№ 4295
гр. София, 03.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Станимира Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Евгени Ст. Станоев
при участието на секретаря Стефка Ив. Александрова
като разгледа докладваното от Станимира Иванова Въззивно гражданско
дело № 20241100504391 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №20095967/03.07.2023г. изменено по реда на чл. 248 от
ГПК с Определение от 02.02.2024г. по гр.д.№ 68347 по описа за 2019г. на
Софийски районен съд, 113-ти състав са отхвърлени исковете на Банка
ДСК“ЕАД, ЕИК ********* /правоприемник на ОТП Факторинг
Българи“"ЕАД, ЕИК ********* по правоприемство настъпило в хода на
процеса/ срещу С. Н. Т., ЕГН ********** за признаване за установено на
основание на чл. 422 вр. с чл. 415 и чл. 124 от ГПК вр. с чл. 430 от ТЗ и чл. 99
от ЗЗД че С. Н. Т., ЕГН ********** дължи на Банка ДСК“ЕАД, ЕИК
********* заплащане на сумата от 4604,06 евро, представляващи част от
предсрочно изискуема главница по договор за кредит за текущо потребление
от 24.07.2012г. и допълнително споразумение от 05.11.2013г., сключени между
Банка ДСК“ЕАД и И.С..Д., прехвърлено от банката на ОТП Факторинг
България“ЕАД с договор за цесия от 17.03.2017г., за които е издадена заповед
за изпълнение по заповедно дело № 62165/2016г. по описа на СРС, поради
плащане в хода на процеса, като С. Н. Т., ЕГН ********** е осъден да
заплати на Банка ДСК“ЕАД, ЕИК ********* съдебни разноски в размер на
1
1175,84лв.
Срещу така постановено решение е депозирана въззивна жалба вх.№ . от
ищеца Банка ДСК“ЕАД, ЕИК ********* в частта, с която исковете са
отхвърлени. Изложил е съображения, че решението е неправилно,
постановено при нарушение на съдопроизводствени правила и на материалния
закон. Посочил е, че плащанията били извършени в хода на принудителното
изпълнение и районният съд в нарушение на т. 9 от Тълкувателно решение №
4/18.06.2014г. приел, че тези плащания водят до неоснователност на иска.
Претендирало е разноски.
Въззиваемият –ответник по исковете С. Н. Т., ЕГН ********** не е
изразил становище.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба вх. №
5023/22.08.2019г. по регистъра на РС-Благоевград, изпратена по подсъдност
на СРС депозирана от ОТП Факторинг Българи“"ЕАД, ЕИК ********* на
чието място поради вливане в хода на процеса е конституиран
правоприемника му Банка ДСК“ЕАД, ЕИК ********* срещу С. Н. Т., ЕГН
********** , с която е поискало от съда на основание на чл. 422 вр. с чл. 415 и
чл. 124 от ГПК вр. с чл. 9 и сл. от ЗПотр. Кр. вр. с чл. 99 и чл. 86 от ЗЗД вр. с
чл. 420 от ТЗ вр. с чл. 138 и чл. 141 от ЗЗД да признае за установено, че С. Н.
Т., ЕГН ********** като поръчител дължи на Банка ДСК“ЕАД, ЕИК
********* като правоприемник на ОТП Факторинг Българи“"ЕАД, ЕИК
********* заплащане на сумата от 4604,06 евро, ведно със законната лихва
от 18.02.2019г. до изплащането й, представляващи част от предсрочно
изискуема главница по договор за кредит за текущо потребление от
24.07.2012г. и допълнително споразумение от 05.11.2013г., сключени между
Банка ДСК“ЕАД като кредитодател и И.С..Д. като кредитополучател и С. Н.
Т. поръчител, за които е издадена заповед за изпълнение по заповедно дело №
62165/2016г. , вземания за което са прехвърлени от Банка ДСК“ЕАД на ОТП
Факторинг“ЕАД с договор за цесия от 17.03.2017г., като му се присъдят
разноски. Навело е твърдение , че договор за кредит бил сключен с
кредитополучател И.Д., поръчител бил С. Т. и Л.Й.. Сумата по кредита била
12500 евро, възнаградителна лихва от 10,45% към сключване на договора,
2
срок бил 120 месеца. С допълнителното споразумение били признати
задълженията към него момент, променен бил срокът на договора до
05.11.2023, посочено било че лихва е 12,45%, запазено било обезпечението.
Поради просрочие на задълженията вземанията били обявени за предсрочно
изискуеми, подадено било заявлението по чл. 417 от ГПК, след това бил
сключен договора за цесия и пълномощия от банката ОТП Факторинг“АД
уведомило длъжниците за цесията. Платените доброволно суми след цесията
били 11357,90 евро. Дри да се приемело че не бил уведомил длъжника за
предсрочната изискуемост това било направено в хода на процеса в връчване
на поканата за доброволно изпълнение, евентуално – с връчването на исковата
молба. С платените суми били погасени задължения за разноски и лихви,
неплатена останала само главница от 4604,06 евро, дължала се лихва върху
нея от 18.02.2019г., Срокът по чл. 147 от ЗЗД поръчителят се съгласил
.Евентуално ако исковото производство по установителния иск се приемело за
недопустимо и бъде прекратено, то да се разгледа осъдителен иск за тези суми
.
Ответникът С. Н. Т., ЕГН ********** в предоставения му срок е оспорил
исковете. Посочил е, че заповедта сочела като кредитор Банка ДСК“ЕАД и
ОТП Факторинг“АД не бил легитимиран на предявява иска, защото нямал
качеството банка. ОТП Факторинг“АД не било придобило вземанията, защото
не било установено плащане на цената по договора за цесия, а това било
условие този договор да прояви действие. Отделно вземането по протокола
към договора за цесия не било достатъчно индивидуализирано, за да се
приеме, че е процесното. Договорът за цесията не му бил надлежно съобщен,
той бил поръчител, а не кредитополучател, отговорността му била погасена по
чл. 147 от ЗЗД. Вноските до 2016г. били падежирали преди срока по чл. 147 от
ЗЗД и отговорността му не можела да се ангажира. Задълженията били
погасени по давност, размерът им не бил правилно определен. Суми били
събрани от него в хода на принудителното изпълнение и това било
допълнително основание за неоснователност на иска. Процесуалният му
представител е претендирал възнаграждение.
С влязло в сила решение по въззивно дело № 13942/2021г. на СГС, 4-Г
състав първоначално постановеното по делото решение на СРС от 18.06.2021г.
по така предявените искове е отменено в частта, в която е прекратено делото
по установителните искове , като е върнато за разглеждане на СРС по така
3
предявения иск, а решението на СРС по евентуалния осъдителен иск е
обезсилено и производството по този иск е прекратено като недопустимо.
По делото е приложено заповедно дело № 62165/2016г. по описа на СРС
съгласно което по заявление вх. № 5133/17.09.2016г. по регистъра на СРС
изпратено по подсъдност на СРС е издадена заповед за незабавно изпълнение
и изпълнителен лист с които е разпоредено И.С.Д., С. Н. Т. и Л.Д.Й. да
заплатят на Банка ДСК“ЕАД 10941,58 евро представляващи неплатено
задължение по договор за кредит № 11/20429989/ 24.07.2012г., ведно с лихва
от 17.09.2016г. до изпащането й; лихва от 1527,36 евро за периода от
10.03.2015г. до 16.09.2016; 35,37 евро ; лихва за периода от 17.03.2015г. до
16.09.2016г. ; такси от 60 евро, както и съдебни разноски от 491,47лв. за
държавна такса и 898,60лв. за възнаграждение за юрисконсулт, за така
издадената заповед длъжникът С. Т. е уведомен на 09.04.2019г., подал е
възражение на 12.04.2019г. без да го обосновава, на 22.07.2019г. банката е
уведомена че следва да предяви установителен иск , като на 22.08.2019г. ОТП
Факторинг“АД е представило доказателства че е предявил иск за установяване
на непогасените вземания по заповедта като е представил и договора за цесия
от 17.02.2017г.
По делото е приет договор за потребителски кредит от 24.07.2012г,
погасителен план, общи условия, носещи подпис за страните по него,
съгласно който Банка ДСК“ЕАД се е задължило да предостави на И.Д. кредит
от 12 500 евро за текущо потребление срещу задължение на потребителя за
срок от 120 месеца на месечни анюитетни вноски да върне сумата и да плати
възнаградителна лихва която към сключване на договора е 10,45% който е
променлив, ГПР е 11,90%, дължат се е такси по тарифата на банката. На втора
страница от договора е изписан текст на договор за поръчителство, носещ
подписи за банката и за С. Н. Т. и Л.Д.Й. като поръчители, съгласно който на
24.07.2012г. те двамата са се съгласили като поръчители да отговарят за
задълженията по договора за кредит съобразно клаузите му и Общите условия,
като е посочено че промяната на лихвата е задължителна за страните.
Съгласно чл. 2, изр. 2 от договора отговорността на поръчителите са.е запазва
и тогава, когато кредиторът не е предявил иск срещу кредитополучателя в
срок от 6 месеца по чл. 147 от ЗЗД, както и ако крайният срок на договора за
кредит бъде продължен по съгласие на кредитора и длъжника. В чл. 9.1 от ОУ
4
е посочено как е формиран ГПР. В чл. 7 от ОУ условия е посочено че банката
променя базовия лихвен процент по методология, която е оповестена в
офисите на банката и е публикувана на интернет страницата на банката,
стойностите и промените се оповестяват по същият начин, но банката
изпраща уведомление за същото на последния посочен от длъжника адрес с
посочването на месечните вноски. Съгласно чл. 19.1. и чл. 19.2. от ОУ при
забава на плащането на вноските върху главницата от съответната вноска се
начислява договорената лихва увеличена с надбавка от 10 процентни пункта,
при забава с повече от 90 дни целият кредит става предсрочно изискуем и се
отнася в просрочие, като до предявяване на искане в съда върху сумата се
начислява лихва в размер на договорната лихва с 10 пункта увеличение, а след
това – с надбавка за забава в размер на законната лихва за забава. Съгласно чл.
23 от ОУ банката може да прехвърли вземанията си на трето лице. В
погасителния план е посочено че месечни вноски са с падеж 10-то число,
размер на вноските, както и каква част от тях е за главница и каква за лихва.
Прието е допълнително споразумение , сключено между банката и
кредитополучателя Д., с което страните са се съгласили че към 05.11.2013г.
неплатена главница е 11807,76 евро, дължима редовна лихва е 594,92 евро,
дължима наказателна лихва е 167,28 евро, дължи се и така изискуемост от 30
евро, кредитополучателят е внесъл 110,68 евро, банката се отказва от
вземането за наказателна лихва и от такса изискуемост, като по отношение на
остатъка от дълга е прието възнаградителната лихва да е 12,45%, ГПР да е
13%, срок на погасяване се променя до 05.11.2023г., като начислената лихва се
капитализира към главницата, запазват се поръчителствата, като
поръчителите Л.Й. и С. Т. са положили подписи, че са съгласни с клаузите по
споразумението, както и да отговарят дори кредиторът да не е предявил иск
срещу кредитополучателя в срок от 6 месеца по чл. 147 от ЗЗД, както и ако
крайният срок на договора за кредит бъде продължен по съгласие на кредитора
и длъжника.В погасителния план са посочени вноските, падежите и как са
формирани за главница и за лихва.
Приета е нотариална покана от банката до И.Д. удостоверяванията по
която са извършени от нотариус Р., рег. № 504 на Нот.К., съгласно която на
01.08.2016г. на ответника е връчено изявление на банката по реда на чл. 47, ал.
6 от ГПК на адрес в ж.к. ********* в гр. София, с което задълженията по
кредита са обявени за предсрочно изискуеми поради забава на плащанията .
5
Приети са договор за продажба на вземания от 17.03.2017., извлечение
от Приложение, потвърждение, съгласно които на 17.03.2017г. Банка
ДСК“ЕАД е продало на ОТП Факторинг“АД вземанията си по договор за
кредит сред които е този с И.С..Д. от 24.07.2012г. с разрешен размер от
24447,88лв. , непогасени са главница от 10941,58 евро главница, присъдена
лихва от 1562,73 евро и законна лихва от 583,55 евро, такси от 60 евро,
съдебни разноски от 1390,37лв. при цена на цесията от 5854,76лв.,, с писмо
банката е потвърдила извършеното прехвърляне на вземането на 28.03.2017г.,
като банката е упълномощила ОТП Факторинг“ЕАД да съобщи цесията на
длъжниците, включително и поръчителите и уведомително писмо за същото е
съставено от ОТП Факторинг“ЕАД до И.Д. и до С. Т. , те двамата са
получили писмо от ОТП Факторинг“ на 02.05.2017г.
С приетите по делото основно и допълнителни заключения по съдебно
счетоводна експертиза, вещото лице след запознаване с документи по делото
и справки при ответника е посочило, че сумата по кредита е била
предоставена, лихвения процент е бил променен от 10,45% на 12,45% на
29.05.2013г. , което по данни на банката било поради неизпълнение на
условията за преференциален лихвен процент, такава била посочена и в
допълнителното споразумение от 05.11.2013г. С това споразумение били
капитализирани възнаградителни лихви от 484,24 евро, които били включени
към главницата. Плащания по договора били правени доброволно до
14.05.2016г., като към 17.09.2016г. просрочена главница била 842,97 евро, а
предсрочно изискуема била 10098,61 евро; редовно падежирала
възнаградителна лихва била1500,87 евро, предсрочно изискуема била 26,50
евро;дължали се и лихва за забава, такси. Още преди 16.09.2016г. начислена
лихва за забава била 369,27 евро, а санкционна лихва била 106,13 евро.,
непогасени към 17.09.2016г. били 23,21 евро санкционна лихва и 12,16 евро
лихва за забава. В последствие били извършени още плащания : 357, 90 евро
на 01.06.2018г. ; 110001,90 евро на 18.02.2019г., плащане имало и на
03.05.2019г. от 4819,26 евро, нямало непогасени задължения. Ако не се
вземело предвид последното плащане от 03.05.2019г. което било направено по
изпълнителното дело, то непогасената главница била 4144,61 евро. С
плащанията на 357,90 евро били отразени като платени 46,46 евро законни
лихви; 251,44 евро разноски; 60 евро такси изискуемост. С плащането на
11001,90 евро били отразени като платени 12,16 евро лихви; 23,21 санкционна
6
лихва; 1527,37 евро редовна лихва; 6796,97 евро главница; 2642,19 евро
законна лихва към плащането.
С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът намира
от правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася
служебно по валидността на решението а по допустимостта му – в
обжалваната част. По останалите въпроси въззивния съд е ограничен от
посоченото в жалбата.
В конкретния случай постановеното по делото решение е валидно и в
обжалваната част е допустимо. Предявеният иск е от легитимирано за
същото лице, няма пречка това да се направи от придобилия вземането, за
същото не е необходимо както цедент , така и цесионер да могат да се снабдят
със заповед за незабавно изпълнение въз основа на документа, послужил като
основание за издаването на заповедта за незабавно изпълнение и
изпълнителния лист. Законодателят не поставя такива ограничения, поради
което и доводите на ответника по исковете с отговора на исковата молба
съдът приема за неоснователни.
По правилността на решението в обжалваната част :
Предявените искове са с правно основание чл. 9 и сл. от от Закона за
потребтелския кредит /в сила от 12.05.2010г./ вр. с чл. 99 и чл. 86 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. от Закона за потребителския кредит
„договорът за потребителски кредит” е писмен договор с конкретни
реквизити, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено или
разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Страни по договора за потребителски кредит са „потребителят” и
„кредиторът”, като „потребител” е всяко физическо лице, което е страна по
договор за потребителски кредит и не действа в рамките на своята
професионална или търговска дейност, а „кредитор” е всяко физическо или
юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на своята
професионална или търговска дейност.
Съдът приема за установено по делото, че на 24.07.2012г. между Банка
ДСК“ЕАД и И.Д. е възникнало валидно правоотношение по договор за
потребителски кредит по което банката се е задължила и е предоставила на Д.
7
кредит за потребителски нужди в размер на 12500 евро, при възнаградителна
лихва от 10,45% за срок от 120 месеца, за тези задължения като поръчител се
е задължил и ответника С. Т. с уговорена възможност банката да прехвърли
вземанията си на трето лице. Тези обстоятелства се установяват от приети по
делото писмени доказателства – договор, ОУ, погасителен план, носещи
подписи на страните по тях, заключение по счетоводната експертиза, което
съдът в тази част кредитира като вярно и задълбочено, неопровергано от
останалите доказателства по делото.
Съдът приема, че сключеният договор отговаря на изискванията на Закона
за потребителския кредит в редакцията му приложима за процесния договор –
към момента на сключването му , поради което и договорът е валиден.
Договорът е сключен в писмена форма на хартиен носител, на разбираем език
и съдържа: датата и мястото на сключването му; вида на предоставения
кредит; лични данни на потребителя и индивидуализиращи белези на
кредитора; срока на договора за кредит; общ размер на кредита и условията за
усвояването му; лихвен процент по кредита, годишен процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит,; условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ се в самия договор и
сочещ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, лихвения процент, който се прилага при просрочени
плащания; предупреждение за последиците за потребителя при просрочие на
вноските. Уговорения размер на възнаградителната лихва е съобразен с
пазарните условия към него момент.
Съдът приема, че клаузите по чл. 7 от Общите условия в частта им
предвиждащи възможност за банката да променя едностранно базовия лихвен
процент и в следствие на това – месечните вноски по погасителния план не са
индивидуално уговорени. Те са част от общи условия, като по делото не е
установено потребителят да е могъл да влияе върху съдържанието им при
сключването на договора. Последното е било в доказателствена тежест на
ищеца, в подкрепа на твърденията му в обратния смисъл по делото не са
събрани доказателства. Съдът приема, че валидността на тези клаузи не се
отразява на валидността на целия договор, тоест дори тези клаузи да са
нищожни, същото не би довело до нищожност на договора за кредит. За да се
8
приеме, че нищожността на отделни клаузи от договора води до нищожност на
целия договор следва да се установи, че прилагането на договора без тези
клаузи е невъзможно съобразно чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Под прилагане на договора
без нищожните клаузи следва да се разбира възможността за изпълнение на
останалите условия по договора. Преценката дали договорът може да се
приложи и без нищожните клаузи включва и обсъждане на евентуално
предположение дали договорът би бил сключен и без нищожните му клаузи от
гледна точка на възможността на средния потребител да съобрази
икономическите последици от сделката и нищожните клаузи да могат да
бъдат заместени по право от повелителни законови разпоредби или от
диспозитивни правни норми. Заместването с императивна разпоредба е
уредено изрично в чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Диспозитивните норми в облигационното
право намират приложение при липса на уговорка между страните, поради
което след като клауза от договора е нищожна, тя не се счита за част от
договорното съдържание, като за уреждане на отношенията между страните
се прилага законовата норма. Договор, който не може да се изпълнява без
нищожните клаузи е нищожен в своята цялост. ( В този смисъл Решение №
146/01.11.2017г. по т.д. № 2615/2016г. на ВКС, І-во Т.О). В случая с
разпоредбите на чл.8 от договора страните са уговорили конкретен размер на
възнаградителната лихва, поради което съдът приема, че договорът за кредит
би могъл да се приложи и без клаузите по чл. 7 от ОУ в частта за
възможността на банката едностранно да променя базовия лихвен процент. Не
е установено по делото от ищеца страните да са се съгласили на конкретна
методика, формула по която да се променя базовия лихвен процент при
настъпване на конкретни условия.
Съдът приема, че през целия период на договора страните са останали
обвързани от така постигнатите съглашения по договора от 2012г.
Извършените след сключването на договора едностранни промени на
договорната лихва от банката съдът приема, че е недействителна промяна на
договора. Установи се по делото от заключението по съдебно-счетоводната
експертиза , което съдът кредитира в тази част като неопровергано от
останалите доказателства по делото, че само 10 месеца след сключването на
договора банката едностранно е увеличила размер на договорната лихва, като
в последствие същият е посочен и в допълнителното споразумение от 2013г.
Вещото лице е посочило, че по данни на банката това се дължало на
9
неспазване на изисквания за преференциален лихвен процент. Доказателства
обаче по делото, че договор за кредит е сключен при преференциален лихвен
процент не са ангажирани. Такива изявления в договора за кредит не са
посочени, не са описани и като част от него условията за такъв
преференциален лихвен процент. Следва да се посочи, че в споразумението от
2013г. е посочено, че лихвата е променена поради решение на УС на банката
за същото, което не позволява извод, че тази промяна е била поради
неизпълнени условия за предоставяне на преференциален лихвен процент. Не
е установено от банката, че лихвения процент е променен поради конкретни
обективни фактори, които са предварително оповестени, както и
предварително да е оповестена тежестта на всеки от тях и формулата за
изчисление на базовия лихвен процент. Описаното в договора, че
методологията е оповестена в офисите и на интернет-страница на банката не е
установено по делото, вещото лице също не е установило такива относими
към договора да е имало и да са приложени. Така съдът приема, че клаузата
на чл.7 от ОУ в частта за възможността за едностранна промяна на лихвения
процент от банката е нищожна поради противоречие с добрите нрави,
създаваща неравновесие в отношенията между страните. За тази нищожност
съдът следи служебно и не е нужно да има нарочно оплакване за същото от
длъжника. Нищожна е предвидената възможност банката едностранно да
променя лихвата въз основа на непредвидено в самия договор основание
или дори и да е уговорено, то да не е свързано с обективни обстоятелства,
или дори и те да са посочени методът на изчисление на съответния лихвен
процент не съдържа конкретна и ясно разписана изчислителна
процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната
тежест на всеки от отделните компоненти-пазарни индекси и индикатори. За
да се пиреме такава клауза за валидна то следва да има постигнато съглашение
за конкретна формула за определянето на възнаграждението за
кредитодателя, доколкото това е съществен елемент от съдържанието на
договора за кредит. Клауза, която не сочи ясно кога и как ще се променя
възнаградителната лихва не може да обоснове добросъвестност на
кредитодателя. Споразумението от 2013г., което е сключено въз основа на
тази клауза също е нищожно.
Следва да се посочи, че за банката не е съществувала възможност да
капитализира част от възнаградителна лихва и така да начисли като
10
главница възнаградителни лихви по споразумението от 2013г. Включване на
просрочените задължения за лихва към главницата, респ. даващи възможност
върху тях да бъдат начислявани възнаградителни лихви, са нищожни като
противоречащи на закона – аргумент от чл. 26, ал. 1 вр. чл. 10, изр. 3 ЗЗД и за
същото съдът следи служебно. Те представляват анатоцизъм по смисъла на
чл. 10, изр. 3 ЗЗД, който е допустим само между търговци съгласно чл. 294, ал.
1 ТЗ. Преструктурирането на дълга на основание чл. 13 от Наредба № 9 от
03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковете експозиции на банките и
установяване на специфични провизии за кредитен риск (отм.) не
представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на
изтекли лихви по чл. 10, изр. 3 ЗЗД. Нищожността на клаузите за
капитализиране на просрочените лихви, имат за последица недействителност
на установителната част от споразумението относно размера на дължимите
суми, както и на новия погасителен план в частта на дължимите суми. /В този
смисъл Решение № 60118/15.10.2021г. по търг.д. № 2848/2019г. на ВКС, 1-во
Т.о.; Решение № 66 от 29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г., II т. о. на ВКС,
Решение № 30 от 20.05.2020 г. по т. д. № 739/2019 г., I т. о. На ВКС /. Следва
да се посочи, че споразумението сочи, че влиза в сила от първата падежна дата
след сключването му и към него момент сочената в това споразумение
„редовна възнаградителна лихва“ е била дължима. Тя е била дължима и към
момента на сключването на споразумението, защото е посочена и като
„дължима редовна лихва“ по договора за кредит.
С оглед гореизложеното съдът приема, че страните по делото са
обвързани от договора за кредит в редакцията му към сключването на
договора, като неприложими за него са били клаузите по чл. 7 от ОУ, както и
тези по допълнителните споразумения от 2013г. Така съдът приема, че срок на
договора е бил от 24.07.2012г. до 24.07.2022г. дължими суми са били за
връщане на главницата от 12500 евро и за заплащане на възнаградителна
лихва от 10,45% годишно, за забава дължима е била само законна лихва за
забава, клаузата по чл. 19.1. и 19.2. от ОУ противоречи на императивната
норма на чл. 33 от Закона за потребителския кредит, за което съдът следи
служебно.
Съдът приема, че по делото не е установено валидно възникнало вземане
на банката за заплащането на сумата от 60 евро. , начислени от банката като
такса предсрочна изискуемост. По делото не е установено какво е
11
основанието на тези плащания. Обозначението им от ищеца като такива за
предсрочна изискуемост не носи информация за какво се плащат тези такси.
Вещото лице по счетоводната експертиза е посочило, че тази сума по
записванията на банката е начислена в тежест на ответника няколко дни след
сочената от банката дата на предсрочната изискуемост на задълженията като
такси за предсрочна изискуемост, но при съобразяване на клаузите на чл. 33 от
Закона за потребителския кредит ,че не е установено потребител да получава
услуга за тази такса, то съдът приема, че не е установено дължимостта на
сумата.
Така съдът приема, че към подаване на заявлението съществуващи
непогасени задължения по договора за кредит са били само 11114,51 евро –
главница и възнаградителна лихва. За този извод съдът съобрази
диспозитивното начало и претенция за възнаградителна лихва само до
септември 2016г. поради твърдения, че към него момент е била обявена
предсрочна изискуемост на задълженията , поради което и не е начислявана и
не се търси възнаградителна лихва. При определянето на този размер съдът
съобрази установените от счетоводната експертиза плащания на суми по
договора за кредити, както и погасителния план от 2012г. , но и
обстоятелството, че за забава може да се дължи само законната лихва за
забава по аргумент от 33 от ЗПотрКр., като дължима такава съдът определя на
основание на чл. 162 от ГПК на сумата от 52 евро при съобразяване на
заключението на вещото лице.
За заплащането на тези суми съдът приема, че ответникът отговаря,
защото е сключил договор за поръчителство при тези условия. При уговорено
погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с
различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от
настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на
предсрочна изискуемост. В този смисъл ТР № 5/21.01.2022г. по тълк.д. №
5/2019г. на ОСГТК на ВКС. В случая заявлението е от 17.09.2016г., твърдяна
предсрочна изискуемост е от август 2016г., изявление за същото е връчено на
01.08.2016г. , краен срок на договора е 24.07.2022г., поради което и съдът
приема че за банката възможността да търси от ответника заплащане на
сумите не е преклудирана на основание на чл. 147 от ЗЗД. Задълженията не са
погасени и по давност, защото преди подаване на заявлението не са изтекли
повече от 5 години от изискуемостта на главниците и на 3 години за
12
възнаградителните лихви по нито една от вноските, които са били падежирали
към него момент, нито от момента на връчване на изявлението за предсрочна
изискуемост. За този извод съдът съобрази заключението по счетоводната
експертиза , установило кои вноски са били падежирали и неплатени преди
подаване на заявлението към момента на подаването му, което съдът
кредитира в тази част като неопровергано от останалите доказателства по
делото.
Съдът приема за установено по делото, че по договора от 17.03.2017г.
Банка ДСК“ЕАД е прехвърлило на ОТП Факторинг“ЕАД вземанията си по
договора с ответника. Тези обстоятелства се установяват от приети по делото
договор за цесия, потвърждение за цесия. Вземането по приложението е
достатъчно индивидуализирано като е посочен длъжник, договор, размер на
задълженията които се прехвърлят и те не са по-малки от тези, които съдът
приема за установено че съществуват. Потвърждението сочи дата от която е
влязъл в сила договора и това е достатъчно, за да се приеме, че сумата е
платена. За този договор за цесия длъжникът е уведомен. Това се установява
от приетите по делото писмо, пълномощно и известие за доставяне.
При така установеното и като съобрази установеното по делото от
заключението по съдебно-счетоводната експертиза плащане на суми извън
изпълнителното дело - в размер на 357,90 евро на 01.06.2018г. и на 11001,90
евро на 18.02.2019, то съдът приема че непогасена главница по договора за
кредит е в размер на 2706,96 евро. За този извод съдът съобрази, че
прехвърлените вземания с договора за цесия са лихвоносни, размер на
законната лихва и изчисленията на вещото лице за същите, направените
погашения с плащанията и на разноските. Разликата в размера на
претендираната главница и тази, която съдът прие за непогасена се дължи
основно на различния размер на възнаградителната лихва, която се твърди че
е била дължима по договора и приетата за дължима от съда, както и
недействителността на действията на банката по капитализиране на лихва
към главница, за което подробни съображения съдът изложи по-горе.
Плащанията от 03.05.2019г., които са направени по изпълнителното дело в
хода на принудителното събиране на вземанията не се отразяват на този извод
на съда. В производството по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, съществуването
на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на
13
приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство
нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите,
настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез
осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен
лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания
изпълнителен процес. /В този смисъл т. 9 от ТР № 4/18.06.2014г. на ОСГТК на
ВКС/.
При така възприето решението на СРС в частта, с която е отхвърлен иска
за главница от 2706,96 евро е неправилно и следва да се отмени и вместо
него следва да се постанови друго, с което иск за тази сума и за лихвата от
18.02.2019г. до изплащането й следва да се уважи. В останалата част
решението следва да се потвърди като правилно като краен резултат макар и
по съвсем други мотиви.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото отговорността за разноски следва да се постави
в тежест на страните съобразно уважената част от исковете, като решението на
районния съд в частта, в която на банката са присъдени разноски от 484,50лв.
следва да се отмени. При разпределяне на съдебните разноски СРС макар и да
е отхвърлил исковете е съобразил че основанието за същото е плащане в хода
на процеса и затова ги е поставил в тежест изцяло на ответника по исковете и
това следва да бъде съобразено от СРС при разпределяне на отговорността за
разноски.
За производство пред СГС на въззивника следва да се присъдят разноски
за държавна такса от 105,89лв. и 58,80лв. възнаграждение за юрисконсулт
определено от съда по правилата на чл. 78,ал. 8 от ГПК при съобразяване на
положените усилия от процесуалния представител и сложността на делото.
За производство пред СГС на въззиваемия не се следват разноски, защото
такива не е претендирал. Не се следва за производство пред СРС
възнаграждение по чл. 38, ал.2 от ЗАдв. на адвокатското дружеството „Бул
Лекс“ по посочения списък на разноските, защото доказателства за
възникнало правоотношение между него и ответника по исковете за оказване
на безплатна правна помощ по делото не са ангажирани.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
14
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №20095967/03.07.2023г. изменено по реда на чл.
