№ 129
гр. Ямбол, 18.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети юли през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимира В. Тагарева
Членове:Галина Ив. Вълчанова Люцканова
Мартина Ив. Кирова
при участието на секретаря П. Г. У.
като разгледа докладваното от Красимира В. Тагарева Въззивно гражданско
дело № 20222300500192 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Сдружение „Национално бюро на българските
автомобилни застрахователи“ гр.София, подадена от пълномощника на сдружението
адв.Димитова, срещу Решение №10 от 04.03.2022г., постановено по гр.д. №108/2020 г. по
описа на Тополовградски районен съд, с което на основание чл.511, ал.3 КЗ въззивникът е
осъден да заплати на А. Г. М. от гр.*** и на Н. Г. К. от с.***, община ***, сумата от по
1000лв. на всеки от тях - частични искове от общата сума 60 000лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания от смъртта на брат им В. Г. К.,
настъпила на *** г. в резултат на ПТП, причинено от турски гражданин при управление на
товарна композиция- влекач с турски регистрационен номер и прикачено към него
полуремарке с турски номер, застраховани по договор за задължителна застраховка
"Гражданска отговорност", ведно със законната лихва върху сумите от датата на
увреждането - 28.11.2018г. до окончателното изплащане, като въззивникът е осъден да
заплати на ищците разноски от по 300лв. за адвокатско възнаграждение, ДТ, както и ДТ и
разноски в полза на ТРС в размер на 350лв.
От Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“
гр.София е подадена и частна жалба против Определение № 79 от 29.04.2022г., постановено
по гр.д. №108/2020г. на Тополовградски районен съд, с което в производство по чл.248 ГПК
е оставена без уважение молбата на сдружението за отмяна на присъдените на ищците
разноски за адвокатско възнаграждение.
Оплакването във въззивната жалбата е, че оспореното решение на ТРС е
незаконосъобразно, поради нарушение на материалния закон. Според въззивника, не са
налице предпоставките, визирани в Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018г. на ВКС,
ОСНГТК, при наличието на които ищците биха били легитимирани да получат обезщетение
за неимуществени вреди от причинената смърт на брат им. Поддържа, че отношенията
между ищците и починалия са традиционни за българския бит и душевност и че не са
доказани изключителни по своя интензитет и времетраене неимуществени вреди за ищците
от смъртта на техния брат, сравними по интензитет и продължителност с болките и
страданията на най-близките - съпруг, деца и родители, както изисква тълкувателното
1
решение, като излага подробни съображения в тази насока и посочва съдебна практика. Във
въззивната жалба въззивникът изтъква, че по аргумент от по-силното основание от § 96, ал.
3 от ПЗР на ЗИДКЗ, разпоредбата на чл. 493а, ал. 4 от КЗ се прилага и към настоящия иск,
който е заведен след влизане в сила на ЗИДКЗ, обн. в ДВ, бр. 101 от 2018г. и в сила от
07.12.2018г. Сочи, че съгласно § 96, ал. 1 от ПЗР към ЗИД на КЗ, до влизането в сила на
наредбата за утвърждаване на методиката по чл. 493а, ал.2 от КЗ, обезщетението за
претърпените неимуществени вреди на лицата по чл. 493а, ал.4 се определя в размер до 5000
лева. Съгласно § 96, ал.3 от ПЗР към ЗИД на КЗ, горепосочените разпоредби на КЗ се
прилагат за претенции, включително и съдебни, предявени от 21.06.2018г. нататък, а
съгласно § 96, ал.2 от ПЗР към ЗИД на КЗ, в същия размер е и отговорността на деликвента.
Въззивникът оспорва евентуално размера на претендираните вреди, в т.ч. и твърдения пълен
размер на търпените вреди с възражение, че претендираният размер на неимуществените
вреди не съответства на чл.52 от ЗЗД. Намира, че районният съд е следвало изобщо да не се
произнася и по приложимостта на § 96, ал.1 от ПЗР към ЗИД на КЗ, тъй като размерът на
частичните искове, с които е сезиран е под 5000 лв., и този въпрос се явява неотносим към
делото.Счита също, че и позоваването на ищците на чл. 15 от ЗНА е неоснователно, тъй
като процесната хипотеза не попада в обхвата на тази правна норма, като в подкрепа на тези
твърдения излага подробни аргументи.
По отношение на направеното от ТРС позоваване на Директива 2009/103/ЕО
въззивникът сочи, че съгласно трайната практика на Съда на ЕС (СЕС) директивите нямат
директен ефект в отношенията между частноправни субекти, като директива не може сама
по себе си да наложи задължения на частно лице и поради това не може да се прави
позоваване на нея срещу такова частно лице. Излага подробни съображения в тази насока и
навежда, че СЕС последователно приема, че правото на обезщетение на увреденото лице
може да бъде ограничавано с разпоредбите, отнасящи се до националния режим на
гражданска отговорност при ПТП, тъй като целта на директивите по автомобилно
застраховане не е да налагат на държавите членки приемането на определени форми на
гражданска отговорност, а изискват всяка гражданска отговорност във връзка с използването
на МПС, предвидена в националното им право, да бъде застрахована, което е спазено в
процесния случай. Становището на въззивника е, за което в жалбата са изложени подробно
аргументи, че няма противоречие между вътрешноправната норма на § 96, ал. 1 от ПЗР към
ЗИД на КЗ и общностна норма от Директива 2009/103/ЕО, че съюзните норми са ясни, ясно
е също, че § 96, ал. 1 от ПЗР към ЗИД на КЗ не им противоречи и по тази причина няма
основания за отправяне на преюдициално запитване по настоящото дело. Счита, че
цитираните в исковата молба актове на българските съдилища не представляват
задължителна съдебна практика и в тях има два съществени недостатъка - от една страна,
незаконосъобразно не правят разлика между понятията "застрахователно обезщетение" и
"застрахователна сума" и оттам - да направят единствено възможния извод за липса на
противоречие със съюзна норма, а от друга, дори и при посоченото неправилно смесване на
понятията, не вземат предвид, че директен ефект на директивите има само при неправилно
транспониране, каквото в случая няма с оглед разпоредбата на чл. 492 от КЗ, и че
хоризонтален директен ефект в отношенията между частноправни субекти също няма. Сочи
и съдебна практика в подкрепа на приложимостта на § 96 от ПЗР към ЗИД на КЗ.
Въззивникът прави оплакване, че е присъдена неправилно и законната лихва от
датата на увреждането, а предвид неоснователността на главната претенция счита, че
неоснователна е и акцесорната претенция за законна лихва. Сочи, че НББАЗ е дало
своевременно мотивиран отговор по предявените претенции по чл. 496, ал.2 от КЗ в срока
по чл.497, ал.1, т.2 от КЗ, поради което не дължи законна лихва за забава, евентуално, че
лихва за забава се дължи от 11.12.2019г., когато е изтекъл тримесечният срок от предявяване
на претенцията по чл. 497, ал. 1, т. 2 от КЗ или че лихва за забава се дължи от 03.10.2019г.
(след изтичането на 15 работни дни от датата на претенцията), или от 10.09.2019г. - датата
на претенцията. С оглед неправилността на решението по съществото на спора, според
въззивника неправилно са присъдени в негова тежест и разноските по делото.
По тези съображения въззивникът моли за отмяна на решението на първата
инстанция изцяло и за постановяване на друго решение от въззивния съд, с което да
отхвърли изцяло предявените от ищците искове, с присъждане на направените по делото
разноски за двете инстанции.
Въззиваемите А.М. и Н.К., чрез процесуалния представител – адв.Т.Н. от АК-***,
в законния срок са депозирали писмен отговор, с който са изразили становище за
неоснователност на въззивната жалба. Застъпено е становището, че процесния случай
2
попада в хипотезата на Тълкувателно решение №1/21.06.2018г. по тълк.д. №1/2016 г. на
ОСНГТК на ВКС, тъй като от една страна, поради ранната смърт на родителите им, между
ищците и В. К.са се създали отношения идентични като тези между родители и деца - В. е
бил като баща за по-малките си брат и сестра Н. и А., а от друга страна, интензивността на
емоционалните преживявания на ищците от загубата на брат им, доказано надхвърлят по
продължителност и интензитет обичайните за повечето хора. Изложени са съображения, че
има натрупана обилна съдебна практика на окръжните и апелативните съдилища, както и на
ВКС в насока, че § 96 от ПЗР към ЗИД на КЗ не следва да се прилага поради противоречие с
правото на ЕС. Относно началната дата на дължимост на лихвата за забава въззиваемите
сочат, че следва да се приложи разпоредбата на чл.429, ал.3 от КЗ, като лихвата се присъди
от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователната претенция от увреденото
лице, която в случая е 10.09.2019г. Молят въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а
оспореното решение на ТРС - потвърдено, с присъждане на разноските пред въззивната
инстанция, като на процесуалния представител на въззиваемите се присъди адвокатско
възнаграждение за тази инстанция.
С частната жалба на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни
застрахователи“ гр.София е оспорено Определение №79 от 29.04.2022г., постановено по
гр.д. №108/2020г. на Тополовградски районен съд, с оплакване за недопустимост,
евентуално за неправилност на този съдебен акт. Сочи се, че ищците не са направили
разноски за адвокатско възнаграждение и нямат право на разноски по чл.78, ал.1 ГПК, като
направеното искане е на основание чл.38 от ЗА съдът да определи възнаграждение на
адвоката на ищците - адв.Н.. Според частния жалбоподател, касае се за два различни правни
института в областта на съдебните разноски по чл.78, ал.1 ГПК и по чл.38 от ЗА, като
недопустимо, евентуално неправилно районният съд е присъдил разноски за адвокатско
възнаграждение на ищците, вместо на адвоката им. Поради това частният жалбоподател
моли окръжният съд да обезсили определението на ТРС или да го отмени, без друго
произнасяне по тези разноски, с присъждане на разноските за частната жалба.
Ответниците по частната жалба А.М. и Н.К. не са изразили становище по нейната
допустимост и основателност.
В о.с.з. въззивникът не изпраща законен или процесуален представител, а
пълномощникът му адв.Д. депозира писмена молба, излагайки аргументи и сочейки съдебна
практика на ВКС за уважаване на въззивната жалба.
Пълномощникът на въззивамите А. М. и Н.К. - адв.Н. в с.з. оспорва въззивната
жалба и частната жалба и пледира за потвърждаване на обжалваното решение на ТРС и на
определението на първата инстанция в производството по чл.248 ГПК.
ЯОС намира, че въззивната жалба и частната жалба са процесуално допустими,
като подадени от легитимирана страна, в законоустановените срокове, срещу подлежащи на
контрол съдебни актови, поради което следва да се разгледат по същество.
За да се произнесе, въззивният съд установи следното:
Ищците А. Г. М. от гр.*** и Н.Г. от с. *** са предявили против Национално бюро
на българските автомобилни застрахователи гр.София субективно съединени искове по
чл.513, ал.1, вр. с чл.511, ал.3, вр. с ал.1 и чл.45 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
всеки от ищците сумата от по 1000лв., частичен иск от общата сума 60 000лв. - обезщетение
за неимуществени вреди от смъртта на брата на ищците В. Г. К., настъпила в резултат на
ПТП от 28.11.2018г., ведно със законната лихва от увреждането - 28.11.2018г. до
окончателното изплащане на вземанията.
С отговора на исковата молба ответникът е оспорил предявените искове с
основното възражение, че не са налице предпоставките, визирани в ТР №1/2016г. на
ОСНГТК на ВКС и ищците са извън кръга на лицата, съгласно Постановление №4/1961г. и
Постановление №5/1969г. на Пленума на ВС, които имат право на обезщетение за
неимуществени вреди в случай на смърт на друго лице, причинена от деликт.
Фактическата обстановка по делото правилно е разкрита от първоинстанционния
съд и същата е непроменена пред въззивната инстанция.
Установено е от събраните по делото писмени доказателства – констативен
протокол за ПТП с пострадали лица и протокол за оглед на местопроизшествие, както и от
заключението на изслушаната съдебна автотехническа експертиза, че на *** г., около 06:07.,
в условията на нощна тъмнина и мокра асфалтова настилка, по път I-7, в посока от ГКПП
Лесово към гр.Ямбол се е движил лек автомобил Опел Астра, с peг. № У 7607 АВ с водач В.
3
К. Движението се е осъществявало на фарове, в дясната пътна лента, със скорост около 50
км/ч. В обратна посока се е движила товарна композиция, съставена от влекач Волво 460 FH
c peг. № 34 KZ 3264 и прикачено полуремарке Тирсан с peг. №*****, управлявана от водача
на композицията Ердал Юзюмджулер - турски гражданин. В процеса на движение
композицията е следвало да премине през десен завой, при ограничение на максимално
допустимата скорост - до 50 км/ч. Товарната композиция е навлязла в описания десен завой
със скорост около 88 - 90 км/ч, при което пътните условия (занижено сцепление на гумите с
настилката) са довели до транслация на полуремаркето (плъзгане и завъртане по равнината),
то е навлязло в лявата насрещна лента за движение, заемайки цялото платно за движение,
при което е последвал сблъсък с лекия автомобил Опел Астра. Към момента на сблъсъка
товарната композиция е била разположена косо на оста на пътя, заемайки (преграждайки) и
двете пътни ленти. Лекият автомобил Опел, който е бил разположен в лентата си за
движение, е бил блъснат и изместен назад от мястото, където се е намирал в момента на
удара - до позицията, в която е намерен след ПТП (на 13 метра назад, от мястото на
сблъсъка, извън платното за движение). Сблъсъкът е настъпил на около 11,5 метра преди
МЛ, в лентата, по която се е движил л.а. Опел, след инициалния контакт двигателният отсек
на автомобила е бил прегазен от левите гуми на полуремаркето, като автомобилът е бил
„изхвърлен" назад и наляво, завъртян и позициониран в крайпътните площи. Товарната
композиция е продължила движението си напред, като на около 70 метра след МЛ е
променила посоката си на движение, навлизайки косо надясно в десните крайпътни площи,
влекачът е преминал през отводнителната канавка и е осъществил сблъсък във външния скат
на канавката, а след удара ремаркето с остатъчната си скорост е завъртяло композицията.
Пряка последица от настъпилото ПТП е смъртта на водача на лекия автомобил,
като са настъпили и материални щети по двете превозни средства.
С Присъда №27/25.02.2019г. на Ямболски окръжен съд, постановена по НОХД №
18/2019г., потвърдена с Решение №3/22.02.2021г. по внд №222/2020г. на БАС и влязла в
сила на 17.03.2021г., водачът на композицията - турският гражданин Ердал Юзюмджулер е
признат за виновен в това, че на *** г., около 06.07 часа на път I-7 км 301 посока гр. Елхово
- ГКПП „Лесово“, обл. Ямбол, при управление на товарна композиция- влекач марка „Волво
FN 460“ с турски peг. № 34 KZ 3264, с прикачено полуремарке марка „Тирсан“ с турски peг.
№*****, е нарушил правилата за движение по пътищата – чл.21, ал. 2, вр. ал.1 от ЗДвП и е
предизвикал ПТП, вследствие на което по непредпазливост е причинил смъртта на В. Г. К.,
ЕГН ********** от с. ***, обл. **** - престъпление по чл.343, ал.1, б."в", вр. с чл.342, ал.1,
вр. с чл.54 и чл.58а, ал.1 НК.
С протокол № 407/2018г. на специалист - химик в сектор НТЛ на Областна
Дирекция на МВР гр.Ямбол е установено, че в кръвната проба, иззета от трупа на починалия
при ПТП В. К. не е открито наличие на етилов алкохол.
Със заключението на вещото лице инж.Минев, извършило назначената по делото
съдебна автотехническа експертиза, е установен посочения по-горе механизма на
настъпилото ПТП, като заключението е категорично, че ПТП е резултат на виновното
поведение на водача на товарната композиция, който не се е съобразил със знаковата пътна
уредба, изискваща управление на композицията със скорост до 50км./ч и с конкретните
атмосферни и пътни условия, вследствие на което водачът на лекия автомобил е бил
поставен в невъзможност да осъществи каквото и да е спасително действие за избягване на
произшествието, като водачът на лекия автомобил В.К. е шофирал с поставен
обезопасителен колан.
От приетите по делото удостоверения за родствени връзки е установено, че
ищците Н.К. и А.М. са брат и сестра на починалия при ПТП от 28.11.2018г. В. К.
Не е имало спор и този факт е установен по делото от представената
застрахователна полица № ********, че между застрахователно дружество в Р.Турция и
прекия причинител на вредата, управлявал процесната товарна композиция - влекач марка
„Волво FH 460” с турски рег. № 34 KZ 3264 и прикачено към него полуремарке марка
„Тирсан“ с турски рег. №34 AEN 980, е имало сключена застраховка "Гражданска
отговорност" по застрахователната полица, валидна към датата на процесното ПТП от
28.11.2018г., по силата на която застрахователят е поел задължението да покрие в границите
на уговорената сума отговорността за причинените от застрахования имуществени и
неимуществени вреди на трети лица.
С писмена претенция от 10.09.2019г., на основание чл.511, ал.3, вр. с чл. 380, ал.
1 КЗ до НББАЗ ищците са поискали от ответника изплащане на обезщетения за претърпени
4
от тях неимуществени вреди, изразили се в душевни болки и страдания, резултат от смъртта
на брат им В. К. Ответникът е отказал да изплати обезщетения на ищците с мотива, че не са
доказали съществуването на дълбока и трайна емоционална връзка с починалото лице, нито
търпените в резултат на настъпилата смърт болки и страдания, които да установяват
основателността на предявената претенция.
Разпитаните пред първата инстанция свидетели – Д. З., М. Т. и А. К.а са дали
показания, с които е установено, че връзката между ищците и починалия им брат е била
много силна. Тази силна връзка те изградили след смъртта на родителите им, от който
момент В. поел отговорността за семейството, помагал на брат си и сестра си материално,
напътствал ги в живота. Когато ищецът Н.К. бил наместник на манастира в с. **** и не е
имало кой да гледа малките му деца, брат му В. отглеждал децата му в къщата си в с. ****.
Починалият брат В. помагал много и на сестра си А., която поради болестта на съпруга си
имала нужда от физическа и духовна подкрепа, за да се справя с цялата работа в
домакинството. След операция на съпруга на ищцата, същият бил трудно подвижен и
двамата с А. се установили да живеят в дома на брата В. в къщата му в с. ****, където
живели около 2-3 години. В. със съпругата си и дъщеря си вършели работата вместо съпруга
на ищцата М., В. бил като настойник на брат си и сестра си. Според поддържаните от
тримата свидетели показания, ищците Н. и А. преживели много тежко загубата на брат си.
Свидетелят Загоров е разказал, че той и ищецът Н. пътували заедно в автомобила на
свидетеля, когато съобщили на ищеца за смъртта на брат му В.. Ищецът навел глава и не
отронил нито дума, приел тежко вестта и загубата на близкия за него брат. След смъртта на
брат си Н. се затворил в себе си, настъпила промяна в отношението му към света и хората,
престанал да общува с хора в компания, купил имот на затънтено място, като продължил да
се грижи за племенницата и снаха си, помагайки им с каквото може. Това състояние на Н.
продължавало и понастоящем. С показанията на св.Т. е установено, че ищцата А. също
понесла много трудно смъртта на брат си – плачела постоянно и все още на помени
споделяла, че брат й много й липсва, понастоящем продължавала да изпитва душевни болки
от смъртта на брат си. Разпитана като свидетел преживялата съпруга на починалия В. - А.
К.а, също е свидетелствала за това, че ищцата А. е била в много добри отношения с
починалия, с когото изградили силна духовна връзка помежду си и докато майката на
ищците била жива, семейството на ищцата А. живяла в дома на починалия В. 2-3 години. С
ищеца Н. също били сплотено семейство, редовно се събирали семействата на празниците.
Със заключението на вещите лица психиатър и психолог, извършили назначената
по делото комплексна съдебна психолого-психиатрична експертиза, по делото е установено,
че реакцията на ищцата А.М. спрямо травматичното събитие - смъртта на брат й, е
количествено и качествено абнормна. Продължителността й надхвърля сроковете, приети за
"норма" при повечето хора, при ищцата се установяват хронично високи нива на тревожност
и депресия като етап от траурната реакция, което не й позволява да продължи живота си по
обичайния начин, но вещите лица са установили, че ищцата А.М. е имала и предишен
епизод на атипична и усложнена скръб след смъртта на бащата на ищците и очевидно
ищцата трудно превъзмогва загубите. При ищеца Н.К. вещите лица са установили
продължителност на симптомите на тъгуване, които надхвърлят обичайната за повечето
хора и може да се приеме за атипична или усложнена, с регистрирани високи нива на
тревожност и соматизация, но интензитетът на преживяванията не достига до клинично
значими стойности, покриващи критериите за психично разстройство.
При тази фактическа обстановка, с обжалваното решение ТРС е уважил исковете
в предявените размери. За да постанови този резултат, районният съд е приел, че по делото
са доказани предпоставките на чл.511 КЗ, а в светлината на ТР №1/21.06.2018г. по т.д.
№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС е приел, че ищците са легитимирани да претендират
обезщетения за неимуществени вреди, тъй като са изпитали силен шок и силни душевни
болки и страдания от смъртта на брат си, чиято продължителност надхвърля сроковете,
приети за норма при повечето хора, че реакциите на тъга показват патологична
продължителност и не следват обичайния ход на процеса, характерен за повечето хора. Тези
свои изводи съдът е обосновал със заключението на изслушаната комплексна психолого-
психиатрична експертиза. С решението съдът е присъдил на ищците разноски, в които е
включил и адвокатско възнаграждение в размер на по 300лв. на всеки ищец, дължимо за
пълномощника на ищците адв.Н.. В производство по реда на чл.248 ГПК, инициирано от
ответника, ТРС е постановил Определение №79/29.04.2022г., с което е оставил без уважение
молбата на ответника за изменение на решението в частта за разноските, излагайки
съображения, според които адвокатът на ищците е осъществил безплатно процесуално
5
представителство за двамата ищци, адвокатът е поискал да му се определи адвокатско
възнаграждение, съобразно уважената част от исковете, което съдът е сторил в решението
си.
Решението на ТРС е валидно и допустимо, но неправилно.
Както съдът прие и посочи, предмет на делото са субективно съединените искове
с правно основание чл. 513, ал.1, вр. с чл.511, ал.3, вр. ал.1 КЗ и чл.45 ЗЗД. Уважаването им
предпоставя кумултивната наличност на следните обстоятелства: настъпване на ПТП на
територията на Република България от МПС с чуждестранна регистрация в държава, чието
национално бюро членува в Съвета на бюрата; наличие на валидна застраховка "Гражданска
отговорност" на автомобилистите при чуждестранен застраховател за увреждащото МПС;
виновно и противоправно поведение на водача на МПС, в причинна връзка с което са
произлезли вреди, вид и размер на вредите, вина; имуществената отговорност за заплащане
на застрахователно обезщетение на увреденото лице изисква ищецът да е от кръга на лицата,
на които се дължи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близък.
В случая част от предпоставките на посочения фактически състав са установени
по безспорен начин. Безспорни са обстоятелствата относно наличието към 28.11.2018г. на
валидна застраховка "Гражданска отговорност" на прекия причинител на вредата,
управлявал процесната товарна композиция, при дружество в Р.Турция, чието национално
бюро членува в Съвета на бюрата. По силата на застрахователния договор застрахователят е
поел задължението да покрие в границите на определената в договора сума отговорността
на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени
вреди. Застрахователното събитие е настъпило на територията на Република България.
Влязлата в сила присъда на ЯОС по НОХД №18/2019г., която на основание чл.300 ГПК е
задължителна за настоящия граждански съд при разглеждане на гражданските последици от
деянието, обосновава извода за наличие на непозволено увреждане, изразило се в
противоправно поведение на водача на товарна композиция с турски регистрационен номер,
заедно с прикачено към него ремарке, което е довело до смъртта на пострадалия В. К. брат
на двамата ищци. За настъпването на инцидента съдът приема установения от наказателния
съд конкретен механизъм на реализиране на ПТП, който е установен и по делото.
Не е установена по делото материално-правната легитимация на ищците за
присъждане на обезщетенията за неимуществени вреди от смъртта на В.К..
С Тълкувателно решение №1/2016 от 21.06.2018г. по тълк.д. №1/2016г. на
ОСНГТК на ВКС са изяснени критериите за определяне на лицата, които са активно
легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смърт на друго лице, като
е обявено за изгубило сила Постановление №2/1984г. на Пленума на ВС, ограничаващо
кръга на правоимащите до лицата, изброени в Постановление № 4/1961г. и Постановление
№5/1969г. на Пленума на ВС. Според т.1 от тълкувателното решение, „материално
легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на
техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5
от 24.ХІ.1969г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е
създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт
продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат
обезщетени; Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и
действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. В съобразителната част на
тълкувателното решение е разяснено, че възможността за обезщетяване на други лица, извън
изброените в Постановления №4/61 г. и №5/69 на Пленума на ВС, следва да се допусне като
изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали
причина между починалия и съответното лице да се породи особена близост, оправдаваща
получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с
най-близките на починалия или вместо тях - ако те не докажат, че са претърпели вреди от
неговата смърт); Особено близка привързаност може да съществува между починалия и
негови баби/дядовци и внуци, както и братя/сестри; В традиционните за българското
общество семейни отношения бабите/дядовците и внуците, братята/сестрите са част от най-
близкия семеен кръг и връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална
подкрепа, духовна и емоционална близост; Когато поради конкретни житейски
обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от
родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по
интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, е
справедливо да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия
6
родственик; В тези случаи за получаване на обезщетение няма да е достатъчна само
формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек -
баба/дядо, внук, брат/сестра преживелият родственик да е понесъл морални болки и
страдания, които в достатъчна степен да обосновават основание да се направи изключение
от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на ВС, че в
случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия; Наличието на
особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда въз основа на фактите и
доказателствата по делото и обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от
доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира
обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни като
интензитет и продължителност морални болки и страдания.
Особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка е налице, когато поради
конкретни житейски обстоятелства привързаността между починалия и претендиращия
обезщетението е станала изключително силна, отличаваща се по съдържание от
традиционно съществуващите връзки между баби/дядовци и внуци, и братя/сестри, т. е.
такава, каквато се предполага, че е привързаността между починалия и най-близките му,
активно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди съгласно
Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969г. на Пленума на
Върховния съд и интензитетът и продължителността на търпените от тях болки и страдания
по повод загубата на близкия човек надвишават тези, които е нормално да се понасят в
случай на смърт на баба/дядо и внук, на брат/сестра. Както е посочено и в постановеното по
реда на чл. 290 ГПК Решение № 60131 от 13.12.2021г. по т. д. № 1700/2020г. на ВКС, II т. о.,
отстъпването от последователно прилагания в годините ограничителен подход, възприет в
Постановление № 5/84 г. на Пленума на ВС, няма за цел да разшири кръга на правоимащите
по отношение на всички близки на починалия, които търпят неимуществени вреди по повод
на смъртта му и според общоприетото разбиране за справедливост би следвало да имат
право на обезщетение, като разширяването на кръга на правоимащите е продиктувано от
регулацията на обществените отношения в материята на задължителната застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите в Европейския съюз, обвързваща Република
България като държава-членка на Съюза, и от необходимостта, поради отсъствие на изрична
уредба в националното законодателство (към момента на приемане на Тълкувателното
решение по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС), да се даде възможност на съдилищата
да присъждат обезщетения за неимуществени вреди на други лица, извън изчерпателно
изброените в постановленията на Пленума на ВС от 1961г. и 1969г., когато случаят е
изключителен - както от гледна точка на съдържанието на създадената житейска връзка
между починалия и претендиращия обезщетение, така и от гледна точка на интензитета и
продължителността на понесените неимуществени вреди.
Обжалваното решение на ТРС е в отклонение от посочената задължителна
съдебна практика на ВКС.
Фактите, установени от показанията на разпитаните по делото трима свидетели
са, че отношенията между ищците и починалия при процесното произшествие техен брат
В.К. са били много близки; че духовната връзка на ищците с починалия им брат е била
много силна; че починалият брат е поел отговорността за ищците след ранната смърт на
родителите им (само на баща им, т.к. майка им е починала през 2015г.); че починалият брат
е помагал на ищеца за отглеждането на децата му, когато са били малки в дома си, когато
работата на ищеца е била в с. ****; че починалият брат е помагал на ищцата след като
съпругът й се е разболял; че всички са били сплотено семейство; че ищците са понесли
тежко смъртта на своя брат и вече не са жизнерадостни и не ходят по събирания с приятели.
Тези факти не могат да обосноват извод, че между ищците и починалия е съществувала
изключително силна връзка и че поради това същите са понесли морални болки и страдания,
по-интензивни и продължителни от нормалните за тези отношения. Безспорно, всички
изброени обстоятелства сочат на голяма обич, привързаност и уважение между ищците и
техния брат, на сърдечност и топлота в отношенията между тях. Подобни отношения обаче
не могат да се преценят като изключителни и нетипични за българския бит и душевност.
Точно обратното, по правило децата в едно семейство се отглеждат и възпитават в
отношения на обич, разбирателство, взаимно уважение и готовност да си помагат и разчитат
едни на други, които отношения обикновено се запазват за цял живот. Традиционно за
българското общество братята и сестрите са едни от най-близките членове на роднинския
7
кръг – подкрепят се морално и материално, споделят радости и трудности и представляват
своеобразна общност, устойчива на времето и житейските събития.
Поради това, връзката между двамата ищци и техния брат, починал при процесното
произшествие, не може да бъде определена като изключително силна в смисъла, разяснен в
цитирания тълкувателен акт и в създадената след него практика на ВКС. Следва да се отчете
в тази връзка, че както ищците, така и починалия им брат са имали свои семейства - съпрузи
и деца, живеели са в различни населени места и всеки е имал свой дом, семейни отношения
и ангажименти. В същия смисъл е практиката на ВКС по аналогични казуси ( напр. Решение
№34 от 08.06.2022г. по т.д.№531/2021г. на ВКС, ТК, второ Т.О., Решение №17 от
16.03.2021г. по т.д.№17 от 16.03.2021г. т.д. № 291/2020г. на ВКС, ТК, второ Т.О. и др.).
Наред с това, не е установена и втората задължителна предпоставка – страданията
на ищците да са значително по-големи от тези, които би изпитал всеки човек за обичан от
него близък родственик. Свидетелските показания по никакъв начин не установяват такъв
интензитет и продължителност на моралните болки и страдания, изпитвани от ищците. Със
заключението на вещите лица, изготвили комбинираната психолого-психиатрична
експертиза, действително е установено, че при ищцата А.М. реакцията й спрямо смъртта на
брат й, е количествено и качествено абнормна и продължителността й надхвърля сроковете,
приети за норма при повечето хора, но вещите лица са посочили, че ищцата е имала и друг
предишен епизод на атипична и усложнена скръб след смъртта на бащата на ищците и че
същата очевидно трудно превъзмогва загубите, или касае се за индивидуална особеност на
преживяванията с наблюдавани високи нива на тревожност и депресия при ищцата. При
ищеца Н.К. също са установени от вещите лица продължителност на симптомите на
тъгуване, надхвърлящи обичайната за повечето хора, но с разяснението, че интензитетът на
преживяванията не е довел до клинични промени или някаква патология. Или с показанията
на свидетелите и с експертното заключение не се установява в правната сфера на двамата
ищци да са настъпили неимуществени вреди, надхвърлящи като интензитет и
продължителност болките и страданията, които е нормално да търпят братята и сестрите по
повод загубата на обичан от тях брат.
Недоказването на критериите, възприети от ОСНГТК като основание за
присъждане по справедливост на обезщетение за неимуществени вреди от смърт на други
лица, извън най-близкия родствен и семеен кръг на починалия по смисъла на Постановление
№4/1961г. и Постановление №5/1969г. на Пленума на ВС, е основанието за въззивната
инстанция да направи изводи, противоположни на направените в обжалваното решение - че
ищците не са активно материалноправно легитимирани да получат претендираните
обезщетения и че предявените от тях искове по чл. 513, ал.1, вр. с чл.511, ал.3, вр. ал.1 КЗ и
чл.45 ЗЗД подлежат на отхвърляне, като неоснователни. Предвид неоснователността на
исковете, не следва да се обсъждат наведените с жалбата оплаквания за нарушение на
материалния закон - § 96, ал.1 ПЗР на ЗИДКЗ.
По изложените съображения обжалваното решение на ТРС следва да бъде
отменено изцяло като неправилно, включително в частта на присъдените на ищците
разноски и на основание чл.271, ал.1 ГПК следва да се постанови ново решение, с което
предявените искове се отхвърлят. Въззивната жалба е основателна и следва да се уважи.
Основателна е и частната жалба на въззивника Национално бюро на българските
автомобилни застрахователи гр.София срещу определението на ТРС по чл.248 ГПК.
Основателни са оплакванията на частния жалбоподател, че съгласно чл.38, ал.2 ЗАдв, в
случаите на оказана безплатна правна помощ и съдействие по чл.38, ал.1 от ЗАдв, ако в
съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът, а не
упълномощилата го страна има право да му се присъди адвокатско възнаграждение,
определено от съда в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл.36, ал.2 ЗАдв. За
присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗАдв пред съответната
инстанция е достатъчно да бъде посочено и установено, че упълномощеният адвокат оказва
безплатна правна помощ на някое от основанията по чл.38, ал.1, т.1-3 ЗАдв, без страната да
доказва съответното основание за предостяване на безплатна правна помощ, а размерът на
адвокатското възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен и списък по
чл.80 ГПК - той касае разноските, направи от страните. Нормата на чл.38 ЗАдв е специална и
неправилно в случая районният съд е присъдил адвокатското възнаграждение не на оказалия
на ищците безплатната правна помощ адв.Н., а в полза на ищците под формата на разноски,
каквито те не са направили. Поради това определението на ТРС по чл.248 ГПК следва да се
отмени, а предвид изхода на спора пред въззивната инстанция адвокатско възнаграждение
на адв.Н. не следва да се присъжда, т.к. същото е обусловено от разпределението на
8
отговорността за разноските по правилата на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК.
При този изход на делото пред въззивната инстанция, на основание чл. 78, ал. 3
ГПК ищците, сега въззиваеми А.М. и Н.К., следва да бъдат осъдени да заплатят на
ответника-въззивник Национално бюро на българските автомобилни застрахователи
гр.София разноските пред първата и въззивната инстанции в размер на сумата общо 2 420лв.
(1645 лв. - разноски пред първата инстанция, от които 480лв. адвокатско възнаграждение,
15лв. за свидетел и 1150лв. за вещи лица и 775лв. разноски пред въззивната инстанция, от
които 40лв. ДТ за въззивната жалба, 15лв.- ДТ за частната жалба и 720лв. изплатено
адвокатско възнаграждение). Съдът не присъжда разноски пред първата инстанция в размер
на 55,38лв. - пътни разходи, тъй като отговорността за разноски не включва всякакви други
разходи и пропуснати ползи от страните по делото и пълномощниците им извън съдебните
разноски (напр. пътните разноски за явяването на страните и пълномощниците им пред
съда, разходи за нощувки и др.). Както е прието и в Определеине №198/19.05.2012г. на ВКС
по гр.д.№203/2012г., II г.о., сумите по изплатени командировъчни на адвокат - пътни и суми
за нощувки, са част от договорените такива в отношенията по защита и осъществяване на
процесуално представителство, съгласно сключения договор между страната и адвокатът.
Водим от изложеното, ЯОС
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло Решение №10 от 04.03.2022г., постановено по гр.д.
№108/2020г. по описа на Тополовградски районен съд и Определение №79 от 29.04.2022г.
на Тополовградски районен съд по същото дело И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от А. Г. М. от гр.***, ул.***, вх.*,
ет.*, ап.**, с ЕГН **********, против Национално бюро на българските автомобилни
застрахователи гр.София, р-н"Средец", ул."Граф Игнатиев"№2, ет.2, представлявано от Б. А.
Б. и А. А. Л. заедно и поотделно, ЕИК *********, иск с правно основание чл.513, ал.1, вр. с
чл.511, ал.3, вр. с ал.1 и чл.45 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата 1
000лв., частичен иск от общата сума 60 000лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди от смъртта на брата на ищцата В. Г. К., настъпила в резултат на ПТП
от 28.11.2018г., ведно със законната лихва от увреждането - 28.11.2018г. до окончателното
изплащане на сумата.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от Н. Г. К. от с. ***, Община Т.,
ул.***№*, с ЕГН **********, против Национално бюро на българските автомобилни
застрахователи гр.София, р-н"Средец", ул."Граф Игнатиев"№2, ет.2, представлявано от Б. А.
Б. и А. А. Л. заедно и поотделно, ЕИК *********, иск с правно основание чл.513, ал.1, вр. с
чл.511, ал.3, вр. с ал.1 и чл.45 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата
1000лв., частичен иск от общата сума 60 000лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди от смъртта на брата на ищеца В. Г. К., настъпила в резултат на ПТП
от 28.11.2018г., ведно със законната лихва от увреждането - 28.11.2018г. до окончателното
изплащане на сумата.
ОСЪЖДА А. Г. М. от гр.*** и Н. Г. К. от с. ***, двамата с посочени данни, да
заплатят на Национално бюро на българските автомобилни застрахователи гр.София, с
посочени данни за адрес на управление, представители и ЕИК, на основание чл. 78, ал.3
ГПК направените по делото разноски пред първата и въззивната инстанции в размер на
сумата общо 2 420лв.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, съгласно разпоредбата на
чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
9
2._______________________
10