№ 133
гр. София, 03.01.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 82 СЪСТАВ, в закрито заседание на
трети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:АНЕТА ИЛЧ. ИЛЧЕВА
като разгледа докладваното от АНЕТА ИЛЧ. ИЛЧЕВА Гражданско дело №
20241110116752 по описа за 2024 година
Производството е образувано въз основа на искова молба на А. Г. Г., с която срещу
***** и Ф.Ч. са предявени пасивно субективно съединени положителни установителни
искове с правно основание чл. 269 ДОПК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено
спрямо ответниците, че ищецът е собственик на сумата в размер от 6000 лв., внесена от
ищеца на 06.11.2023 г. по сметка на ТД „****“ в изпълнение на взета спрямо ответника Ф.Ч.
мярка за неотклонение „гаранция в пари“ по досъдебно производство № 114/2023 г. на ТД
„****“, върху която сума е насочено принудително изпълнение чрез налагане на запор по
изп. дело № ***** г. на ТД на *****.
Ищецът твърди, че на основание чл. 61, ал. 4 НПК в изпълнение на взета спрямо
ответника Ф.Ч. мярка за неотклонение „гаранция в пари“ в размер от 6000 лв. по досъдебно
производство № 114/2023 г. на ТД „****“ е внесъл на 06.11.2023 г. посочената сума от 6000
лв. по сметка в **** на ТД „****“ съгласно платежен документ с рег. № WIB6112300170832.
Излага, че с протоколно определение от 21.12.2023 г. по н.о.х.д № 772/2023 г. на ОС -
Хасково съдът е одобрил постигнато в досъдебното производство между прокуратурата и
защитника на обвиняемия Ф.Ч. споразумение и е наложил на последния наказание
„лишаване от свобода“ за срок от 2 години и наказание „глоба“ в размер на 10000 лв., като
изпълнението на наказанието „лишаване от свобода“ е отложено за срок от 3 години.
Ищецът посочва, че на основание чл. 61, ал. 8 НПК внесената от него гаранция в пари
подлежи на връщане на лицето, което я е представило, доколкото наказателното
производство е приключило с налагане на обвиняемия на наказание „лишаване от свобода“,
от изтърпяването на което е освободен. В исковата молба се излагат твърдения, че със
запорно съобщение от 20.02.2024 г. по изп. дело № ***** г. на ТД на ***** върху процесната
парична сума е наложен запор и е пристъпено към принудително изпълнение. Ищецът
твърди, че липсва законова норма, която да предвижда, че за обезпечаване на изпълнението
на наложено наказание „глоба“ публичният изпълнител може да насочва принудително
изпълнение към внесена от трето лице сума в изпълнение на взета мярка за неотклонение
„гаранция в пари“. Счита, че третото лице не поема задължение да отговаря с размера на
1
внесената като гаранция сума за паричните задължения на обвиняемия и ответник по делото
Ф.Ч.. По тази причина с жалба от 29.02.2024 г. ищецът оспорил пред НАП налагането на
запор върху процесната сума, като на основание чл. 266, ал. 4 ДОПК поискал от публичния
изпълнител да спре принудителното изпълнение върху паричната сума. С Решение № ПИ-
80/13.03.2024 г. на директора на ТД на ***** жалбата е оставена без уважение като
неоснователна. Ищецът твърди, че по този начин правото му е засегнато от изпълнението. С
тези съображения обосновава правния си интерес от предявената искова претенция по чл.
269 ДОПК, като моли съда да уважи иска и да признае за установено спрямо ответниците, че
сумата от 6000 лв. е собственост на ищеца.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът **** е депозирал отговор на исковата молба, с
който оспорва исковете като недопустими и неоснователни. Не оспорва, че на 16.02.2018 г. в
ТД на ***** срещу ответника Ф.Ч. е образувано изп. дело № ***** г. за задължения за глоби
и такси с взискатели ****, ТД „****“ и ОС – Хасково. Не оспорва, че по досъдебно
производство № 114/2023 г. спрямо ответника Ф.Ч. е взема мярка за неотклонение „гаранция
в пари“ в размер на 6000 лв., внесена на 06.11.2023 г. по сметка на ТД „****“ от ищеца А. Г.
Г.. Излага, че с определение № 477/27.11.2023 г. по ч. н. д. № 733/2023 г. на ОС – Хасково е
допуснато обезпечение на наложеното на Ф.Ч. наказание „глоба“ чрез налагане на запор
върху сумата от 6000 лв., представляваща взета спрямо същия мярка за неотклонение
„гаранция в пари“. Излага, че на 12.01.2024 г. ОС – Хасково е изпратил към ТД на *****
изпълнителен лист № 5/11.01.2024 г. по н.о.х.д. № 772/2023 г. на ОС – Хасково, издаден
срещу Ф.Ч. за сумата от 10000 лв., представляваща наложено на Ф.Ч. наказание „глоба“ и за
сумата от 10 лв., представляваща държавна такса за издаване на 2 бр. изпълнителни листове.
Ответникът посочва, че в хода на изпълнителното дело е издадено постановление за
налагане на обезпечителни мерки от 20.02.2024 г., с което е наложен запор върху процесната
сума от 6000 лв., представляваща вземане на длъжника Ф.Ч. към третото задължено лице
***** В изпълнение на наложения запор на 20.02.2024 г. е издадено съобщение до
Агенцията по вписванията, както и запорно съобщение на основание чл. 202, ал. 2 ДОПК до
***** Съгласно писмо от 23.02.2024 г. от *****върху вземането е наложен първи по ред
запор от ДСИ М.П.. Ответникът твърди, че на 29.02.2024 г. ищецът е подал жалба срещу
наложения на 20.02.2024 г. запор върху процесната парична сума, като с решение № ПИ-
80/13.03.2024 г. на директора на ТД на ***** жалбата е оставена без уважение като
неоснователна по арг. чл. 197, ал. 5 ДОПК. Решението е връчено на 19.03.2024 г. на ищеца и
поради необжалването му от същия е влязло в сила. С оглед на тази фактическа обстановка
ответникът твърди, че производството е недопустимо. На първо място счита, че след като
ищецът не се е възползвал от възможността да обжалва решението от 19.03.2024 г. по реда
на чл. 197 ДОПК пред административния съд в 7-дневен срок, то същият не разполага с
друга такава възможност, доколкото редът за обжалване на обезпечителните мерки е уреден
в ДОПК, който е специален спрямо ГПК. На следващо място твърди, че ищецът няма правен
интерес да предявява искова претенция с правно основание чл. 269 ДОПК, тъй като към
настоящия момент действия по принудително изпълнение по реда на чл. 228, ал. 1 ДОПК не
са извършвани, нито предприемани, а се касае за действия на публичния изпълнител по
2
обезпечаване на публични вземания във връзка с наложени обезпечителни мерки по
издадено на основание чл. 195 ДОПК постановление. Счита, че в случая правото на ищеца
не е засегнато по никакъв начин от принудително изпълнение, което на практика не е
осъществявано. Изяснява, че с постановлението органът по принудителното изпълнение
обезпечава вземания, а не извършва същинско изпълнение по принудителен ред. С тези
съображения моли съда да прекрати производството като недопустимо.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът Ф.Ч. не е подал отговор на исковата молба.
Настоящият съдебен състав намира възражението на ответника за недопустимост на
производството поради липса на извършени действия по принудително изпълнение за
основателно по следните съображения:
Заявената в настоящото производство искова претенция с правно основание чл. 269
ДОПК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК представлява уреден в ДОПК специален положителен
установителен иск, с който спрямо длъжника и взискателя в публичното изпълнително
производство се цели да се установи, че ищецът е собственик на имот или вещ, върху които
е насочено принудителното изпълнение. С иска по чл. 269, ал. 1 ДОПК ищецът
противопоставя на страните по изпълнението свои собствени права, които изключват
принудителното изпълнение върху негов имот или вещ. С оглед противопоставимостта на
правата по решението искът се предявява срещу длъжника и взискателя по арг. чл. 269, ал. 2
ДОПК, а правен интерес от предявяване на този иск е налице, ако изпълнението - чрез запор
или възбрана върху чуждото право, вече е започнало, но още не е приключило, така че да
може да бъде осуетено /чл. 269, ал. 3 ДОПК/. В последователната практика на ВКС по
въпроса за характера на този иск се приема, че положителният установителен иск по чл. 269
ДОПК - аналог на отрицателния установителен иск по чл. 440 ГПК, но в рамките на
публичното изпълнение, е предоставен за защита само на третото лице, чието право върху
вещ, вещно право или вземане срещу трето лице, а не срещу длъжника, е засегнато от
принудителното изпълнение на публичния изпълнител. Легитимацията на ищеца като „трето
лице“ по смисъла на чл. 269 ДОПК сама по себе си изключва качеството му на длъжник и
изобщо на страна в публичното принудително изпълнение. Правната легитимация на ищец
по предявен от него иск с правно основание чл. 269 ДОПК се обуславя от наличието на
твърдения за накърнено с изпълнението право на ищеца - третото лице, върху вещ, вещно
право или вземане, но не вземане на ищеца от самия длъжник в принудителното
изпълнение, а вземане на ищеца от друго трето за изпълнителното производство лице,
спрямо което вземане, но в качеството му на вземане на длъжника от същото това трето
лице, е насочено изпълнението. Съдът намира, че процесуалната легитимация на ищеца по
иска с правно основание чл. 269, ал. 1 ДОПК следва да се основава на твърдения за
накърнено в публичното изпълнително производство негово право върху вещни права или
вземания на длъжника към трето лице, за които се твърди, че не са част от имуществото на
длъжника, а принадлежат на ищеца, т.е. процесуалната легитимация не следва да се основава
на твърдяно като принадлежащо на ищеца вземане срещу длъжника по изпълнението (в този
смисъл решение № 261313 от 14.04.2022 г. по в. гр. д. № 11240/2020 г., решение № 261627 от
3
22.12.2021 г. по т. д. № 243/2021 г. и определение № 260816 от 15.03.2022 г. по т. д. №
2462/2020 г. на СГС).
В настоящия случай от твърденията в исковата молба следва, че ищецът иска от съда
да признае за установено спрямо ответниците, че е собственик на сумата от 6000 лв., внесена
от ищеца на 06.11.2023 г. по сметка на ТД „****“ в изпълнение на взета спрямо ответника
Ф.Ч. мярка за неотклонение „гаранция в пари“ по досъдебно производство № 114/2023 г. на
ТД „****“, върху която сума се твърди, че е насочено принудително изпълнение чрез
налагане на обезпечителен запор по изп. дело № ***** г. на ТД на *****. Съдът намира, че в
исковата молба липсват фактически твърдения, от които ищецът да черпи активната си
процесуалноправна легитимация за упражняване на защита посредством иска по чл. 269
ДОПК, доколкото твърденията му са изцяло базирани на това, че той има качеството на
титуляр на вземане именно от длъжника по изпълнението – ответника Ф.Ч., за сумата от
6000 лв., представена от ищеца в изпълнение на сочената мярка за неотклонение „гаранция в
пари“. Както се изяснява и от твърденията на ответника **** в отговора на исковата молба в
случая става въпрос за предприети от публичния изпълнител действия във връзка с
наложени обезпечителни мерки по реда на глава 24 от ДОПК, а не за извършени същински
действия по принудително изпълнение.
Наличието на правен интерес като абсолютна положителна процесуална предпоставка
е факт, за който съдът следи служебно по време на цялата висящност на процеса. Неговата
липса опровергава възможността за валидно възникване на процесуалната връзка поради
липса на право на иск за ищеца, поради което настоящото производство следва да бъде
прекратено като недопустимо.
Воден от горното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 16752/2024 г. на СРС, 82 състав, образувано
по искова молба на А. Г. Г. срещу ***** и Ф.Ч..
Определението подлежи на обжалване от ищеца пред Софийския градски съд в
едноседмичен срок от връчването му.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4