О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ гр. Варна
Варненският административен съд,
ХХІІ състав, в закрито заседание, проведено на 12 април, през две хиляди
двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЯНКА ГАНЧЕВА
като разгледа докладваното от
съдията Янка Ганчева, административно дело № 577 по описа за 2023 год.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 197
и чл.202 от АПК, вр. чл. 56 ал.2 от АПК.
Образувано е по жалба на С.В.С.,***,
против отказ за разглеждане на заявление № РС-22-232/6.06.2022 г., обективиран
в писмо изх. № 94-С-264/22 от 23.11.2022 г.
В жалбата се поддържа, че постановения отказ е нищожен, постановен от
некомпетентен орган. Излага доводи за незаконосъобразност на оспорения акт.
Неправилно е прието, че заявлението е подадено след срока, тъй като развилите
се производства до 6.06.2022 г. имат за предмет правото на адвокатско
възнаграждение. Счита, че в КП на Инспектората на ВСС законосъобразно е приет,
че решението е влязло в сила на 2.06.2022 г., а заявлението е подадено на
следващия ден. Това е така, защото след постановеното по същество решение на
касационната инстанция, делото е върнато на първоинстанционния съд да си свърши
работата, която не е свършил през 2018 г., като допълни решението в частта на
разноските. С поведението си ВРС е забавил производството от 10.06.2021 г. до
6.06.2022 г. Този период не е в тежест на жалбоподателя, защото производството
не е приключило с акта на ВКС от 2021 г., а акта на ВРС е влязъл в сила на
2.06.2022 г. С акта на ВКС е приключило производството по съществото на спора,
но това не е едно и също за целите на защитата на процес в разумен срок,
съгласно ЕКЗПС и чл. 60а от ЗСВ. Мотивът, че производството, след 10.06.2021 г.
до регистрация на заявлението на С. на 6.06.2022 г. е протичало само между
адвоката и насрещната страна за дължимите му такси по чл. 38 от ЗА, не е
относимо към С.. Адвокатът не е страна в процеса, той няма самостоятелни права,
а действа от името и със съгласието на подзащитния си. В случая производството
по допълване на решението на ВРС за присъждане на адвокатско възнаграждение по
чл. 38, ал.2 от ЗА, протича между С. и Иванова. Разноските са присъдени на
адвоката, но това е защото не са заплатени предварително. До присъждане на тези
разноски производството не е приключило и за С., защото произнасянето по
неговото искане не е налице. Едва с влязъл в сила съдебен акт от 2.06.2022 г.
са уредени отношенията на страните по разноските. Заявлението по чл. 60а от ЗСВ
е депозирано в срок. По изложените доводи моли да се отмени оспорения отказ
като нищожен, в алтернативност като незаконосъобразен и да се присъдят сторените по делото разноски.
Ответника в депозирано писмено становище
поддържа, че жалбата е неоснователна. Сочи, че
производството по гр.д. № 11929/2016 г. на ВРС е приключило с
определение № 100/2.06.2022 г. по ч.гр.д. № 1154/2022 г. на ВКС. Основното производство е приключило с решение №
42/10.06.2021 г. на ВКС, след това има произнасяне на ВКС с определение от
14.10.2021 г. , свързано с разноските. Последвалите производства са частни и са
свързани с хонорари на адвоката на заявителя по чл. 28, ал.2 от ЗА. Те не
трябва да се отчитат при относимата спрямо С. дължина и за целите на определяне
на окончателния акт по основното производство, тъй като не засягат правната
сфера на С.. В този смисъл определение № 643/7.12.2022 г. на ВКС. Заявлението е
подадено след законоустановения срок, поради което правилно е оставено без
разглеждане.
Съдът след преценка на материалите по делото, съобрази представените с
жалбата писмени доказателства и тези от административния орган, нормативните
актове регламентиращи процесните отношение, като приема за установено следното
от фактическа страна:
На 6.06.2022 г. е депозирано заявление вх.рег. № РС-22-232 от С.В.С. за
констатиране на нарушаване правото на разглеждане и решаване на дело в разумен
срок. В заявлението е посочено, че като страна по дело № 11929/2016 г. на ВРС,
приключило с окончателно решение на ВАС, от 2.06.2022 г. и предвид прекомерната
продължителност на производството възлизаща на 5 г., 7м. и 28 дни са периода от
първоначалното му образуване на 5.10.2016 г. до 2.06.2022 г. /определение на
ВКС, окончателно и неподлежащо на обжалване С. е пострадал от актове, действия
или бездействия на органите на съдебната власт, с които се нарушава правото му
на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, защитено от чл.6, §1 от
ЕКПЧОС. В заявлението се сочи, че производството е продължило повече от две
години, през което време са приети неоснователни и недопустими искания на
ищцовата страна. След 2 г. и 2 м. е постановено решение, с което исковете са
отхвърлени. ВРС е отказал с определение от 31.01.2019 г. да се произнесе по
искането на С. за разноски, по реда на чл. 38, ал.2 от ЗА. Вместо да се
произнесе по искането за разноски с решението,
ВРС се е произнесъл едва в изпълнение на дадените му указания от ВКС, с
отделно решение от 29.06.2021 г. Отказът на ВРС с определение от 31.01.2019 г.
въобще да разгледа по същество претенцията за разноски, довело до отлагане на
делото и до решаване на този спор едва на 2.06.2022 г., приключило с
определение № 100 на ВКС. Пред въззивната инстанция имало проблеми с доклада на
делото, макар и да били присъдени разноски на С., в последствие решението е
изменено. Договорът за правна помощ бил приложен от 2018 г. С касационна частна
жалба било оспорен акта на ВОС, като ВКС го отменил и върнал делото за
произнасяне на ВОС в частта на разноските. С действията си ВОС е довел до
забавяне на приключване на производството. Произвоството по присъждане на
разноски продължило от 21.06.2021 г. до 2.06.2022 г. В резултат на нарушението С.
претендира вреди в размер на 7000 лв.
На 5.10.2022г., състав на специализираното звено на Инспектората към Висшия
съдебен съвет, определен по реда на чл. 60в, ал. 3 от ЗСВ след разглеждане на
заявлението и проверка на материалите по гр.д. № 11929/2016 г. на ВРС, както и
всички приложени към него дела, било прието, че заявлението е допустимо, като
подадено в 6 месечен срок от приключване на делото с окончателен акт. В
конкретния случай окончателно е определение № 100 от 2.06.2022 г. постановено
по ч.гр.д 1154/2022 г. на ВКС. Заявлението е подадено на 3.06.2022 г., т.е. в
преклузивния срок.
На основание чл. 60д от ЗСВ констативният протокол от 5.10.2022г. заедно
със заявлението и всички документи към него били изпратени на министъра на
правосъдието за произнасяне по компетентност.
С процесното писмо зам. министъра на правосъдието уведомил жалбоподателя,
че подаденото заявление № РС-22-232/ 6.06.2022 г. е разгледано от
Специализирано звено на Инспектората към Висшия съдебен съвет, както и че е
извършена проверка и е съставен Констативен протокол от 5.10.2022 г. Ответника
посочил, че производството по гр.д.№ 11929/2016 г. РС – Варна е приключило с
окончателен акт – решение № 42 от 10.06.2021 г. по гр.д. № 2594/2020 г. на ВКС.
Заявлението е подадено на 6.06.2022 г., не е спазен предвидения в чл.60а, ал.4
от ЗСВ шестмесечен срок за подаване на заявлението. Изложил е мотиви, че
развилите се след датата на посоченото окончателно решение производства са били
с предмет правото на адвоката да получи адвокатско възнаграждение за сметка на
насрещната страна по силата на чл. 38, ал.2 от ЗА. Тези производства не са
имали отражение върху правната сфера и актовете, с които те са приключили и не
могат да се считат за окончателни спрямо С. по смисъла на чл. 60а, ал.4 от ЗСВ
и по смисъла на практиката на ЕСПЧ по чл.6, §1 от КЗПЧОС. Поради изложеното
заявлението не подлежи на разглеждане по реда на Глава трета „а” от ЗСВ.
По делото е представена заповед № ЛС-04-409/10.08.2022г., с която на
основание чл.60а, чл.60е, чл.60з от ЗСВ, във вр. с чл.3 ал.2 от Устройствения
правилник на Министерство на правосъдието, министъра на правосъдието е
оправомощил заместник-министъра Дечев да се произнася по заявления от вида на
процесното. Писмото е подписано от зам. министъра с отразяване на
горепосочената заповед.
При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните
прави изводи:
Жалбата е подадена пред надлежен съд, от легитимирано лице, в законоустановения
срок, като е налице правен интерес от
обжалването, поради което е процесуално допустима за разглеждане.
Разгледана по същество е основателна.
Оспореният отказ е издаден от материално и териториално компетентен орган и
е постановен в писмена форма, подписан е от издателя си съгласно посочена
заповед за оправомощаване и съдържа изложение с посочени фактически и правни
основания.
В хода на производството съдът приема, че не са допуснати процесуални
нарушения водещи на това основание до отмяна на акта. В съответствие с чл.60в
от ЗСВ е извършена проверка на
заявленията по чл. 60а, ал. 1 от
специализирано звено на Инспектората към Висшия съдебен съвет. Постъпилото
заявление е разпределено на състав на принципа на случайния подбор, и е
определен докладчик. За резултатите от проверката е съставен констативен
протокол в срока по чл.60д от ЗСВ. В съответствие с чл.60д ал.2 от ЗСВ след
приключването на проверката протоколът, ведно с преписката са изпратени на
министъра на правосъдието.
По реда на чл. 60а от ЗСВ и следващите се разглеждат заявления на граждани
и юридически лица срещу актове, действия или бездействия на органите на
съдебната власт, с които се нарушава правото им на разглеждане и решаване на
делото в разумен срок. Видно от нормата на чл. 60а, ал.3 от ЗСВ целта на
процедурата е при констатиране на нарушение на горепосоченото право, на
заявителя да се определи и изплати обезщетение в съответствие с практиката на
ЕСПЧ в размер на не повече от 10 000 лева.
Съгласно чл. 60е, ал.1 от ЗСВ министърът на правосъдието или оправомощено
от него лице въз основа на установените от проверяващия състав факти и
обстоятелства отхвърля заявлението като неоснователно, когато: 1.
продължителността на производството не надхвърля разумния срок; 2. забавянето
се дължи на действия или бездействия на заявителя или на негов законен или
процесуален представител. В ал.2 на чл.60е от ЗСВ е предвидено, че когато
правото на заявителя на разглеждане и решаване на делото в разумен срок е
нарушено, министърът на правосъдието или оправомощено от него лице определя
размер на обезщетението съобразно практиката на Европейския съд по правата на
човека и предлага сключване на споразумение със заявителя.
Преди да пристъпи към произнасяне по същество е извършена преценка за
допустимостта на заявеното искане и в случая е постановен отказ да се разгледа
по същество заявление по чл. 60а ЗСВ.
От съдържащите се в преписката доказателства се установява, че на 5.110.2016
г. е образувано гр.д. № 11929/2016 г. по описа на ВРС, производството е
образувано по кумулативни съединени искове от И.И. против С.С., с правно осн.
чл. 109 от ЗС и чл. 31, ал.2 от ЗС. С
решение № 5202/17.12.2018 г. С.С. е осъден да премахне алуминиева врата,
отбелязана в син цвят на скица, на осн. чл. 109 от ЗС, като е отхвърлен иска да бъде премахната
врата, изработена от железни профили, като са отхвърлени исковете на И.И. срещу
С. за заплащане на сумата от 9000 лв., обезщетение за ползване на притежаваните
от ищцата 15.95 ид.ч. от жилищна сграда, в гр. Варна, ****, както и сумата от
853.18лв. за забава, отхвърлен е и иска предявен от И.И. срещу С. за заплащане
на сумата от 9000 лв., претендирана като обезщетение за ползване на
притежаваните ½ ид.ч. от гараж, както и за 853.18 лв. , представляваща
обезщетение за забава. Отхвърлени са предявените искове от С.С. срещу И.И. за
заплащане на сумата от 14 250 лв. обезщетение за ползване на целия
приземен етаж, вкл. и изба, както и сумата в размер на 1928.46 лв.
представляваща обезщетение за забава върху всяка една от месечните главници,
както и иска за заплащане на сумата от 2035 лв., обезщетение за ползване на
таванско помещение, както и сумата от 269.98 лв. представляваща обезщетение за
забава върху всяка една от месечните главници. С решението С.С. е осъден да
заплати на Иванова сумата от 1972,97 лв. разноски по делото, а Иванова е
осъдена да заплати на С. сумата от 674.65 лв. разноски по делото.
Против решението е депозирана въззивна жалба от И.И..
На 10.01.2019 г. е депозирана молба с правно основание чл. 250 от ГПК от С.С.
за допълване на решение № 5202/2018 г. С определение № 1554/31.01.2019 г. на
ВРС е оставена без разглеждане молбата на С. за изменение на решението в частта
му за разноските.
На 16.01.2019 г. е депозирана молба от И.И., с правно основание чл. 247,
ал.1 от ГПК. С решение № 533/11.02.2019 г. е допусната поправка на очевидна
фактическа грешка в решението, относно административния адрес на имота.
На 12.02.2019 г. е депозирана частна въззивна жалба от С. срещу определение
№ 1554/31.01.2019 г. Образувано е в.гр.д. № 544/2019 г. по описа на ВОС, което
е прекратено с определение № 1267/19.04.2019 г., като е върнато за произнасяне
по искането за изменение на решението в частта за разноските, инкорпорирано в
жалбата.
С определение № 6093 от 14.05.2019 г. ВРС е оставил без уважение молба на И.И.,
инкорпорирана в жалба вх. № 1677/10.01.2019 г. за изменение на решение от
17.12.2018 г. в частта за разноските.
Депозирана е въззивна жалба от И.И. против определение № 6093.
След изпращане на делото във ВОС е образувано въззивно гр.д. № 1094/2019 г.
С решение № 544/5.05.2020 г. е потвърдено решение № 5202/2018 г. , поправено с
решение № 533/2019 г. с което са отхвърлени исковете на И.И. срещу С.С.. И. е
осъдена да заплати на адв. Калев сумата от 1645 лв. представляваща адвокатско
възнаграждение. С решението е потвърдено определение № 6093/2019 г., с което е
оставена без уважение молба на И. за изменение на решение№ 5020/2018 г. в
частта за разноските, на осн. чл. 248 от ГПК.
С решението е отменено Определение № 1554/2019 г., с което е оставена
без разглеждане молба по чл. 248 от ГПК депозирана от С.С. и делото е върнато
на ВРС за произнасяне по молбата на адв. Калев. Потвърдено е решение № 53382019
г, с което е допусната поправка на ОФГ в
решението на ВРС. Депозирана е касационна жалба от Иванова против решението и
молба по чл. 248 от ГПК от С.С..
С определение
№ 260137 от 2020 г. е изменено решение № 544 от 2020 г., в частта относно
разноските, като го отменя в частта, с която И. е осъдена да заплати на Калев
сумата от 1645 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Депозирана е касационна частна жалба от С.
срещу определение № 269137.
По частната касационна жалба на С. е
образувано ч.гр.д. №2593/2020 г. на ВКС. С определение № 60081/10.06.2021 г. на
ВКС е отменено определение № 260137/2020 г., по гр.д. № 1094/2019 г. по описа на ВОС, с правно основание чл.
248 от ГПК, с което на осн. чл. 248 от ГПК е изменено решение № 544/2020 г. по
гр.д. № 1094/2019 г. на ВОС, в частта му за разноските, с която И.И. е осъдена
да заплати на адв. Калев, сумата от 1645 лв., вместо това е оставено без
уважение искането на И. с правно осн. чл. 248 от ГПК за изменение на
решението в частта, с която Иванова е
осъдена да заплати на Калев сумата от
1645 лв. разноски за адвокатско възнаграждение. Депозирана е молба от С. с правно основание
чл. 248 от ГПК. С определение № 60128/14.10.2021 г. ВКС е оставена без уважение
молба на С. за допълване на определение
№ 60081/10.06.2021 г. постановено по ч.гр.д.№ 2593/2020 г. по описа на ВКС.
По касационната жалба на Иванова е
образувано гр.д.№ 2594/2020 г. по описа на ВКС. С решение №42/10.06.2021 г., по
гр.д. № 2594/2020 г. на ВКС е обезсилено въззивно решение № 544/5.05.2020 г. по
гр.д. № 1094/2019 г. по описа на ВОС, с което е потвърдено първоинстанционното
решене от 17.12.2019 г., поправено с решение от 11.02.2019 ., по гр.д. №
11929/2016 г. на ВРС в частта по исковете на И.И. срещу С.С. както следва, за
разликите 1.над сумата от 5012.16 лв. до сумата 9000 лв. по иска по чл. 31,
ал.2 от ЗС за жилищната сграда, 2/ над сумата от 475.29 лв. до 853.18 лв. по
иска по чл. 86 от ЗЗД изтекли лихви върху иска по чл. 31, ал. 2 от ЗС за
жилищната сграда, 3/ над сумата от 4 534.27 лв. до 9000 лв. по иска по чл.
31, ал.2 за гаража,4/над сумата от 435.79 лв. до 853.18 лв. по иска по чл. 86
от ЗЗД, изтекли лихви върху иска по чл. 31, ал.2 от ЗС за гаража, като
производството е прекратено в обезсилените части. С решението С. е осъден да
заплати сумата от 549.07 лв. разноски, а И.И. е осъдена да заплати на адв. Калев
сумата от 1028.80 лв. за адвокатско възнаграждение. Решението е влязло в сила
на 10.06.2021 г. Депозирана е молба от Иванова за изменение на решението
в частта на разноските. С определение №
60157/14.10.2021 г. е изменено решение №
42/10.06.2021 г., постановено по гр.д.№ 2594/2020 г. на ВКС, като е осъдена И.
да заплати на адв. Калев сумата от 843.73 лв., представляващи адвокатско
възнаграждение. Определението е окончателно, влязло в сила на14.10.2021 г.
С решение № 262104/29.06.2021 г. по
гр.д. № 11929/2016 г. по описа на ВРС, с което
е допълнено решение № 5203/17.12.2018 г., като е осъдена И.И. да заплати
на Иван Калев член на ВАК, сумата от 2020,23 лв. Срещу решението е подадена
въззивна жалба от И.И.. По жалбата е образувано ч.въз.гр.д. № 2748/2021 г. по
описа на ОС – Варна. С определение № 194/12.01.2022 г. на ВОС е оставена без
уважение частна жалба на И., против решение на ВРС № 262104/29.06.2021 г. по
гр.д. № 11929/2016 г. по описа на ВРС с
което е допълнено решение № 5203/17.12.2018 г.,като решението е изменено в
частта, с която е определен размер на присъденото възнаграждение на адв. Калев
от 2020,23 лв. на 2545.30 лв. Депозирана
е частна касационна жалба от И. против постановеното определение.
По частната касационна жалба е
образувано ч.гр.д. № 1154/2022 г. по описа на ВКС, с определение № 100 от
2.06.2022 г. на ВКС не е допуснато до касационно обжалване определение №
194/12.01.2022 г. постановено по
ч.въз.гр.д. № 2748/2021 г. по описа на ВОС.
При тези фактически установявания,
ответника е преценил, че заявлението е просрочено, тъй като е подадено повече
от 6 месеца след приключване на производството с окончателен акт.
Съгласно чл. 60а, ал.4 от ЗСВ заявленията по ал. 1 се подават в 6-месечен
срок от приключване на съответното производство с окончателен акт чрез
Инспектората към Висшия съдебен съвет до министъра на правосъдието.
Действително с решение №42/10.06.2021 г., по гр.д. № 2594/2020 г. на ВКС е влязло в сила на 10.06.2021 г., от друга
страна безспорно се установи, че до 2.06.2022 г. са продължили производства по
допълване на решението на ВРС, а в последствие са депозирани частни жалби до
ВОС и ВКС от Иванова.
Като правило, за краен момент на производството се приема приключването му
с влязъл в сила акт. Това може да е акт на най-горната инстанция (включително
определение за недопускане на обжалване), който не подлежи на обжалване, или
неподлежащ на обжалване акт на въззивната инстанция. В тези случаи се взима
датата на обявяването на акта. Ако има обаче допълнителни производства,
например относно разноски, те също трябва да се взимат предвид при определяне
на общата продължителност на производството. В тази насока са решения на ЕСПЧ: Робинс с/у Великобритания, №
22410/93, 23 септември 1997 г., Сборник решения, 1997-V, §§ 28-29; Мария
Иванова с/у България, № 10905/04, 18 юни 2010 г., § 18; и Захариева с/у
България (реш. по допустимост), № 6194/06, 20 ноември 2012 г., § 80. В
решението Мария Иванова по жалба №
10905/04 г. е посочено, че пропускът на съда да се произнесе по въпроса за
разноските в решението си е причина за допълнително забавяне на производството.
С оглед практиката на ЕСПЧ настоящия съдебен състав приема, че производството
по гр.д. № 11929/2016 г. е приключило с окончателен акт едва на 2.06.2022 г.
По изложените по-горе съображения съдът намира, че ответника неоснователно
е отказал да разгледа по същество заявление вх. № РС-22-232/6.06.2022 г. , депозирана от С.С.. Отказът,
обективиран в писмо изх. № 94-С-264/22 от 23.11.2022 г. следва да се отмени, а
преписката да се върне на органа с указание да разгледа заявлението по същество
при стриктно спазване на изискванията на ЗСВ.
С оглед изхода на спора на жалбоподателя следва да се присъдят разноски за
ДТ в размер на 10 лева. Претендираното адвокатско възнаграждение следва да бъде
присъдено съобразно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата. От приложения
договор за правна защита и съдействие се установява, че адвокатът Калев е
упълномощен от жалбоподателя за представителство по делото, е следвало да
представлява последния безплатно като лице, което няма материална възможност за
заплащане на адвокатско възнаграждение. Поради това са налице основанията
на чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата, на адв. Калев да се присъди адвокатско възнаграждение в размер,
определен съгласно Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения и в случая съобразно с нормата на чл. 8, ал. 3, а именно 1000
лв.
Водим от горното и на основание чл. 200, ал. 1 и ал. 2 от АПК съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ по жалба С.В.С.,***, отказ за разглеждане на заявление №
РС-22-232/6.06.2022 г., обективиран в писмо изх. № 94-С-264/22 от 23.11.2022 г.
ИЗПРАЩА преписката на
Министъра на правосъдието за произнасяне но заявление заявление №
РС-22-232/6.06.2022 г., депозирано от С.В.С., определя 14 дневен срок за
произнасяне по заявлението.
ОСЪЖДА МИНИСТЕРСТВО
НА ПРАВОСЪДИЕТО да заплати на адв. Иван
Христов Калев, член на ВАК, сумата от 1000 /хиляда/ лева,представляваща
адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА МИНИСТЕРСТВО
НА ПРАВОСЪДИЕТО да заплати на С.В.С.,
ЕГН **********,*** сумата от 10 /десет/ лева разноски по делото.
Определението подлежи на обжалване в 7 дневен срок от връчване на
съобщенията на страните пред Върховен административен съд.
Съдия: