Р Е Ш Е Н И Е
№176
гр. В., 25.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – В. Гражданско отделение, в публично заседание на
шестнадесети септември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: С. С.
ЧЛЕНОВЕ: 1. Г. Й. 2. Д.
В.
при участието на секретаря В. К.,
след като изслуша докладваното от мл.
съдията Д. В. въззивно гражданско дело № 281 по описа за 2020 на ОС – В.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл.258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по
въззивна жалба на „Д.“ ЕООД, с ЕИК:.. представлявано от управителя Д. Д.,
против Решение № 668 от 30.12.2020 г. по гр. дело № 3614/2020 г. на РС – В.
Във въззивната жалба се
излагат твърдения, че атакуваното решение е постановено при съществени
противоречия с процесуалния закон, с целта на закона, при неправилно прилагане
на материалния закон и направено превратно тълкуване на установеното към
правната норма.
На първо място се
посочва, че съдът не се е произнесъл по отношение на предявения от ищеца иск
против авалиста Д. П. И. което е съществен недостатък на акта, предмет на
разглеждане във въззивното производство.
На следващо място се
изтъква, че заключението на първоинстанционния съд, че при нищожност на
каузалното правоотношение поради липса на съгласие, следва и несъществуването
на вземането по заповедта на заповед, е неправилно, тъй като при менителничните
сделки основанието за поетото задължение за плащане е поставено извън
съдържанието на волеизявлението. Още повече, след като в разпоредбата на чл.
535, т. 2 ТЗ е въведено изискване за редовността на менителничния ефект,
поетото обещание за плащане да е безусловно, то съществуването на основание за
издаване на ценната книга следва да се счита за предположено от закона.
Цитира се практика на
ВКС, според която: „Редовният от външна
страна и удостоверяващ изискуемо вземане запис на заповед не е нищожен, ако
кредиторът не е доказал наличието на каузално правоотношение, от което
произтича вземането по записа на заповед.“
По – натам се навеждат
аргументи, че РС – В. е трябвало да се произнесе и по задължението на авалиста,
тъй като авалът сам по себе си представлява самостоятелно задължение.
На последно място, според
въззивника, е неправилно да се твърди, че договорът за заем е нищожен,
независимо от заключението на вещото лице, извършило техническото изследване.
Няма изискване за процеса на отпечатване на един документ, а именно
техническите средства за отпечатване не работят с един и същи тонер през целия
си гаранционен и извънгаранционен срок и няма изискване един документ да се
отпечата на един и същи тонер, на една и съща хартия.
Счита се, че предявените
искове са доказани и следва да бъдат уважени, поради което моли съда да отмени
атакувания съдебен акт, с който същите са отхвърлени като неоснователни.
Претендират се
разноските, направени пред двете инстанции.
В законоустановения
двуседмичен срок, регламентиран в чл. 263 ГПК, не е подаден отговор на
въззивната жалба.
В молба с вх. № 260228 от
15.09.2020 г. въззивникът възразява срещу даване ход на делото в открито
съдебно заседание, насрочено за 16.09.2020 г. от 09:40 ч., поради нередовно
призоваване, тъй като не е спазен срокът, предвиден в чл. 56, ал. 3 ГПК.
Разяснява на съда и какви са последиците от даване ход на делото при ненадлежно
изпълнение на процедурата по призоваване.
В открито съдебно
заседание въззивника, редовно призован,
не се явяване и не изпраща представител, а за въззиваемата страна се явява адв.
Иванов.
В хода по същество адв.
Иванов твърди, че в жалбата, инициирала настоящето производство, се прави
възражение за непълнота на първоинстанционното решение, тъй като съдът не се е
произнесъл с определение, същевременно обаче не е съобразено, че за допълване
на решение е предвиден ред в чл. 251 НПК, от който обаче въззивникът не се е
възползвал.
Навежда аргументи, че
безспорно е доказана нищожността на каузалното правоотношение, поради което
исковете правилно за отхвърлени като неоснователни.
Моли въззивния съд да
потвърди атакувания първоинстанционен съдебен акт.
Претендира и направените
по делото разноски, съобразно представения списък по чл. 80 ГПК.
Видинският окръжен съд, като взе предвид постъпилата въззивна жалба, изявлението
на въззиваемата страна в хода по същество и същевременно съобразявайки
доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено следното:
С
Решение № 668/30.12.2019 г. по гр. дело № 3614/2020г. по описа на РС –В. са отхвърлени предявените
от „Д.“
ЕООД, с ЕИК:. със седалище и адрес на управление – гр. С. против Д.К.Т., ЕГН: **********, с адрес: ***, искове
за признаване за установено по отношение на Д.К.Т., ЕГН: **********, с адрес: ***,
че „Д.
ЕООД, с ЕИК.. със седалище и адрес на управление – гр.С. има вземания спрямо Д.К.Т., ЕГН: **********, с адрес:
***, за сумите от: 10 000 лева – главница, 1273, 93 лева – лихва за
периода 01.01.2016 г. до 10.04.2017 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 12.04.2017 г. до
изплащане на вземането, като неоснователни.
С горепосоченото решение е оставено без разглеждане и
оспорването на истинността – вярност на съдържание за паричен заем от
18.12.2015 г. и Запис на заповед от 18.12.2015 г.
Освен това „Д. ЕООД, с ЕИК:., е
осъдено да заплати разноски на Д.К.Т.,
ЕГН: **********, в размер на 340 лева.
Предвид изложените
възражения във въззивната жалба, а именно, че районният съд не се е произнесъл
с крайния си съдебен акт по отношение на предявените искове срещу авалиста Д. П.
И. ОС – В. установи, че на стр. 16 от първоинстанционното производство е
обективирано Определение от 19.02.2018 г., с което се прекратява производството
по гр. д. № 3614/2017 г. по описа на ВРС, по отношение на Д. П. И. Аргументите
за това са били, че „Д.“ ЕООД няма правен интерес от водене на искове арещу
авалиста И. тъй като в обстоятелствената част на исковата молба няма данни
последният да е подал възражение срещу заповедта за изпълнение. Актът е подлежал
на обжалване пред ОС – В. но липсват каквито и да било данни, че това е сторено.
На следващо място, настоящият
въззивен състав констатира, че контролираният съд е стигнал до правилни
фактически изводи въз основа на събрания и обсъден доказателствен материал, а
именно, че:
Съдържанието на Договор
за паричен заем от 18.12.2015 г. е изложено на три листа, или по – конкретно на
една страница от всеки лист, които не са номерирани, а подписи са положени само
на последния – трети лист. Листовете са били свързани помежду си единствено с
помощта на телбод. Това става ясно от намиращия се между кориците на делото
договор за паричен заем.
Въззиваемата страна е
издала в полза на въззивника запис на заповед за сумата от 10 000 лева,
който е предявен за плащане на 08.12.2016 г. Изложеното се установява от
представения запис на заповед и от назначената и изготвена съдебно – графическа
експертиза, която потвърждава, че положените подписи върху менителничния ефект
са именно на Д.К. Тодовора.
По – натам въззиваемата
страна е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.
417 ГПК в РС – В., вследствие на което
на 12.04.2017 г. е образувано гр. д. № 1042/2017 г. По делото е издадена Заповед № 891 – РЗ за изпълнение на парично
вземане въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 19.04.2017 г., с която е
разпоредено въззивемата страна да заплати на въззивника процесните суми на
въвведеното основание - Запис на
заповед, издаден на 18.12.2015 г. Последното е видно от приложените заповед за
незабавно изпълнение въз основа на документ и изпълнителния лист.
На последно място от
съдебно – графическата експертиза се установява още, че действително положения
подпис на трета страница от Договора за паричен заем е на Д.Т., също така, че
има съвпадение в буквените знаци, отразени в шрифта, с който са изпълнени
текстовете в първа и втора страница на процесния договор. Същевременно обаче се
констатира различие в буквените знаци, отразени в шрифта, с който са изпълнени
текстовете в първа и втора страница на договора и трета страница на същия.
Освен това използваното оцветяващо
вещество /тонер/ от печатащото устройство при отпечатване на първа и втора
страница от процесния договор е идентично, но последното се различава от това използвано
при отпечатване на трета страница на същия. От изложеното следва, че първите
две страници са отпечатани на устройство, различно от това, използвано за
отпечатване на третата страница.
При така установената
фактическа обстановка, настоящият съдебен състав намира въззивната жалба за неоснователна поради следните
съображения :
Съгласно чл. 269
от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
В случая въззивната инстанция констатира, че
атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Подадената срещу него жалба е неоснователна.
На първо място, относно редовността на призоваването на въззивника, видно
от върнатия отрязък на призовката, същата е получена на 08.09.2020 г.,
следователно едноседмичният срок, изискуем от чл. 56, ал. 3 ГПК, е изтекъл на
14.09.2020 г. Въззивният съд за пълнота отбелязва, че дори срокът в
коментираната законова разпоредба да не беше предвиден като „не по – късно от една седмица“, а като „не по – късно от седем дни“, той, от
своя страна, би изтекъл на 15.09.2020 г. - и в двата случая преди насроченото и
проведено заседание на 16.09.2020 г.
На второ място, следва да бъде отговорено на възражението, изложено във
въззивната жалба, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по отношение на
предявените искове спрямо авалиста Д. П. И. Както бе посочено и във фактическата обстановка, на
стр. 16 от първоинстанционното производство е обективирано Определение от
19.02.2018 г., с което се прекратява производството по гр. д. № 3614/2017 г. по
описа на ВРС, по отношение на Д. П. И. Актът е подлежал на обжалване пред ОС –
В., но липсват каквито и да било данни, това да е сторено, респ. същият
впоследствие да е отменен, в резултат на което, РС – В. правилно не се е
проинзесъл с решението си и по отношение на авалиста И..
На следващо място,
твърдението, че е неправилно заключението на първоинстанционния съд, че при
нищожност на каузалното правоотношение поради липса на съгласие, следва и
несъществуването на вземането по записа на заповед, настоящият състав намира за
голословно и подкрепено както с несъстоятелни аргументи, така и с непрецизно
цитираната практика. В тази връзка въззивната инстанция счита за необходимо да
поясни, че когато задължение по каузално
правоотношение е гарантирано с поемането на абстрактно задължение по запис на
заповед се създават две паралелни правоотношения, които имат връзка помежду си,
като основно обаче е каузалното правоотношение. Поради това нищожността на
каузалното правоотношение ще доведе до отпадане и на абстрактната
гаранционна отговорност по записа на заповед, както е и в настоящия случай.
Обратното - нищожността на гаранционното отношение няма да доведе до отпадане
на основното каузално правоотношение.
Колкото
до цитираната практика на ВКС, според която „Редовният от външна
страна и удостоверяващ изискуемо вземане запис на заповед не е нищожен, ако
кредиторът не е доказал наличието на каузално правоотношение, от което
произтича вземането по записа на заповед.“, същата би била относима към казуса, ако ищецът в
хода на първоинстанционното производство не е успял да докаже съществуването на
каузалното правоотношение. Предметът на настоящото производство обаче е съвсем
различен – представен е договор за паричен заем и то от самия ищец като
приложение на исковата молба. Последният, от своя страна, би трябвало да
изпълнява ролята на каузално правоотношение, но тъй като е доказано нищожен,
отпада и отговорността по менителничния ефект, с който е гарантирано
изпълнението му.
Досежно твърденията за
основателността на исковете по отношение на авалиста, въззивният съд не следва
да ги коментира, доколкото вече на две места поясни, че производството спрямо
последния е било прекратено.
На последно място,
относно възраженията, касаещи обстоятелството, че не е задължително и трите
страници на договора за паричен заем да се отпечатани на един принтер,
контролираният съд правилно е приел, че липсата на подпис на всяка страница,
както и на безспорен свързващ елемент на трите листа и наличието на различията,
установени с експертното заключение, водят до извода, че е налице автентичен
подпис на въззивемата страна, без същата да е автор на изявленията. Освен това
коректно е допълнено, че допълнителните условия, обективирани на страница трета
от договора, могат да обвърждат страната със съдържанието на първа и втора
страница, само ако трите листа имат безспорен свързващ елемент, какъвто
например би могла да бъде нотариалната заверка.
Предвид всичко изложено и
извършената проверка, настоящият съдебен състав намира, че атакуваното
първоинстанционно решение е в пълен синхрон
както с материалния, така и с процесуалния закон.
По отношение на разноските пред въззивната инстанция – предвид изхода от делото,
представените доказателства и липса на възражение за прекомерност, „Д.“ ЕООД, с
ЕИК:. представлявано от управителя Д. Д. следва да заплати на Д.К.Т., ЕГН: **********,
сумата от 800 лева, представляващи разноски за адвокатско възнаграждение.
Колкото се отнася обаче
до претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 800 лева от Д. П. И.,
същото не следва да бъде присъдено, тъй като производството спрямо него е било
прекратено още при разглеждане на делото пред първата инстанция, респ. адв.
Иванов не е осъществил каквито и да било процесуални действия, касаещи защитата
му.
Водим от
горното, Видински окръжен съд
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 668/30.12.2019 г. по гр. д. № 3614/2017г.
на Районен съд – В.
ОСЪЖДА „Д.“ ЕООД, с
ЕИК:, представлявано от управителя Д. Д. със седалище и адрес на управление: гр.С. да заплати на Д.К.Т., ЕГН: **********, с адрес: ***,
адвокатско възнаграждение в размер на 800 лева.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните, при наличие на предпоставките, регламентирани в чл.
280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: