Решение по дело №402/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК, във вр. чл.317 от ГПК.

С решение № 53/22.05.2014 г., постановено по гр.д. № 14/2014 г., К.ският районен съд е отхвърлил предявените от М. О. Ш. от с.Д., общ.К. против ТП „ДГС” - Г., искове за признаване на уволнението му от 11.12.2013 г. от длъжността „горски стражар” – ОУ „А.” ТГУ „А.” към ТП „ДГС” – Г. за незаконно и неговата отмяна, за възстановяването му на работа, заемана до уволнението, както и за изплащане на обезщетение в размер на 4 230 лв. по чл.225, ал.1 от КТ за времето, през което е останал без работа поради уволнението в размер на брутното му трудово възнаграждение, считано за 6 месеца от 11.12.2013 г. до 11.06.2014 г. Със същото решение М. О. Ш. е осъден да заплати на ТП „ДГС” – Г. направените по делото разноски в размер на 600 лв.

Недоволен от така постановеното решение е останал въззивникът М. О. Ш., представляван от процесуалния си представител, който го обжалва като неправилно, необосновано и постановено в противоречие със събраните по делото доказателства. В жалбата се излагат съображения за липсата на реално съгласие от въззивника за прекратяване на трудовото правоотношение. Същият бил дългогодишен служител, нямал провинения и до навършване на пенсионна възраст му оставали по-малко от една година. Поради тези причини било житейски нелогично и неоправдано предвид безработицата в страната същият да е изразил категорично съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение. М. Ш. бил принуден от работодателя си под страх от дисциплинарно уволнение и под диктовка да подпише заявление за прекратяване на трудовото правоотношение, което съвпадало с показанията на свидетелите. Неправилно били кредитирани показанията на свидетелката Карагьозова, които били противоречиви. Установено било, че в същия ден били прекратени трудовите правоотношения на въззивника и на свидетеля Лилов и то при една и съща фактическа обстановка – под страх от дисциплинарно уволнение. Липсвали две насрещни волеизявления, които да съвпадат помежду си. Не било взето предвид обстоятелството, че по време на прекратяване на трудовото правоотношение въззивникът бил в полагащ му се отпуск за периода от 07.11.2013 г. до 10.12.2013 г., поради което нямало как същият да изрази такова категорично съгласие. Логично било ако е налице такова съгласие същото да бъде изразено след изтичане срока на полагащия му се отпуск. Твърди се, че за периода от 07.12.2013 г. до 10.12.2013 г. М. Ш. бил в отпуск по болест, а влошеното му здравословно състояние било предизвикано от проведения разговор на 03.12.2013 г. между него и работодателя му. В резултат на това на 07.12.2013 г. въззивникът бил приет в МБАЛ „Д-р Ат.Д.” – гр.К. с диагноза мозъчен инфаркт. Трудовото правоотношение неправилно било прекратено по време на ползуване на отпуск по болест. Сочи се също, че в обжалваната заповед не се съдържало подробно фактическо и правно основание въз основа на което било прекратено трудовото правоотношение. Не бил посочен законовият текст, въз основа на който било прекратено трудовото правоотношение, както и подробни мотиви на работодателя. Изписването на текста „по заявление на лицето” не се съдържало като фактическо основание в легалната дефиниция на разпоредбата на чл.325, ал.1, т.1 от КТ и на това основание заповедта била немотивирана. Моли съда да отмени обжалваното решение на К.ския районен съд и да постанови друго, с което да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски. В съдебно заседание въззивникът лично и чрез своя процесуален представител поддържа въззивната жалба по изложените в същата съображения.

Въззиваемият ТП „ДГС„ – Г., представляван от процесуалния си представител, оспорва жалбата в съдебно заседание. Твърди, че атакуваната заповед била издадена от компетентен орган и не страдала от пороците, описани във въззивната жалба. Налице били предпоставките за приложението на чл.325, ал.1, т.1 от КТ, тъй като била подадена молба от М. Ш. да бъде прекратено трудовото му правоотношение, а работодателят приел в предвидения от закона срок тази молба и това волеизявление. Обстоятелството, че същият бил в болничен било ирелевантно за спора с оглед приложението на чл.325, ал.1, т.1 от КТ. Моли съда да потвърди обжалваното решение на К.ския районен съд. Претендира разноски.

Въззивният съд, при извършената преценка на събраните доказателства, по повод и във връзка с оплакванията изложени от жалбодателя констатира:

Жалбата е допустима, а по съществото разгледана е неоснователна.

Обжалваното решение на К.ския районен съд е валидно и допустимо, като не са налице основания за обявяването му за нищожно или за обезсилването му като недопустимо.

Предявени са искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, 2 и 3 от КТ за признаване на уволнението за незаконно и отмяната му, за възстановяване на М. О. Ш. на предишната му работа и за заплащане на обезщетение за времето, през което същият е останал без работа. Ищецът твърди в исковата молба, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение била незаконна, тъй като не съдържала правно и фактическо основание и не била мотивирана. Съгласието за прекратяване на трудовото правоотношение било дадено под емоционален натиск и заплаха от дисциплинарно уволнение. Твърди, че не бил давал реално съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение. Работодателят издал атакуваната заповед въпреки оттеглянето на заявлението за прекратяване на трудовото правоотношение.

Ответникът ТП „ДГС” – Г. оспорва предявените искове като сочи, че заповедта била законосъобразна и мотивирана, като в същата било посочено и правното основание за издаването й, като препращала към заявлението за прекратяване на трудовото правоотношение. Твърди се, че в предвидения в закона срок работодателят приел предложението на ищеца с изрично волеизявление и уведомил за това служителя. Оспорва твърденията на ищеца за оказан натиск от страна на работодателя. Ищецът ползувал платен отпуск, като работодателят не бил уведомен, че този отпуск е прекъснат, което било видно от болничният лист, който бил издаден след датата на процесната заповед.

Установява се от представеното по делото лично трудово досие на М. Ш. О., че същият е бил в трудово правоотношение с ТП „Д. Г. стопанство” – Г., считано от 21.11.2011 г. като е заемал длъжността „горски стражар” ОУ А. ГТУ А.. Със заповед № 371/05.11.2013 г. на същия е бил разрешен платен отпуск за 2013 г. в размер на 24 дни за времето от 07.11.2013 г. до 10.12.2013 г. включително.

На 03.12.2013 г. М. О. Ш. подал заявление вх. № 2039/03.12.2013 г. до директора на ТП „ДГС” – Г., с което уведомил работодателя, че желае да бъде освободен от заеманата от него длъжност, считано от 11.12.2013 г. С резолюция от същата дата директорът на ТП „ДГС” дал съгласие договорът с М. О. Ш. да бъде прекратен по взаимно съгласие. С писмо изх. № 1020/04.12.2013 г. въззивникът бил уведомен във връзка с постъпилото от него заявление на основание чл.325, ал.1, т.1 от КТ, че ще бъде освободен от заеманата от него длъжност „горски стражар”, считано от 11.12.2013 г. Писмото е връчено на въззивника на 04.13.2013 г., видно от посочената дата на получаване.

С молба вх. № 2053/04.12.2013 г. М. О. Ш. уведомил директора на ТП „ДГС”, че подал молба за освобождаване под натиск и заплаха от дисциплинарно уволнение, поради което оттегля молбата си.

Със заповед № 6/11.12.2013 г. на директора н ТП „ДГС” – Г. трудовият договор с М. О. Ш. бил прекратен на основание чл.325, ал.1, т.1 от КТ по заявление на лицето вх. № 2039/03.12.2013 г. Заповедта била връчена на 16.12.2013 г., като при получаването й, въззивникът посочил, че не е съгласен с условията на същата.

Видно от представената по делото преписка по ИЗ № 17564/3075, както и заверени копия от журнала на ЛКК по неврология към МБАЛ „Д-р Ат.Д.” – гр.К., М. О. Ш. е постъпил в лечебното заведение на 07.12.2013 г. в 16.25 ч. с диагноза мозъчен инфаркт, като е бил изписан на 12.12.2013 г.

Разпитаният по делото свидетел В.А.Л. посочва, че М. Ш. му споделил, че подал молбата си за освобождаване под натиск и бил притеснен. Твърди, че с него постъпили по същия начин и той също подписал молба за освобождаване. От показанията на разпитаната пред първоинстанционния съд свидетелка К.П.К. – деловодител и човешки ресурси в ТП „ДГС” – Г., се установява, че на 03.12.2013 г. след разговор с директора на предприятието въззивникът й подал заявление за напускане на работа. На следващия ден М. Ш. получил писмо, с което бил уведомен, че работодателят е приел молбата му и ще бъде освободен от работя. Свидетелката връчила на въззивника писмото, че ще бъде освободен, а след това тай представил молба за оттегляне на заявлението.

При тези данни обосновано и правилно К.ският районен съд е отхвърлил предявените искове, като неоснователни и недоказани. Трудовото правоотношение с въззивника е било прекратено на основание чл.325, ал.1, т.1 от КТ въз основа на подадено от същия заявление вх. № 2039/03.12.2013 г. до директора на ТП „ДГС” – Г., с което уведомил работодателя, че желае да бъде освободен от заеманата от него длъжност, считано от 11.12.2013 г. В това заявление се съдържа едностранно волеизявление на служителя за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, което е достигнало до работодателя в деня на неговото подаване – 03.12.2013 г. След получаване на това заявление и в същия ден работодателят е приел предложението на служителя в предвидения от закона седемдневен срок, видно от поставената върху заявлението резолюция. За приетото от работодателя предложение въззивникът е бил уведомÕн писмено с писмо изх. № 1020/04.12.2013 г., че ще бъде освободен от заеманата от него длъжност „горски стражар”, считано от 11.12.2013 г. Писмото е връчено на въззивника на 04.13.2013 г., видно от посочената дата на получаване. По така описания начин предложението на служителя за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие е било прието от работодателя и е породило своите правни последици. Трудовият договор е прекратен в момента на съвпадане на двете насрещни волеизявления, а издаването на заповедта има констативно действие, още повече, че предложението е било за прекратяване на трудовия договор в един бъдещ момент. Що се отнася до оттеглянето на предложението за прекратяване на трудовото правоотношение, то това може да стане преди или най-късно едновременно с предложението. Оттегляне на предложението за прекратяване на трудовото правоотношение от заявилата го страна след достигането му до насрещната страна не поражда правни последици, тъй като до изтичането на установения в закона седемдневен срок предложителят е обвързан с предложението си, а насрещната страна разполага с възможността да изрази съгласие за приемането му. В този смисъл е и задължителната практика на ВКС по чл.290 от ГПК – решение № 265/ от 15.11.2013 г. по гр.д № 1383/2012 г., ІV г.о. и решение № 400 от 13.05.2010 г. по гр.д .№ 1109/2009 г., ІV г.о.

Съдът не споделя изложените във въззивната жалба доводи за липса на мотиви в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, както и подробно описание на фактическото и право основание на заповедта. В същата ясно е посочено правно основание за прекратяване на трудовото правоотношение – чл.325, ал.1, т.1 от КТ, като е препратено и към заявлението на въззивника за прекратяване, от което става ясно, че се касае за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие. Впрочем, в молбата си с вх. № 2053/04.12.2013 г. М. Ш. сам посочва, че на 03.12.2013 г. е подал именно молба за освобождаване по взаимно съгласие. Неоснователен е и доводът, че трудовото правоотношение е било прекратено по време на ползуван от въззивника отпуск по болест. Както бе посочено, правните последици от прекратяване на трудовия договор са настъпили в момента на съвпадане на двете насрещни волеизявления – т.е. на 04.12.2013 г., а М. Ш. е бил приет в МБАЛ „Д-р Ат Д.” – гр.К. на 07.12.2013 г.

По отношение на изложените доводи за подаване на молба за прекратяване на трудовия договор под натиск и заплаха, то същите са неоснователни. По делото не са събрани доказателства, които по категоричен начин да установяват тези твърдения на въззивника. Разбира се, свидетелят В.Л.дава показания в тази насока, но тези обстоятелства той не е възприел лично, а опосредствено от М. Ш.. Не са установени мотивите за осъществяване на твърдяната заплаха и натиск за подаване на молбата, няма данни за образувано наказателно производство или проверка по подаден сигнал за упражнено незаконосъобразно въздействие по отношение на въззивника за предприемане от него на определени неблагоприятни правни действия.

Като е достигнал до такива правни и фактически изводи, К.ският районен съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено. При този изход на делото в полза на въззиваемата страна следва да бъдат присъдени направените пред въззивната инстанция разноски в размер на 500 лв., представляващи адвокатско възнаграждение.

Ето защо и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.315, ал.2, във с чл.316 от ГПК, във вр. с чл.317 от ГПК, въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 53/22.05.2014 г., постановено от К.ския районен съд по гр.д. № 14 по описа за 2014 г. на същия съд.

ОСЪЖДА М. О. Ш. от с.Д., О. обл.К., с ЕГН * да заплати на ТП „ДГС„ – Г., пл.”Б.” № *, с ЕИК * направените пред въззивната инстанция разноски в размер на 500 лв., представляващи адвокатско възнаграждение.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС при наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от обявяването му.

Председател:

Членове:1. 2.