Р Е Ш Е Н И Е № 261177/30.11.2021г.
гр. П., 30.11.2021
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД П., Гражданско
отделение, II състав, в открито заседание на 24 ноември
две хиляди двадесет и първа година в състав :
СЪДИЯ: СИМОНА
КИРИЛОВА
при секретаря Роза Ризова, като разгледа докладваното от
съдията гр.д.№ 6525 по описа на ПРС за 2020
г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 235, ал. 1, вр. чл. 422, ал.1 ГПК.
Образувано
е по искова молба на „Топлофикация П.“
АД срещу В.Г.С..
Ищецът
твърди, че между него и ответника, в качеството му на потребител – клиент за
битови нужди, съществува облигационно правоотношение с предмет покупко –
продажба /доставка/ на топлинна енергия, възникнало въз основа на закона и регулирано
от публично известни общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ обвързват
насрещната страна без да е необходимо изричното им приемане. Поддържа, че
процесният недвижим имот се намира в топлоснабдена сграда. Посочва, че съгласно
Общите условия през процесния период е изпълнил задълженията си и е доставил до
имота на ответницата топлинна енергия, отчетена и разпределена от фирмата за
дялово разпределение, включваща сума за отопление на имота, сума за топлинна
енергия, отдадена от общите части и сградна инсталация, и за дялово
разпределение. Изяснява, че от своя страна купувачът не е изпълнил насрещното
си задължение за заплащане на дължимата цена на топлинната енергия за исковия
период и на падежа – в 30-дневен срок
след изтичане на периода, за който се отнася, нито към момента на депозиране на
заявлението. Счита, че с изтичане на края на месеца, следващ този на доставката
и поради неизпълнението си, съгласно клаузата на чл. 41, ал. 1 от приложимите
Общи условия ответницата, като потребител, дължи и обезщетение за забава в
размер на законната лихва, възлизаща на търсената сума. С тези съображения
отправя искане за уважаване на предявените искови претенции. Намира за дължима
и законната лихва за забава, считано от датата на подаване на заявлението до
окончателното изплащане на вземането.
При
изложените твърдения се иска ответникът да бъде осъден да заплати сумата от 302,86 лева, представляваща главница
за доставена, ползвана, но незаплатена топлинна енергия за апартамент, находящ
се в гр. П., ул. „М.С.“, бл*вх*ап*за периода от 01.05.2016 г. до 31.12.2018 г.,
вкл. за м. юни 2019 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата,
считано от депозиране на заявлението на 09.03.2020 г. до окончателното й
изплащане, както и сумата от 72,75 лева,
представляваща законна лихва върху главницата за периода от 10.07.2016 г. до
25.02.2020 г. Претендират се разноски.
Ответникът В.С.
в срока по чл. 131 ГПК, депозиран чрез назначения й особен представител адв. В.,
оспорва всички елементи от фактическия състав, пораждащ спорното материално
право, заявено с исковата молба.
Съдът, след като прецени събраните по
делото релевантни за спора доказателства и обсъди доводите на страните, приема
за установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд П. е сезиран с обективно,
кумулативно съединени положителни установителни искове, разглеждани по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153, ал.
1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Предмет на доказване по делото е
парично вземане на ищеца, произтичащо от договор за доставка на топлинна
енергия, сключени с ответника. Настоящото производство е предназначено да
стабилизира ефекта на издадената заповед за изпълнение за вземането в хипотезите
на чл. 415, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК и същата да влезе в сила. Съгласно чл. 422, ал.
1 ГПК искът се смята предявен от датата, на която е подадено заявлението за
издаване на заповед за изпълнение. Ето защо, предмет на това исково
производство може да бъде само вземането, предявено със заявление в заповедното
производство. Процесното вземане следва да съвпада с вземането в заповедното
производство по юридически факт, от който е възникнало, по страни, вид, падеж и
размер. В противен случай искът ще бъде недопустим. В настоящия случай се
установи, че вземанията, предмет на иска и вземането, за което е издадена
заповед за изпълнение в рамките на заповедното производство изцяло съвпадат,
поради което предявеният иск е процесуално допустим.
При релевираните в исковата молба
твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на
следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на
действително правоотношение по договор за продажба (доставка) на топлоенергия,
регулирано от публично известни Общи условия; 2) продавачът да е доставил
топлинна енергия в твърдяното количество на купувача, за която се дължи
посочената в исковата молба сума. По акцесорния иск за обезщетение за забава е
необходимо да бъде установено изпадането на ответника в забава и размера на
търсеното във връзка с това обезщетение.
