Определение по дело №350/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК, във вр. чл.317 от ГПК.

С решение № 1/21.01.2014 г., постановено по Г.д. № 1718/2013 г., К. районен съд е отхвърлил предявените от В. И. С. против „Г. Т.” Е. – Г.К. искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2, т.3 и т.4 от КТ за отмяна на заповед № 30/14.10.2013 г. на управителя на „Г. Т.” Е. – Г.К., с която е прекратено трудовото правоотношение на основание чл.330, ал.2, т.6, във вр. с чл.190, ал.1, т.1, 2, 3 и 4 от КТ; за възстановяване на предишната работа – „Специалист туроператорска дейност” в „Г. Т.” Е. – Г.К.; за заплащане на обезщетение за времето, през което е останала без работа поради уволнение от 15.10.2013 г. до 31.10.2013 г. в размер на 305 лв. и за поправка на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение в трудовата й книжка, като неоснователни. Със същото решение В. И. С. е осъдена да заплати на „Г. Т.” Е. – Г.К. направените по делото разноски в размер на 860 лв.

Недоволна от така постановеното решение е останала въззивницата В. И. С., представлявана от процесуалния си представител, която го обжалва като неправилно, незаконосъобразно и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. В жалбата се излагат съображения, че в процесната заповед № 30/14.10.2010 г. се съдържало волеизявление на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение, но не и за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”, което било предпоставка за прекратяване на трудовото правоотношение. Заповедта не отговаряла на разпоредбата на чл.195 от КТ, тъй като не съдържала задължителни реквизити – какво точно нарушение е извършено и какво наказание е наложено. Формалното изброяване на причините за прекратяване на трудовия договор не можели да бъдат мотиви на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение. Липсвало индивидуализиране на нарушенията, както и конкретни фактически данни за извършването и установяването им и по този начин оставала неяснота за кое точно деяние е прекратено трудовото правоотношение, както и дали изобщо било извършено нарушение. Това нарушило съществено правото на защита на въззивницата, тъй като не ставало ясно за кое от всички нарушения й се търси отговорност. За извършване на някои от посочените в заповедта нарушения същата не била уличавана никога, нито й били искани обяснения от страна на работодателя. Моли съда да отмени обжалваното решение на К. районен съд и да постанови ново решение, с което да уважи предявените искове. Претендира разноски. В съдебно заседание въззивницата лично и чрез процесуалния си представител, поддържа жалбата по изложените в същата съображения.

Въззиваемият “Г. Т.” Е. – Г.К., представляван от процесуалния си представител, оспорва жалбата като неоснователна в представен отговор на основание чл.263, ал.1 от ГПК. В отговора се излагат съображения за неоснователност на предявените искове, тъй като въззивницата била осъществила множества нарушения на трудовата дисциплина, за което й били искани обяснения. В представено от ищцата писмено обяснение същата отричала извършването на нарушенията. Отсъствието от работа за времето от 02.09. до 05.09.2013 г. било установено с представените по делото протоколи и от разпитаните свидетели. Не било доказано твърдението на въззивницата, че е подала молба за неплатен отпуск за посочените четири дати. Съгласно разпоредбата на чл.190, ал.1, т.2 от КТ работодателят можел да налага наказание дисциплинарно уволнение за безпричинно неявяване на работа в продължение на два последователни работни дни. Твърди, че само на това основание издадената заповед № 30/14.10.2013 г. била законосъобразна. Моли съда да остави в сила обжалваното решение на К. районен съд. В съдебно заседание въззиваемият, представляван от процесуалния си представител, поддържа становището си, изразено в отговора на жалбата.

Въззивният съд, при извършената преценка на събраните по делото доказателства, по повод и във връзка с оплакванията изложени от жалбодателя констатира:

Жалбата е допустима, а по съществото разгледана е неоснователна.

Решението на К. районен съд е валидно и допустимо, като не са налице основания за обезсилването му като недопустимо или обявяването му за нищожно.

Първоинстанционното производство е било образувано по предявени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, 2, 3 и 4 от КТ за признаване на уволнението за незаконно, за отмяна на заповед № 30/14.10.2013 г. на Управителя на “Г. Т.” Е. - Г.К., за възстановяване на В. И. С. на предишната й работа, за заплащане на обезщетение за времето, през което е останала без работа и за поправка на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение. Ищцата сочи в исковата молба, че за прекратяването на трудовото правоотношение не била издадена заповед за налагане на наказание „дисциплинарно уволнение”, което правело издадената заповед незаконосъобразна. Твърди също, че липсвал мотив за прекратяване на трудовото правоотношение. Ответникът „Г. Т.” Е. – Г.К., оспорва предявените искове като сочи, че допуснатите от ищцата нарушения били установени, като от ищцата били искани обяснения преди налагане на наказанието.

Не се спори по делото, че В. И. С. е била в трудово правоотношение с “Г. Т.” Е.– Г.К., като е заемала длъжността “Специалист туроператорска дейност”.

Установява се от представените по дело‗о протоколи № 1/02.09.2013 г., № 2/03.09.2013 г., № 3/04.09.2013 г и № 4/05.09.2013 г., че за времето от 02.09 до 05.09.2013 г., включително, въззивницата не се е явила н работа, без да посочва причина за това. С три броя писма-искания № 118/11.10.2013 г., № 119/11.10.2013 г. и № 120/11.10.2013 г. работодателят е поискал от служителката да даде обяснения за извършени от същата нарушения на трудовата дисциплина. В отговор на тези писма В. И. С. е представила писмено обяснение с дата 14.10.2013 г.

Със заповед № 30/14.10.2013 г. на основание чл.330, ал.2, т.6, във вр. с чл.190, ал.1, т.1, 2, 3 и 4 от КТ е прекратен трудовия договор с В. И. С. на длъжност „Специалист туроператорска дейност”, считано от 15.10.2013 г. за следните нарушения: неявяване на работа в течение на четири последователни работни дни в периода 2-5.09.2013 г.; напускане на работното място неколкократно през деня за пушене на цигари; своеволно напускане на работното място и затваряне на офиса преди приключване на работното време; разпространение на поверителни за работодателя сведения като издаване на суми пред клиенти, които са предмет на договорни отношения между фирмата на работодателя и фирмата доставчик, което уронва престижа и доверието във фирмата на работодателя; недобросъвестно изпълнение на служебните задължения и демонстриране на нежелание за възприемане на работния ред и трудова дисциплина във фирмата; липса на владеене на чужд език (немски) при изрично заявено такова в автобиографията, което се счита за злоупотреба с доверието на работодателя.

От показанията на разпитаните пред първоинстанционния съд свидетели С. М. Д., Ш. М. А. и Д. К. С.се установява, че въззивницата не е била на работа за времето от 02.09.2013 г. до 05.09.2013 г., включително, за което са били съставени протоколи, които свидетелите подписали.

При тези данни съдът намира, че предявените искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, 2, 3 и 4 от КТ са неоснователни и недоказани и правилно са били отхвърлени от К. районен съд. От събраните по делото доказателства - съставени протоколи за неявяване на работа и разпит на свидетели, се установява по безспорен начин, че въззивницата е извършила едно от описаните в заповедта за уволнение дисциплинарни нарушения, а именно неявяване на работа в продължение на четири последователни работни дни. За това нарушение работодателят е поискал обяснение с писмо изх. № 119/11.10.2013 г., в отговор на което ищцата е дала писмено обяснение от 12.10.2013 г., в което е посочила, че е подала молба по чл.167а, ал.1 (очевидно се има предвид КТ), на което г-жа Кирчева се разписала. Същевременно по делото не са събрани доказателства, установяващи това твърдение за причините за отсъствието от работа на посочените в заповедта за уволнение дати. От друга страна това изявление представлява признание на въззивницата за фактическото й отсъствие от работа на посочените дати. Впрочем, в исковата молба не са въведени и такива доводи за причините за неявяване на работа, поради което същите са и неотносими към предмета на доказване. Ето защо това нарушение е установено по несъмнен начин, а осъществяването му е самостоятелно основание за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение” и прекратяване на трудовото правоотношение. В тази връзка не може да бъде споделен доводът, изложени във въззивната жалба за незаконосъобразност на заповед № 30/14.10.2013 г. поради липса на текстово изписване на дисциплинарното наказание „уволнение”. Действително в заповедта не е посочено, че се налага наказание „уволнение”, но е посочено правното основание за това – чл.190, ал.1, т.2 от КТ, който текст несъмнено се отнася за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание. Също така в заповедта съвсем ясно е описано дисциплинарното нарушение – „неявяване на работа в течение на четири последователни работни дни в периода 2-5.09.2013 г.” Така описаното дисциплинарно нарушение с посочване на законовия текст не оставят никакво съмнение, че се налага наказание „уволнение”, от което, разбира се, следва прекратяване на трудовото правоотношение.

Неоснователен е и вторият довод, изложен във въззивнатта жалба, за липса на мотиви в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение. Както бе посочено, нарушението по чл.190, ал.1, т.2 от КТ е описано съвсем ясно и по начин, който не оставя съмнение за неговия вид, дата, място и начин на извършване. Впрочем, въззивницата е била наясно с това нарушение, тъй като в об сненията си посочва, че е подала молба по чл.167а, ал.1 (очевидно се има предвид КТ) за ползуване на неплатен отпуск, която била подписана от г-жа К. Останалите, описани в уволнителната заповед дисциплинарни нарушения, не са установени и доказани, но това обстоятелство не санира извършеното нарушение по чл.190, ал.1, т.2 от КТ, което е самостоятелно основание за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”.

Като е достигнал до такива правни и фактически изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено.

Ето защо и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1/21.01.2014 г., постановено от К. районен съд по Г.д. № 1718 по описа за 2013 г. на същия съд.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС при наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.

Председател: Членове:1. 2.