№ 1348
гр. Плевен, 16.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на девети септември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Милена Св. Томова
при участието на секретаря Анета Хр. Йотова
като разгледа докладваното от Милена Св. Томова Гражданско дело №
20254430100119 по описа за 2025 година
за да се произнесе съобрази следното :
Производството е по обективно съединени искове с правно основание
чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД и чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.
Производството по делото е образувано въз основа на депозирана искова
молба от П. Д. А. с ЕГН **********, чрез адв.В. Б. против „СИТИ КЕШ“ ООД
с ЕИК ***.
Ищецът твърди следните релевантни факти, на които основава
претендираните за реализиране права:
Твърди се, че на 05.01.2023 г. между „СИТИ КЕШ" ООД, като
Заемодател и П. Д. А., като Заемател, бил подписан Договор за потребителски
кредит № ***. Страните постигнали споразумение Заемодателят да
предостави паричен заем в размер на 1000 лв. Определен бил размер на
годишен лихвен процент съгласно чл. 3, ал.7 - 40.05 %. Броят на вноските по
кредита бил 7, а крайната дата за издължаване 13.04.2023 г. В чл. 3, ал. 5 бил
посочен годишният процент на разходите в размер на 49.63 %.
Излага се, че при сключването на договора, в чл. 5, във връзка с чл. 11 от
същия било предвидено условието за обезпечаване на договора за паричен
заем с предоставяне на банкова гаранция или поръчител, които да отговарят
1
на предвидените условия в чл. 5 от договора. При непредоставяне на
предвидените гаранции в тридневен срок от подписване на договора, в чл. 11
било предвидено начисляването на неустойка в размер на 371,20 лева. Още с
подписването на договора и изготвянето на Погасителен план към него била
начислена неустойка за непредставяне на обезпечение, като същата била
включена в крайната сума за връщане.
Твърди се, че ищеца бил заплатил всички суми, дължими по Договора за
паричен заем, ведно с възнаградителната лихва и начислената неустойка за
непредоставено обезпечение.
Навеждат се доводи, че в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК в договора за заем
следвало да се съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя. В процесния договор бил посочен годишен
процент на разходите, но не било ясно нито какво включвал, нито как бил
формиран - изрично бил уговорен само годишен лихвен процент от 40.05 % и
годишен процент на разходите от 49.63 %. Твърди се, че в посочения ГПР не
била включена дължимата сума при непредоставено обезпечение, която
според ищеца била разход по кредита, който следвало да бъде включен.
Липсата на изрично отбелязване в договора за кредит, че този разход се
включвал в ГПР, както и изобщо кои разходи били взети предвид при
определянето му, било в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл.
22 от ЗПК, според ищеца. ГПР имал единствено цифрово изражение, което
било незаконосъобразно, без да се посочели взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 към закона начин.
Навеждат се още доводи, че прочитът на клаузите на в чл. 5, във връзка с
чл. 11 от договора, налагало разбирането, че по своето същество неустойката
представлявала скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които
посочените клаузи въвеждали за потребителя, били на практика
неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният
търсел паричен кредит в сравнително нисък размер, както и обстоятелството,
че тази неустойка била включена в погасителния план към датата на
подписване на договора. Неустойката по своя характер притежавала
санкционна функция, но не зависела от вредите от това неизпълнение, а
2
целяла да се кумулира със задължението, с което се отклонявала от
обезпечителната и обезщетителната си функция, което противоречала на
принципа на добросъвестността. Начислената неустойка била типичен пример
за неустойка, която накърнявала добрите нрави, целяща единствено постигане
на неоснователно обогатяване. С оглед обстоятелството, че същата била
включена наред с основното задължение по погасителния план също водело
до извод, че не целяла обезпечаване на кредита, а скрито възнаграждение, без
да е включено в ГПР, с което на самостоятелно основание се заобикалял
закона, с оглед чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. пар. 1 ДР ЗПК.
Сочи се, че така предвидената неустойка в размер на 371.20 лева,
задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да
заплати необосновано високо обезщетение или неустойка, което съгласно чл.
143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП водело до извод за неравноправност на клаузата.
Като следствие от изложеното се отправя искане за постановяване на
решение, с което да се прогласи нищожността на процесния Договор за
потребителски кредит. Претендира се също така да бъде осъден ответника
Сити Кеш ООД, да върне на ищеца недължимо платени от него суми за
възнаградителна лихва в размер на 70,80лв. и за неустойка в размер на
371,20лв., ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба
до окончателното изплащане. Претендират се и направените по делото
разноски.
Ответникът „Сити кеш“ ООД е депозирал писмен отговор в срока по
чл.131 от ГПК, с който навежда на първо място доводи, че правото на иск в
случая е упражнено при условията на злоупотреба с право. На следващо място
ангажира становище за неоснователност на исковете.
Съдът, като съобрази становищата на страните и представените по
делото писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна
страна следното:
Установява се от представения препис на Договор за потребителски
кредит ***., че същия е бил сключен между ответника „Сити Кеш“ ООД, в
качеството на заемодател и ищеца П. Д. А., в качеството на заемател.
Видно е, че съгласно договора, на ищеца е бил предоставен заем от 1000
лв., който е следвало да се върне на 7 погасителни вноски за период от
19.01.2023г. до 13.04.2023г. Видно е, че лихвеният процент е бил фиксиран за
3
срока на договора и посочен в размер на 40,05 %, а годишният процент на
разходите - в размер на 49,63 %.
Според обективираното в чл. 5, ал.1 от договора, заемателят се е
задължил да предостави на заемодателя в срок от три дни едно от следните
обезпечения: безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две
физически лица, отговарящи на определени условия.
Видно е, че в чл.11 е била регламентирана неустоечна клауза,
предвиждаща, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне
на обезпечение в определения тридневен срок от сключване на договора,
заемателят дължи неустойка в размер на 371,20 лв., платима разсрочено.
Между страните не е налице спор, че компонентите, които са включени
при изчисляване на ГПР са главницата и възнаградителната лихва, а сумата за
неустойка не е включена.
Не се спори и се установява от приложената счетоводна справка, че
ищеца е заплатил на ответника суми в размер на 1000лв. за погасяване на
главницата, 70,80лв. за възнаградителна лихва и 371,20лв. за неустойка.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна
страна следното:
Ищецът твърди нищожност на процесния Договор за потребителски
кредит, поради неспазване изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Установи се, че в процесния договор за потребителски кредит е посочен
процент на ГПР 49,63%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК и размерът му не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не
включва регламентираната в чл.11, ал.1 от Договора неустойка.
Съобразявайки разясненията, дадени от СЕС при тълкуване Правото на
ЕС в Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C‑714/22, сезирания с настоящия
спор съд изследва дали предвидената неустойка попада в рамките на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на 3,
буква ж) от Директива 2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на
член 3, буква и).
За да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на
Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по
4
кредита за потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C‑686/19,
EU:C:2020:582, т. 31), което означава всички разходи, които потребителят
следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на
кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14,
EU:C:2016:283, т. 84).
Настоящият съдебен състав приема, че в случая регламентираното като
неустойка задължение на кредитополучателя да заплати на кредитора сума за
непредоставяне на обезпечение представлява точно такъв разход, свързан с
договора и известен на кредитора още при сключването му.
На първо място, съдът намира, че постигането на съгласие по клаузите
на чл.5 и чл.11 от Договора е условие за сключването му и предоставяне на
заемната сума. Касае се за клаузи, които са част от бланкови договори по
предоставяни от финансовата институция кредити и не се установява от
доказателствата по делото да е имало възможност за кредитополучателя да
влияе върху съдържанието на процесния договор, изключвайки тези клаузи.
В същото време, разглеждайки предвидените обезпечения, съдът счита,
че първото от тях - предоставянето на безусловна банкова гаранция, е
очевидно неизпълнимо за кредитополучател, молещ за заем в размер на
1000лв. В случай, че би могъл да осигури такава банкова гаранция, той би
получил кредит от банка, а не би се обърнал за услуга към небанкова
институция. На следващо място, специално предвидените изисквания, на
които следва да отговарят поръчителите, са реално неизпълними в краткия
тридневен срок.
С оглед горното, съдът намира, че поставеното в чл.5, ал.1 от Договора
изискване за обезпечаване поначало е неизпълнимо от длъжника и това е било
ясно на двете страни по правоотношението, в това число на кредитора, още
при подписване на съглашението им.
Поради това, предвидената като неустойка сума, дължима при
непредставяне на обезпечението, е изначално определена като част от
плащанията на заемателя и включена в погасителния план, дължима с всяка
месечна вноска.
Макар и наречена неустойка, тя очевидно не съответства на въведените
й от Закона функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в
случай на неизпълнение на договорните задължения. На заемателят е
5
отпуснат кредит в размер на 1000 лв., а уговорената и начислена неустойка за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е в размер на
371,20лв., т. е. 1/3 от главницата по заема. Освен това неустойката се
начислява еднократно и за неизпълнение на непарично задължение
/компенсаторна неустойка/, т. е. неустойката не е уговорена за забава за
неизпълнение на вноските по заема и за периода на неизпълнението, поради
което е изключено да се приеме, че размерът й се получава твърде висок в
сравнение с дължимата сума и с реалните вреди и това се дължи на периода на
неизпълнение от страна на ответника. На практика неустойка би се дължала и
при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на
договорените вноски. Основното задължение на длъжника по договора за
заем е да върне предоставените му в заем парични средства, да заплати
уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи
по събирането на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на
тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не се осъществява
обезщетителната й функция. Липсва и обезпечителният елемент, тъй като
изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка. В
интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да бъде надежден и от
когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения, като
проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда
вземането на решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са
предоставени редица правомощия да изисква и събира информация /чл. 16 и
сл. от ЗПК/ и едва след анализа й да прецени дали да предостави заемната
сума. С така въведеното задължение за представяне на обезпечение следва, че
кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за
изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в
тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение.
Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй като
задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на
поръчители не е определено като предварително условие за сключване на
договора, а регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява
като утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието
реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3 - дневен срок от усвояване
на сумата на договора за заем, като по този начин се нарушава и принципът за
добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да създаде
6
предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните
вноски е включена част от нея, т. е. води до оскъпяване на заема. Неустойката
не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за
връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от която кредиторът
би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за
заем задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното
задължение на длъжника по договора, а възниква впоследствие от липса на
обезпечение чрез поръчителство.
След като не отговаря на регламентираните от Закона функции на
неустойката и при неизбежното й следване като задължение в тежест на
потребителя, ясно и на двете страни още изначално при подписване на
договора, съдът намира, че се касае и за конструкция, предназначена да
прикрие действителните разходи по кредита, предоставен на ищеца.
Предвид гореизложеното, съдът намира, че предвидената в чл.11, ал.1 от
процесния Договор неустойка попада в рамките на понятието „общи разходи
по кредита за потребителя“ по смисъла на чл.3, буква ж) от Директива
2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на член 3, буква и).
Несъмнено е, че при такова включване на дължимата сума за неустойка в
ГПР, същия би надхвърлил значително по размер максималния по чл. 19, ал. 4
ЗПК.
На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят по договора за
заем, не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в
заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати
по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори.
Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на
императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. А съгласно чл.22 от ЗПК
когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2
и чл.12, ал.1, т. 7-т. 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
На основание изложеното, съдът приема, че предявеният иск с правно
основание чл. 26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, ал.1, т.
10 от ЗПК, за прогласяване недействителността на процесния Договор за
потребителски кредит №79299/05.01.2023г., сключен между ищеца и
ответника „Сити кеш” ООД е основателен и следва да бъде уважен.
7
Съдът обсъди и предявеният от ищеца иск с правно основание 55 ал. 1
пр. 1 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
В настоящото производство се установи нищожност на процесния
договор за кредит, поради което ищеца дължи връщане само на главницата по
него в размер на 1000лв.
Установи се от събраните доказателства, че ищеца П.А. е заплатил по
процесния договор суми в общ размер на 1442лв. – 1000лв. за погасяване на
главница, 70,80лв. за погасяване на договорна лихва и 371,20лв. за погасяване
на начислена неустойка.
Внесените суми над размера на главницата от 1000лв., са недължимо
платени по недействителния договор и подлежат на връщане от кредитора.
Ето защо, съдът приема, че и тази искова претенция се явява
основателна и доказана до предявения размер и следва да бъде уважена, като
бъде осъден ответника да върне на ищеца внесените от него суми в размер на
70,80лв. за погасяване на договорна лихва и 371,20лв. за погасяване на
начислена неустойка, като се присъди и законната лихва от датата на
завеждане на исковата молба до окончателното изплащане.
По въпроса за разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК, ответникът
дължи на ищеца направените деловодни разноски. Ищецът е заплатил по
производството държавна такса в размер на 100лв. и следва да бъдат
присъдени в негова полза тези разноски.
Съдът намира, че направеното от ответника в писмения отговор
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, платено от
ищеца, по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК, е основателно. Сочената разпоредба
предвижда, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е
прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на
делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък
размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално
определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Съдът счита,
8
че в случая, с оглед фактическата и правна сложност на делото следва да се
определи като дължимо минимално посоченото в Наредба №1/2004г.
Предявеният установителен иск за недействителност на процесния
договор е оценяем и цената му е 1000лв., определена по правилото на чл.69,
ал.1, т.4, пр.1 от ГПК – от размера на заемната сума ( при съобразяване
практиката на ВКС, изразена в определение №1368 от 05.05.2025г. на ВКС по
к.ч.т.д. №596/2025г. на ВКС, ТК, І т. о., определение № 134 от 22.01.2024 г. по
ч. т. д. № 1958/2023 г. на ВКС, ТК, І т. о., определение № 829 от 03.04.2024 г.
по ч. т. д. № 618/2024 г. на ВКС, ТК, І т. о. и др. Минимално възнаграждение,
посочено в чл. 7, ал.2, т.2 от Наредбата се изчислява на 400лв. Що се касае до
предявеният осъдителен иск по чл. 55, ал.1 от ЗЗД, то съдът намира, че се
касае до един иск, както е прието и при определяне на дължимата по
производството държавна такса, и оглед цената му, минималното адвокатско
възнаграждение се изчислява на 400лв. Съобразно изложеното, в полза на
ищеца следва да бъдат присъдени разноски за адв. възнаграждение от 800лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните П. Д.
А. с ЕГН ********** и „СИТИ КЕШ“ ООД с ЕИК ***, че сключеният между
тях Договор за потребителски кредит ***., е нищожен, на основание чл. 26,
ал. 1, пр.1 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, предл.първо от ЗЗД, „СИТИ КЕШ"
ООД, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, да заплати в
полза на П. Д. А. с ЕГН **********, сумите от 70,80лв. - платена договорна
лихва и 371,20лв. - платена неустойка, като недължимо платени сума по
признат за нищожен Договор за потребителски кредит ***., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда –
08.01.2025г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА СИТИ КЕШ“ ООД с ЕИК ***, да заплати на П. Д. А.,
ЕГН**********, с адрес: ***, сумата от 100лв., представляваща деловодни
разноски за държавна такса и сумата от 800лв. – разноски за адвокатско
възнаграждение, намалено по правилото на чл.78, ал.5 от ГПК.
9
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Плевенски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
10