РЕШЕНИЕ
№ IV –
161
27.12.2019 г., гр. Бургас
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – Бургас, II гражданско отделение, IV
въззивен граждански състав, в открито заседание на двадесет и пети ноември две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕДЯЛКА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ДАНИЕЛА МИХОВА
2. мл. с. ДИАНА АСЕНИКОВА-ЛЕФТЕРОВА
при участието на секретаря Ваня Димитрова, като разгледа
докладваното от младши съдия Асеникова-Лефтерова въззивно гражданско дело № 1233 по описа за 2019 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК.
Образувано е по въззивната жалба на ,,Профи кредит България" ЕООД, ЕИК:*********, седалище: гр.
София, бул. България № 49, бл. 5ЗЕ, вх. В, чрез юрисконсулт Радина Иванова
Илиева – с пълномощно по делото (л. 10), против Решение № 107/23.05.2019 г. по гр.
д. № 748/2018 г. на Районен съд – Карнобат в ЧАСТТА, с която са отхвърлени
предявените от ,,ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД срещу М.Ч.Ч. искове за
признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сумата от
550, 44 лева, представляваща цена за
закупен пакет от допълнителни услуги по договор за потребителски кредит № ***76
от 10.03.2017 г., и сумата от 108, 74
лева, представляваща възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит
№ ***76 от 10.03.2017 г.
Във въззивната жалба се излагат оплаквания, че съдът
неоснователно и неправилно е прогласил за нищожна клаузата за дължимо
възнаграждение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги на
основание чл. 10а,
ал. 4 от ЗПК във вр. с чл. 142 и 146 от ЗЗП, както и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Излагат се
доводи, че в процесния случай сключването на споразумение за предоставяне на
допълнителни услуги не е било задължително за отпускането на кредита, а е било
по избор на потребителя, поради което тези разходи не следвало да се отчитат
при изчисляването на ГПР. Въззивникът счита за неправилно и неоснователно
заключението на съда, че уговорената възнаградителна лихва е нищожна като
противоречаща на добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Излага
съображения, че годишният лихвен процент в размер на 41, 17 % е уговорен
съобразно свободата на договаряне, с оглед пазарната цена на кредитите в
сектора, като са отчетени стойността на
отпуснатия заем, неговият падеж и липсата на обезпечения по него. Въззивникът
моли съда да отмени решението в обжалваната част и да постанови друго, с което
да уважите исковата претенция до пълния предявен размер от 1159, 18 лева.
Въззивната
жалба е подадена против подлежащ на обжалване съдебен акт, в законовия срок по
чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежно упълномощен представител на легитимирано лице,
което има правен интерес от обжалване, и съдържа необходимите реквизити по чл.
260, ал. 1, т. 1, 2, 4 и 7 ГПК и чл. 261 ГПК, поради което е процесуално
допустима.
Препис от въззивната жалба е връчен на въззиваемия М.Ч.Ч.
чрез адвокат Светла Гонкова-Трайкова, назначена за негов особен представител на
основание чл. 47, ал. 6 ГПК с определение № 1260 от 29.11.2018 г. по гр. д. №
748/2019 г. на Районен съд – Карнобат (л. 70). В законовия срок по чл. 263, ал.
1 ГПК по делото не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия.
В съдебно заседание въззивното дружество не изпраща
представител. С писмено становище поддържа въззивната жалба.
В съдебно
заседание въззиваемият се представлява от адвокат Гонкова-Трайкова, която
оспорва жалбата. Моли съда да потвърди решението в обжалваната част.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, на основание чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
На
основание чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Съдът
приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо, а по наведените с
въззивната жалба оплаквания за неправилност намира следното:
Неоснователни
са доводите на въззивника, че съдът неправилно е прогласил за нищожна клаузата
за дължимо възнаграждение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги.
Видно
от представения по делото договор за потребителски кредит № ***76 от 10.03.2017
г., в Раздел VI, озаглавен „Параметри“, между
страните е уговорено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в
размер на 550, 44 лева без да е посочен видът на услугите, включени в този
пакет, и единичната им цена. По делото е представено споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги от 10.03.2017 г., в което е
посочено, че кредиторът се задължава да предостави на кредитополучателя по
негово искане и при изпълнение на посочените в ОУ изисквания една или повече от
посочените услуги, изразяващи се в: 1. Приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит; 2. Възможност за отлагане на определен брой погасителни
вноски; 3. Възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; 4. Възможност
за смяна на дата на падеж; 5. Улеснена процедура за получаване на допълнителни
парични средства. Съгласно т. 15 от представените по делото ОУ за фактическото
използване на всяка от услугите трябва да са налице съответните специфични
условия, описани в т. 15.1 – т. 15. 5 от ОУ. По делото не се твърди, а и не се
установява ответникът да е поискал и да се е възползвал от някоя от посочените
допълнителни услуги.
Съгласно
чл. 9 ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договора,
доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите
нрави. Въззивният съд намира, че клаузата от договора за потребителски кредит,
в която е предвидено заплащане на възнаграждение за пакет от допълнителни
услуги противоречи както на добрите нрави, така и на императивната разпоредба
на 10а, ал. 4 ЗПК, което обосновава извод за нейната нищожност. Уговореното в
договора за потребителски кредит възнаграждение е дължимо за възможността за
предоставяне на изброените в допълнителното споразумение услуги, независимо дали
някоя от тези услуги ще бъде реално предоставена на кредитополучателя по време
на действието на договора. Подобна уговорка не отговаря на изискванията за
добросъвестност и справедливост при договарянето. Уговореното възнаграждение за
възможността за използване на допълнителни услуги в размер на 550, 44 лева сочи
за нееквивалентност на престациите не само поради възможността посочените
услуги никога да не бъдат използвани, но и с оглед на това, че надвишава заемната
сума, чийто размер е 500, 00 лева. Съгласно чл. 10а, ал. 4 ЗПК видът, размерът
и действието, за което се събират такси и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и
точно определени в договора за потребителски кредит. В процесния случай
допълнителните услуги не са изброени изчерпателно в договора за потребителски
кредит и не е формирана и цената за всяка от тях поотделно. Въз основа на
изложеното съдът намира, че ответникът не дължи на ищеца сумата от 550, 44 лева,
представляваща възнаграждение за пакет от допълнителни услуги по договор за потребителски
кредит № ***76 /10.03.2017 г.
Неоснователни
са и оплакванията на въззивника, че съдът неправилно е прогласил уговорената
възнаградителна лихва за нищожна поради противоречие с добрите нрави.
В
процесния договор за потребителски кредит е уговорен годишен лихвен процент в
размер на 41, 17 %, при лихвен процент на ден 0, 11 %, като претендираната от
ищеца възнаградителна лихва е в размер на 108, 74 лева.
По действащото
българско право максималният размер на договорната възнаградителна лихва е ограничен
единствено от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави (Решение № 378 от 18.05.2006 г.
на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о.). В процесния случай в противоречие с
добрите нрави размерът на уговорената възнаградителна лихва надвишава
четирикратния размер на основния лихвен процент за страната, който служи като
ориентир при преценката за противоречие с добрите нрави поради нееквивалентност
на престациите. При извършването на тази преценка съдът отчете всички
обстоятелства по делото – размера на заемната сума, срока на договора, размера
на месечните погасителни вноски, предвиденият годишен процент на разходите,
уговореното възнаграждение за пакет от допълнителни услуги, включително и това,
че се касае за необезпечен заем, предоставен от небанкова финансова институция.
Преценени в съвкупност, всички тези обстоятелства мотивират съда да направи
един обоснован извод за нищожност на уговорената възнаградителна лихва поради
противоречие с добрите нрави. Свободата на договаряне не е безгранична и следва
да бъде ограничавана съобразно правилото на чл. 9 ЗЗД. Въз
основа на изложеното съдът намира, че ответникът не дължи на ищеца сумата от 108,
74 лева, представляваща възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит
№ ***76 /10.03.2017 г.
Поради
съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции първоинстанционното
решение се явява правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото само въззиваемият има право на
разноски, но доколкото същият е бил представлява от назначен особен
представител и не е понесъл никакви разноски по делото, такива не следва и да
му се присъждат.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решението не
подлежи на касационно обжалване, поради което е окончателно.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 107/23.05.2019 г. по гр. д. № 748/2018 г. на Районен съд – Карнобат
в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДЕСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.