ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 130
гр. Перник, 06.02.2023 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ
Членове:КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ
Борислава П. Борисова-Здравкова
като разгледа докладваното от КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ Въззивно частно
гражданско дело № 20231700500011 по описа за 2023 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 – чл. 278, във вр. с чл. 413, ал. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба от „Профи Кредит България" ЕООД против
разпореждане № 17392/06.12.2022 г. по ч.гр.д. № 6016/2022г. на РС- Перник, с което се
отхвърля частично заявлението на „Профи Кредит България" ЕООД за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 от ГПК против солидарните длъжници Е. М. Г. и В. Т. В. за
вземането на договорно възнаграждение в размер на 814.90 лева дължимо за периода от
25.04.2021 до 05.04.2022 г. Жалбоподателят иска отмяна на разпореждането в обжалваната
част и да се издаде заповед за изпълнение за сумата за договорна лихва в размер на 814.90
лева дължимо за периода от 25.04.2021 до 05.04.2021 г., като поддържа, че процесният
договор, ведно с погасителния план към него, съдържат изчерпателно и в цялост всички
законоустановени реквизити по чл. 11 ЗПК в това число и тези, които съдът е приел, че
липсват, както и че уговорения годишен лихвен процент в размер на 41.00 % отговаря на
законовите ограничение и не противоречи на добрите нрави.
Съгласно чл. 413, ал.2 ГПК не е връчван препис от частната жалба на длъжниците.
Пернишкият окръжен съд, след като прецени доказателствата по делото, доводите на
жалбоподателя, както и служебно всички правно релевантни факти, приема следното:
Ч.гр.д. № 6016/2022г. на РС - Перник е образувано по реда на чл. 410 от ГПК от
„Профи Кредит България" ЕООД срещу Е. М. Г. и В. Т. В. за вземания, произтичащи от
договор за потребителски кредит № *** от ***, включително и за процесната отхвърлена с
1
разпореждането в обжалваната част сума за неплатено договорно възнаграждение в размер
на 814,90 лева, дължимо за периода от 25.04.2021г. до 05.04.2022г. Видно от договора за
потребителски кредит, същият е сключен при параметри: сума на кредита- 3500.00 лева,
срок на кредита - 24 месеца, размер на вноската по кредита- 212.73 лева, ГПР 49.06%,
Годишен лихвен процент 41.00%, Лихвен процент на ден: 0.11% Дължима сума по кредита -
5105.19 лева /включваща чистата сума по кредита и договорна лихва/. Общото задължение
по кредита и по закупена допълнителна услуга „Фаст“: 1050.00 лева и възнаграждение за
закупена допълнителна услуга Флекси: 595.00 лева е в размер на общо - 6750.19 лева и общ
размер на вноска: 281.27 лева.
От чл. 411, ал. 2, т. 2 и 3 ГПК следва, че освен за формалната редовност, съдът е
длъжен да провери служебно и дали вземането не противоречи на закона и/или добрите
нрави, както и дали не се основава на неравноправна клауза или е налице обоснована
вероятност за това. С оглед тези правомощия, въззивната инстанция извърши преценка за
действителността на договора за кредит, с оглед изискванията на ЗПК относно ГПР и
договорната лихва.
Съгласно процесния ДПК годишният процент на разходите е 49.06%. Други уговорки,
касаещи ГПР в договора или в общите условия няма, поради което и съдът счита, че
договорът не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - при посочването на ГПР
да се посочат и взетите предвид допускания по приложение 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК.
Налице е неяснота какво включва ГПР и относно начина, по който заемодателят е определил
ГПР 49,06% /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49, 06
%/, независимо от това, че в приложение 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК е посочен механизмът, по
който се изчислява ГПР, както и параметрите, които се включват при неговото изчисляване.
Това обаче не освобождава кредитора от задължението да посочи в договора или в общите
условия конкретните параметри поотделно. ГПР следва да включва всички разходи по
отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по
специална формула. Спазването на това изчисление дава информация на потребителя как е
образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. ГПР е величина, чийто
алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване
на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. В ГПР /бидейки
глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя
начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. Не става ясно какво се включва в общите разходи за
потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена дължимост и възнаграждение
за закупена допълнителна услуга „Фаст“ и Флекси. Освен това кумулирането на
възнаграждението за тези услуги „Фаст“ и Флекси към погасителните вноски води до скрито
оскъпяване на кредита, защото посоченият размер на разходите по кредита за потребителя
като ГПР от 49.06% нараства над 50% допълнително и обогатява неоснователно кредитора
като въвежда допълнителен източник на доход на икономически по-силната страна, извън
посочените ГЛП и ГПР. Така се заобикаля ограничението и в чл. 19, ал. 4 от ЗПК при
2
определяне ГПР и не попада в обхвата на дефинираните понятия за дължими суми по ДПК в
§ 1-3 от ДР на ЗПК. Тези съставни елементи обаче остават неизвестни, при което се създават
предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. От изложеното не
може да се направи еднозначен извод, че тези разходи са включени при формиране на ГПР,
нито че същите са изключени. Не е ясно по какъв начин е формиран, неясни са както
компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното
оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него
финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по
разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях.
В договора е посочено, че ГЛП е 40, 00 %. Други уговорки за условията за прилагането
на ГЛП в договора няма, поради което съдът счита, че договорът не отговаря и на
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК - лихвения процент по кредита, условията за
прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния
лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения
процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази
информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти. Нормата на т. 4 от § 1
от ДР на ЗПК дефинира единствено какво означава по смисъла на ЗПК "лихвен процент по
кредита", но не въвежда легална дефиниция какво се разбира под "условията за прилагане"
на лихвения процент по кредита. От граматическото и логическо тълкуване на този израз
както в контекста на чл. 11 от ЗПК, така и в контекста на изискванията по чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 -12 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 9 ЗПК, следва извод, че под "условия за прилагане"
трябва да се има предвид предварително разяснени на потребителя и съответно
инкорпорирани в договора предпоставки за прилагането на лихвения процент, според които
да става ясно как се начислява и конкретно уточнение за базата, върху която се начислява
този процент за възнаградителна лихва: дали върху цялата сума по кредита, дали върху
остатъка от главницата при отчитане на извършените погасявания от длъжника в определен
срок или по някакъв друг свободно избран от страните начин. В конкретния случай по
договора не е достатъчно записването на ГЛП 41 %, защото липсва яснота върху каква
стойност се изчисляват тези 41 %, което е необходимо, за да може както потребителят, така
и съдът в процесния случай да извършат самостоятелна преценка за правилността на този
размер.
Липсата на всяко едно от горепосочените императивни изисквания води до изначална
недействителност на договора за потребителски кредит - чл. 22 ЗПК, тъй като същите са
изискуеми при самото му сключване, като нормите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 и 2 и чл. 22
от ЗПК са императивни и за приложението им съдът следи служебно /ТР № 1/09.12.2013 г.
по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/. По силата на чл. 23 ЗПК подлежаща на връщане
е чистата стойност на кредита, без обаче да се дължат лихва или други разходи по кредита –
включително процесната сума за договорно възнаграждение.
Освен горното и на самостоятелно основание договорната клауза за размера на
договорно възнаграждение /възнаградителна лихва/ противоречи на добрите нрави и е
3
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. трето ЗЗД. Към датата на сключване на ДПК
липсват императивни разпоредби на закона за размера на възнаградителната лихва. При
положение, че се касае за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба
икономически, поради което се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва, че
максималният размер на възнаградителната лихва е ограничен единствено от чл. 9 ЗЗД,
съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото
то не противоречи на добрите нрави. Поради това в практиката на ВКС трайно се приема, че
противоречаща на добрите нрави е уговорка на възнаградителна лихва над трикратния
размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва
/в т. см. решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II г. о., решение №
906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II г. о., определение № 901/10.07.2015 г.
по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС и др./. При преценка съответствието на спорната договорна
клауза за договорно възнаграждение с добрите нрави, критерият е съотношението между
уговорения с нея размер на възнаградителна лихва и законната лихва. При справка в
електронната страница на БНБ размерът на законната лихва е общоизвестен – към основния
лихвен процент на БНБ се прибавят десет пункта и към датата на сключване на процесния
договор е 10%. Отчитайки сумата на кредита- 3500.00 лева и дължимата сума по кредита -
5105.19 лева /включваща само чистата сума по кредита и договорна лихва/, размерът на
остатъчния дълг за договорна лихва е 1605,19 лв. или представлява 46 % от размера на
първоначално отпуснатата сума по кредита. Този размер от една страна надвишава
установения с договора Годишен лихвен процент от 41.00%, а от друга - е повече от
трикратния размер на законната лихва от 30%. Следователно договорната клауза за размера
на договорно възнаграждение /възнаградителна лихва/ и по силата на която заявителят
претендира заплащане на договорно възнаграждение е нищожна и като такава не
произвежда правно действие, респ. възникване на задължения за кредитополучателя.
Във връзка с горните изводи настоящият въззивен състав следва да посочи, че
критерият за размера на възнаградителната лихва и относимата практика на ВКС са
приложими и след приемането на ЗПК и конкретно чл. 19, ал. 4 и 5 ЗПК, защото
възнаградителната лихва е съществен елемент от договора за кредит, основанието и цената
за встъпване в правоотношението, и затова, както и поради засилената защита на ЗЗП и
ЗПК, правилността на размера на възнаградителната лихва и съответствието й на добрите
нрави подлежи на самостоятелна преценка по горните критерии, като при тази преценка
съдът не е обвързан от допустимите размери на ГПР.
Неоснователен е доводът в жалбата за индивидуално уговорени клаузи по см. на
чл.145, ал.2 ЗЗП. Видно от договора е предоставен при стандартни, предварително изготвени
и основани на общи условия клаузи, върху които потребителят не е имал никаква
възможност да влияе. Правилата относно лихвения процент, годишния процент разходи по
процесния договор за същностни за него, поради което тяхната неравноправност влече
нищожност на цялата облигация, тъй като не може да се прилага без тях, поради естеството
си съгласно чл. 146, ал. 5 от ЗЗП и на тяхно място не могат да се приложат повелителни
4
норми на закона, нито може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части- чл. 26, ал. 4 от ЗЗД.
Предвид горното следва, че по силата на чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК
процесният договор за кредит е недействителен, съответно и на самостоятелно основание
клаузата за договорно възнаграждение в размер на 814.90 лева противоречи на добрите
нрави е и нищожна съгл. чл. 26, ал. 1, пр. трето ЗЗД, поради което и на основание чл. 23 ЗПК
в съответствие със закона ПРС е отказал издаване на заповед за изпълнение за вземанията,
предмет на частната жалба, поради което и разпореждането в обжалваната част следва да
бъде потвърдено.
По изложените мотиви, Пернишкият окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 17392/06.12.2022 г. по ч.гр.д. № 6016/2022г. по
описа на Районен съд - Перник в обжалваната част.
Първоинстационното разпореждане в останалата отхвърлителна част като необжалвано
е влязло в сила.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5