248 от ГПК с Определение от 02.02.2024г. по гр.д.№ 68347 по описа за
2019г. на Софийски районен съд, 113-ти състав в частта, в която е отхвърлен
иск на Банка ДСК“ЕАД, ЕИК ********* /правоприемник на ОТП Факторинг
Българи“"ЕАД, ЕИК ********* по правоприемство настъпило в хода на
процеса/ срещу С. Н. Т., ЕГН ********** за признаване за установено на
основание на чл. 422 вр. с чл. 415 и чл. 124 от ГПК вр. с чл. 430 от ТЗ и чл. 99
от ЗЗД че С. Н. Т., ЕГН ********** дължи на Банка ДСК“ЕАД, ЕИК
********* заплащане на сумата от 2706,96 евро , представляващи част от
главница по договор за кредит за текущо потребление от 24.07.2012г. и
допълнително споразумение от 05.11.2013г., сключени между Банка
ДСК“ЕАД и И.С..Д., прехвърлено от банката на ОТП Факторинг
България“ЕАД с договор за цесия от 17.03.2017г., за които е издадена заповед
за изпълнение по заповедно дело № 62165/2016г. по описа на СРС, поради
плащане в хода на процеса, като С. Н. Т., ЕГН ********** е осъден да
заплати на Банка ДСК“ЕАД, ЕИК ********* съдебни разноски в размер на
484,50лв. и вместо това постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявен иск с искова молба вх. №
5023/22.08.2019г. по регистъра на РС-Благоевград, изпратена по подсъдност
на СРС на ОТП Факторинг Българи“"ЕАД, ЕИК ********* на чието място
поради вливане в хода на процеса е конституиран правоприемника му Банка
ДСК“ЕАД, ЕИК ********* срещу С. Н. Т., ЕГН ********** с правно
основание на чл. 422 вр. с чл. 415 и чл. 124 от ГПК вр. с чл. 9 и сл. от ЗПотр.
Кр. вр. с чл. 99 и чл. 86 от ЗЗД вр. с чл. 430 от ТЗ вр. с чл. 138 и чл. 141 от
ЗЗД , че С. Н. Т., ЕГН ********** като поръчител дължи на Банка
ДСК“ЕАД, ЕИК ********* като правоприемник на ОТП Факторинг
Българи“"ЕАД, ЕИК ********* заплащане на сумата от 2706,96 евро, ведно
със законната лихва от 18.02.2019г. до изплащането й, представляващи част
от неплатена главница по договор за кредит за текущо потребление от
24.07.2012г., сключен между Банка ДСК“ЕАД като кредитодател и И.С..Д.
като кредитополучател , за задължения по който С. Н. Т. е поръчител по
договор за поръчителство от 24.07.2012, за които е издадена заповед за
изпълнение по заповедно дело № 62165/2016г. , вземания за което са
15
прехвърлени от Банка ДСК“ЕАД на ОТП Факторинг“ЕАД с договор за цесия
от 17.03.2017г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №20095967/03.07.2023г. изменено по реда
на чл. 248 от ГПК с Определение от 02.02.2024г. по гр.д.№ 68347 по описа
за 2019г. на Софийски районен съд, 113-ти състав в частта, в която е
отхвърлен иск на Банка ДСК“ЕАД, ЕИК ********* /правоприемник на
ОТП Факторинг Българи“"ЕАД, ЕИК ********* поради вливане , настъпило
в хода на процеса/ срещу С. Н. Т., ЕГН ********** за признаване за
установено на основание на чл. 422 вр. с чл. 415 и чл. 124 от ГПК вр. с чл. 430
от ТЗ и чл. 99 от ЗЗД и чл. 138 и чл. 141 от ЗЗД, че С. Н. Т., ЕГН **********
като поръчител дължи на Банка ДСК“ЕАД, ЕИК ********* заплащане на
сумата от 1897,10 евро , представляващи част от главница по договор за
кредит за текущо потребление от 24.07.2012г. и допълнително споразумение
от 05.11.2013г., сключени между Банка ДСК“ЕАД и И.С..Д., прехвърлено от
банката на ОТП Факторинг България“ЕАД с договор за цесия от 17.03.2017г.,
за които е издадена заповед за изпълнение по заповедно дело № 62165/2016г.
по описа на СРС и С. Н. Т., ЕГН ********** е осъден да заплати на Банка
ДСК“ЕАД, ЕИК ********* съдебни разноски от 691,34лв.
ОСЪЖДА С. Н. Т., ЕГН ********** да заплати на Банка ДСК“ЕАД,
ЕИК ********* на основание на чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от общо
164,69лв., представляващи съдебни разноски за производство пред СГС.
Решението може да се обжалва при условията на чл. 280 от ГПК пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщението.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16