РЕШЕНИЕ
Номер 25429.10.2020 г.Град ХАСКОВО
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – ХасковоIII-ТИ СЪСТАВ
На 14.10.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:ТОШКА И. ТОТЕВА
Членове:АННА В. ПЕТКОВА
ЙОНКО Г. ГЕОРГИЕВ
като разгледа докладваното от АННА В. ПЕТКОВА Въззивно гражданско
дело № 20205600500782 по описа за 2020 година
Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 189/28.02.2020 година, постановено по гр.д. № 2372/2019
година, РС-Хасково е признал за установено на основание чл. 439 ал. 1 от
ГПК, по отношение на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление – гр.София, бул.“Д-р
Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, че Г. А. Г. , С. М.
С. , Е. М. И. , С. М. С. и И. С. К. не дължат сумите, както следва: 5 146.91
лева – главница; 825.15 лева – договорна лихва от 06.05.2007 година до
04.06.2010 година; 78.50 лева – наказателна лихва от 28.09.2007 година до
04.06.2010 година, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението – 15.07.2010 година до окончателното
изплащане, което вземане произтича от извлечение към 04.06.2010 година от
счетоводните книги на банката по кредитна сметка № 5411937165485015 на
името на длъжниците М* С* Г* и И. С. К. по договор за потребителски
кредит № 244599/8126 от 06.04.2007 година, както и направените по делото
разноски в размер на 121.01 лева за държавна такса и 385.82 лева – за
адвокатски хонорар, за които суми е издаден изпълнителен лист от
19.07.2010г., издаден въз основа на Заповед за незабавно изпълнение на
парично задължение по чл.417 от ГПК от 16.07.2010г. по Ч.гр.д. №
1
1811/2010г. по описа на Районен съд-Хасково.
Със същото решение са отхвърлени останалите субективно съединени
искове с правно основание чл. 439 ал. 1 от ГПК срещу „С.Г.Груп“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление – гр.С*, Район „Триадица“,
бул.“България“ № 75 и „Юробанк И Еф Джи България“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление – гр.София, Район „Средец“, бул.“Цар
Освободител“ № 14.
С оглед изхода на делото са разпределени направените по делото
разноски.
Недоволен от така постановеното решение е останал ответник в
първоинстанционното производство „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД
– София. Подава въззивна жалба с едно основно оплакване – настоява, че
районният съд не е следвало да приложи разрешението, дадено с
Тълкувателно решение № 2/26.02.2015 година. Счита, че след като
изпълнителното производство, предмет на което са процесните вземания, е
образувано преди постановяване на Тълкувателното решение, то приложими
са правилата по ППВС № 3/18.11.1980 година. Прави паралел с нормативен
акт и настоява, че след като изрично в ТР 2/2015 година не е прието, че има
обратно действие, то дадените от ВКС разяснения важат само занапред. С
тези и останалите доводи, изложени във въззивната жалба, прави искане за
отмяна на атакуваното решение и постановяване на друго такова, с което
предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемите, чрез упълномощен адв.
Спартак Попов, подават писмен отговор. Изразяват становище за
неоснователност на въззивната жалба и правилност – законосъобразност и
обоснованост на атакувания съдебен акт. Правят искане за потвърждаване на
решението.
С въззивната жалба и отговора не са направени доказателствени
искания.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и
правилността на обжалваното решение, като съобрази доводите на страните,
констатира следното:
2
Въззивната жалба, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е
подадена в срок, а доводите на процесуалния представител на въззиваемите за
противното са неоснователни. Видно от поставеното пощенско клеймо,
жалбата е подадена по поща на 04.06.2020 година, т.е. в двуседмичен срок по
чл. 259 ал. 1 от ГПК, който за „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е
започнал да тече от 24.05.2020 година. Следва да се има предвид, че на
дружеството-въззивник препис от решението е връчен на 16.03.2020 година,
т.е. в момент, в който е действало Решение на НС от 13.03.2020 година за
обявяване на извънредно положение и приетия Закон за мерките и действията
по време на извънредното положение. Следователно, срокът за обжалване не
е текъл от датата на връчване на преписа на решението – 16.03.2020 година до
23.05.2020 година и жалбата не се явява просрочена. Тя е подадена от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от
обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част. В обхвата на така посочените предели на въззивна проверка, съставът
на ХОС намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен
акт, съобразно разпореждането на чл. 269 ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният
съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания. Решението се обжалва
само в частта, в която е уважен специалният иск по чл. 439 ал. 1 от ГПК
срещу ответника „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, поради което
следва да се счита влязло в законна сила по отношение на отхвърлените
искове срещу останалите ответници.
По оплакванията на въззивниците съдът намира следното:
При разглеждането на спора районният съд е събрал всички
съотносими към спора и сочени от страните доказателства. Въз основа на тях
е достигнал до правилни и законосъобразни фактически, а след това и правни
изводи. Не са допуснати процесуални нарушения при събиране на
доказателствата по делото. Анализът им е съвкупен, правилен и пълен.
3
Въззивният съд изцяло споделя възприетата от РС фактическа обстановка, без
да се налага същата да се преповтаря.
Районният съд е дал задълбочени отговори на всички поставени от
страните въпроси и доводи. Във въззивното производство не се представиха
нови доказателства, които да са основание да бъде направен извод, различен
от направения от първоинстанционния съд.
Ищците са оспорили изпълнението на взискателя - въззивник, като са
сезирали съда с иск с правно основание чл. 439 ал. 1 от ГПК. Искът им срещу
„Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД е основан на твърдение, че след
издаване на изпълнителното основание са настъпили факти, поради които
изпълняемото право на взискателя по изпълнителното дело вече не
съществува. Конкретно, заявили са, че е изтекла петгодишната погасителна
давност, поради което взискателят вече не може да иска принудително
изпълнение на вземането си.
Фактите по делото са безспорни: Процесната заповед за изпълнение
на парично задължение срещу наследодателите на ищците е била издадена на
16.07.2010 година и е била стабилизирана, поради липса на подадени
възражения, както следва: на 12.11.2010 година за длъжника М* Г* и на
01.12.2010 година за длъжника И* К*. На 17.09.2010 година, за събиране на
процесното вземане, е било образувано изпълнително дело № 190/2010
година по описа на ЧСИ А*а. По отношение на длъжника И* К*,
взискателят е поискал предприемане на изпълнително действие – налагане на
възбрана върху идеални част на недвижим имот и това действие е било
предприето на 26.02.2013 година. По отношение на длъжника Г* в хода на
цялото изпълнително производство не е било поискано от взискатели нито
едно изпълнително действие.
Основният спорен въпрос по делото е – текла ли е давността от датата
на стабилизиране на процесната заповед за изпълнение на парично
задължение и докато е траело изпълнителното производство. Отговор на този
въпрос е даден в мотивите по т. 11 и т. 14 от Тълкувателно решение №
2/26.06.2015 година на ВКС по тълк.дело № 2/2013 година, ОСГТК. Ясно е
посочено, че приетите в съдебната практика разрешения в смисъл, че
погасителна давност не тече докато трае изпълнителният процес относно
4
принудителното осъществяване на вземането (така и в ППВС № 3/18.11.1980
година, на което се позовава въззивникът), се основаваха на съществувалите
задължения на органите по принудително изпълнение да проведат служебно
принудителното изпълнение до удовлетворяване вземанията на
социалистическата държава и социалистическите организации като
кредитори. Сега действащата законодателна уредба поставя в тежест на
кредитора да поиска извършването на изпълнителни действия и така да
поддържа движението на изпълнителното производство. Кредиторът може да
избере дали да действа, като иска нови изпълнителни способи или да не
действа. Именно това е дало основание на ВКС в посоченото тълкувателно
решение да приеме, че от момента на стабилизиране на изпълнителното
основание нова давност тече и не спира, освен ако кредиторът не поиска
предприемане на действие по принудително изпълнение. От тук, за отговора
на основния спорен въпрос по настоящото дело, релевантен не е моментът, в
който е прието обсъжданото Тълкувателно решение, а приложимият
процесуален закон, действал през времето на конкретното изпълнително
производство. Несъмнено, от момента на влизане в сила на заповедта за
изпълнение и до сега процесуалната уредба е една и съща и изисква
активност на взискателя като условие за прилагане на изпълнителни способи
и движение на изпълнителното производство като цяло. С Тълкувателното си
решение ВКС не е внесъл изменение в правни норми, а и няма такива
правомощия, а е обобщил съдебната практика по прилагането на тези норми.
По тази причина е неподходяща аналогията, която въззивникът се опитва да
прокара, за действието на нормативни актове само занапред. Разрешението на
ВКС, че ППВС № 3/1980 година следва да се счита изгубило сила, е резултат
на анализ на приложимия закон и съдебната практика, формирана към
момента на приемането на ТР. Поради това няма как да бъде възприето
становището на въззивника, че тази „отмяна“ стартира от датата на приемане
на Тълкувателното решение, а за казусите преди това следва да се прилагат
разясненията на ППВС 3/1980 година.
По тези съображения ХОС счита, че правилно и в съответствие със
задължителните разрешения, дадени с ТР № 2/2015 година по тълк. дело №
2/2013 година на ОСГТК на ВКС, районният съд е приел, че новата давност е
започнала да тече от датата на стабилизиране на заповедта за изпълнение за
5
всеки от двамата длъжници, както и че е продължила до изтичането на
петгодишния погасителен срок, Течението на давността по отношение на
длъжника Ковачев е било прекъснато с отправеното до съдебния изпълнител
искане за налагане на възбрана. Но доколкото от този момент също е изтекъл
петгодишен срок, то и по отношение на него погасителната давност следва да
се счита изтекла, след което принудителното осъществяване на вземането
вече не е възможно. Закономерна последица на това е изводът, че вземането
вече не съществува поради изтекла давност, както и уважаване на предявения
иск по чл. 439 ал. 1 от ГПК.
Въззивният съд споделя и останалите фактически и правни изводи на
РС – Хасково и на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на
обжалваното решение. Поради гореизложеното въззивната жалба се явява
неоснователна, а атакуваното решение – валидно, допустимо, правилно и
следва да бъде потвърдено.
Доколкото въззивната жалба е преценена като неоснователна, на
въззивника не се дължат претендираните деловодни разноски.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 189 от 28.02.2020 година,
постановено по гражданско дело № 2372 по описа на РС-Хасково за 2019
година, в обжалваната му част.
В частта, в която са отхвърлени исковете срещу „СГ Груп“ ООД и
„Юробанк И Еф Джи България“ АД, решението е влязло в законна сила като
необжалвано.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчване на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6
7