Решение по адм. дело №767/2025 на Административен съд - Пазарджик

Производството е по реда на 145 от и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 118 от Кодекса за социалното осигуряване КСО).

Образувано е по жалба на Е. М. К. против Решение №1012-12-167#1 от 24.04.2025г. на Директора на ТП на НОИ-Пазарджик, с което е потвърдено Разпореждане №122-00-1477-7 от 28.02.2025г. на ръководителя на осигуряването за безработица, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 и във връзка с чл. 11, § 3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 на Е. М. К. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица. Жалбоподателят релевира доводи за незаконосъобразност, поради противоречие с материалния закон, издадено при нарушение на административнопроизводствените правила и при несъответствие с целта на закона. Твърди, че центърът на жизнените интереси на лицето е в България, а пребиваването във Великобритания и Ирландия е обусловено от полагането на труд и получаването на доходи. Изложени са съображения, че държавата на пребиваване на лицето е България.

Ответникът – директора на ТП на НОИ – Пазарджик, чрез юрк. М. в становище в открито съдебно заседание и депозирани писмени бележки излага такова за неоснователност на жалбата. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Административен съд – Пазарджик, като прецени събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

На 02.11.2023 г. жалбоподателят е подала Заявление с вх. № ЗПОБ-602-01-0510 в Дирекция „Бюро по труда” гр. Велинград за отпускане на парично обезщетение за безработица на основание чл. 54а от КСО, като в него е декларирала, че последното й трудово правоотношение с работодател от Ирландия е прекратено, считано от 02.11.2023 г. Предвид подаденото заявление и тъй като е установено, че лицето е упражнявало трудова дейност във Великобритания и Ирландия, на К. е изпратено уведомително писмо, с което на основание чл. 1, ал. 6 от Наредбата за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица е уведомена, че следва да представи допълнителни документи. В отговор са депозирани две писма с представени документи във връзка с осъществяваната от нея дейност в двете държави. С уведомителни писма К. е връщана за корекции и представяне на допълнителни документи.

На основание чл. 8 от Наредбата за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и държавите-членки на ЕС със структуриран електронен документ (СЕД) U001 СВ № 971799, U003 № 1081196 и Н001 № 1019612 е изискано предоставяне на информация за времето от 21.08.2023 г. до 31.10.2023 г. от компетентната институция на Ирландия и със СЕД U001 CB № 971828 от компетентната институция на Великобритания е изискано предоставяне на информация за периодите: от 01.09.2022 г. до 06.11.2022 г. и от 20.03.2023 г. до 20.08.2023 г. С разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработща на основание чл. 54г, ал. 4 от кодекса за социално осигуряване производството по отпускане на парично обезщетение за безработица е спряно до получаване на структурирани електронни документи (СЕД) U017 и U004 от компетентната институция на Ирландия и Великобритания. След получаването им същото е възобновено.

С разпореждане № Разпореждане № 122-00-1477-7 от 28.02.2025г. на основание чл. 54ж, ал. 1 и във връзка с чл. 11, § 3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 на Е. К. е отказано парично обезщетение за безработица с мотив, че България не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство. Разпореждането е оспорено по административен ред пред Директора на ТП на НОИ – Пазарджик, който е потвърдил същото с процесното Решение.

В жалбата е обективирано доказателствено искане за допускане на двамата свидетели, но в проведеното на 15.09.2025 г. открито съдебно заседание процесуалния представител на К. посочва, че такива не е довела, с оглед безспорната установеност за уседналостта и интересите на лицето. По делото са представени копия на шофьорска книжка, свидетелства за регистрация на МПС, актове за граждански брак, раждане на деца, извадка от профил в електронен магазин с данни за направени поръчки ведно с товарителници, квитанции за платени битови сметки и данъци, удостоверение за личен лекар, медицински бележки за лечение приложени на дъщерята на жалбоподателя, договори с мобилен оператор и заявки за роуминг услуга, нотариален акт за собственост на недвижим имот, служебна бележка от Софийски университет „Св. Климент охридски“ на дъщерята на К. за студент, както нейна студентска книжка.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Жалбата е подадена в срок срещу акт подлежащ на оспорване от лице, което има правен интерес от оспорването и се явява допустима.

Разгледана по същество същата е неоснователна.

Административен съд – Пазарджик като обсъди доводите на страните, прецени представените по делото доказателства и извърши проверка на оспорения акт в съответствие с разпоредбата на чл. 168 АПК, за да се произнесе съобрази следното:

Оспореният акт е издаден от материално и териториално компетентен орган - директор на ТП на НОИ – Пазарджик съгласно чл. 117, ал. 1, т. 2, буква „б“ КСО.

Атакуваният акт е издаден в писмена форма, съобразно чл. 59, ал. 2 АПК и съдържа предвидените в нормативния акт реквизити.

При проверка по спазване на административнопроизводствените правила и по правилното приложение на материалния закон, настоящият състав намира следното:

Потвърденото с процесното решение разпореждане за отказ отпускане на парично обезщетение за безработица е издадено с правно основание за постановяване на Разпореждането са посочени нормите на чл. 54ж, ал. 1 от КСО във вр. с чл. 11, § 3, буква „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004.

Не е спорна регистрацията на жалбоподателя в Агенцията по заетостта, „Бюро по труда“ – Велинград на02.11.2023 г., а последната й трудова заетост преди прекратяване на осигуряването е било в Ирландия, като преди това К. е упражнявала трудова дейност и във Великобритания, макар и с прекъсвания. Потвърдените периоди на заетост във Великобритания са 6 с продължителност от по 6 месеца и повече, а тези - в Ирландия са 2, за по два месеца.

Не се установява или твърди лицето да упражнява трудова дейност за периода, за който се иска обезщетение в България. Не се установява сключен трудов договор с работодател в България.

Доколкото жалбоподателят е български гражданин, то тя попада в персоналния обхват на чл. 2, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност. Регламентът се прилага пряко във всички държави-членки и неговите разпоредби са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата, като в случай на противоречие с националните законодателства имат приоритет (аргумент от чл. 288 от ДФЕС).

Регламент (ЕО) № 883/2004 намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл. 3, § 1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които са и обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б."з"), като механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден в същия, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения.

Съобразно чл. 11, § 1 регламентът определя, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава – членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3. В буква „а“ от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, какъвто е бил и настоящия жалбоподател и това правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава – членка се прилага законодателството на тази държава членка. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата – членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент(ЕО) № 883/ 2004.

Съгласно чл. 65, § 2 от Регламент(ЕО) № 883/ 2004, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга чл. 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено.

Във връзка с приложението на горецитираната норма от съществено значение се явява определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване. Това е и основният въпрос разгледан от ответния административен орган в проведеното пред него административно производство.

На първо място следва да се посочи, че съгласно чл. 1, букви т) и р) от Регламент (ЕО) № 883/2004 „компетентна държава-членка“ е държавата-членка, в която се намира компетентната институция, а „компетентна институция“ е:

i) институцията, в която заинтересованото лице е осигурено към момента на искането за обезщетение;

или

ii) институцията, от която заинтересованото лице има или би имало право на обезщетения, ако то, член или членове на неговото семейство пребиваваха в държавата-членка, в която се намира институцията;

или

iii) институцията, определена от компетентния орган на съответната държава;

или

iv) в случая на схема, свързана със задълженията на работодателя във връзка с обезщетенията, определени в член 3, параграф 1 – или съответния работодател или осигурител, или вместо него, орган или институция, определен от компетентния орган на съответната държава-членка.

В този контекст, следва да се посочи, че компетентна държава-членка по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице.

За определяне на държавата по пребиваване е необходимо на първо място да се изясни съдържанието на понятието пребиваване. Определение на това понятие е дадено в чл. 1, буква „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, която гласи, че „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието „престой“, което регламентът определя като временно пребиваване (чл. 1, буква „к“).

Същевременно правилата (елементите) за определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност (Текст от значение за ЕИП и за Швейцария).

Съгласно разпоредбата на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основния регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§ 1). Когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице (§ 2).

В съответствие с цитираните правила и с оглед на събраните в хода на делото доказателства, настоящият състав намира, че в периода на последната заетост на жалбоподателя, компетентната държавата, която да предостави обезщетение не е България. Като се вземе предвид заетостта на К. във Великобритания и Ирландия за продължителен период от време и с оглед разясненията в определение на СЕС от 24 март 2023 г., DV, С-30/22, EU:C:2023:259 (точки 41-45), член 65, параграф 2 от Регламент №883/2004 не се прилага към фактите в случая. За периодите на заетост във Великобритания от 26.02.2019 г. до 29.10.2019 г., от 06.04.2020 г. до 29. 10.2020 г, от 08.04.2021 г. до 04.11.2021 г., от 10.06.2022 г. до 06.11.2022 г., от 11.03.2023 г. до 18.08.2023 г. и в Ирландия от 27.08.2021 г. до 03.11.2021 г., от 19.08.2023 г. до 31.10.2023 г., в които К. е пребивавала по смисъла на тази разпоредба през цялото това време, България не е държавата, която отговаря за плащането на обезщетение за безработица, доколкото в случая и в България няма завършен период на осигуряване и не са изпълнени предпоставките по чл. 54а от КСО за отпускане на парично обезщетение за безработица от компетентния орган в България. Жалбоподателят е работила за периода от 2019 г. до 2023 г. във Великобритания, а впоследствие и в Ирландия. По данни от ответника жалбоподателката е получила по предходно заявление парично обезщетение за безработица в България, но в последствие пак е извършвала трудова дейност в чужбина. В България дори да се е връщала е било за кратки периоди, за ползване на отпуск и почивки, включващи срещи с близки и осъществяване на някои административни задължения. Не се установява да е полагала или да полага труд в България. Напротив, установяват се последователни периоди на заетост в чужбина.

Освен това, въпреки разпределената в процеса доказателствена тежест и дадена възможност за ангажиране на доказателства,, както и на свидетелски такива от страна на жалбоподателя не бе доказано, че същата има център на жизнените интереси в България. Приложените към жалбата и представените в съдебно заседание доказателства, по никакъв начин не могат да обусловят, че България е държавата по пребиваване на лицето, а такава по престой и произход.

С оглед съдебната практика на Съда на ЕС, наличието на „стабилна/дългосрочна/“ заетост се явява главният критерий при определяне държавата по пребиваване по време на последната заетост за целите на преценка правото на обезщетение за безработица. Когато работникът има стабилна/дългосрочна работа в държава членка е налице презумпция, че той пребивава в тази държава, дори и когато е оставил с семейството си в друга държава - членка. В случая „стабилна/дългосрочна“ заетост е във Великобритания и Ирландия, което може да обоснове извод, че пребиваването по смисъла на европейските регламенти не е в България.

При тези данни не може да се приеме, че жалбоподателят попада в обхвата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, според който отговорността за изплащане на обезщетение за безработица се прехвърля от държавата по заетостта (компетентна по правилата на чл. 11, § 3, б. „а“ от същия регламент) върху държавата по пребиваване. За да е налице такава хипотеза текстът на нормата изисква напълно безработното лице, по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице да е пребивавал в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и да продължава да пребивава в тази различна държава-членка или да се е завърнало в нея. В настоящия случай, по време на последната си трудова заетост жалбоподателят безспорно е пребивавала във Великобритания и Ирландия, а не в държава-членка, различна от компетентната държава, каквото е изискването на цитираната норма. Фактът на това пребиваване не се опровергава.

С оглед изложеното, правилно административният орган е приел, че не може да се приеме, че завръщайки се в България жалбоподателят се е завърнала в държавата си по пребиваване, а всъщност е променила пребиваването си след приключване на заетостта, като се е завърнала в държавата си по произход, но не и по пребиваване.

Предвид това, следва да се посочи, че с Определение на Съда на Европейския съюз (СЕС), седми състав, от 24 март 2023 г., постановено по дело C30/22 е прието, че член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, изменен с Регламент (ЕС) № 465/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 г., трябва да се тълкува в смисъл, че: „не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период.“.

С оглед на това обосновано е прието от ответника, че в случая не намира приложение разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. В случая се установява, че лицето попада в обхвата на чл. 64 от същия регламент, касаеща безработните лица, които имат право на обезщетение от компетентната държава-членка и отидат в друга държава-членка.

Налице са и съображения на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност в съображение 9 от Решение № U2/12.06.2009 г., според което не би било приемливо, ако поради твърде широко тълкуване на понятието „пребиваване“ се наложи приложното поле на член 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 да бъде разширено до всички лица, които осъществяват определена относително стабилна дейност като заети или самостоятелно заети лица в определена държава-членка и са оставили семействата си в държавата си на произход.

Предвид всички изложени, настоящият състав намира, че процесният административен акт е надлежно мотивиран, издаден при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. Не се констатира оспореното решение да е издадено за цел, различна от установената със закона и подадената срещу него жалба следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

Предвид изхода на делото и съобразно чл. 143, ал. 3 от АПК, следва да бъде уважена своевременно заявената претенция на ответника в негова полза да се присъди юрисконсултско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство, платимо от жалбоподателя. На основание чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ във вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПП, съдът определя възнаграждението в размер на 100 лева.

Водим от изложеното и на основание чл.172, ал. 2, предл. последно от АПК, Административен съд Пазарджик

 

Р Е Ш И:

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Е. М. К., с [ЕГН] против Решение №1012-12-167#1 от 24.04.2025г. на Директора на ТП на НОИ-Пазарджик, с което е потвърдено разпореждане №122-00-1477-7 от 28.02.2025г. на ръководителя на осигуряването за безработица.

ОСЪЖДА Е. М. К., с [ЕГН] да заплати на Националния осигурителен институт разноски по делото в размер на 100 (сто) лева.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл. 119 от КСО.