РЕШЕНИЕ № 308
гр. Пловдив 10.06.2019 г.
ПЛОВДИВСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД търговска колегия, ХVІІ т.с., в публично заседание на 9 май 2019 г. в
състав
СЪДИЯ : АНТОНИЯ РОГЛЕВА
при
участието на секретаря ЕЛЕНА АНГЕЛОВА, като разгледа докладваното от
съдията т.д. № 961/2018 г. по описа на ПОС, намира за установено
следното:
Иск с правно
основание чл. 422 от ЗЗД.
Ищецът
„БАНКА ДСК“ ЕАД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
„Московска“ № 19, моли да се постанови решение, с което да се признае за
установено по отношение на ответника И.Г.П. ЕГН ********** *** съществуването по основание и размер на
паричното задължение, за което е издадена заповед за изпълнение 9489/9.10.17 г.
по ч.гр.д. № 15766/17 г. на ПРС въз основа на договор за кредит за покупка на
недвижим имот от 17.12.2004 г. а именно:
да се
признае за установено, че И.Г.П. ЕГН ********** *** дължи на „БАНКА ДСК“ ЕАД ЕИК *********
следните суми:
- 185 166.03 лв. – главница по
Договор за ипотечен кредит от
17.12.2004 и допълнително споразумение
към него от 20.11.09 ;
- 154 426.15 лв. –
неплатена договорна лихва за периода
29.11.11 – 5.10.17;
- 6 241.34 лв. – санкционна лихва, от които 5 881.26 лв.
лихвена надбавка от 3 % за периода 28.05.2012 – 28.09.17 и 360..08 лв.- лихвена
надбавка за забава от 10 % за периода 29.09.17 – 5.10.17;
- 2 199 лв. –
заемни такси
- законна лихва върху главницата, считано от 06.10.2017 г. /датата на подаване
на заявление за издаване заповед за изпълнение/ до окончателното плащане;
Претендира
присъждане на разноски, вкл. и за заповедното производство.
Ответникът И.Г.П.
оспорва иска като недопустим и неоснователен. Подробни съображения са развити в
писмена защита, депозирана от процесуалния му представител. Претендира
разноски.
Съдът, след
като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, както и наведените от страните доводи, намира за установено
следното:
Относно
допустимостта на иска:
Възражение
за недопустимост се поддържа от ответника, който счита, че е формирана сила на
пресъдено нещо по спора между страните. Изложени са обстоятелства, че е
издадена и предходна заповед за изпълнение, срещу която е било подадено
възражение, респ. е предявен от банката установителен иск, по който е
образувано гр.д. № 2302/13 по описа на Пловдивски окръжен съд. Искът бил
отхвърлен с влязло в сила решение. Твърди се, че сега се предявява претенция,
идентична с тази, по която вече е налице влязло в сила решение, при което
спорът не може да бъде пререшаван. Евентуално, се заявява, че е формирана сила
на пресъдено нещо по отношение на вноските с настъпил падеж към датата на
подаване на предходното заявление.
Съдът намира
това възражение за неоснователно.
Предявеният
иск е с правно основание чл. 422 от ГПК, като се иска да се установи
съществуване на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение №
9489/9.10.17 г. по ч.гр.д. № 15766/17 г. на ПРС въз основа на договор за кредит
за покупка на недвижим имот от 17.12.2004 г. и настъпила към 29.09.2017 г.
предсрочна изискуемост на целия кредит поради непогасяване на 65 броя
погасителни вноски.
С влязло в
сила решение, постановено по гр.д. № 2302/2018 г. на ПОС е отхвърлен предявен от „Банка ДСК“ ЕАД иск да се
признае за установено по отношение на И.Г.П.
съществуването на вземания на ищеца по същия договор в размер на 191 959.58 лв. - главница от общ размер на главницата
от 236
000 лв., 22
399.23 лв.-
представляваща редовна лихва за периода от 28.04.2012 г. до 27.02.2013 г., 9 446.80 лв. - санкционираща лихва
за периода от 28.04.2012г. до 27.02.2013г.;
-490.51 лв. заемни такси, за които вземания е
издадена заповед
за изпълнение № 2340/7.3.2013г. по ч.гр.д. № 3447/2013г. по описа на ПРС.
Оставена е
без разглеждане осъдителната претенцията
на банката за същите суми, като
производството в тази част е прекратено.
Предявеният
иск по чл. 422 от ГПК е отхвърлен, като е прието, че не са настъпили
предпоставките за предсрочна изискуемост на кредита към 30.08.2012 г., както и
че не е доказано настъпване на падеж на определени вноски към датата на
подаване на заявление за издаване заповед за изпълнение, като всъщност
претенцията на банката по заповедното производство е само за глобални суми въз
основа на твърдяна настъпила предсрочна изискуемост.
При това
положение не могат да се споделят възраженията за недопустимост на сега
предявения иск.
Същият се
предявява след проведено ново заповедно производство, в което като основание за
издаване заповед за изпълнение е посочена предсрочна изискуемост на кредита,
настъпила след влизане в сила на решението по гр.д. № 2302/2013 г. Твърди се да
е обявена предсрочна изискуемост към 29.9.17, а решението е влязло в сила на
30.01.2017 г., като при това в същото е разглеждан въпроса за настъпване на
предсрочна изискуемост към друг минал момент – 30.08.2012 г.
Т.е. макар и
спорът да касае същият договор, то искът по гр.д. № 2302/2018 г. е предявен на
различно основание – настъпила предсрочна изискуемост към 30.08.2012, при което отхвърлянето му не е
пречка да се предяви ново искане за издаване заповед за изпълнение, респ. нов
установителен иск на ново основание – настъпила предсрочна изискуемост след
приключване на производството по гр.д. № 2302/13 на ПОС. Не е налице формирана
сила на пресъдено нещо нито по отношение глобалните суми, нито по отношение на
падежирали вноски към датата на подаване на предходното заявление за издаване
на заповед за изпълнение.
В писмената
защита са наведени и доводи, че в решението на Апелативен съд е посочено, че
исковата молба, с която е предявен установителният иск по чл. 422 от ГПК има
характер на волеизявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, като
в момента на връчването й настъпва предсрочна изискуемост на цялото задължение
по кредита. Развити са съображения, че ако предсрочната изискуемост е настъпила
в момента, в който ответникът е получил исковата молба по предходно развилото
се производство, то е отпаднала възможността на банката от този момент нататък
да начислява възнаградителна лихва по кредита и т.н. Всички тези съображения
обаче не касаят допустимостта на исковата молба, а нейната основателност по
същество, тъй като касаят въпросите настъпила ли е и кога предсрочна
изискуемост на целия кредит, дължат ли се и за кои периоди и в какви размери
възнаградителни лихви.
По същество:
Между
страните е сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот от 17.12.2004, по силата на който банката предоставя на ответника кредит в размер
на 236 000 лв. със срок за издължаване 180 месеца, считано от датата на
неговото усвояване. Уговорено е, че за предоставения кредит се дължи лихва, в
размер на действащата по стандартни жилищни кредити, определена от УС на
банката към датата на сключване на договора плюс надбавка от 1.5 процентни
пункта, като към датата на сключване на договора лихвата по стандартни жилищни
кредити е 11.75 %, като промяната на лихвата, обявена от УС на банката, е
задължителна за страните.
Банката
твърди, че кредитът бил погасяван на равни месечни вноски с падежна дата 28-мо
число на месеца, като през 2009 г. ответникът спрял да обслужва кредита.
На
20.11.2009 г. било подписано допълнително споразумение за преструктуриране на
кредита по отношение остатъка от дълга. В допълнителното споразумение страните
посочили, че е предоставен кредит в размер на 236 000 лв., като остатъкът
по дълга към датата на сключване на допълнителното споразумение възлиза на
210 551.09 лв., от които главница – 208 813.47 лв. и редовна лихва –
1 737.62 лв. Договорен бил гратисен
период за издължаване на главницата от шест месеца без промяна на крайния срок
за погасяване; договорено е заплащане в рамките на гратисния период на част от
месечната лихва в размер на 1245.69 лв.
и капитализиране на непогасената част от начислената лихва към остатъка от
главницата на кредита на първия работен ден, следващ последната падежна дата от
гратисния период; по т. 4 се сочи, че кредиторът предоставя погасителен план за
дължимите месечни вноски след първата падежна дата, следваща датата на
сключване на допълнителното споразумение, като е уговорено, че кредитът се
погасява по посочена разплащателна сметка съгласно погасителния план по т. 4.
Ответникът
оспорва договора за кредит като недействителен, тъй като е неистински. Твърди,
че подписът по договора не е положен от него, което прави договора
недействителен, тъй като не е спазена предвидената от закона форма и не е
налице постигнато съгласие за сключването му. Предвид нищожността на договора за кредит,
счита, че отношенията между страните следва да се уреждат на база правилата на
договора за заем по ЗЗД.
Във връзка с
това възражение по делото е назначена графологична екпертиза, чието заключение
съдът възприема като компетентно изготвено и неоспорено от страните. Вещото
лице е мотивирало извод, че подписите, положени от името на ответника И.П.
върху договора за кредит от 17.12.2004 г., са изпълнени от ответника И.Г.П..
Направено е и заключение, че подписите от името на ответника върху договора за
кредит, от една страна, и върху допълнителното споразумение, от друга, са
изпълнени от едно и също лице.
При това
положение се установява катогорично, че договорът
за кредит е подписан от ответника И.П., при което възраженията за
неистинност на документа са изцяло неоснователни.
Сумата по кредита от 236 000 лв. е усвоена на
29.12.2004 г.
Няма спор
между страните по отношение усвояване на отпуснатата в кредит сума в размер на
236 000 лв., което обстоятелство категорично се установява и от
заключението на приетото по делото заключение на ССЕ, което се възприема от
съда като компетентно изготвено и неоспорено от страните. Вещото лице е
установило, че на 29.12.2004 г. банковата сметка на И.П. е заверена със сумата
236 000 лв., с което кредитът е изцяло усвоен.
Съгласно чл.
2 от договора от 17.12.2004 г. срокът за издължаване на кредита е 180 месеца
/15 години/, считано от датата на усвояването. Т.е. считано от датата на
усвояване, срокът за погасяване
изтича на 29.12.2019 г.
Чл. 5 от
договора гласи: „падежна дата за издължване на месечните анюитетни вноски е
.......2019 г.“
В чл. 8 от
договора е посочено: „кредитът се издължава с месечни анюитетни вноски, дължими
на падежна дата, посочена в т.5 включително, и ще се изплащат чрез
разплащателна сметка“
При тази
редакция на посочените текстове от договора, които са единствените относими към
определянето на падежна дата, е видно, че всъщност в договора не е определена падежна дата за издължаване
на месечни анюитетни вноски.
Към същия не е приложен погасителен план, с който
евентуално да се попълни тази липса.
При това
положение следва да се приеме, че с договора от 17.12.2004 г. е уговорен единствено краен срок за
погасяване на задължението за връщане на сумата, предоставена като кредит,
ведно с възнаградителната лихва.
От
заключението на ССЕ се установява, че до 09.11.09 г. ответникът е извършил плащания в общ размер на 173 502.63
лв., с които банката е осчетоводила погасяване на главница
в размер на 170 886.10 лв., договорна лихва – 1681.30 лв. и 935.23 лв.
такса амортизация, като през този период са капитализирани всички договорни
лихви към главницата.
За периода
от 9.11.09 до 20.11.09 /датата на подписване на допълнителното споразумение/ са
начислени текущи договорни лихви в размер на 1737.62 лв., от които са платени 751.09 лв., а разликата в
размер на 986.53 лв. е капитализирана към главницата 208 813.47 лв. +
986.53 лв. = 208 900 лв. главница към 20.11.09 г.
Или до
датата на подписване на допълнителното споразумение на 20.11.09 г. ответникът е
налице плащане на сума в общ размер от
174 253.72 лв.
Сумата от
208 900 лв. е посочена като остатък по дълга към 20.11.09 г. в подписаното
допълнително споразумение и като усвоена сума /главница/ в съставения
погасителен план към споразумението.
Ответникът е
навел възражения за нищожност на допълнителното споразумение като такова с
неравноправен характер относно начина на
формиране на главницата предвид начина, по който банката е осчетоводявала
извършваните плащания и е капитализирала всички възнаградителни лихви към
главницата, както и предвид твърдението, че сумата на посочената главница от
209 800 лв. не е реално предадена на ответника, поради което не е
възникнало и насрещно задължение за връщането й, респ. за възникване на
задължение за възнаградителна лихва.
Ответникът
се позовава и на нищожност на клаузите на чл. 7 от договора
за ипотечен кредит и допълнителното споразумение от 20.11.2009 г. относно
правото на банката да променя едностранно лихвата по кредита, както и
уговорката за капитализиране ежемесечно на лихвата. Наведени са доводи, че в
договора не са посочени условията и предпоставките, при които банката може да
променя условията по договора едностранно, при което тази клауза се явява
неравноправна, респ. нищожна по смисъла на Закона за защита на потребителите,
тъй като не дава възможност на потребителя да съобрази поведението си с
уговореното. Позовава се на съдебната практика, според която следва отнапред да
са уговорени методиката и математическият алгоритъм на начина на формиране на
изменението и обвързаността на конкретния размер на промяната на лихвата със
съответно изменение на пазарните индекси.
Твърди се
нищожност и на клаузата за капитализиране на лихвата, като са изразени доводи,
че ежемесечното капитализиране на лихвата води до едностранно увеличаване на
цената на предоставения кредит, което представлява едностранно изменение на
съществен елемент от договора /цената на кредита/, респ. клаузата е
неравноправна по смисъла на ЗЗП. Навеждат се доводи, че това представлява
анатоцизъм, който не е разрешен от българското право, като е нищожна поради
противоречие със закона и добрите нрави.
Счита, че
клаузите не са индивидуално уговорени, което да изключи тяхната нищожност.
Счита, че
горните пороци не са преодолени с подписването на допълнителното споразумение
от 20.11.09 г., по което оспорва като нищожна поради неравноправен
характер и клаузата на чл. 2. Излагат се
доводи, че същата е наложена от икономически по-силната страна, която
използвайки това си положение, е създала неравновесие между правата и
задълженията на страните.
По отношение
клаузата за ежемесечно капитализиране на
лихвата съдът намира същата за нищожна поради противоречие със закона и
поради неравноправност по смисъла на чл. 143, т.12 от ЗЗП.
Съдът е на становище, че в случая не става въпрос за анатоцизъм – лихва върху лихва, за да се коментира приложението на чл. 10, ал.3 от ЗЗД, съдържащ императивна забрана за начисляване на лихва върху лихва, освен при определени условия, определени в наредба на БНБ.
/Към датата на сключване на
договора относим към въпроса за начисляване „лихва върху лихва“ нормативен акт,
издаден от БНБ е НАРЕДБА № 9 от
19.12.2002 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за
формиране на провизии за загуби от обезценка, впоследствие заменна с НАРЕДБА № 9
от 3.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и
за установяване на специфични провизии за кредитен риск/.
Лихвата, която се дължи при договора за банков кредит, не е лихва за
забавено изпълнение на парично задължение. По своята правна и икономическа природа тази лихва е цената, която се плаща
на кредитора за ползването на предоставените от него парични средства, това е
цената на стойността на капитала, която се предоставя за временно ползване на
кредотополучателя. Т.е. това е възнаграждението, което кредитополучателят дължи
на кредитодателя, като това е съществен елемент от договора за банков кредит. В
този смисъл правната доктрина и практика разграничава анатоцизма /“лихва върху
лихва“/ от капитализирането на лихви при определени условия.
Клаузата на чл. 7 от договора „лихвата по разрешения кредит се
капитализира ежемесечно“, е нищожна поради противоречие със закона, тъй като прилагането й води ежемесечно до
увеличение на главницата по кредита, без реално допълнителни суми да са
предоставяни на кредитополучателя за ползване, не държи сметка за реда на
погасяване на задълженията по чл. 76 от ЗЗД и в крайна сметка води до
значително завишаване на цената на кредита, уговорена при сключване на договора
и до значително неравновесие в отношенията между двете страни по договора.
Съществени елементи от договора за кредит са размера на предоставената
сума за ползване и размерът на възнаграждението, което се дължи за това –
възнаградителната лихва. Ежемесечното капитализиране на възнаградителната лихва
без да се държи сметка за извъшваните реално
плащания води до начисляване на
възнаградителна лихва върху суми, каквито реално не са предоставени на
кредитополучателя. Според съда това влиза в противоречие с нормата на чл. 430
от ТЗ, определяща основните характеристики на договора за банков кредит –
заемодателят предоставя определена парична сума за определена цел и уговорени
срок и условия, които заемодателят се задължава да върне ведно с лихва върху предоставената сума.
Клаузата за ежемесечно капитализиране на лихвата противоречи и на нормата
на чл. 176 от ЗЗД, регламентираща реда на погасяване на задълженията. В
резултат на прилагането й, с изплащаните
суми от ответника банката е погасявала почти единствено само главници, като ежемесечно е капитализирала
изтекла възнаградителна лихва, т.е. изтеклата лихва е включвана в размера на
главниците и върху нея е начислявана възнаградителна лихва. Тъй като по
договора няма погасителен план, няма падежни дати за конкретни погасителни вноски, състоящи съответно от главница и лихви,
всъщност банката е погасявала своеволно непадежирани задължения за главница,
без това изрично да е било заявено от платеца /договорът съдържа само краен
срок за връщане на главницата/. В този ред на мисли, с всяко плащане банката е
била длъжна да погаси на първо място вече изтеклите възнаградителни лихви при
прилагане нормата на чл. 76, ал.2 от ЗЗД, а само при остатък – да погаси и част
от главницата. Съгласно чл. 76, ал.2 от ЗЗД когато изпълнението не е
достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата, погасяват се най-напред
разноските, след това лихвите и най-после главницата.
Основателни са и доводите за нищожност поради неравноправност на осн. чл.
143, ал. 12 от Закона за защита на потребителите, тъй като ежемесечното
капитализиране на възнаградителната лихва, въпреки наличието на плащания по
дълга, води непрекъснато до увеличение на цената на кредита, която в крайна
сметка е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на
договора. Това е така, тъй като възнаградителна лихва е начислявана не само
главницата, а и върху изтекла възнаградителна лихва, въпреки че съобразно
правилото на чл. 176, ал.2 от ЗЗД същата е следвало да се счита погасена. Изцяло
основателни в тази насока са доводите, че въпреки счетоводното погасяване на
главници в размер на 170 886.10 лв., поради ежемесечното капитализиране на
възнаградителната лихва, главницата не е намаляла съществено и към 20.11.09 е
отчетена от банката, че възлиза на 208 813.47 лв.
Съдът приема за основателни и доводите на ответника, че в резултат на
едностранно променяне на условията на договора въз основа на непредвидено в
него основание банката е начислила в повече възнаградителна лихва, което е
резулат на неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т.10 от Закона за
защита на потребителя.
В чл. 6 от договора се уговаря лихва в размер на действащата по
стандартни жилищни кредити, определена от УС на банката, към датата на
сключване на договора плюс надбавка за риск в размер на 1.5 процентни пункта,
като се сочи, че към датата на сключване на договора лихвата по стандартни
жилищни кредити е 11.75 %; промяната на лихвата по стандартни жилищни кредити,
обявена от УС на банката, до окончателното издължаване на кредита, е задължителна за страните.
Възползвайки се от правилото на последното изречение, на 21.10.08 г., при
действието на Закона за защита на потребителите, банката е увеличила едностранно лихвения
процент с 1 %, като до датата на завеждане на кредита като „съдебен“, общият
лихвен процент е 14.25 % - обстоятелство, което се установява от приетото
заключение на ССЕ. В резултат на приложеното едностранно увеличение на
лихвения процент е начислена в повече
възнаградителна лихва в размер на 17 823.12 лв. – този размер касае
пълния период до 6.10.17 г., като в заключението на вещото лице не са направени
конкретни изчисления за периода до подписване на допълнителното споразумение.
Съгласно чл. 143, т.10 от ЗЗП неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя, като позволява
на търговеца да променя едностранно
условията на договора въз основа на непредвидено в него основание.
В случая в
договора не са предвидени конкретни основания, при наличието на които банката
да може едностранно да променя лихвения процент, т.е. да променя цената на
предоставения кредит, при което коментираната клауза представлява неравноправна
такава по смисъла на ЗЗП, при което на осн. чл. 146, ал.1 от ЗЗП е нищожна. По
делото не са направени доводи, нито пък са ангажирани доказателства клаузата да
е уговарена индивидуално, което да изключи нищожността.
Изложеното
води до извод, че са основателни и доводите на ответника за неравноправния
характер на допълнителното споразумение от 20.11.09 г. по отношение начина на формиране на сумата
208 900 лв., сочена като главница, а оттам и начина на погасяване по приложения
погасителен план.
Сумата
209 900 лв. се сочи като усвоена на
сума в погасителния план с дата на усвояване – 28.10.09 г.
Видно от
допълнителното споразумение, същата е формирана като сбор от посочена
непогасена главница в размер на 208 813.47 лв. и дължима лихва /разликата
между 1 737.62 лв. и внесена сума от 751.09 лв./
Съобразно
вече изложеното съдът приема, че размерът непогасена главница от
208 813.47 лв., е формиран въз
основа на нищожни клаузи от договора – чл. 6 и 7. Този размер включва
незаконосъобразно капитализирана възнаградителна лихва, включително и недължима такава в резултат на едностранно изменение на
лихвения процент от страна на банката.
При това
положение не може да се приеме, е
съставен валиден погасителен план, обвързващ страните, тъй като същият
касае погасяване на сума от 208 900 лв. като главница, която нито е реално
предоставена на дата 28.10.09, нито е дължима в този размер съобразно казаното
по-горе.
Липсата на валиден погасителен план води до извод, че към
датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем не може да се приеме, че
е налице забава в плащанията над 90 дни, което съгласно т. 20.2 от ОУ към допълнителното споразумение
от 20.11.09 г. представлява основание за настъпване на предсрочна изискуемост
на кредита.
По делото не
направени конкретни изчисления от вещото лице за това какъв би бил размера на
дълга към 20.11.09 г. при отчитане на извършените плащания и без прилагане на
коментираните нищожни клаузи. Но това не е и необходимо, тъй като такива
изчисления не биха могли да попълнят липсата на валидно съставен и подписан
между страните погасителен план. Не е допустимо, ако се установи друг размер на
дължима главница, погасителният план да се „преработи“ от трети лица, вкл. и от
съда, като по този начин да се установят нови погасителните вноски за периода,
визиран от погасителния план.
Липсата на
валиден погасителен план води и до извод, че между страните остава валидно договорен само краен срок на връщане на заетата
сума в размер на 236 000 лв. – 29.12.2019 г., който още не е настъпил. Тъй
като съдът приема, че не настъпили предпоставки за предсрочна
изискуемост, а и няма просрочени погасителни вноски за главница при липса на
валиден погасителен план, искът по отношение на претендираната главница е
изцяло неоснователен и следва да се отхвърли.
От
заключението на ССЕ се установява, че ответникът е направил общо плащания по
кредита в размер на 263 110.84 лв. Както бе посочено, съдът приема, че с
тези плащания банката е била длъжна първо да погасява възнаградителната лихва
без да капитализира същата към главницата. При извършени плащания в посочения
размер и липса на други конкретни изчисления по делото, съответстващи на
приетото в настоящето решение, съдът намира за неоснователен и иска за
неплатена договорни лихви за периода
29.11.11 – 5.10.17 в разме на 154 426.15
лв.
По отношение
на договорните лихви се прави и възражение за изтекла погасителна давност,
което съдът приема за основателно. На осн. чл. 111, б. „в“ от ЗЗД с изтичане на
тритодишна давност се погасяват задълженията за лихва. Тази давност в случая
следва да се отчете три години назад от датата на повторното заявление за издаване заповед за изпълнение –
6.10.17 г. Т.е., ако се приеме, че с
осъществените плащания договорните лихви не са погасени изцяло, то за периода
преди 6.10.14 г. претендираните договорни лихви следва да се считат погасени по
давност. В тази връзка са основателни доводите, че давността не е прекъсната с предявяване на
предходната искова молба, тъй като е постановено отхвърлително решение /чл.
116, б. „б“ от ЗЗД/.
Ищецът
претендира дължимост на сумата 6 241.34 лв. – санкционна
лихва, от които 5 881.26 лв. лихвена надбавка от 3 % за периода
28.05.2012 – 28.09.17 на осн. т. 20.1 от ОУ и 360.08 лв.- лихвена надбавка за
забава от 10 % за периода 29.09.17 – 5.10.17 на осн. т. 20.2 от ОУ.
Съгласно т.
20.1 от ОУ към допълнителното споразумение при забава на плащането на месечната
вноска от деня, следващ падежната дата, определена в договора, частта от
вноската, представляваща главница, се олихвява с договорената лихва, увеличена
н наказателна надбавка от 3 %.
Съгласно т.
20.2 от ОУ при обявена предсрочна изискуемост
до предявяване на молбата за събиране на вземането по съдебен ред ,
остатъкът от кредита се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с
наказателна надбавка в размер от 10 %.
Дължимостта
на санкционните лихви по т. 20.1 и 20.2 от ОУ се основава на наличие на забава
на плащане на конкретна погасителна вноска /т.1/, съотв. неплащане на остатъка
от кредита след надлежното обявяване на
предсрочна изискуемост.
В
случая се приема, че е налице валиден
погасителен план, както и не са настъпили предпоставки за предсрочна
изискуемост, поради което липсва основание за възникване на задължение за
заплащане на наказателна лихва, поради което в тази част искът подлежи на
отхвърляне.
Претендира
се дължимост и на сума в размер на 2 199 лв. – заемни такси.
В
представеното извлечение от счетоводни книги към заявлението за издаване
заповед за изпълнение не е
конкретизирано от какво произтичат претендираните заемни такси. Сочи се
единствено „дължими заемни такси“.
Към
допълнителното споразумение е приложена Тарифа за такси по жилищни и ипотечни
кредити, която тарифа предвижда различни по вид и размер такси – за разглеждане
на кредита в различни варианти, за оценка на обезпечение в различни варианти,
за учредяване и заличаване на обезпечение, за отпускане и обслужване на
кредита, за предоговаряне на кредита и редица други.
Конкретизация
на исковата претенция в тази й част не е направена от ищеца и в хода на
исковото производство – нито в първоначалната и допълнителната искови молби,
нито впоследствие. Няма събрани доказателства по делото, от които да се направи
обоснован извод за това кога и на какви конкретно основания са начислени
претендираните заемни такси, при което не е възможно да се даде положителен
отговор на въпроса, че същите са дължими на конкретно основание, посочено в
Тарифата на банката, и в конкретен размер. При това положение в тази част
исковата претенция остава недоказана и неоснователна и следва да се
отхвърли.
За
разноските:
Предвид
неоснователността на установителната искова претенция в цялост следва да се
отхвърли претенцията на банката за присъждане на разноски за заповедното
производство, както и същата да бъде осъдена да заплати на ответника
направените от него разноски за настоящето исково производство по представения
списък на разноските в размер на 9 052 лв., от които 600 лв. –
възнаграждения за вещи лица, 8 452 лв. – адвокатски хонорар.
Ето защо
съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН предявения от „БАНКА ДСК“ ЕАД ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление гр. София, ул. „Московска“ № 19, иск да се признае за
установено по отношение на ответника И.Г.П. ЕГН ********** *** съществуването по основание и размер на паричното
задължение, за което е издадена заповед за изпълнение 9489/9.10.17 г. по
ч.гр.д. № 15766/17 г. на ПРС въз основа на договор за кредит за покупка на
недвижим имот от 17.12.2004 г. а именно:
да се
признае за установено, че И.Г.П. ЕГН ********** *** дължи на „БАНКА ДСК“ ЕАД ЕИК *********
следните суми:
- 185 166.03 лв. – главница по
Договор за ипотечен кредит от
17.12.2004 и допълнително споразумение
към него от 20.11.09 ;
- 154 426.15 лв. –
неплатена договорна лихва за периода
29.11.11 – 5.10.17;
- 6 241.34 лв. – санкционна лихва, от които 5 881.26 лв.
лихвена надбавка от 3 % за периода 28.05.2012 – 28.09.17 и 360..08 лв.- лихвена
надбавка за забава от 10 % за периода 29.09.17 – 5.10.17;
- 2 199 лв. –
заемни такси
- законна лихва върху главницата, считано от 06.10.2017 г. /датата на подаване
на заявление за издаване заповед за изпълнение/ до окончателното плащане;
ОТХВЪРЛЯ КАТО
НЕОСНОВАТЕЛНА претенцията на „БАНКА ДСК“
ЕАД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Московска“
№ 19 за присъждане на разноски за заповедното производство по ч.гр.д. №
15766/17 г. на ПРС в размер на 6 960.67 лв. – ДТ и 150 лв. –
юрисконконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА „БАНКА
ДСК“ ЕАД ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
„Московска“ № 19 да заплати на И.Г.П. ЕГН ********** направени по настоящето
производство разноски в размер на
9 052 лв.
Решението подлежи
на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните с
въззивна жалба пред Пловдивски апелативен съд.
СЪДИЯ: