РЕШЕНИЕ
№ 60
гр. Русе, 26.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесети февруари през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Милен Петров
Членове:Силвия Павлова
Мария Велкова
при участието на секретаря Ирена Иванова
като разгледа докладваното от Милен Петров Въззивно гражданско дело №
20244500500051 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
„Фреш Кредит“ ЕООД-гр.Бургас, чрез редовно упълномощен процесуален
представител е обжалвало Решение № 1448/18.10.2023 г. на Районен съд-Русе, постановено
по гр. д. № 1109/2023 г., с което е уважен предявения от Е. П. Д. иск за прогласяване на
нищожността на Договор за потребителски кредит № 5562/25.04.2019 г. и Договор за
допълнителни услуги към него от с.д., сключени между страните. Излага оплаквания за
неправилност и необоснованост на съдебното решение и моли то да се отмени изцяло и
предявените искове да се отхвърлят. Претендира разноски.
С молба-становище от 19.02.2024 г., ответницата по жалбата Е. П. Д., чрез редовно
упълномощен процесуален представител, заявява, че жалбата е неоснователна. Моли се
обжалваното решение да бъде потвърдено, претендира разноски за въззивното производство.
Окръжният съд, като взе предвид оплакванията в жалбата, доводите на страните и
обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено следното:
Жалбата е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна.
По делото липсва спор между страните, че Д. е сключила с „Фреш Кредит“ЕООД,
Договор за потребителски кредит № 5562/ 25.04.2019 г., съгласно който е получила кредит в
размер на 300.00 лв., при ГПР - 46,72%, фиксиран годишен лихвен процент на заема -
21,55%, лихвен процент на ден - 0,06%. Кредитополучателят е поел задължение да върне
заемната сума на шест погасителни вноски, дължими ежемесечно, с размер на погасителната
вноска – 53.19 лв. Същият дължи и такси по кредита от 5% върху главницата /или
допълнителни 15,00 лв. и възнаграждение за поръчител от 176.40 лв. Съгласно чл. 3 от
договора, кредитополучателят се задължава в срок от 48 часа от подписване на договора да
1
предостави на заемодателя обезпечение на задълженията му чрез поръчителство на две
лица, отговарящи на конкретни изисквания или банкова гаранция, като в случай на
неизпълнение на това задължение заемателят дължи възнаграждение за одобрен от
кредитодателя поръчител в размер на 176.40 лв., която сума да се разсрочи и да се заплаща
на равни части към всяка от погасителните вноски. Обща сума, дължима по кредита /без
възнаграждението за поръчител и първоначалната еднократна такса за одобряване на
документи/ е 319.14 лв., а с включено възнаграждение за поръчител и еднократна такса за
експресно одобряване на документи – 510.54 лв.
Изхождайки от предмета на Договор за потребителски кредит № 5562/ 25.04.2019 г.
и страните по него – физическо лице, което при сключване на контракта действа извън
рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на
чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема,
че процесния договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято
правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги
изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в
глава трета, чл.10 и чл.11.
Съда на ЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да
преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на
Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и
доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.
За да уважи иска за прогласяване нищожност на договора, след обстоен анализ
първоинстанционния съд е приел, че е нарушена разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй
като в него не е посочен реалния ГПР, което води до недействителност на договора.
Съдът констатира, че ГПР в процесния Договор за потребителски кредит, който е
изчислен и посочен в размер от 46,72%, е неправилен. В чл. 3 от Договора е предвидено, че
заемателят следва да представи едно от изброените обезпечения или да сключи договор за
предоставяне на поръчителство с одобрено от кредитора юридическо лице – „Поръчител“.
Като съобрази тази клауза от договора и срока за предоставяне на обезпеченията/48 часа от
сключването на договора/, съдът намира, че за кредитополучателя остава като единствена
реална опция, тази за сключване на договор за поръчителство. Изискванията за
представянето на такъв вид обезпечение след сключване на договора дефакто задължава
лицето да сключи договор за предоставяне на поръчителство с дъщерно на заемодателя
дружество. Това размества финансовия риск, като го прехвърля върху заемополучателя.
Кредиторът, тъй като предоставя такъв вид услуги, е длъжен или да провери предварително
имущественото състояние на длъжника си, или да отчете риска от невъзможност за
погасяване на кредита, като го добави в общия размер на разходите чрез уговаряне на по-
висока лихва или друго плащане. Неоправдано е да се прехвърля риска от неизвършване на
проверка на имуществото на кредитополучателя върху него с помощта на този вид
„допълнителни услуги“, които още повече не са били отчетени при определяне ГПР. Освен
това възнаграждението за предоставяне на поръчителство е разсрочено на погасителни
вноски, съвпадащи с погасителните вноски по приложения към договора за кредит
погасителен план, от което следва изводът, че това всъщност представлява прикрита
договорна лихва в полза на заемодателя. Поради тези съображения същата е трябвало да
бъде включена в калкулациите на ГПР. Това води до нищожност на договора за
потребителски кредит на осн. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, т. 10 ЗПК. Видно още е, че чрез
сключване на Договор за предоставяне на поръчителство от 25.04.2019 г. с „Гаранционен
Фонд България" ЕООД, ЕИК:*********/ едноличен собственик, на който капитал е
кредитора „Фреш Кредит“ ЕООД/ се прави опит да бъде заобиколена разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК, която има императивен характер, от страна на кредитора.
С оглед изложеното, обжалваното първоинстанционно съдебно решение като
2
валидно, допустимо и правилно следва да бъде потвърдено от въззивната инстанция.
По разноските:
За настоящото производство следва да се присъди и адвокатско възнаграждение
в полза на процесуалния представител на ответницата по жалбата - адв. Б.. Същата й е
предоставила безплатно правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА за защита в
настоящото производство, което се установява от приложения на л. 27 договор за правна
помощ и съдействие. С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело
C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от СРС, е прието, че член 101, параграф 1
ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения
и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че
национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да
договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета
от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна,
съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази
разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е
възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да
откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски,
включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните
пазарни цени на адвокатските услуги. Решенията на Съда на Европейския съюз по
преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК,
поради което настоящият съдебен състав следва да направи преценка дали нормата на чл.38,
ал.2 ЗА, която препраща към Наредба № 1/2004 г. и задължава съда да определи адвокатско
възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в нея, в случаите, когато адвокатът е
осъществил безплатно адвокатска помощ на материално затруднено лице, е съответна на
правото на ЕС. Решението на Висшия адвокатски съвет за приемане на наредба за
определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения представлява
съгласуване на цените от всички участници на пазара на адвокатски услуги и преследваните
цели, дори и същите да са легитимни за този сектор, не могат да се постигат чрез възлагане
на задължение на съда при безплатно процесуално представителство възнаграждението да
бъде в посочения в наредбата минимален размер.
Въведеното с чл.38, ал.2 ЗА правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от
Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в
аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на
извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и
интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на
конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС.
По изложените съображения нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба №
1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото
на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на
адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне
служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, подлежат на
преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са:
видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и фактическата и
правна сложност на делото/ в т.см. Определение № 50015/16.02.2024 г. на ВКС по т.д.
№1908/2022 г., I т.о./.
Настоящият състав на съда намира, че в полза на адв. Б. следва да се присъди
адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на Е. П. Д. като
3
материално затруднено лице по реда на чл.38, ал.1, т.2 ЗА в размер под минималния по
наредбата. За определянето му съдът съобразява, че правната помощ е само за депозиране на
становище в отговор на въззивна жалба на насрещната страна при обжалваем интерес от
510.54 лв. по тази жалба, при което претендирания размер от 400.00 лв. е прекомерен и
непропорционален спрямо извършената работа. Делото не се отличава с фактическа или
правна сложност, поради което дължимото от жалбоподателя възнаграждение на адв. Б. е в
размер на 100.00 лв.
Мотивиран така, Окръжният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1448/18.10.2023 г. на Районен съд-Русе, постановено
по гр. д. № 1109/2023 г.
ОСЪЖДА „Фреш Кредит“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление:гр.Бургас, ж.к. „Славейков“, бл. 161, ет. партер, представлявано от П.С.С да
заплати на адвокат К. И. Б., ЕГН: ********** от РАК, с адрес:********, партер сумата от
100.00 лв.- представляваща дължимо адвокатско възнаграждение за оказаната на Е. П. Д.,
ЕГН: ********** безплатна адвокатска помощ по настоящото производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4