Р Е Ш Е Н И Е № 260077
Гр.Пловдив,20.11.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД,търговско
отделение,първи търговски състав,в открито заседание на двадесет и първи
октомври през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НАДЕЖДА
ЖЕЛЯЗКОВА
ЧЛЕНОВЕ:СЛАВЕЙКА КОСТАДИНОВА
КРАСИМИРА ВАНЧЕВА
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ДИМИНОВА,като разгледа
докладваното от съдията Кр. Ванчева възз. т.д.№178 по описа за 2020 г.,за да се
произнесе взе предвид следното:
Производство по
чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №94 от
02.10.2017 г.,постановено по т.д.№75/2016 г. по описа на Окръжен
съд-Пазарджик,е признато за установено,че ответникът Г.И.П., с ЕГН ********** дължи на
ищеца „Б.“ ЕАД, ЕИК ***следните суми:главница в размер на 149 134.14 лева, договорна лихва
за периода 23.05.2013г. - 22.04.2015г. в размер на 31 373,99 лева,
санкционираща лихва за периода 07.04.2015г. - 22.04.2015г. в размер 704,31
лева, заемни такси в размер на 1 377.90 лева, ведно със законната лихва,
считано от 23.04.2015г. до окончателното погасяване на задължението, за които е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по
чл.417 от ГПК №74/24.04.2015г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. №361/2015г. по
описа на Пещерския районен съд,а претенцията на ищеца за договорна лихва над
размера от 31 373,99 лв. и до претендирания с исковата молба размер от 31
374,06 лв., както и претенцията за санкционираща лихва над размера от 704,31
лв. и до претендирания с исковата молба размер от 727,77 лв.,са отхвърлени като
неоснователни.
Също така,с
горното решение е осъден ответника Г.И.П., с ЕГН **********,да заплати на ищеца „Б." ЕАД-гр.С., ЕИК ***направените разноски в
заповедното производство в размер на 6920,60 лева, както и сторените в
производството по горното дело разноски в общ размер от 10081,59 лева.
Първоинстанционното
решение от 02.10.2017 г. е обжалвано от ответника Г.И.П. в частта му,с която е
признато за установено,че ответникът дължи на банката-ищец горните суми,за
които са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. №361/2015г. по описа на Пещерския
районен съд,както и частта,с която
ответникът е осъден да заплати на банката-ищец направените разноски в
заповедното производство в размер на 6920,60 лв.,както и сторените в
производството по първоинстанционното дело разноски в общ размер на 10081,59
лв.
Във въззивната си
жалба Г.И.П. е изложил оплаквания,че обжалваното
решение е необосновано и постановено в
нарушение на материалния и процесуалния закон.Оспорил е изводите на
първоинстанционния съд,че длъжникът по процесния договор за кредит е надлежно
уведомен за настъпилата и обявена от банката-кредитор предсрочна изискуемост на
целия кредит,както и изводите му за основателността на предявените
установителни искове.Подробни доводи в тази връзка жалбоподателят е развил във
въззивната си жалба.Въз основа на тях е поискал да се отмени решението на Пазарджишкия окръжен съд в
обжалваната му част и вместо
това се постанови друго, с което се отхвърлят изцяло предявените искове, както и да му се присъдят направените
деловодни разноски за двете инстанции.
В
срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор от въззиваемата страна- „Б.” ЕАД-гр.С. с ЕИК ***,с който е изразено становище
за неоснователност и недоказаност на въззивната жалба. Въззиваемият е
изложил съображения в подкрепа на обжалваното решение като правилно и
законосъобразно,като с оглед на това е поискал решението на Пазарджишкия окръжен съд в обжалваната му част да се потвърди,а в полза на банката се присъдят направените
деловодни разноски.
По въззивната жалба на Г.И.П. е било образувано т.д.№733/2017 г.
по описа на Апелативен съд-Пловдив,по което е постановено решение №178 от
13.06.2018 г. и с него първоинстанционното решение е отменено в обжалваната му
част,като вместо това са отхвърлени като неоснователни предявените от „Б." ЕАД, ЕИК ***против Г.И.П., ЕГН **********, искове с правно
основание чл.422 ал.1 от ГПК, във връзка с чл.415 ал.1 от ГПК, за признаване за
установено в отношенията между страните, че Г.И.П., дължи на „Б.“ ЕАД, следните
суми: главница в размер на 149134.14 лева, договорна лихва за периода
23.05.2013 г. - 22.04.2015 г. в размер на 31 373.99 лева, санкционираща
лихва за периода 07.04.2015 г. - 22.04.2015 г. в размер 704.31 лева, заемни
такси в размер на 1 377.90 лева, ведно със законната лихва, считано от
23.04.2015 г. до окончателното погасяване на задължението, дължими по договор
за ипотечен кредит от 18.06.2007 г., допълнително споразумение от 14.12.2009 г.
