Р Е Ш Е Н И Е

                                            №

                           Гр. Плевен,…22.....ноември….2019г.

 

                 В     ИМЕТО      НА     НАРОДА

 

Плевенският окръжен съд, Гражданско отделение, ІV-ти гр. възз. състав  в публично заседание  на двадесет и втори  ОКТОМВРИ

през  ДВЕ  ХИЛЯДИ  и   ДЕВЕТНАДЕСЕТА  година, в състав:

 

                               ПРЕДСЕДАТЕЛ:    ЦВЕТЕЛИНА  ЯНКУЛОВА

                                         ЧЛЕНОВЕ:     РЕНИ  ГЕОРГИЕВА

                                                               ЕМИЛИЯ  КУНЧЕВА

 

при секретаря....ДАФИНКА….БОРИСОВА,…като…разгледа….

докладвано от….съдия…ЯНКУЛОВА…ВЪЗЗ…ГР.Д.№… 731..…

по…описа…за…2019г,…за да се произнесе, съобрази следното:

 

 

Въззивно  гражданско производство  по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Производството  по делото е образувано на основание  въззивна жалба, подадена от Ю.М.Х.   с постоянен адрес *** - ответник в първоинстанционното производство по гр.д.№1178/2018г. по описа на Районен съд –Ч.Б., чрез пълномощника адв.  Т.И.Т. ***, срещу постановеното по делото съдебно  решение №248/09.07.2019г.,с което са уважен предявените от ищеца „***“-ЕООД  по реда на  чл.422 от ГПК, обективно съединени искове с обща цена  1774.55лв. и са присъдени разноски.

Във въззивната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно и се прави се искане  да бъде отменено и вместо него Окръжният съд да постанови друго, с което да отхвърли исковата  претенция.Излагат се подробни  оплаквания, както следва:  Ответникът по иска не е уведомен лично за извършената цесия, както предвижда разпоредбата на чл.99,ал.3 от ЗЗД. Поради това обжалваното решение следва да бъде отменено.

Препис от въззивната жалба е връчен на ответника по същата – „***“-ЕООД със седалище и адрес на управление в гр.С., ж.к.“***“, ул.“***“№406, ет.6 – ищец в първата инстанция. В законния срок е постъпил отговор, подаден от пълномощника адв. П.В. от САК, в който се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и се предлага обжалваното решение да бъде потвърдено.

 

 

 

 

 

 

Пред въззивната инстанция не са представени нови доказателства.

Плевенският окръжен съд, като провери обжалваното решение с оглед изложените оплаквания във въззивната жалба и обсъди събраните доказателства, приема  следното:

Въззивната жалба на  Ю.М.Х.   с постоянен адрес *** - ответник в първоинстанционното производство по гр.д.№1178/2018г. по описа на Районен съд –Ч.Б., подадена чрез пълномощника адв.  Т.И.Т. ***, срещу постановеното по делото съдебно  Решение №248/09.07.2019г.,е подадена  в срок,  срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, от надлежна страна,  при наличие на правен интерес, поради което е процесуално ДОПУСТИМА 

Разгледана по същество  е  частично  ОСНОВАТЕЛНА.

Първоинстанционното производство по гр.д.№900/2018г. по описа на Районен съд-Ч.Б., е образувано на основание   предявен по реда на чл.422 от ГПК установителен иск   с правно основание чл.79 от ЗЗД и цена 1340.89лв., предявен от ищеца „***“-ЕООД, ЕИК-*** ( понастоящем ответник по въззивната жалба) срещу ответника  Ю.М.Х., ЕГН-********** (понастоящем въззивен жалбоподател)

В исковата молба се твърди следното:

На 18.06.2009г. в гр.С. е сключен Договор за потребителски кредит №FL483140 между „***“-АД (със сегашно  наименование „***“-АД, ЕИК-***) в качеството му на кредитор и Ю.М.Х., ЕГН-********** в качеството му на кредитополучател.По силата на договора кредиторът предоставя на кредитополучателя паричен заем в размер на 1830лв. За усвояване на кредита е представено банково бордеро №113404/18.06.2009г.Предоставената в заем сума е олихвявана с лихвен процент, подробно определен в т.3 от договора.Ответникът се е задължил да погасява  задължението си по кредита на 85 месечни вноски с краен падеж 18.07.2016г. Пред първата година от договорения период кредитополучателят дължал месечни вноски в размер на 32.06лв., а за всяка следваща година до крайния падеж – погасителни вноски в размер на 36.54лв. съгласно чл.7 от договора и погасителния план.След усвояване на кредита, кредитополучателят не е изпълнил поетите договорни задължения към „***“-Ад, като е останало непогасено задължение в размер на 1774.55лв., от които 1140.89лв.- главница и договорна лихва – 633.66лв. Кредитът е станал изцяло изискуем с изтичане на падежа за внасяне на последната вноска по погасителния план -18.07.2016г.

На основание сключен Договор за продажба и прехвърляне на вземания(цесия) от 18.01.2016г., и приложенията към него, между и ***“-ЕООД, задължението на Ю.М.Х., произтичащо от Договор за потребителски кредит №FL483140 от 18.06.2009г., е изкупено от ***“-ЕООД. На адреса на длъжника е изпратено уведомление по смисъла на чл.99 от ЗЗД за извършената цесия, чрез писмо с обратна разписка. Съгласно договора за цесия, цесионера е упълномощен от цедента да извърши уведомяване на сметка на цедента.

Ищецът ***“-ЕООД е пристъпил към принудително събиране на вземанията по договора, като  на 12.06.2018г. е подал пред СРС, заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК с искане длъжникът да бъде осъден да заплати  следните суми: 1140.89лв.-главница и 633.66лв.- договорна лихва. Делото пред СРС е прекратено и делото  изпратено по правилата на местната подсъдност на РС-Ч.Б., където е образувано ч.гр.д.№949/18г. Срещу издадената заповед Ю.М.Х. е възразил по реда на чл.414 от ГПК, за което съдът е уведомил заявителя. Ищецът твърди, че не са му известни погасителни плащания.

Правният интерес на ищеца е да предяви иск за установяване на вземането си по Договор за потребителски кредит №FL483140 от 18.06.2009г, в размер на 1140.89лв.- главница и 200лв. – договорна лихва за периода от 12.06.2015г. до 18.07.2016г. По отношение на предявената в заповедното производство договорна лихва за сумата над 200лв. и за периода преди 12.06.2015г. ищцовото дружество извършва оттегляне на иска на основание чл.232 от ГПК, като предмет на установяване в  исковото производство бъде  главницата в размер на 1140.89лв. и договорна лихва от 200лв.

Петитумът на исковата молба е да се постанови съдебно решение, с което да се признае за установено, че ответникът Ю.М.Х. дължи на ищеца „***“-ЕООД суми в размер на 1140.89лв. главница по Договор за потребителски кредит №FL483140 от 18.06.2009г, както и 200лв., договорна лихва от 12.06.2015г. до 18.07.2016г., както и лихва върху претендираната главница, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното  изплащане на сумата, както и направените съдебни и деловодни разноски.

В срока по чл.131 от ГПК не е  постъпил писмен отговор на исковата молба.

По делото са събрани писмени и гласни доказателства и е прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза.

Граждански състав на Районен съд-Ч.Б. се е произнесъл с обжалваното Решение № 248/09.07.2019г., с което е постановил следното:

Признал е за установено, че  Ю.М.Х. с ЕГН **********, адрес *** дължи в полза на „***“-ЕООД-С., ул.“***“№4-6, сумата от 1774.55 лв. /хиляда седемстотин седемдесет и четири лева и 55  стотинки/ от които – главница в размер на 1140.89 лв. /хиляда сто и четиридесет лева и 89 ст./; сумата от 633.66 лв. „шестстотин тридесет и три лв. 66 ст./ за периода от 16.06.2009г. – дата на сключване на договора до 18.07.2016г. – дата на която кредитът е станал изискуем.; законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението /12.06.2018г./. до окончателното изплащане на вземането.

Осъдил е на основание чл.78, ал.1 Ю.М.Х. с ЕГН **********, адрес *** да заплати на „***” ООД № с ЕИК ***, сумата от 310.49 /триста и десет лева и 49 ст./ от които 200 лв. за вещо лице, 75 лева по исковото производство и 35.49 /тридесет и пет лева 49 ст./ по заповедното производство.

Въззивният съд приема, че  постановеното РЕШЕНИЕ е ВАЛИДНО, частично ДОПУСТИМО и  ПРАВИЛНО в допустимата част.

                       Във въззивната жалба не се излагат оплаквания във връзка с валидността и допустимостта на обжалваното решение. Съгласно правомощията по чл.269 от ГПК, въззивният съд не установи наличието на пороци, които да обуславят  нищожност на съдебния, акт, но установи пороци, обуславящи неговата частична недопустимост, а именно:  В обстоятелствената част на исковата молба изрично е посочено, че правният интерес на ищеца  е да предяви иск по чл.422 от ГПК за установяване, че ответникът Ю.М.Х. му дължи част от сумата, за която е издадена заповед за изпълнение, а именно: Общо 1340.89лв., от които 1140.89лв.- главница и 200лв. – договорна лихва за периода от 12.06.2015г. до 18.07.2016г. В петитума на исковата молба е заявил, че моли съда да постанови решение, с което да признае, че ответникът дължи сумата от 1140.89лв. – главница по Договор за потребителски кредит №FL483140 от 18.06.2009г. и 200лв.- договорна лихва за периода от 12.06.2015г. до 18.07.2016г.   С обжалваното решение обаче съдът е признал за установено, че ответникът дължи на ищеца общо сумата от 1774.55лв., от която 1140.89лв. – главница и 633.66лв. – договорна лихва за периода от 16.06.2009г. до 18.07.2016г. Очевидно е, че в частта, в която съдът е признал дължимостта на договорна лихва за разликата от 200лв. до 633.66лв. и за периода от 16.06.2009г. до 12.06.2015г., съдът не е произнесъл „плюс петитум“, поради което в тази част решението е недопустимо и следва да бъде обезсилено.

                         За да се произнесе относно правилността на обжалваното  решение, съдът съобрази следното:

Въз основа на събраните доказателства се установява следното от фактическа страна:

Приложеното ч.гр.д.№949/2018г. по описа на Районен съд-Ч.Б., е образувано  след изпращане   по правилата на местната подсъдност на гр.д №38637/2018г. по описа на СРС, на основание Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК,първоначално регистрирано с  вх.№3047453/12.06.2018г. по регистъра на СРС, подадено от заявителя  „***“-ЕООД,ЕИК-*** със седалище и адрес на управление в гр.С., ж.к. „***“, ул.“***“№4-6, солидарно срещу длъжниците Ю.М.Х. с постоянен адрес ***. и Т.К.С. от същия адрес.

Към заявлението са приложени  писмени доказателства:

Съдът е уважил изцяло заявлението, като е издал Заповед №602/03.10.2018г. за изпълнение на парично задължение, с която е разпоредил длъжниците  Ю.М.Х. и Т.К.П.  да заплатят солидарно на „***“-ЕООД ,сумата в размер на 1774.55лв., от които главница в размер на 1140.89лв- и 633.66лв. – договорна лихва за периода от 16.06.2009г. – датата на сключването на договора до 18.07.2016г., както и законната лихва, считано от подаване на заявлението – 12.06.2018г. до окончателното изплащане на задължението.

Заповедта е връчена  на длъжницата Т.К.П. на 09.10.2018г., а на длъжника Ю.Х. – на 12.10.2018г. Възражения по чл.414 от ГПК са подали и двамата длъжници – Т.С. на 10.10.2018г., а Ю.Х. – на 15.10.2018г.

С Разпореждане №1209/15.10.2018г., заповедният съд е уведомил заявителя за постъпилите възражения  и му е указал, че съгласно чл.415 от ГПК може в едномесечен срок да предяви иск за установяване съществуването на вземането, при довнасяне на държавна такса. Съобщението е връчено на представител на заявителя на 29.10.2018г.

На 29.11.2018г., заявителят „***“-ЕООД е предявил по реда на чл.422 от ГПК иск само срещу Ю.М.  Х. за установяване на част от вземането, за което по ч.гр.д.№949/2018г. по описа на РС-Ч.б., е издадена заповед за изпълнение, а именно – за сумата от общо 1350.89лв., от която 1140.89лв. – главница по Договор за потребителски кредит №FL483140 от 18.06.2009г, ведно със законната лихва, считано от 12.06.2018г. и 200лв. – договорна лихва за периода от 12.06.2015г., като изрично е заявил, че за останалата сума по заповедта за изпълнение не заявява претенция.

От събраните в хода на съдебното дирене  доказателства се установи следното:

 

 

На 18.06.2009г. в гр.С. е сключен Договор за потребителски кредит №FL483140 между „***“-АД (със сегашно  наименование „***“-АД, ЕИК-***) в качеството му на кредитор и Ю.М.Х., ЕГН-********** в качеството му на кредитополучател.По силата на договора кредиторът е предоставил на кредитополучателя паричен заем в размер на 1830лв. За усвояване на кредита е представено банково бордеро №113404/18.06.2009г.Изготвен е погасителен план за погасяване на кредита на 85 месечни вноски с краен срок на погасяване 18.07.2016г. Изпълнението на задължението е обезпечено с поръчителството на свидетелката Т.К.П., с която кредитополучателят е съжителствал.

На основание сключен Договор за продажба и прехвърляне на вземания(цесия) от 18.01.2016г., и приложенията към него, сключен между „***“-АД  и ***“-ЕООД, задължението на Ю.М.Х., произтичащо от Договор за потребителски кредит №FL483140 от 18.06.2009г., е изкупено от ***“-ЕООД. Съгласно договора за цесия, цесионерът е упълномощен от цедента да извърши уведомяване на сметка на цедента.

На адреса на длъжника е изпратено уведомление по смисъла на чл.99,ал.3 от ЗЗД за извършената цесия, чрез писмо с обратна разписка. Свидетелката Т.С. е установила, че е получила книжа, адресирани до Ю.Х., но не е могла да му  ги предаде, тъй като са разделени.

От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, която не е оспорена от страните, е установено следното:

Размерът на отпуснатия  от  банката заем е в размер на 1830лв., като сумата е преведена по сметка на  ответника Ю.Х. с банково бордеро №113404/18.06.2009г. Размерът на непогасената част от главницата е в размер на 1140.89лв., формирана от незаплатени вноски до 18.07.2016г., когато кредитът е изцяло изискуем. След прехвърляне на задължението от банката на ищеца „***“-ЕООД – 18.01.2016г., няма извършени погасителни плащания. Освен това ответникът има задължение за просрочена лихва от 548.66лв. и за такси и разноски от 85лв.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът формира следните  правни изводи:

Съгласно чл.99,ал.1 от ЗЗД,кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Съгласно ал.2,прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното.Съгласно ал.3, предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне и съгласно ал.4,прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор.

 В правната теория прехвърлянето на вземания се нарича цесия.  Тя представлява договор между кредитори, без участието на длъжника, и неговото действие се изразява в преминаването на вземането от предишния кредитор( цедент) върху новия кредитор ( цесионер), от което следва, че първият изгубва вземането от момента на сключването на договора, а вторият го придобива. За сключването на договора е необходимо да се постигне  съвпадане на насрещната воля на  цедента и цесионера,  като съгласието на длъжника, който не е страна по сделката, е без значение. В разпоредбата на чл.99,ал.4 от ЗЗД е  предвидено ограничение относно действието на цесията по отношение на длъжника и на третите лица,  което практически се изразява в следното: Цесионният договор няма действие спрямо длъжника докато цесията не му бъде съобщена, не в смисъл, че изобщо няма задължение към новия кредитор ( цесионера), а в смисъл, че може да плати  с погасителен ефект на предишния кредитор ( цедента), който вече е изгубил вземането си. Т.е. чл.99,ал.4 от ЗЗД урежда изключение от правилото на чл.75,ал.1 от ЗДД, според което   изпълнението към не кредитор не освобождава  длъжника от задължението му.

  Какви са данните в случая? – Безспорно  е установено, че „***“-АД (с предишна наименование „***“-АД)  е цедирал на настоящия въззиваем „***“-ЕООД, вземанията си към различни  длъжници, едно от които е вземането срещу  въззивника Ю.М.Х. по Договор за потребителски кредит №FL483140  от 18.06.2009г., като  цедентът е упълномощил цесионера да уведоми длъжника за цесията. Няма данни съобщението за цесията, изпратено от цесионера да е достигнало до адресата, тъй като същият е сменил адреса си и лицето живеещо на този адрес не е било в състояние да му го предаде. По изложените по-горе съображения, от  този факт не следва, че длъжникът няма задължение към новия кредитор, който е придобил вземането на банката-кредитор. Обратно, със сключването на договора за цесията,  кредиторовите права преминават от цедента към цесионера. Незнанието на длъжника за прехвърлянето на вземането в смисъла, предвиден в чл.99,ал.4 от ЗЗД,        не го освобождава  от изпълнение на задължението, а гарантира правата му  в случай, че след цедирането на вземането   е платил на предишния кредитор.  В процесния случай обаче не се твърдят и не са осъществени факти, който да се подведат под тази нормативна хипотеза.  - Въззивникът Ю.Х. като длъжник по договор за кредит, сключен с първоначалния кредитор „***“-АД, преименувана в последствие в „***“-АД,  след прехвърляне на вземането  на банката към него, на въззиваемия „***“-ЕООД, дължи плащане на новия кредитор.  Съгласно заключението на експертизата, след цесията,  същият не е престирал плащане на предишния кредитор, за да се позовава на разпоредбата на чл.99,ал.4 от ЗЗД за евентуално освобождаване от задължението  до размера на  сумата, платена на  субект, който е изгубил качеството на кредитор.

     По изложените съображения, въззивният съд приема, че оплакването на въззивника за недължимост на  исковата сума, основано на неуведомяването му за извършена  цесия, е неоснователно и следва да бъде отхвърлено. Трябва да се посочи, че законодателят не е регламентирал изричен ред, по който длъжникът следва да бъде уведомен за прехвърляне на вземането. В правната теория и в съдебната практика се приема, че уведомяването може да стане и във висящ исков процес с участието на длъжника.  Макар да е без значение за изхода на делото, в настоящия случай  може да се приеме, че  след образуването на първоинстанционното производство, длъжникът вече е знаел за  цесията, уведомен е за новия кредитор и  при съобразяване на всички факти и обстоятелства, настъпили до приключване на съдебното дирене, трябва да се приеме, че  е надлежно уведомен за прехвърляне на вземането,  и като резултат от това дължи изпълнение  на въззиваемия – „***“-ЕООД.

Мотивиран от изложеното, въззивният съд приема, че в частта, в която е уважен предявеният по реда на чл.422 от ГПК установителен иск за сумата от 1140.89лв. – главница, ведно със законната лихва, считано от 12.06.2018г. до окончателното изплащане и 200лв. – договорна лихва, обжалваното решение като правилно следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на делото, и по-точно  частичното обезсилване на обжалваното решение,  ответникът по въззивната жалба следва да бъде осъден да заплати на въззивния жалбоподател част от претендираните разноски в размер на 100.00лв.( сто лв.)

Съгласно чл.280,ал.3 във вр. чл.69,ал.1,т.1 от ГПК  настоящето въззивно решение не подлежи на касационно обжалване.

                              По изложените съображения, Плевенският окръжен съд, ІV-ти въззивен граждански състав,

 

             Р    Е   Ш     И   :

 

1.ОБЕЗСИЛВА като НЕДОПУСТИМО на основание чл.270 от ГПК РЕШЕНИЕ №248/09.07.2019г., постановено по гр.д.№1178/2018г. по описа на Районен съд-Ч.Б., В ЧАСТТА,в която е признато за установено, че Ю.М.Х. дължи на „***“-ЕООД, сумата, представляваща РАЗЛИКА от 1340.89лв. до 1774.50лв. и съответно договорна лихва за РАЗЛИКАТА от 200лв. до  633.66лв. и за периода преди 12.06.2018г.

 

2. ПОТВЪРЖДАВА като ПРАВИЛНО  на основание чл.271 от ГПК РЕШЕНИЕ №248/09.07.2019г., постановено по гр.д.№1178/2018г. по описа на Районен съд-Ч.Б., В ЧАСТТА, в която на основание чл.422 от ГПК е признато за установено, че Ю.М.Х. дължи на „***“-ЕООД сумата от  общо  1340.89лв., от която 1140.89лв. – главница  по Договор за потребителски кредит №FL483140  от 18.06.2009г.,  ведно със законната лихва върху главницата , считано от 12.06.2018г. до окончателното изплащане и 200лв. – договорна лихва.

3. ОСЪЖДА „ ***“-ЕООД, ЕИК-*** със седалище и адрес на управление в гр.С., ж.к.“***“, ул.“***“№4-6, на основание чл.78 от ГПК РАЗНОСКИ  за въззивна инстанция в размер на 100.00лв.(сто лв.)

РЕШЕНИЕТО  НЕ  подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                  ЧЛЕНОВЕ: