№ 256
гр. Ямбол, 18.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично
заседание на девети май през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Красимира В. Тагарева
Членове:Галина Ив. Вълчанова Люцканова
Яна В. Ангелова
при участието на секретаря Ц.Х.Г.
като разгледа докладваното от Красимира В. Тагарева Въззивно гражданско
дело № 20232300500196 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на И. Г. Г. и Д. Г. З., двамата от гр.****,
подадена от процесуалния им представител адв.Д.Д., против Решение №56/06.02.2023г. на
Ямболския районен съд, постановено по гр.д. №2436/2022г., в частта, с която са уважени
предявените от „Първа инвестиционна банка“АД гр.София искове с правно основание
чл.422, ал.1 от ГПК и е признато за установено, че към 18.02.2022г. И. Г. Г. и Д. Г. З. дължат
солидарно на „Първа инвестиционна банка“ АД сумата от общо 10 419,61 лева, от която
обща сума: главница в размер на 5649.92 лева, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК – 18.02.2022г. до
окончателното й изплащане; договорна лихва за периода от 07.06.2013г. до 12.03.2020г.
включително в размер на 4450.79 лв., договорна лихва, начислена за периода 13.03.2020г. -
13.05.2020г. включително в размер на 51.90 лв. и договорна лихва, начислена за периода от
14.05.2020г. до 07.02.2022г., включително в размер на 267.00лв., за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК с №
226/21.02.2022г. по ч. гр. дело № 458/2022 г. по описа на Районен съд - Ямбол, и
въззивниците са осъдени на основание чл.78, ал.1 от ГПК да заплатят на банката
направените по делото разноски в исковото и в заповедното производство в размер на
859,29лв.
Оплакването в жалбата е за неправилност на решението на първата инстанция в
оспорената му част, тъй като е постановено в нарушение на материалния и процесуалния
закон, и е необосновано. Въззивниците излагат, че от представеното в заповедното производство
извлечение от счетоводните книги на банката е установено, че процесният кредит е в просрочие от
07.06.2013г., тъй като последното погасяване е било на 08.05.2013г., или към 16.02.2022г.
просрочието е в размер на общо 2 911 дни. Така по делото било установено, че по кредита са
просрочени общо 105 вноски за главница и 105 вноски за лихва, които са били дължими на
падежните дати съгласно погасителния план, който е неразделна част от договора. При тези
установени по делото факти, според въззивниците са били налице предпоставките на чл.30 от
договора за настъпване на автоматична предсрочна изискуемост на ползвания кредит още през
1
2013г. и на основание чл.31.1 от договора банката е следвало да пристъпи към събиране на
дължимите суми без да уведомява за това длъжниците. Неосъществяването на разпоредбите по
договора от страна на банката, според въззивниците е злоупотреба с право, с което се накърняват
добрите нрави, тъй като злоупотребата с право е противоправна, при нея се упражняват
недобросъвестно права, за да бъдат увредени права и законни интереси на други лица. Неправилно
районният съд приел, че обявяване на предсрочната изискуемост по чл.29 от договора за кредит е
право на кредитора и когато иска може да обяви предсрочна изискуемост на задължението. В
нарушение на процесуалния закон районният съд не изложил и мотиви по възражението на
ответниците, че на основание чл.30 от договора, който има силата на закон между страните,
кредитът е станал изцяло предсрочно изискуем, при което банката е изпаднала в забава и е
започнала да тече погасителна давност за вземанията й. С допуснатото от районния съд
процесуално нарушение съдът нарушил и материалния закон относно погасителната давност, за
която задължителни разяснения са дадени с ТР №3/2011г. от 18.05.2012г. по т.д.№3/2011г. на
ОСГТК на ВКС.
По тези съображения въззивниците молят за отмяна на решение на ЯРС в
оспорената част и за постановяване на ново решение от окръжния съд по съществото на
спора, с което да бъдат отхвърлени изцяло предявените искове, с присъждане на всички
разноски по делото пред двете съдебни инстанции по същество.
Въззиваемата страна „Първа инвестиционна банка“АД, чрез юр.к.Р., е подала
писмен отговор, с който е оспорила въззивната жалба като неоснователна, излагайки доводи,
според които първоинстанционният съд е постановил обжалваното решение при правилно
изяснена фактическа обстановка и в съответствие с материалния закон, като съдът е
съобразил задължителната съдебна практика на ВКС – ТР №4/2013г. относно
предпоставките за настъпване на предсрочна изискуемост на банков кредит. Моли за
потвърждаване на обжалваното решение, с присъждане на разноските за тази инстанция за
юрисконсултско възнаграждение.
В о.с.з. пълномощникът на въззивниците адв.Д. пледира за уважаване на жалбата
и за отмяна на решението на първата инстанция в атакуваната му част, с присъждане на
разноските по представен списък.
Процесуалният представител на въззиваемата банка депозира писмени молба и
становище с искания за потвърждаване решението на ЯРС в обжалваната му част и за
присъждане на разноските пред първата и въззивната инстнанции.
ЯОС намира, че въззивната жалба е процесуално допустима, като подадена от
легитимирани страни и в срока по чл.259, ал.1 ГПК, поради което може да се разгледа по
същество.
За да се произнесе, съдът извърши преценка на събраните по делото
доказателства, взе предвид изявленията на страните и приема за установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с исковата молба на „Първа Инвестиционна
Банка“АД - гр.София, с която против ответниците И. Г. Г. и Д. Г. З., двамата от гр.****, са
предявени искове по чл.422 ГПК, вр. с чл.430 ТЗ и чл.92 ЗЗД за установяване
съществуването на вземанията на банката -ищец срещу двамата ответници - солидарни
длъжници в размер на сумата общо 15 305.52 лв., от която обща сума - просрочена главница
в размер на 5 649.92 лв., ведно със законната лихва върху главницата считано от 18.02.2022
г. до окончателното й изплащане; просрочена договорна лихва за периода 07.06.2013г.-
12.03.2020г. вкл. в размер на 4 450.79 лв., просрочена наказателна лихва за периода
07.06.2013г.-12.03.2020г., вкл. в размер на 2 654.50лв., договорна лихва за периода
13.03.2020г. - 13.05.2020г. вкл. в размер на 151.41лв., непогасена договорна лихва за
периода 14.03.2020г.-07.02.2022г. вкл. в размер на 267.00лв. и просрочена наказателна
лихва за периода 14.05.2020г.-16.02.2022г. вкл. в размер на 2 131.90лв., дължими по Договор
за потребителски кредит от 06.02.2012г., за които суми е издадена заповед за незабавно
изпълнение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д. №458/2022г. по описа на ЯРС.
Ответниците, чрез пълномощника адв.Д., са подали писмени отговори на
исковата молба, с които са признали правопораждащите факти за възникване на
задълженията им – сключването на договора за кредит, усвояването на сумата по кредита в
размер на 6 000лв. и изпадането в забава на кредитополучателя след последното плащане по
2
кредита, извършено на 08.05.2013г. Оспорили са исковете с основните възражения, че на
основание чл.29 и чл.30 от договора за кредит е настъпила автоматично предсрочната
изискуемост на целия кредит и че вземанията на ищеца са погасени по давност.
Фактическата обстановка по делото не е спорна между страните, същата правилно
е разкрита от районния съд и е непроменена пред настоящата инстанция:
Установено е от приложеното ч.гр.д. № 458/2022г. по описа на ЯРС, че по същото е
издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК - №226/21.02.2022г. и изпълнителен лист
против ответниците И.Г. и Д.З., които да заплатят солидарно на заявителя „Първа Инвестиционна
Банка“АД гр.София исковите суми за главница, договорни и наказателни лихви по договора за
кредит от 06.02.2012г. По образуваното изп.д.№20228780400655 на ЧСИ с рег.№878 в КЧСИ на
длъжниците е връчена заповедта за изпълнение - на И.Г. на 29.07.2022г., а на Д.З. на 20.07.2022г. В
срока по чл.414, ал.2 ГПК двамата длъжници, чрез упълномощения от тях адвокат Д.Д., са подали
възражения срещу заповедта за изпълнение, при което заповедният съд е указал на заявителя да
предяви настоящите искове при условията на чл.415, ал.1, т.1 ГПК, като същите са
предявени в срок.
Установено е по делото, че на 06.02.2012г. е сключен Договор за потребителски кредит
между „МКБ Юнионбанк“АД, чийто правоприемник след влИ.е е ищецът „Първа Инвестиционна
Банка“АД („МКБ Юнионбанк“АД е преобразувана чрез влИ.е в банка „Първа Инвестиционна
Банка“АД, което обстоятелство е вписано по партидата на ищеца в ТР под №20140304083127), в
изпълнение на който договор банка „МКБ Юнионбанк“АД е поела задължението да предостави на
ответника И. Г. като кредитополучател потребителски кредит в размер на 6000,00лв. за
рефинансиране на остатък по кредит към „Банка ДСК“ЕАД и за задоволяване на текущи
потребителски нужди. Кредитополучателят И.Г. и солидарният длъжник Д. З. са приели да
издължат кредита до крайния срок на договора - 07.02.2022г., на 120 броя месечни вноски,
считано от 07.03.2012г. до 07.02.2022г. по погасителен план - Приложение №1 към договора.
Постигнато е съгласие месечните вноски да включват главница и лихви, размерът им да се
определя от размера на отпуснатия заем, срока, за който е отпуснат и лихвения процент, по който е
отпуснат. В чл.4 от Договора страните са постигнали съгласие за първата година главницата
по кредита да се олихвява с фиксиран годишен лихвен процент в размер на 15.45 процента,
като след изтичане на този срок непогасената част от главницата по кредита да се олихвява с
плаващ лихвен процент, определен в размер на действащия тримесечен SOFIBOR плюс
фиксирана надбавка в размер на 1130 базисни точки, но не по-малко от 15.45 процента. В
чл.4.3 от договора е посочено, че стойността на тримесечния SOFIBOR към датата на
сключване на договора е 3.67%. Съгласно чл.6 от Договора, при забава в плащането на част
или цяла вноска по главницата от кредита или при предсрочна изискуемост,
кредитополучателят е приел да заплаща на банката обезщетение за забава – наказателна
надбавка от 1000 базисни точки към договорната лихва, която се начислява върху годишна
база върху забавената част, респ. цялата главница за времето до окончателното изплащане
на забавените задължения. В чл.29 от договора страните са постигнали съгласие банката да
има право едностранно с писмено изявление до кредитополучателя/съдлъжника да обяви
всички усвоени суми и непогасени по договора суми за предсрочно изискуеми, като едно от
основанията за реализиране на това право е непогасяване в срок на която и да е погасителна
вноска по главница и/или дължими лихви, такси или комисионни по договора (чл.29.2 от
договора). Съгласно чл.30 от договора, при неплащане от страна на
кредитополучателя/съдлъжника изцяло или частично на което и да е парично задължение по
договора в продължение на 150 дни от падежа на това задължение, считано от 151 –вия ден
кредитът става автоматично предсрочно изискуем.
По делото не е имало спор, че сумата по кредита е била отпусната от банката-
кредитор и е била усвоена от кредитополучателя.
Със заключението на вещото лице-икономист, извършило назначената от първата
инстанция съдебно-счетоводна експертиза, по делото е установено, че в периода
07.03.2012г. – 01.03.2014г. по процесния договор за кредит са извършени плащания в размер
на сумата общо 1 497,69 лева, с които са погасени вноски по погасителния план от №1 до №
15, последната с падеж 07.05.2013г., като след датата 01.03.2014г. плащания не са
извършвани. Така погасените суми по кредита са: главница– 350 лева, договорна лихва – 1
138,07 лева и лихва за просрочие – 9,44 лева. Вещото лице е установило, че към датата на
подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК –
3
18.02.2022г., размерът на падежиралите и непогасени задължения по договор за кредит е
общо 13 846,51 лева, от който общ размер: главница– 5 649,92 лева; договорна лихва по т.4.2
от договора за периода 07.06.2013г. – 12.03.2020г. – 4 450,79 лева; договорна лихва по т.4.2
за периода 13.03.2020г. – 13.05.2020г. – 51,90 лева; договорна лихва по т.4.2 за периода
14.05.2020г. – 07.02.2022 г. – 270.09 лева; наказателна лихва по т.6 за периода от
07.06.2013г.- 12.03.2020г. – 3 022,19 лева и наказателна лихва по т.6 за периода от 14.05.2020
г.-16.02.2022г. – 401,62 лева. При излагане на заключението по реда на чл.200, ал.2 ГПК
вещото лице е коригирало заключението в частта за размера на наказателната лихва,
определена в размер на 4 629,58 лева, с което общото задължение по кредита е изчислено в
размер на 15 052,28 лева, като наказателната лихва за периода 07.06.2013г. – 12.03.2020 г. е
в размер на 2 124,34 лева, а за периода 14.05.2020г. – 16.02.2022 г. - в размер на 2 505,24
лева.
При тази фактическа обстановка, с постановеното по спора решение ЯРС е
уважил изцяло предявените искове за главница в размер на 5 649.92 лева, ведно със
законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК в
съда – 18.02.2022г., за договорна лихва за периода 07.06.2013г.-12.03.2020г. в размер на 4
450.79лв., договорна лихва за периода 13.03.2020г. - 13.05.2020г. в размер на 51.90 лв. и
договорна лихва за периода от 14.05.2020г.- 07.02.2022г. в размер на 267.00лв., тъй като е
приел, че е налице неизпълнение на договорните задължения на ответниците в уговорения
краен срок на договора, при което е възникнало правото на банката-кредитор да претендира
целия непогасен остатък от вземането с изтичане на крайния срок за плащане на
задълженията. Съдът е приел, че не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита, тъй
като не е налице волеизявление на кредитора, което да е достигнало до длъжниците и
предсрочна изискуемост не възниква автоматично, като правото на кредитора да претендира
целия непогасен остатък от кредита е възникнало с изтичане на крайния срок за плащане –
07.02.2022г., считано от която дата до депозиране на заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение не е изтекла нито общата петгодишна погасителна давност, нито кратката
тригодишна давност. Съдът е отхвърлил частично иска за договорна лихва и изцяло за
наказателна лихва (неустойка) като неоснователни, като в тази му част решението на
първата инстанция не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението на ЯРС в обжалваната му част, с която са уважени установителните
искове за дължимост на главницата и договорната лихва по договора за кредит, е валидно,
допустимо и правилно. Същото е постановено при правилно приложение на материалния
закон, не са допуснати нарушения на императивни правни норми, нито процесуални
нарушения, като неоснователни са оплакванията на въззивниците, наведени с жалбата.
Безспорно установено е по делото, че на 06.02.2012г. между страните е възниквало
валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът
(праводателят му) е изпълнил задължението си и е предоставил на ответника И.Г. кредит в
размер на 6 000лв., срещу задължението за връщане на главницата и за плащане на
възнаградителна лихва, на месечни вноски в периода от 07.03.2012г. до 07.02.2022. Тези
обстоятелства не са спорни по делото и са установени от приетия по делото договор и
погасителен план към него. Установено е и няма спор, че в изпълнение на договорните си
задължения кредитополучателят е заплатил само вноските от №1 до №15 по погасителния
план, като след последното плащане на 01.03.2014г. е преустановил изпълнението на
договорните си задължения и след изтичане срока на договора е останала непогасена
главница и договорни лихви в размерите, установени с решението на първата инстанция,
задължени за които са двамата ответници – кредитополучател и солидарен длъжник.
Въззивната инстанция приема, че задълженията на кредитополучателя и
солидарния длъжник по договора за кредит не са станали предсрочно изискуеми. Нито в
заявлението за издаване на заповедта за незабавно изпълнение, нито в исковата молба
ищецът е навел твърдения, че е настъпила изцяло предсрочна изискуемост на кредита.
Кредиторът е основал вземанията си по договора за кредит и тяхната изискуемост с
настъпването на крайния срок на договора и падежа на последната погасителна вноска.
Действително, в обвързващия страните по спора договор за кредит, в чл.29 от същия е
уговорена възможност за банката да обяви, при настъпване на определени предпоставки, за
предсрочно изискуеми погасителните вноски с ненастъпил падеж, което представлява
4
установено в полза на банката потестативно право, което се упражнява с едностранно
изявление, отправено до длъжника и реализирането на което има за последица едностранна
промяна в сключения договор за кредит, изразяваща се в отнемане преимуществото на
уговорения в полза на длъжника срок за изпълнение и пораждане на възможност за
кредитора да иска плащане от кредитополучателя и на вноските с ненастъпил падеж. Касае
се обаче за възможност, която кредиторът би могъл да реализира ако желае, по негова
преценка, но в случая ищецът не е упражнил това свое право и неправилно въззивниците
квалифицират това поведение на банката като злоупотреба с право. Злоупотреба с право е
налице, когато противоправно се упражнява или не се упражнява правото, единствено с цел
да се увреди друг правен субект, а в случая ищецът с предявените претенции не вреди на
ответниците, а търси изпълнение на договорните им задължения, за които те са допуснали
виновно неизпълнение, което не е е противоправно поведение и не е злоупотреба с право от
страна на банката.
Включената в договора клауза на чл.30 предвижда и автоматична предсрочна
изискуемост на кредита при забава в плащането над 150 дни от падежа на съответното
задължение, но съдът приема, че автоматична предсрочна изискуемост не е настъпила и е
неоснователно и това оплакване на въззивниците, тъй като с т.18 от Тълкувателно решение
№ 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че
предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което настъпва с
волеизявление на една от страните при едновременното наличие на две предпоставки:
обективният факт на неплащане на дължими суми по кредита и упражнено от кредитора
право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост
по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит
или непогасения остатък от него за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с
ненастъпил падеж, като предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване
на изявлението от длъжника, ако към този момент са се осъществили обективните факти,
обуславящи настъпването й. От дадените разяснения с посоченото ТР следва извод, че
предсрочната изискуемост не би могла да настъпи по начина, предвиден в чл.30 от
процесния договор - като последица единствено от забавата в плащанията на дължимите
суми по кредита, ако не е изпълнено изискването за уведомяване на кредитополучателя и
солидарния длъжник, а в случая това изискване не е налице, тъй като макар длъжниците да
са преустановили плащанията по кредита за период по-дълъг от 150 дни, банката - кредитор
не твърди и по делото не е установено същата да е изпратила нарочни уведомления до
ответниците – кредитополучател и солидарен длъжник, че счита целия кредит за предсрочно
изискуем. Ето защо настоящият състав приема, че по отношение на вземането на кредитора
срещу ответниците за главница и договорни лихви по договора не е настъпила предсрочна
изискуемост, тъй като кредиторът не е упражнил субективното си право да обяви кредита за
предсрочно изискуем.
С оглед изложеното, съдът следва да отговори и на възражението на въззивниците
за погасяване по давност на вземанията на ищеца, или следва да се прецени от кой момент
започва да тече погасителната давност за вземанията по процесния договор за кредит:
Съгласно преобладаващата практика на ВКС, която настоящият състав на съда
споделя (Решение №65 от 06.07.2018г. по т.д.№1556/2017г. на първо ТО, Решение № 28 от
05.04.2012 г. по гр. д. № 523/2011г. на ІІІ ГО, Решение № 261 от 12.07.2011г. по гр. д. №
795/2010 г. на ІV ГО и др.), която практика е обобщена в Решение №38/2019 по т. д. №
1157/2018г. на II ТО на ВКС, вземането за сума, предоставена по договор за кредит
(главница) се погасява с общата 5 годишна давност, тъй като вземането не попада в
категорията на "периодични плащания" по смисъла на чл.111, б.“в“ ЗЗД. В константната
практика на ВКС е прието, че уговореното между страните връщане на предоставена в заем
(кредит) сума на погасителни вноски, не превръща този договор в такъв за периодични
платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части. Това разрешение
съответства изцяло на дадените с Тълкувателно решение №3/18.05.2012 г. по тълк.д.
№3/2011г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения на понятието "периодично
плащане", което се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на
пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва
през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са
5
изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и
плащанията еднакви. В мотивите на тълкувателния акт и разгледаните в него примери за
периодични плащания са посочени вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и
водоснабдителни дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги, като е
посочено, че макар да са породени от един и същ факт, периодичните задължения са
относително самостоятелни и че периодичността е характерна за престациите и на двете
страни по договора. По отношение на договора за кредит това изискване не е налице, тъй
като нито задължението на банката-кредитор за предоставяне на уговорената сума, нито
задължението на длъжника за връщането й, е повтарящо се. При договора за кредит се касае
за единно вземане, чието изпълнение е разсрочено във времето, т. е. налице е един
правопораждащ факт – договора за кредит, като въз основа не него не възникват отделни
нови вземания през различен период от време, а се касае за едно възникнало вече вземане, за
което кредиторът е изразил воля, че ще приема изпълнение на части през определен период
от време. Връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски
представлява по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника на части
(чл. 66 ЗЗД).
Ето защо и настоящият състав на въззивния съд приема, че приложима по
отношение задължението на кредитополучателя за връщане на сумата по договор за кредит е
общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, а не кратката 3-годишна давност, изчислена от
падежа на отделните погасителни вноски. На съда е известна и практиката на ВКС, според
която давността тече отделно за всяка анюитетна вноска от датата, на която плащането е
било дължимо (В този смисъл са Решение № 90/31.03.2014 г. по гр. д. № 6629/2013 г. на
ВКС, ІV г. о., Решение № 196/22.06.2016 г. по гр. д. № 956/2016 г. на ВКС, ІV г. о.). Тази
практика е преодоляна с Решение №50 173/13.10.2022г. на ВКС по гр.д.№4674/2021г. на
Трето Г.О., с което е прието, че началният момент, от който започва да тече давностният
срок за вземания за главница и/или за договорни лихви по погасителни вноски по договор за
банков кредит, за който не е обявена и респективно не е настъпила предсрочна изискуемост,
е датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита. В това решение на ВКС, което
ЯОС възприема, е посочено, че съществуващото противоречие в съдебната практика
относно началото на давностния срок следва да се счита за преодоляно посредством
решаващите мотиви на ТР №5 от 21.01.2022г. по тълк. д. № 5/2019г. на ОСГТК на ВКС. В
тези мотиви е посочено, че се утвърждава практиката на ВКС, според която при
разсрочването на едно парично задължение, което по естеството си е еднократно (плащане
на цена, връщане на заем), респ. при уговорката плащането да се извършва на вноски с
различни падежи, не се касае за периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД.
Приема се, че в този случай задължението се погасява на части, в интерес на длъжника и въз
основа на изрично дадено съгласие от страна на кредитора, по аргумент от разпоредбата на
чл. 66 ЗЗД. При договорите с периодично или продължително действие, през всеки период
от време и двете страни по правоотношението престират и за тях възникват относително
самостоятелни задължения с отделни падежи, които имат общ правопораждащ факт, но не
представляват части от едно цяло вземане. Обратното- при уговорка за разсрочване на части
на едно по правило еднократно задължение, престира само длъжникът, след като вече
кредиторът е изпълнил, а този факт сам по себе си не е достатъчен, за да определи
изпълнението като периодично. Поради това при постигнато съгласие плащането на
дължимата сума да е разделено на погасителни вноски с падежи на определени дати,
отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни, периодично дължими плащания.
Задължението продължава да бъде само едно и крайният срок за погасяването му е падежът
на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена предсрочната
изискуемост.
С оглед горното и при дадения отговор, че давностният срок за вземания за
главница и/или за договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит, за
който не е обявена и респективно не е настъпила предсрочна изискуемост (а такъв е
разглежданият случай), тече от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита, в
случая вземането на банката-кредитор за главница и договорни лихви не е погасено по
давност. В сключения между страните договор началната дата на изискуемостта е датата на
последната вноска - 07.02.2022г., а заявлението за издаване на заповедта за изпълнение е
подадено на 18.02.2022г. От 07.02.2022г. до 18.02.2022г. не е изтекла нито общата 5-
6
годишна давност за вземането на ищеца з аглавницата, нито кратката 3-годишна давност за
лихвите, както правилно е приел и районният съд. Поради това установителните искове за
главницата и договорните лихви по договора за кредит са основателни и доказани, и
правилно са уважени. Решението на първата инстанция в тази му обжалвана част е правилно
и законосъобразно и като такова следва да се потвърди. Решението е правилно и в частта на
възложените за заплащане на ответниците разноски, които банката-ищец е направила в
заповедното и в исковото производство пред първата инстанция. Въззивната жалба е
неоснователна и се оставя без уважение.
При този изход на делото пред въззивната инстанция, право на разноските за тази
инстанция има въззиваемата страна, на която следва да се присъдят разноски за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 100лв., съгласно чл.25, ал.1 от НЗПП, вр. с
чл.78, ал.8 ГПК. Разноските пред първата инстанция са присъдени на ищеца с решението на
ЯРС.
Водим от изложеното и на основание чл. 271, ал.1 ГПК, ЯОС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №56/06.02.2023г. на Ямболски районен съд,
постановено по гр.д. №2436/2022г., в частта, с която са уважени предявените от „Първа
инвестиционна банка“АД гр.София искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК и е
признато за установено, че към 18.02.2022г. И. Г. Г. и Д. Г. З. дължат солидарно на „Първа
инвестиционна банка“ АД сумата от общо 10 419,61 лева, от която обща сума: главница в
размер на 5649.92 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението по чл.417 ГПК – 18.02.2022г. до окончателното й изплащане;
договорна лихва за периода от 07.06.2013г. до 12.03.2020г. включително в размер на 4450.79
лв., договорна лихва, начислена за периода 13.03.2020г. - 13.05.2020г. включително в размер
на 51.90 лв. и договорна лихва, начислена за периода от 14.05.2020г. до 07.02.2022г.,
включително в размер на 267.00лв., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК с № 226/21.02.2022г. по ч. гр.
дело № 458/2022 г. по описа на Районен съд - Ямбол, както и в частта, с която И. Г. Г. и Д.
Г. З. са осъдени на основание чл.78, ал.1 от ГПК да заплатят на „Първа инвестиционна
банка“АД направените по делото разноски в исковото и в заповедното производство.
В останалата му част Решение №56/06.02.2023г. на Ямболски районен съд,
постановено по гр.д. №2436/2022г., като необжалвано е влязло в сила.
ОСЪЖДА И. Г. Г. и Д. Г. З., двамата от гр.*****, с посочени по делото данни, да
заплатят на „Първа инвестиционна банка“АД гр.София, с посочени по делото данни, на
основание чл.78, ал.8, вр. с ал.1 ГПК направените разноски пред въззивната инстанция в
размер на 100лв.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в 1-месечен срок
от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7