Решение по дело №5007/2019 на Районен съд - Варна

Номер на акта: 4129
Дата: 10 октомври 2019 г. (в сила от 27 януари 2020 г.)
Съдия: Михаил Петков Михайлов
Дело: 20193110105007
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 2 април 2019 г.

Съдържание на акта

 

Р Е Ш Е Н И Е

 

4129/10.10.2019г.

 гр. Варна

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВАРНЕНСКИЯТ районен СЪД, гражданско ОТДЕЛЕНИЕ, ХХІ състав, в публично заседание на двадесети септември, през две хиляди и деветнадесета година, проведено в състав:

 

                                                    РАЙОНЕН СЪДИЯ: М. М.                                                                            

при участието секретаря Д. П., като разгледа докладваното от съдия Михайлов гр. дело5007 по описа на Варненски районен съд за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по предявен иск от *******************, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление ***, представлявано от К Х Д за осъждане на П Р Б, ************************да заплати сумата от 3600 лева, съставляващи имуществени вреди произтичащи от заплатено възнаграждение за процесуално представителство в съдебното производство по АНД №784/2018г. по описа на ВОС и ВАНД №348/2018г. по описа на Апелативен съд- Варна, на осн. чл. 49 ЗЗД.

В исковата молба се излагат твърдения, че по предложение на Варненска окръжна прокуратура с искане за налагане на имуществена санкция на юридическо лице е образувано АНД №784/2018г. по описа на ВОС, по което дело е постановено съдебно решение, с което искането на ВОП е оставено без уважение. Депозиран е протест пред от прокуратурата, като е образувано ВАНД №348/2018г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което решението на първоинстанционния съд е потвърдено. По двете дела ищцовото дружество е сторило разноски в размер от по 1800 лева под формата на заплатено възнаграждение за процесуално представителство.

В срокът си за отговор по чл. 131 ГПК П Р Б, чрез прокурор при ВРП изразява становище за недопустимост на предявения иск, а в евентуалност излага съображения за неговата неоснователност, като оспорва същия и по размер. Излага съображения, че разноските по делото са завишение, като възнаграждението за процесуално представителство не следва да превишава минималните определени размери.

Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно и по вътрешно убеждение, приема за установено следното от фактическа страна:

Присъединено по делото е АНД № 784/2008г. по описа на ВОС, което е образувано въз основа на предложение на прокурор при ВОП –Силвиян Иванов, на осн. чл. 83г, ал.6, т.1 ЗАНН да бъде наложена на ищеца имуществена санкция в размер на 39748 лева.

С решение № 230/21.08.2018г., постановено по АНД № 784/2018г. на ВОС  е отхвърлено искането на ВОП, като на ищеца не е наложена имуществена санкция.

С решение № 189/29.10.2018г., постановено по ВАНД №348/2018г. на Апелативен съд – Варна е потвърдено решение  № 230/21.08.2018г., постановено по АНД № 784/2018г. на ВОС.

Представен по делото е договор за правна защита и съдействие от 20.08.2018г., по силата на който ищецът е възложил на процесуален представител да осъществява процесуално представителство по образуваното АНД № 784/2018г. на ВОС, като е уговорено възнаграждение в размер на 1800 лева.

Представен по делото е договор за правна защита и съдействие от 22.10.2018г., по силата на който ищецът е възложил на процесуален представител да осъществява процесуално представителство по образуваното ВАНД № 348/2018г. на Апелативен съд -Варна, като е уговорено възнаграждение в размер на 1800 лева.

При тази установеност на фактите, съдът възприе следните правни изводи:

Искът намира правното си основание в общата разпоредба на чл.49 ЗЗД и подлежи на разглеждане по общия исков ред.

Съгласно нормата на чл.49 от ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа.

Според ППВС № 7/1958г. отговорността по чл.49 ЗЗД е за чужди виновни противоправни действия; тя има обезпечително-гаранционна функция; тази отговорност не произтича от вината на лицето, което е възложило работата, и затова няма място за възражение, че то е невиновно, и за доказване на неговата невиновност. Лицето, което е възложило работата може да се освободи от тази отговорност, ако се установи, че лицето, на което е възложена работата, не е причинило никаква вреда; ако неговите действия не са виновни и противоправни или ако вредата не е причинена при или по повод на възложената му работа.

Според ППВС № 9/1966г. отговорност по чл.49 ЗЗД възниква за лицето, което е възложило работата другиму: а/ Когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, чрез действия, които съставляват извършване на възложената работа, или чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или от характера на работата. б/ Когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него. В този случай вредите се явяват причинени по повод изпълнението на възложената работа. Отговорност по чл.49 ЗЗД съществува и когато причинителят на увреждането е нарушил дадените му указания или надлежните правила за извършване на възложената работа.

За да е налице отговорност по чл.49 ЗЗД, е необходимо първо да се установи отговорност по реда на чл.45 ЗЗД на физическо лице, на което е възложена работа, при и по повод изпълнението на която е станало увреждане. Или, за да бъде уважен такъв иск, е необходимо да бъдат налице всички елементи от сложния юридически факт на непозволеното увреждане, които са

1. вреда, претърпяна от пострадалия;

2. причинно-следствена връзка между нея и деянието ;

3. причинителят-служител да има вина за причинените вреди,

4. вредите да са причинени при или по повод на изпълнението на работата, възложена от ответника

5. причинителят да е лице, на което отговорното по чл.49 ЗЗД юридическо лице е възложил някаква работа,

Субективният елемент от състава на деликта-вината, разбирана като конкретно психично отношение на лицето към собственото му поведение и неговите обществено укорими последици, се презумира, съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД.

В настоящия случай се претендират вреди, сторени разноски по заплащане на възнаграждение за процесуално представителство с оглед внесено предложение от прокурор при ВОП, да бъде наложена имуществена санкция на ищеца на основание ЗАНН. Искането с влязло в сила съдебно решение е отхвърлено, като производството в съдебна фаза се е развило пред Варненски окръжен съд, явяващ се първа инстанция, съответно и пред Варненски апелативен съд, като въззивна инстанция.

От събраните по делото доказателства съдът приема, че в първоинстанционното и въззивното производства  ищецът е сторил разноски в общ размер на 3600 лева, които се явяват заплатено възнаграждение за процесуално представителство. Не се оспорва, че уговореното възнаграждение е реално заплатено, като този факт се установява и от договорите за правна защита и съдействие, в които е отразено, че уговореното възнаграждение е заплатено в брой, поради което в тази част представените частни диспозитивни документи имат характер на разписка.

За да бъде уважена претенцията по чл.49 ЗЗД е необходимо да се установи на първо място възлагането на работа и на второ място наличието на осъществен деликт от лицето на което е възложено изпълнението на работата, при и по повод на която се твърди, че са причинени вреди, т.е. да е налице отговорност по реда на чл.45 ЗЗД от прекия причинител на вредата. В исковата молба се твърди, че причинените на  ищеца имуществени вреди са в резултат на образуваните срещу него производства по ЗАНН, в резултат от искания на ВОП, действаща чрез съответния прокурор.

Съгласно чл.132 от Конституцията на Република България, при осъществяване на съдебната власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. От цитирания текст следва, че магистратите имат функционален имунитет и носят отговорност за действията си извършени при осъществяване на функциите си и при постановяване актовете сисамо в случай на умишлено престъпление от общ характер, каквито твърдия за извършено умишлено престъпление липсват в исковата молба.

В този смисъл и съдебната практика по идентичен спор, обективирана в съдебно решение от 16.10.2018г., постановено по гр. дело 1589/2018г. на ВОС.

При тези съображения липсата на предпоставка от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД, а именно извършителя на възложената работа да отговаря за вреди по чл. 45 ЗЗ, предполага и неоснователност на исковата претенция, поради което същата следва да бъде отхвърлена.

Водим от горното съдът

Р    Е   Ш   И  :

 

Отхвърля предявения иск от *******************, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление ***, представлявано от К Х Д за осъждане на П Р Б, ************************да заплати сумата от 3600 лева, съставляващи имуществени вреди произтичащи от заплатено възнаграждение за процесуално представителство в съдебното производство по административно –наказателно дело №784/2018г. по описа на Варненски окръжен съд и въззивно административно – наказателно дело №348/2018г. по описа на Апелативен съд- Варна, на осн. чл. 49 ЗЗД.

         РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ :