№ 816
гр. София, 15.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Силвана Гълъбова
Силвия Тачева
при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева
като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело
№ 20211100506361 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца С. Г. Н. срещу решение по гр.д.
№61945/2019 г. на Софийския районен съд, 49 състав, с което е отхвърлен предявеният от
жалбоподателя срещу „О.Б.Б.“ АД осъдителен иск с правно основание чл.92 ЗЗД за сумата
от 6993,77 евро, представляваща неустойка в размер на седемкратна наемна месечна цена,
съгласно чл.25 пр.3 от договор №ДГ-11-0615/29.06.2011 г., като ищецът е осъден да заплати
на ответника разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно – в несъответствие с
разпоредби на материалния и процесуалния закон, и със събраните по делото доказателства.
Сочи, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че процесната неустоечна клауза е
нищожна поради накърняване на добрите нрави. Предвид изложеното, жалбоподателят моли
въззивния съд да отмени решението и да уважи изцяло предявения иск. Претендира
разноски.
Въззиваемата страна „О.Б.Б.“ АД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва
жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен
акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни
изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е
1
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд
следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Процесното решение е валидно, допустимо и правилно като краен резултат, но по
следните съображения:
Предявеният иск е с правно основание чл.92 ЗЗД за заплащане на неустойка при
предсрочно прекратяване на договор за наем на недвижим имот.
Ответникът в срока за отговор по чл.131 ГПК оспорва предявения иск, като твърди,
че страните не са уговоряли неустойка с договора за наем, а са предвидили заплащане на
наемната цена за срока на предизвестието, а ако се приеме, че е договорена неустойка, то
същата противоречи на добрите нрави.
По делото не се спори, а и се установява от представения по делото договор от
29.06.2011 г., че ищецът като наемодател е предоставил на „С.“ ЕАД, чийто правоприемник
е ответното дружество, ползването на недвижим имот в гр. Враца, ул. ****, магазин 7, като
наемният срок е 10 г., общата месечна наемна цена – 3996,46 евро, а припадащата се на
ищеца е в размер на сумата от 999,11 евро месечно. В чл.25 пр.3 от договора е предвидено,
че същият се прекратява едностранно от страна на наемателя със 7-мес. писмено
предизвестие, като заплаща обезщетение в размер на 7-мес. наем.
Не е спорно, а и се установява от представеното по делото уведомително писмо от
19.11.2018 г., изходящо от дружеството-ответник, че процесният договор за наем е
прекратен предсрочно с отправяне на 7-мес. предизвестие от страна на наемателя.
Фактическият състав на претенцията за неустойка включва кумулативно следните
елементи: наличие на облигационна връзка, виновно неизпълнение на договорно
задължение и уговорена неустойка за неизпълнението на това задължение.
Правният спор по делото е концентриран върху възникването на предпоставките на
чл.25 пр.3 от процесния договор наем за санкциониране на ответника - наемател с неустойка
при предсрочно прекратяване на договора. Правилното разрешаване на спора предполага
тълкуване на клаузите на чл.25 пр.3 от договора, с които страните са уговорили
прекратяване на договора от страна на наемателя с отправяне на предизвестие и
основанието за начисляване на неустойка при такова прекратяване.
Съгласно разпоредбата на чл.20 ЗЗД, при тълкуването на договорите трябва да се
търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във
връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор,
2
с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. По въпроса за
задължението на съда при тълкуване на договора да установи действителната воля на
страните, съобразно чл.20 ЗЗД, е налице безпротиворечива практика на ВКС: решение
№502/26.07.2010 г. по гр.д. №222/2009 г. на ІV ГО, решение №546/23.07.2010 г. по гр.д.
№856/2009 г. на ІV ГО, решение №504/26.07.2010 г. по гр.д. №420/2009 г. на ІV
ГО, решение №220/31.07.2014 г. по гр.д. №6126/2013 г. на ІV ГО, решение №134/25.06.2014
г. по гр.д. №6886/2013 г. на ІІІ ГО, решение №430/20.01.2015 г. по гр.д. №1673/2014 г. на ІV
ГО и др., която следва да бъде съобразена по настоящото дело. Според тази съдебна
практика, при спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора,
съгласно изискванията на чл.20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните,
тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който
произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и
добросъвестността, характеристиките на предмета на договора, както и други обстоятелства,
които са от значение за установяване действителната воля на договарящите. Съдът тълкува
договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия
разум на изявлението, доколко буквалният текст изразява действителната обща воля на
страните и как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното и място в
договора и общия му смисъл, преценявайки и обстоятелствата, при които е сключен
договора, както и поведението на страните преди и след сключването му. Тълкуването цели
запазване на цялото действие на договора така, както в действителност е желано от
страните, независимо от съдържащите се в него непрецизни, неточни и дори неправилни
формулировки.
Настоящият въззивен състав, тълкувайки описаната по-горе клауза на чл.25 пр.3 от
процесния договор наем, съобразно разпоредбата на чл.20 ЗЗД и трайната съдебна практика,
и изхождайки не от буквалния смисъл на текста на цитираната клауза, а от
характеристиките и целите на договора за наем, обичаите в практиката за договаряне на
неустойка при предсрочно прекратяване на договор за наем, намира за неоснователни
твърденията на ищеца, че при прекратяване на договора от страна наемателя с отправяне на
7-мес. предизвестие последният дължи на наемодателя и неустойка в размер на 7-мес. наем.
Общата воля на страните е била наемодателите да получат договореният наем за периода на
дължимото се 7-мес. предизвестие, за заплащането на който от страна на наемателя по
делото не се спори. Подобно тълкуване е в съответствие и с принципа за добросъвестност,
въведен с чл.20 ЗЗД, като целта е защита правата на наемодателите, които следва да получат
размера на договоренатата парична престация /уговорения месечен наем/ за периода на
предизвестието при предсрочното прекратяване на договора за наем от страна наемателя.
При тези данни, настоящият съдебен състав намира, че не е налице един от
елементите на претенцията за неустойка от страна на ищеца – наличието на уговорена
такава при предсрочно прекратяване на договора за наем, поради което и предявеният иск се
явява изцяло неоснователен.
Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
3
инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.
С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание
чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК следва да се присъдят разноски във въззивното производство в размер
на сумата от 100,00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №*********, постановено по гр.д. №61945/2019
г. по описа на СРС, ГО, 49 състав.
ОСЪЖДА С. Г. Н. , ЕГН **********, адрес: гр. Враца, ул. ****, да заплати на
„О.Б.Б.“ АД, ЕИК ****, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ****, на
основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК сумата от 100,00 лв., представляваща разноски във
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен
срок от съобщаването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4