Р Е Ш Е Н И Е № ……
Гр. София, 14.07.2020 г.
В
И М Е
Т О Н
А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV - Д състав, в публично
заседание на шестнадесети юни
през две хиляди и двадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл. съдия : Светослав Спасенов
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Иванова в. гр. д. № 4926 по описа за 2019 г. и за да се
произнесе взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 17102/21.01.2019 г. по гр. д. № 23600/2018
г. на СРС, 145 с - в, са отхвърлени исковете, предявени от
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, срещу „У."ЕООД, ЕИК ******, за признаване за
установено, че дружеството дължи
да заплати на „Т.С." ЕАД, сумата
от 1 169. 91 лв. главница, представляваща стойност на
топлинна енергия за периода от м. 11.2014 г. до м. 04.2016 г., ТЕ консумирана без правно основание
и сумата 25, 04 лв., представляваща стойност на извършена услуга
дялово разпределение за същия период, ведно със законната лихва върху сумите от
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 28.09.2017 г. до
изплащане на вземането, по отношение топлоснабден имот
в гр. София, пл. ******, партер, магазин /бивша книжарница/, код на платеца Т 3684
21, както и сумите от 244, 84 лв., представляваща лихва за
забава върху главницата за топлинна енергия и 5, 46 лв. - лихва за забава
върху главница за дялово разпределение, за периода 31.12.2014 г. - 25.09.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 68320/2017 г. на СРС, 145 с-в. Ищецът е осъден за разноски в производството.
Решението се обжалва от ищеца „Т.С.” ЕАД, като се излагат
доводи за незаконосъобразност и допуснати нарушения на процесуалния и
материален закон. Неправилно СРС е приел, че исковете, предявени на основание извъндоговорен източник, са неоснователни. По делото е
установено, че между страните е сключен договор за доставка на ТЕ за стопански
нужди на 25.10.2004 г. Поддържа се, че договорите за доставка на ТЕ за
стопански нужди, съгласно чл. 6, ал. 1, от глава І на ОУ на дружеството, са със
срок от 5 години, поради което следва да се приеме, че договорните отношения
между страните са прекратени. Тъй като за процесния
период не е сключван нов писмен договор, не е налице облигационно
правоотношение за доставката на ТЕ, ответникът се е обогатил неоснователно с
доставената му от ищеца ТЕ за стопански нужди. Моли да се отмени решението и
исковете да се уважат изцяло. Претендира разноски за двете инстанции.
Въззиваемата страна - ответникът „У.“ ЕООД, чрез процесуалният си представител, е подал отговор в срока по чл.
263 ГПК, в който оспорва жалбата. В него поддържа, че решението е
законосъобразно и обосновано постановено, а жалбата е неоснователна. Правилно
СРС е приел, че не се установява фактическия състав на отговорността по чл. 59 ЗЗД. Налице е колизия между предвидения в чл. 6, ал. 1 от глава І на ОУ 5 -
годишен срок на действие на писмения договор за доставка на ТЕ за стопански
нужди и договореното в индивидуалния договор от 25.10.2004 г., че
правоотношението между страните е безсрочно. Тази уговорка не се оспорва от
ищеца. Съгласно чл. 16, ал. 2 ЗЗД, при несъответствие между уговорките в
индивидуалния договор и ОУ, превес имат първите. Излагат се доводи, че индивидуалните
договорки дерогират приетото в ОУ на дружеството. Моли
жалбата да остави без уважение и да се потвърди първоинстанционното
решение изцяло. Претендира разноски пред въззивната
инстанция съгласно списък.
Третото лице помагач на страна на ищеца „Б.“ ООД,
редовно призовано, не взема становище по жалбата.
Настоящият
състав, по реда на въззивната проверка, намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Предявени са били обективно съединени искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 59, ал. 1 от ЗЗД - за установяване съществуване
на вземане в полза на ищеца,
с източник - неоснователно обогатяване и чл. 86, ал. 1 ЗЗД - за лихви за
забава върху вземането.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. СРС се е произнесъл по предявеното в заповедното и исково производство
основание - чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 59 ЗЗД - за
установяване на вземания от неоснователно обогатяване на ответника поради липса
на писмен договор за доставка на ТЕ за стопански нужди, след подадено в срока
по чл. 414 ГПК възражение на длъжника.
Относно законосъобразността на решението и като съобрази
изложените в жалбата възражения на ищеца, въззивният състав намира следното:
В правилно
приложение на материалния закон СРС е приел, че ответникът, като
юридическо лице, е „небитов клиент“, по смисъла на разпоредбата на § 1, т. 33
а. (Нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) от
ДР на ЗЕ. Легалната законова дефиниция за „небитов клиент“ е клиент, който
купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или
природен газ за небитови нужди. Законодателят е използвал като критерии при дефиниране
на понятието „небитов
клиент“ вида правен субект
(физическо или юридическо лице) и нуждите, за които
той ползва/купува/ енергия (битови
- за домакинството си или небитови
- такива които не задоволяват битови нужди). Доколкото не се установява процесният имот
- магазин (бивша книжарница) да
служи за задоволяване на битови
нужди, в случая става въпрос за доставка на ТЕ за стопански нужди, както приема и СРС в
атакуваното решение.
В същото време
в императивната материалноправна норма на 149, ал.
1, т. 3 ЗЕ изрично е предвидена специална форма
за сключване на договора за
продажба на топлинна енергия между топлопреносното предприятие и клиентите за небитови нужди. В този
случай писмената форма на договора с
ищеца е форма за действителност на сделката.
Ответникът
е поддържал в производството, а и по делото се установява, от представения на
стр. 22 писмен договор, че между страните е сключен такъв договор за доставка
на ТЕ за стопански нужди, в който
страните изрично са се съгласили, че договора е безсрочен. Съдът намира
за съобразено с материалния закон възражението на ответника, че при несъответствие между уговорките в
индивидуалния договор от 25.10.2004 г., че правоотношението между страните е
безсрочно и предвиденото в чл. 6, ал. 1 от глава І на ОУ, според който срокът
на договора за доставка на ТЕ за стопански нужди е 5 - годишен срок, превес
имат уговорките в индивидуалния договор - по аргумент от чл. 16, ал. 2 ЗЗД,
както и съгласно чл. 298, ал. 3 ТЗ.
В заключение настоящият състав споделя изводите на
СРС, че между страните, съгласно изискването на чл. 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ, е
налице валидно облигационно правоотношение по продажба на топлинна енергия, по
силата на което е следвало да бъде ангажирана договорната отговорност на
ответника за заплащане на претендираните суми.
Искът
по чл. 59 ЗЗД за възстановяване на имуществено разместване въз основа на
неоснователно обогатяване, е субсидиарен иск. Правота
да се предяви такъв иск възниква само и единствено когато страната няма друг
път на защита.
В случая
ищецът разполага с друг иск за защита на правата си – този за реално изпълнение
на договорни задължения по чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
Въззивният съд споделя
решаващите изводи на СРС, че след като на разположение на страната е налице
договорно основание, по силата на което може да реализира вземанията си, не е
налице хипотезата на неоснователно обогатяване. При установен източник на
облигационно договорно отношение между страните, ответникът ще дължи сумите за
използвана топлинна енергия на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, а на на плоскостта на извъндоговорното
неоснователно обогатяване, съгласно чл. 59 ЗЗД.
След като ищецът не е установил да е налице обогатяване на ответника, респективно - негово обедняване, с претендираните
в производството суми, не е доказан
основния елемент от фактическия състав на неоснователното обогатяване и главният
иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 59 ЗЗД е
неоснователен, както приема и СРС.
Предвид
неоснователността на главния иск, неоснователна е и претенцията за установяване на акцесорното вземане за обезщетение за забава по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Предвид направените до момента изводи в съвкупност, решението
на СРС, с което исковете се отхвърлени е съобразено с изискванията на
материалния и процесуален закон и следва да се потвърди изцяло, включително в
частта по присъдените в тежест на ищеца разноски.
По разноските пред СГС :
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна. С оглед доказателствата за реално
направени разноски за въззивната инстанция, в нейна
полза следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500
лв., за които има доказателства, че са реално направени в производството.
По горните съображения въззивният съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 17102/21.01.2019 г. по гр. д. № 23600/2018 г. на СРС, 145 с - в,
включително в частта по присъдените в тежест на ищеца разноски.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление:*** Б, да заплати на У."ЕООД, ЕИК ******
с адрес на представителя си: гр. София , ул. ******, чрез адв. В., на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК, разноски за адвокатско възнаграждение за СГС в размер на 500
лв.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на „Б.“ ООД като трето лице помагач на страната на ищеца.
РЕШЕНИЕТО, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК, не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.