Според задължителните разяснения,
дадени с ТР № 2/17.05.2018 г. по т. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС,
правоотношението по продажба на топлинна енергия за битови нужди е
регламентирано от законодателя в специалния Закон за енергетиката (ЗЕ) като
договорно правоотношение, произтичащо от договор, сключен при публично известни
общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР.
Преценката относно наличието на качеството потребител/клиент на топлинна
енергия за битови нужди по отношение на ответника следва да се прави съгласно
разпоредбите на Закона за енергетиката и Общите условия за продажба на топлинна
енергия за битови нужди от „Топлофикация – П.“ ЕАД. Последните имат обвързваща сила за страните по
взаимоотношенията, възникнали във връзка с производство и доставка на топлинна
енергия при спазване разпоредбата на чл. 150 от ЗЕ.
По делото са приети Общи условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация – П.“ ЕАД от
29.04.2008 г., действали през процесния период. Тези правила уреждат
взаимоотношенията между страните относно продажбата на топлинна енергия за
битови нужди между ищцовото дружество и всички потребители на топлинна енергия,
присъединени към топлоснабдителната мрежа на територията на гр. П.. В
конкретния случай, отношенията то така действащите общи условия се уреждат от
специален закон – ЗЕ, поради което редът в ТЗ и ЗЗД, където се изисква писмено
приемане на общите условия е неприложим. Поради това договорът следва да се
счита сключен при определените от дружеството общи условия от момента, в който
потребителят бъде присъединен към топлопреносната мрежа и започне да потребява
топлинна енергия от същата.
Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ, страна
(купувач) по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди е
клиентът/потребителят на топлинна енергия за битови нужди, какъвто е и
„битовият клиент“, който според легалното определение в т. 2а от § 1 ДР ЗЕ (ДВ,
бр. 54 от 17.07.2012 г.), е клиент, който купува енергия за собствени битови
нужди. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ, вр. § 190 от ДР на ЗЕ „клиенти/потребители
на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение.
Изброяването в нормата на чл. 153, ал.
1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като
клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие е неизчерпателно. Клиенти на
топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от
посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието
на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени
битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия
директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице
придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди (“битов
клиент“ по смисъла на т. 2а пар. 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка
на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие.
При постигнато съгласие между
топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153,
ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести
общи условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект
дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.
Договорът между това трето ползващо
лице и топлопреносното предприятие обаче подлежи
на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида
на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презюмира с установяване на факта на ползване на
топлоснабдения имот.
По делото са събрани косвени
доказателства – заповед за настаняване № 46/14.01.2013 г., издадена на осн. чл.
43, ал. 1 ЗОбС и чл. 22, ал. 1 от НУРУРОЖ /отм./, от която се установява, че
процесният жилищен имот е собственост на Община П. – обстоятелство, което не се
оспорва от страните. По своето предназначение жилищата, представляващи общинска
собственост могат се отдават за настаняване под наем на граждани с установени
жилищни нужди, като понастоящем условията и редът за това се определят с
наредба на съответния общински съвет. (арг. чл. 43, т. 1, вр. чл. 42, ал. 1, т.
1 и чл. 45а ЗОС).
По силата на цитираната Заповед В.Г.С.
и четиричленното й семейство са пренастанени в общинско жилище за отдаване под
наем, находящо се в гр. П., ул. „***. В заповедта е отразено, че настаняването
е за срок от една година. Посочено е също, че въз основа на заповедта следва да
бъде сключен договор за наем между настаненото лице и „Жилфонд“ ЕООД, а
титулярят по заповедта следва да открие абонаментни номера на свое име във
„ВиК“ ООД, „Електроразпределение“ АД и „Топлофикация“ АД. Изрично е посочено,
че дължимите суми за ползвана електрическа енергия, топлинна енергия и за
доставка на вода във жилището следва да се заплащат солидарно от В.С. и
членовете на семейството ѝ. Върху заповедта е удостоверено, че същата е
получена от ответницата на 14.01.2013 г., без възражения по съдържанието
ѝ.
По силата на издадено му съдебно
удостоверение за изясняване обстоятелството кое лице е било настанено в имота в
процесния период по делото е представена в още един екземпляр настанителната
заповед от 14.01.2013 г.
Изяснява се, че с молба за откриване
на партида за жилищни нужди от 16.01.2013 г., адресирана до ищцовото дружество,
ответницата е отправила искане за откриване на партида за плащане на
топлоенергия за жилищни нужди в имот с адрес: гр. П., ул. „***, като в молбата
и приложената към нея декларация извънсъдебно е признала факта, че същата е
наемател на жилището по силата на договор за наем № 46/14.01.2013 г.
Други доказателства във връзка с
твърдяното качество „потребител на топлинна енергия“ по отношение на ответника
не са ангажирани.
От така събраните доказателства и
следващите от тях фактически изводи съдът намира, че по делото не е установено
пълно и главно, съществуването на твърдяното правоотношение между страните през
процесния период – от 01.05.2016 г. до 31.12.2018 г. Изясни се,
че действително ответницата В.С. е била настанена с четиричленното си семейство
в процесния имот, по силата на приложената настанителна заповед, за срок от една
година, съгласно която заплащането на консумативните разноски, в частност – за
доставената топлинна енергия, се дължи от настанените лица – ответникът и
останалите членове на неговото домакинство. По молба на ответницата на нейно
име е и открита партида при топлофикационно дружество.
По делото обаче не е представен
договор за наем, сключен на основание настанителната заповед, в клаузите на
която изрично е предвидено, че такъв следва да бъде сключен между ползвателя и
„Жилфонд“ ЕООД – гр. П.. Дори да се приеме, че облигационното правоотношение
във връзка с ползването на жилището е възникнало между Община П. и ответницата
по силата на заповедта от 14.01.2013 г. то действието на последната е обвързано
с едногодишен срок, изтекъл към месец януари 2014 г., а с това – и преди
исковия период.
По делото не са представени
доказателства, че ответницата е била настанена отново в същия имот, по силата
на друга заповед, следваща представената от 14.01.2013 г., при това – конкретно
за исковия период. Въпреки издаденото на ищеца съдебно удостоверение, касаещо
възможността за снабдяване с информация за ползвателя на апартамента през
процесния период, не се установява от кого и на какво основание се е ползвал
имотът конкретно за периода от 01.05.2016
г. до 31.12.2018 г.
Ето защо съдът намира, че по делото не
са ангажирани доказателства, от които да се установява, че именно ответницата е
ползвала имота, самостоятелно или съвместно с трети лица, на което основание да
се явява лице, задължено за заплащане на доставената топлинна енергия.
В случай, че страната не установи
фактите, на които основава твърдяното субективно материално право и изрично
указани ѝ от съда, съдът дължи прилагане на неблагоприятните последици от
правилата за разпределение на доказателствената тежест. Според тези последици
недоказаният факт се счита неосъществил се – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК, и с оглед
така приетия за несъществуващ факт съдът не може да даде защита на твърдяното
право. Тази процесуална санкция е свързана с процесуалното бездействие на
страната и неизпълнението на изрично възложената й процесуална
(доказателствена) тежест (в този смисъл и Решение № 136 от 8.05.2014 г. на ВКС
по гр. д. № 4488/2013 г.). При прилагане неблагоприятните последици на
доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания факт –
качеството на ответника на „потребител на топлинна енергия“, за неосъществил
се.
Ето защо, съдът приема, че по делото
не е установено съществуването на твърдяното правоотношение между страните за времето
от 01.05.2016 г. до 31.12.2018 г., поради
което предявените искове се явяват недоказани по основание и следва да бъдат
отхвърлени, без да се анализира наличието на реално доставена топлинна енергия,
като следваща предпоставка за възникване на вземанията.
По
разноските:
При този изход на спора –
неоснователност на предявените искове, право на разноски има само ответникът,
който обаче в настоящия случай е бил представляван от особен представител и не
е сторил такива.
Воден от изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените
от „Топлофикация – П.“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. П., ж.к. Мошино срещу В.Г.С., ЕГН **********, с постоянен и
настоящ адрес ***, обективно съединени
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ и по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в
отношенията между страните, че в полза на „Топлофикация П.“ АД съществува
изискуемо вземане срещу В.Г.С., за сумата в размер 302,86 лева, представляваща главница за
доставена, ползвана, но незаплатена топлинна енергия за апартамент, находящ се
в гр. П., ул. „***, за периода от 01.05.2016 г. до 31.12.2018 г., вкл. за м.
юни 2019 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от
депозиране на заявлението на 09.03.2020 г. до окончателното й изплащане, както
и сумата от 72,75 лева, представляваща
законна лихва върху главницата за периода от 10.07.2016 г. до 25.02.2020 г. , за които суми
е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № * г. по
описа на Районен съд П..
РЕШЕНИЕТО може да бъде
обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд П. в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
СЪДИЯ
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА: В.А.