РЕШЕНИЕ
№ 1264
гр. Пловдив, 17.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Елена З. Калпачка
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Фаня Т. Рабчева Калчишкова Въззивно
гражданско дело № 20225300501813 по описа за 2022 година
Производство по чл.258, ал.1 и сл. ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба от Т. Н. А. от гр.Пловдив чрез
пълномощника си адв.Д. Б., АК-Пловдив против Решение № 1863/
26.05.2020г. постановено по гр.д.№ 16212/ 21г. по описа на ПРС – ХVІІ гр.с.,
в частта, в която е отхвърлен предявеният от ищцата иск по чл.55, ал.1, пр.І
ЗЗД за присъждане на сумата от 474,47 лв недължимо платена
възнаградителна лихва по ДПК от 13.12.2018г. по изложени съображенията в
жалбата, че връщането на сумата е основана на претендирана цялостна
недействителност на договора на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1,т.9 и 11 ЗПК,
в каквато насока се обосновава тезата, че е налице „скриване“ на неустойката
от общо дължимата сума по чл.2, т.7 от договора, представляваща
заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.6, пар.1 от Директива
2005/29/ ЕО, липсва в договора ясна, разбираема и недвусмислена
информация, за това колко следва да върне потребителят при сключването на
договора, което води до неспазване на изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и
води до недействителност на договора; в договора не е посочен начинът на
1
прилагане на договорената възнаградителна лихва, а видно от същия в него не
фигурира възнаградителна лихва в лева. Обосновава се нищожност на
възнаградителната лихва поради нищожност на клаузата за ГПР по аргумент
от разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и
уважаване на предявения иск и в тази му част. Направено е особено искане за
присъждане на АВ по чл.38 ЗА в размер на 360 лева с ДДС.
Постъпил е писмен отговор от въззиваемата страна „Изи Асет мениджмънт“ АД,
представлявано от Г. Т.- ИД, в който отговор се оспорва жалбата като неоснователна с
доводите за наличие на ясно посочена в договора за паричен заем неустойка във фиксиран
размер, като в случай , че такава бъде начислена, същата ще бъде разсрочена за изплащане
ведно с погасителните вноски, а разсрочването на задължението за заплащане на
неустойката по договора за заем не е с цел увеличение на размера на месечната вноска по
заема и ГПР, а с цел предоставяне на облекчен режим за заемателя за погасяване на
задълженията по договора в полза на заемателя. По отношение на ГПР се изтъква, че чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК не се изисква да се посочва в договора математическият алгоритъм, по който
се изчислява ГПР, тъй като в рамките на ЕС, в т.ч. и България са налице две математически
формули за изчисление на ГПР, които единствено могат да се прилагат за неговото
изчисляване. За това се счита, че страните нито могат да прилагат друга математическа
формула за изчисление на ГПР, нито са длъжни да възпроизвеждат в договорите си тези
формули. Излагат се съображения относно наличието на предвиждане в разпоредбата на
чл.11, т.10 ЗПК за изрично и изчерпателно изброяване на всички разходи , включени в ГПР,
в каквато насока се излагат съображения. Излагат се доводи и във връзка с разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.11 ЗПК относно предвидения фиксиран лихвен процент в насока на това, че
липсата на разбивка в ПП не се отразява на действителността на договора. Иска се
потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на направените по делото разноски
за юриск.възнаграждение в размер на 360 лева.
Пловдивски окръжен съд като взе предвид представените по делото
доказателства във връзка с доводите на страните на основание чл.269 ГПК,
намери следното:
Жалбата изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл.259, ал.1 ГПК,
като процесуално допустима подлежи на разглеждане по същество.
Предявен е от жалбоподателката против „Изи Асет Мениджмънт“ АД -гр.
София осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр. I ЗЗД е поискано установяване по
делото нищожност на клауза за възнаградителна лихва и клауза за неустойка
по сключен между страните ДПК № 3397548 от 13.12.2018г. , поради което
връщане на недължимо платена сума за възнаградителна лихва в размер на
474,47 лв и сумата в размер на 3 454,92 лв по клауза за неустойка, ведно със
2
законната лихва върху двете главници от подаване на исковата молба
15.10.2021г. до окончателното им изплащане. С постановеното решение е
присъдена претендираната сума, заплатена при изначална липса на основание по
договорената клауза за неустойка, в която част решението е влязло в законна сила. В
обжалваната част на постановеното решение е отхвърлен предявеният иск за присъждане на
същото основание претендираната сума по клауза за възнаградителна лихва, по която
спорът е висящ пред въззивната инстанция. По тази претенция районният съд е приел
неоснователност на довода на ищцата за недействителност на договора поради неспазване
на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, което условие се намира приложимо само при
променливи лихвени проценти, а в настоящия случай се касае за фиксиран годишен лихвен
процент, както и липса на нарушение по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК поради невключване на
неустойката при изчисление на ГПР, който се формира при определения в приложение №1
към ЗПК начин.
С въззивната жалба се поддържат доводите за недействителност на процесния договор за ПК
поради приетата за нищожна клауза за неустойката, невключена в ГПР и съставляваща
скрита възнаградителна лихва , поради което е налице неизпълнение на изискването на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като „скриването“ на неустойката от общо дължимата сума
представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО / Директива за нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава
или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го
подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел. Затова се прави довод, че липсва в договора ясна, разбираема и
недвусмислена информация за това колко точно следва да върне потребителя при
сключването на договора. В процесния договор не фигурира размер на възнаградителна
лихва в лева, поради което е налице неяснота към момента на сключване на договора по
какъв начин е изчислена и какъв е нейния размер, поради липса на описание за начина на
нейното приложение, при което потребителя да разбере дали правилно е изчислена. В тази
насока се обосновава нищожност на възнаградителната лихва поради нищожност на
клаузата на ГПР, съобразно изискването на чл.19, ал.1 ЗПК, в който се включва
възнаградителната лихва, при надвишаване на нормативно установения размер на ГПР от 50
% , клаузата за ГПР е нищожна, а в случая реалния ГПР е 80,12%. Поради това всички
разходи по кредита, вкл. възнаградителната лихва са нищожни поради противоречието им
със закона.
По представените по делото доказателства от фактическа и правна страна,
въззивният съд намира жалбата за основателна по следните съображения:
Видно от представения ДПК на ищцата е предоставена в заем сумата от 5000
лева- главница по договора при срок на връщане – 36 седмици, уговорен
размер на възнаградителна лихва с фиксиран годишен лихвен процент - 30 % ,
при седмична погасителна вноска 154,21 лева, с предвидено задължение по
3
договора в тежест на заемополучателя в срок от три дни от сключването на
договора за осигуряване на обезпечение – двама поръчители или банкова
гаранция, като при непредставяне на обезпечението – дължимост на
неустойка по чл.4, ал.2 от договора в размер на 3 454, 92 лв, като общата
дължима сума по договора е посочена в размер на 5 551,56 лв , с ГПР – 34,04
%, при изчисление на ГПР да са взети предвид следните допускания:
договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще
изпълнява точно и в срок задължението си, съответно няма да бъдат
начислени разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение
на някое от задълженията по настоящия договор.
Като условие за действителност на договора за кредит, сключен с потребител,
законовата регламентация с разпоредбата на чл.11, ал.1 ЗПК е определя
необходимото съдържание на договора, които се явяват съществени
реквизити и липсата им е предпоставка да се приеме, че договорът е
недействителен. Така именно изискванията по разпоредбите на чл.11, ал.1,
т.7-12 и т.20 ЗПК предвиждат договорът за ПК да се изготвя на разбираем
език и да съдържа: общи размер на кредита и условията за неговото
усвояване; стоката или услугата и нейната цена в брой – когато кредитът е
под формата на разсрочено плащане за стока или услуга или при свързани
договори за кредит; лихвения процент по кредита, условията за неговото
прилагане и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент; годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процента на разходите по
определения в приложение №1 начин, условията за издължаване на кредита
от потребителя, вкл. погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните
неплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването; информация за правото на потребителя при погасяване на
главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и
безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора,
извлечение от сметка под формата на погасителен план за извършените и
предстоящи плащания; дължимото съдържание на погасителния план;
4
наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока в
който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото
упражняване, вкл. информация за задължението на потребителя да погаси
усвоената главница и лихвата съгласно чл.29, ал.4 и 6, както и размерът на
лихвения процент на ден.
При проверка на така описания процесен договор за ПК за съответствието му
с изискванията за неговата действителност въззивният съд приема за
основателни доводите на жалбоподателя за неспазване императивните
разпоредби на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. Посочените разпоредби обезпечават
целта на Закона - за кредитополучателя да е налице яснота към момента на
сключване на договора в процеса на преддоговорните отношения относно
размера на сумата, която следва същият да върне на кредитодателя. Така
както се описа съдържанието на процесния договор в него е посочен само
лихвения процент без конкретизиран общ размер на дължимата за срока на
договора възнаградителна лихва конкретно в цифрова величина и
съотношението й с главницата по кредита. Този дефицит на съдържанието на
договора не осигурява възможна проверка относно начина на изчисление на
лихвения процент и съответствието му с посочения фиксиран размер – 30 %.
Не е налице яснота също така и на каква сума съответства ГПР, видът и броя
на включените разходи като компоненти, начинът, по който е формиран в
посочения в договора процент. Неоснователен е довода на въззиваемата
страна по арг. от чл.19, ал.3, т.1 ЗПК за невключване на задължението за
неустойка в ГПР, тъй като смисълът на разпоредбата е невключване на
разходите, които потребителят заплаща за неизпълнение на основните
задължения по договора за заплащане на главница и договорени лихви.
С оглед на гореизложеното следователно процесният договор се явява
недействителен на основание чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК, което
обуславя на основание чл.23 ЗПК дължимост само на чистата стойност на
кредита и съответно недължимост на всички акцесорни вземания по договора,
в настоящия случай освен признатата недължимост на сумата по клаузата за
неустойка поради нейната нищожност, така и сумата по клаузата за
възнаградителната лихва по договора.
Поради тези фактически и правни изводи доводите на жалбата се явява
основателна. Постановеното решение на районния съд в обжалваната му част
5
ще се отмени, като поради основателност на осъдителния иск по чл.55, ал.1,
пр.I ЗЗД и в частта относно възнаградителната лихва по процесния договор за
сумата от 474,47 лв ще се уважи като основателен.
По така представения списък по чл.80 ГПК следва на основание чл.78, ал.1
ГПК на жалбоподателя да се присъдят разноски в размер на по 360 лв за всяка
инстанция- АВ на основание чл.38 ЗА, както и 25 лв - заплатена ДТ.
Възражението на въззиваемата страна за прекомерност на АВ за
проц.представителство е неоснователно, тъй като същото е в минималния по
НМРАВ размер.
Водим от горното и на основание чл.271, ал.1,пр.I ГПК, въззивният съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 1863/ 26.05.2022г постановено по гр.д.№ 16212/2021г.
по описа на ПРС – ХVII гр. с. в обжалваната му част, в която е отхвърлен
предявеният от Т. Н. А., ЕГН: ********** от гр. П., ул.*** против „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление
гр.С., бул.“***, С**, представлявано от А. М. и Г. Т. за заплащането на сумата
от 474,47 лв недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по
договор за паричен заем № 3397548/ 13.12.2018г. ведно със законната лихва
за забава върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба –
15.10.2021г. до окончателното й изплащане, както и в частта, в която Т. Н. А.,
ЕГН: ********** от гр. П. е осъдена да заплати на „Изи Асет Мениджмънт“
АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр.С., бул.“***, С**
сумата 100 лева разноски за първата инстанция за юрисконсултско
възнаграждение, КАТО ВМЕСТО ТОВА
П О С Т А Н О В Я В А:
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление гр.С***, бул.“Д*, С** да заплати на Т. Н. А., ЕГН:
********** от гр. П. сумата 474,47 лв / четиристотин седемдесет и четири
6
лева и 47 ст/ недължимо платена по клауза за възнаградителна лихва по
договор за паричен заем № 3397*/ 13.12.2018г. , ведно със законната лихва за
забава върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба –
15.10.2021г. до окончателното й изплащане, КАКТО И сумата 25 лева /
двадесет и пет лева/ - направени разноски за заплатена ДТ за въззивната
инстанция.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: ********* да заплати на
Адвокатско дружество „Г***“, Булстат *********, представлявано от
управителя адв. С. А. Г. още сумата 360 лв / триста и шестдесет лева/ -
адв.възнаграждение за първоинстанционното производство на основание
чл.38 ЗА, КАКТО И сумата 360 - лева / триста и шестдесет лева / -
адв.възнаграждение на основание чл.38 ЗА за въззивната инстанция.
В НЕОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ решението е влязло в законна сила.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.280,
ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7