Р Е Ш Е Н И Е
19.11.2021 год.
Номер . . . . . . . . .
. . Година 2021 Град Велики Преслав
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Великопреславският районен съд първи състав
На 29 (двадесет и девети) март Година 2021
В публично съдебно заседание, в следния
състав:
Председател Дияна Петрова
Секретар Женя Проданова,
Прокурор . . . . . . . .
. . . . . . . .,
като разгледа
докладваното от съдия Д.Петрова
гражданско дело номер 68
по описа за 2020 година,
за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявен е осъдителен иск с
правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл. 240 от ЗЗД, вр. с чл. 86 от ЗЗД, вр. с чл. 99 от ЗЗД, по който ищеца „К.Б.” ЕООД, с ЕИК ....., седалище:
гр.С., адрес на управление: гр.С.-1000, р-н ......, п.к.1606, представляван по
закон от Р.Х.В.– Управител, представляван по пълномощие от юрк.И.Т., моли да
бъде осъден ответника В.В.С. с ЕГН **********, адрес: ***, да му заплати сума в
размер на 350.00 лв. (триста и петдесет лева), представляваща главница по
Договор за кредит №**********, сумата от 104.42 лв. (сто и четири лева и
четиридесет и две стотинки) – лихва за забава начислена за период от
01.03.2017г. – 07.02.2020г., законната лихва върху главницата от датата на
подаване на исковата молба. Претендират се и направените по делото разноски.
В
исковата молба са изложени твърдения, че на 24.10.2016г. между „4финанс"
ЕООД, опериращо на пазара на финансови услуги под търговската си марка
„Вивус" и В.В.С. е сключен Договор за кредит № **********, по реда на чл.
6 от ЗПФУР. По силата на договора на ответника е отпуснат кредит в размер на 350
лева за период от 30 дни с падеж 23.11.2016 г., като сумата е отпусната на
кредитополучателя в деня на сключване на договора посредством паричен превод по
банкова сметка *** "Юробанк България"АД. С настъпване на падежа
ответникът не погасил задължението си за връщане на сумата. Съгласно т. 13. 2
от Общите условия от деня, следващ падежа, се начислявала наказателна лихва,
формирана чрез надбавяне на основния лихвен процент, определен от БНБ-10% към
договорния лихвен процент, който бил 0% въхру неизплатената част за периода на
просрочието. На 23.11.2018 г. "4финанс" ЕООД прехвърлило вземанията
си по процесния договор за кредит на ищцовото дружество по силата на договор за
прехвърляне на вземания № BGF-2018-0ЗЗ и Приложение № 1 към него.
В законоустановения срок по чл.
131, ал. 1 от ГПК ответникът не е депозирал писмен отговор.
С писмена молба, депозирана преди
съдебно заседание процесуалният представител на ищеца поддържа исковата молба.
Ответникът не се явява и не се
представлява в съдебно заседание, но е изразил писмено становище чрез
пълномощник, с което счита иска за неоснователен и недоказан. Това свое
становище обосновава със следното: в т.13.2, б.„а" от ОУ на договора за
кредит било предвидено, че при забава се дължи надбавка за наказателна лихва,
прибавена към договорения лихвен процент, в размер на законната лихва върху
неизплатената сума за периода на просрочие, като към датата на сключване на
договора, наказателният лихвен процент възлизал на 10.00 %. Тази уговорка
според него пряко противоречи на чл. 33,
ал.2 ЗПК, според която при забава - кредиторът има право единствено на
обезщетение за забава в размер на законната лихва. Съгласно цитираната клауза
от ОУ, за периода на просрочие се начислява както договорената възнаградителна
лихва, така и законната лихва. Ответникът счита, че такава клауза противоречи
на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, тъй като
нарушава принципа на справедливост. Същата представлява и неравноправна клауза
на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, т.к. задължава потребителя при
неизпълнение на негово задължение да заплати необосновано високо обезщетение
под формата на наказателна лихва. Чрез нея се заобикаля забраната на чл. 33,
ал. 2 ЗПК, което не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и
потребителя (чл. 143 ЗЗП). Установена е при превес на санкционната функция и с
оглед генериране на допълнително възнаграждение за кредитора. Отпуснатият на
ответника като физическо лице кредит представлява предоставяне на „финансова
услуга" по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на Закона за защита на
потребителите и следователно ответникът има качеството потребител по смисъла на
§ 13, т. 1 от ДР на същия закон, според който потребител е всяко физическо
лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за
извършване на търговска или професионална дейност. Като потребител ответникът
разполага със защитата срещу неравноправни клаузи, предвидена в ЗЗП. В чл. 143
от ЗЗП било дадено определение на понятието „неравноправна клауза", а
именно това е всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съгласно чл. 146, ал.
1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално, като в ал. 2 от същата разпоредба е посочено, че не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в
случаите на договор при общи условия. В случая е видно, че процесният договор
за кредит е сключен при Общи условия, т. е. при предварително определени
договорни клаузи, върху които потребителят не може да влияе. От тук следва, че
клаузата на чл. 13. 2, б."а" от ОУ е неравноправна поради
противоречие с добрите нрави. Следователно същата е нищожна и не поражда правно
действие. В тази връзка, намирам иска в частта, с която се претендира заплащане
на наказателна лихва, за неоснователна. Относно искането за присъждане на
обезщетение в размер на законната лихва: смята, че такова не следва да бъде
присъждано, т.к. искът е предявен на конкретно основание, чрез позоваване на
съответни предпоставки за дължимост именно на търсената сума като наказателна
лихва. Неоправдано се явявало търсенето от страна на кредитора на наказателна
лихва за забава, от една страна и на законна лихва за забава, от друга страна.
Поради
което моли искът да бъде отхвърлен, като неоснователен и недоказан.
В
случай, че съдът не сподели изложеното от ответника, прави възражение за
прекомерност на претендираното от ищеца юрисконсулско възнаграждение.
Съдът, като взе предвид доводите
на страните и събраните по делото доказателства, преценени заедно и по отделно,
намира за установено от фактическа страна следното:
Не е спорно, а и се установява от
представения договор, че между "4финанс" ЕООД в качеството на
кредитодател и В.В.С. в качеството на кредитополучател е сключен Договор за
кредит №********** от 24.10.2016 г. По силата на договора ищцовото дружество е
предоставило на ответника паричен заем в размер на 350 лева със срок за връщане
30 дни, а именно на дата 24.11.2016 г. Видно от договора лихвеният процент е 0
%. Представени по делото са общите условия по договора за кредит. Видно от
приетото по делото платежно нареждане е установено че на 24.10.2016 г. от
"4финанс" ЕООД на ответника В.В.С. е преведена сума в размер на 350
лева по банков път по посочена банкова сметка ***. С договор за прехвърляне на
вземания № BGF-2018-0ЗЗ от 23.11.2018 г. и Приложение № 1 него, сключен между
"4финанс" ЕООД и "К.Б. " ЕООД на ищцовото дружество е прехвърлено
вземането срещу ответника по Договор за кредит №********** от 24.10.2016 г. От
"4финанс" ЕООД на ответника е изпратено уведомление за прехвърлянето
на вземането, което видно от обратната разписка не е достигнало до адресата.
При така установените фактически
обстоятелства съдът достигна до следните правни изводи:
Предявеният иск е с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл. 240 от ЗЗД, вр. с чл. 86 от ЗЗД, вр. с
чл. 99 от ЗЗД и е процесуално допустим.
Съгласно правилото
разпределението на доказателствената тежест ищецът следва да докаже че е налице
валидно сключен договор за потребителски кредит, изпълнение на задълженията на
кредитора по него, размера на претендираната главница, прехвърляне на
вземанията по договора с валиден договор за цесия и съобщаване на цесията на
длъжника. Установи, че между
"4финанс" ЕООД и ответника е сключен процесния договор за кредит за
сумата от 350 лева, доколкото същия не е оспорил представените от ищеца писмени
доказателства в тази насока. От представеното платежно нареждане за извършено
плащане, неоспорено от ответника, се установява, че кредитодателят е изпълнил
задълженията си да предостави на кредитополучателят заемната сума 350.00 лева. Установи
се от представения договор за цесия и извадка от приложението, че вземането на
"4Финанс" ЕООД от ответника е прехвърлено на ищцовото дружество. По
отношение на уведомяването за цесията, липсват доказателства за получаване на
уведомление от страна на ответника, но същото не се оспорва от ответника.
Отделно от това, съдът намира, че неспазването на задължението за уведомяване
по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД не влияе върху валидността на договора за цесия, тъй
като това задължение е въведено с оглед защитата на длъжника срещу възможността
да изпълни на кредитора, който от своя страна се е разпоредил с вземането (в
този смисъл Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т.
о., ТК, Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. по описа на ВКС, ІІ
т. о.). В настоящия случай няма данни длъжникът да е изпълнил в полза на стария
кредитор. В допълнение следва да се посочи, че съобразно константната практика
на ВКС за цесията длъжникът се счита за уведомен и с получаване на преписа от
исковата молба.
Ответникът не е ангажирал доказателства
за плащане на дължимите от него суми по договора за креди.
По гореизложените съображения
съдът намира, че искът за главница се явява основателен и следва да бъде
уважен.
Неоснователни
са възраженията на ответника, че иска е неоснователен, поради противоречие на т.13.2, б.„а" от ОУ на договора за
кредит поради предвидено, че при забава се дължи надбавка за наказателна лихва,
прибавена към договорения лихвен процент, в размер на законната лихва върху
неизплатената сума за периода на просрочие, като към датата на сключване на
договора, наказателният лихвен процент възлизал на 10.00 %, на чл. 33, ал.2 ЗПК, според която при забава - кредиторът има право единствено на обезщетение
за забава в размер на законната лихва. Както и че съгласно цитираната клауза от
ОУ, за периода на просрочие се начислява както договорената възнаградителна
лихва, така и законната лихва, съответно такава клауза противоречи на добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, тъй като нарушава принципа
на справедливост. Същата представлява и неравноправна клауза на основание чл.
143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, т.к. задължава потребителя при неизпълнение на негово
задължение да заплати необосновано високо обезщетение под формата на
наказателна лихва. Съдът като съобрази, че претендираната лихва за забава върху
главницата за посочения период е изчислена в размер на законната лихва и
предвид дължимостта на главното вземане е дължима, счита че иска и в тази му
част е основателен. Не се претендира наказателната лихва и съответно нищожността
на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по
право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че
сделката би била сключена и без недействителните й части съгл.чл.26, ал.4 от ЗЗД. Предвид изложеното и възражението за неоснователност на претенцията за
лихва, поради търсене на наказателна и законна такава е неоснователно. В случая
не се претендира неустойка за забава/чл.92 ЗЗД/-наказателна лихва, а само
законна такава.
С оглед изхода на спора и на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът следва да заплати на ищеца направените в
настоящото производство разноски съобразно с уважената част от исковете. Ищецът
е направил разноски за платена държавна такса в размер на 100.00 лева по двата
иска и за юрисконсултско възнаграждение, което следва да бъде определено в
размер на 150.00 лева съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 37 от ЗПП и
чл. 25, ал. 1 от НЗПП, което е в минимален размер. Поради което възражението за
прекомерност на претендираните разноски, направено то ответника е неоснователно.
По изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА В.В.С. с ЕГН **********,
адрес: *** да заплати на „К.Б.” ЕООД, с ЕИК ....., седалище: гр.С., адрес на
управление: гр.С.-1000, р-н ......, п.к.1606, представляван по закон от Р.Х.В.–
Управител, представляван по пълномощие от юрк.И.Т. сумата от 350.00/триста и
петдесет/ лева, представляваща незаплатена главница по Договор за кредит
№********** от 24.10.2016 г. , сключен между "4финанс" ЕООД и В.В.С.,
което вземане с договор за прехвърляне на вземания № BGF-2018-0ЗЗ от 23.11.2018
г. и Приложение № 1 него е прехвърлено от "4финанс" ЕООД на ищеца, на
ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на исковата молба – 10.02.2020
г. до окончателното плащане, както и сумата от 104.42 лв. /сто и четири лева и
четиридесет и две стотинки/, представляваща –лихва за забава начислена за
период от 01.03.2017г. – 07.02.2020г., на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. с
чл. 240 от ЗЗД, вр. с чл. 86 от ЗЗД, вр. с чл. 99 от ЗЗД.
ОСЪЖДА В.В.С. с ЕГН **********,
адрес: *** да заплати на „К.Б.” ЕООД, с ЕИК ....., седалище: гр.С., адрес на
управление: гр.С.-1000, р-н ......, п.к.1606, представляван по закон от Р.Х.В.–
Управител, представляван по пълномощие от юрк.И.Т. сумата от 250.00 лева,
представляваща направени по делото разноски.
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред Шуменски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Районен
съдия: