год. до 12.04.2017 год., като са отхвърлени исковете за главница за сумата над 1873,11 лв. до пълния предявен размер от 2685,31 лв. и за лихва за забава за сумата над 215,15 лв. до първоначално претендирания размер от 425,32 лв.

Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.” ЕООД.

Срещу решението в частта, в която исковете са уважение, е подадена въззивна жалба в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от ответницата Е.Н.А.. Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение. Твърди се, че ответницата няма качеството на потребител на топлинна енергия. Сочи се, че между страните е налице влязло в сила съдебно решение по гр.д. № 33953/2015 г. по описа на СРС, 41 състав. Оспорено е наличието на договорни отношения между страните. Посочено е, че ответницата от 2013 г. живее на друг адрес. Аргументира се, че К.Д., съсобственик на процесния имот, е единствен ползвател на топлинна енергия. Релевират се доводи, че не се доказват: наличие на документи за узаконяване и пускане в експлоатация на абонатна станция; наличие на договорно правоотношение, провеждане на ОС на СЕС, избор на ФДР, с която да се сключи договор, наличие на нотариално заверен протокол от това ОС; количеството доставена топлинна енергия; изправност на уредите, които измерват доставената топлинна енергия; отчитане на индивидуалните разпределители или създаване на пречки от абоната, които възпрепятстват това отчитане, като основание за служебно начисляване на задълженията; общите условия не са приети от Е.Н.А.; със суми за връщане са прихванати стари задължения извън процесния период, с което Е.А. не се е съгласявала; подпомагащата страна не е представила отчетни документи, поради което СТЕ не следва да се обсъжда. Оспорва се приетата по делото ССЕ, тъй като се основава на  неподписани фактури от ищцата. Аргументира се, че за да се претендира каквато и да било сума за предоставяна услуга следва да се докаже качеството като в конкретния случай как е осигуряван за процесния период санитарния минимум по отношението на температурата в жилището. Позовава се на ЗЗП. Твърди се неравноправност на клаузи. Оспорва се, че фактурираните суми по такъв начин са недоказуеми в съда.

Ответникът по жалбата „Т.С.” ЕАД не е депозирал писмен отговор на въззивната жалба.

Третото лице-помагач „Т.с.” ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

 Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ГПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество същата е неоснователна.

Решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Между страните е налице влязло в сила съдебно решение по гр.д. № 33953/2015 г. по описа на СРС, 41 състав, което няма същият предмет като настоящото дело, а се касае за друг период, предшестващ процесния.

Установено е от доказателствата по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост, в която се намира процесния имот, е била присъединена към топлопреносната мрежа. По делото е представен протокол от проведено Общо събрание на Етажната собственост и договор с третото лице-помагач „Т.С.“ ЕООД, така че е неоснователно възражението във въззивната жалба в тази насока. Протоколът от проведеното Общо събрание няма данни да е оспорен по нормативно установения в ЗУЕС ред, поради което съдът намира, че решенията са взети валидно и обвързват ответницата като етажен собственик.

Не се спори и се установява от доказателствата по делото, че ответницата е собственик на процесния имот. Съгласно чл. 153 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия. Въззивният съд намира, че е ирелевантно за разрешаване на настоящия правен спор кое лице реално е консумирало топлинната енергия. Поради изложеното, въззивният съд счита, че ответницата като собственик на процесния имот е задължено лице за доставената топлинна енергия в имота. В случай, че същата не е ползвала доставената топлинна енергия, тя има облигационно право срещу лицето, което е консумирало същата. Това обстоятелство не се отразява на правото на кредитора „Т.С.“ ЕАД да търси вземането си за доставена и незаплатена топлинна енергия от ответницата като собственика на имота, съгласно чл. 153 ЗЕ. Без значение за разрешаване на настоящия правен спор е дали ответницата е живяла в топлоснабдения имот през процесния период.

 При така установените факти следва да се приеме, че ответницата  се явява потребител на енергия за битови нужди по смисъла на ЗЕ. Неоснователно е възражението й, няведено във въззивната жалба в тази насока.

Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения.

Относно възражението на въззивницата срещу кредитирането на приетите по делото съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза, въззивният съд намира, че СРС мотивирано е преценил да даде вяра на заключенията на вещите лица, като обективни, компетентно дадени и обосновани. Същите не са оспорени от страните и съдът е извършил преценка по реда на чл. 202 ГПК и правилно е обосновал фактическите си и правни изводи въз основа на тях.

Видно от материалите по делото е неоснователно възражението на ответницата, че третото лице-помагач не е представило извлечения от отчети за доставена топлинна енергия. Същите са представени от „Т.С.“ ЕООД с молба от 21.12.2017 г. и са приети като писмени доказателства по делото в съдебно заседание на 01.02.2018 г., като не са оспорени от ответницата.

На следващо място въззивният съд приема, че не е налице и нарушение на чл. 182 ГПК. Доказателствената сила на счетоводните книги не е равнозначна на материалната доказателствена сила на официален свидетелстващ документ Тя е производна, което следва от изискването, установено в разпоредбата на  чл. 182 от ГПК, те да бъдат редовни, т.е. всяко вписване в тях да бъде въз основа на документи, които доказват извършеното вписване. Редовността на счетоводните книги, обаче, не се предполага, тя трябва да бъде доказана от страната, която се позовава на тях. Неоснователно е оспорването от страна на ответницата на доказателствената сила фактурите, издадени от ищеца. Съдът не основава решението си само на едностранно съставените от ищеца фактури, съобщения към тях и извлечение от сметка. По делото са събрани доказателства – изравнителни сметки, отчетни формуляри, съдебно-техническа експертиза. Количеството доставена топлинна енергия и неговата стойност СРС правилно е определил въз основа на заключението на съдебно-техническата експертиза, а не въз основа на посочените размери в данъчните фактури.

От приетата по делото съдебно-техническа експертиза, която съдът кредитира по изложените по-горе мотиви, се установява, че всеки един от двата общи монтирани в абонатната станция общи топломери е преминал първоначална и последващи метрологични проверки, съобразно изискванията на Закона за измерванията, поради което съдът не споделя възраженията на въззивницата в тази насока.

Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани. По делото не са релевирани твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Настоящият съдебен състав не споделя правния извод на въззивницата, че не е обвързана от Общите условия на „Т.С.“ ЕАД.

Неоснователно е възражението, наведено във въззивната жалба, че за да се претендира каквато и да било сума за предоставяна услуга следва да се докаже качеството като в конкретния случай как е осигуряван за процесния период санитарния минимум по отношението на температурата в жилището. Съгласно чл. 7, т. 3 от Общите условия клиентът има право да възрази пред продавача за отклонения от температурите в отопляваните помещения. Няма данни и твърдения по делото ответницата да е възразила срещу качеството на предоставената й услуга преди завеждане на делото, което означава, че се е съгласила с така направената й престация.

Неоснователен е доводът на въззивницата за приложимост на ЗЗП за неравноправни клаузи. В процесния казус се прилага ЗЕ, а не ЗЗП, тъй като се касае за доставяне на топлинна енергия и потребител на топлинна енергия. Следователно ЗЕ е специален закон спрямо ЗЗП.

Съдът не намира възражението на ответницата, че при определяне на суми за връщане са прихванати стари задължения извън процесния период за основателно. Първоинстанционният съд правилно е определил дължимата сума въз основа на приетата по делото съдебно-техническа експертиза, в която са отразени сумите за връщане.

Съобразно обстоятелството, че правните съждения, до които въззивната инстанция е достигнала, изцяло съответстват на крайните правни изводи на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК да бъде потвърдено, а въззивната жалба – оставена без уважение.

 

По разноските

При този изход на правния спор, предмет на настоящото съдебно производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК разноски по принцип се дължат на въззиваемата страна, която обаче не е подала отговор на въззивната жалба и не е представлявана процесуално в проведеното открито съдебно заседание пред въззивния съд, поради което съдът намира, че разноски не следва да й се присъждат.

С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280 ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 347899 от 26.02.2018 г., постановено по гр.д. № 38396/2017 г. по описа на СРС, ГО, 155 състав.

Решението в необжалваната част е влязло в сила.

Решението е постановено при участието на трето лице – помагач „Т.С.“ ЕООД.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:             ЧЛЕНОВЕ:   1.                        2.