и допълнително споразумение от 25.03.2011 г., за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК №
74/24.04.2015г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 361/2015г. по описа на
Пещерския районен съд.
Срещу решение №178
от 13.06.2018 г.,постановено по т.д.№733/2017 г. по описа на Апелативен
съд-Пловдив,е била подадена касационна жалба от „Б.“ЕАД-гр.С. и по същата е
образувано т.д.№2550/2018 г. по описа на ВКС.По последното дело е постановено
решение №171 от 02.04.2020 г.,с което ВКС е отменил изцяло решение №178 от
13.06.2018 г. и е върнал делото на Апелативен съд-Пловдив за ново разглеждане
от друг състав на съда,като в мотивната част на решението си касационният съд е
дал указания за назначаване на икономическа експертиза в отговор на конкретно
посочена задача,както и за извършване от апелативния съд на преценка относно
действителността на договореното с допълнителното споразумение от 14.12.2009 г.
капитализиране на лихвата.
Настоящото
т.д.№178/2020 г. по описа на Апелативен съд-Пловдив е образувано вследствие
горното решение на ВКС,с което първоначално постановеното по въззивната жалба
на Г.П. решение на въззивната инстанция е отменено и делото е върнато за ново
разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Пловдивският
апелативен съд в настоящия си съдебен състав,като се запозна с акта,предмет на
обжалване,с наведените от жалбоподателя оплаквания,а също и като съобрази
събраните по делото доказателства,доводите на страните и дадените от ВКС указания,намира
за установено следното:
Процесуалната
допустимост на въззивната жалба,валидността и допустимостта на атакувания с нея
съдебен акт са преценени като налични още при първоначалното разглеждане на
същата жалба и понастоящем няма причина за ревизирането на тази преценка.А що
се отнася до въпросите за законосъобразността и правилността на обжалваното
решение,то съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по тези въпроси въззивният
съд е ограничен от изложеното в жалбата,а в конкретния случай следва да
съобрази и приетото в отменителното решение на ВКС.В тази връзка Пловдивският
апелативен съд приема следното:
Процесният правен спор е основан на
обективно съединени установителни искове по чл.422,ал.1 във вр. с чл.415,ал.1
от ГПК,предявени по т.д.№75/2017 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд от „Б.“ЕАД-гр.С.
с ЕИК ***против Г.И.П. с ЕГН **********,с които е поискано да се признае за
установено,че ответникът дължи на банката-ищец към датата на подаване на
заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен
лист-23.04.2015г.,следните суми: главница от 149 134.14 лева, договорна лихва
за периода 23.05.2013г. - 22.04.2015г. в размер на 31 374.06 лева,
санкционираща лихва за периода 07.04.2015г. - 22.04.2015г. в размер на 727,77
лева, заемни такси от 1 377.90 лева и законна лихва, считано от 23.04.2015г. до
окончателното погасяване на задължението,за които суми /ведно със законната лихва/
е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК
№74/24.04.2015г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. №361/2015г. по описа на
Пещерския районен съд.
По повод на предявените
искове,ищецът е изложил следните основни твърдения:
Твърди,че за исковите суми са
издадени по ч. гр. дело №361/2015г. по
описа на Районен съд – П. заповед №74 за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл.417 ГПК от 24.04.2015 г.,както и изпълнителен лист от
същата дата,с които ответникът Г.П. е осъден да заплати на банката същите суми
и въз основа на които е било образувано соченото в ИМ изпълнително дело за
принудително събиране на сумите.Твърди още,че в рамките на изпълнителния процес
е бил назначен на основание чл.47,ал.6 от ГПК особен представител на длъжника Г.П.,който
особен представител-адв. З.М.,подали възражение по чл.414 от ГПК срещу
издадената заповед за изпълнение.Банката-ищец е изложила позицията си за
недопустимост на това възражение,считайки за недопустимо получаването на
заповедта за незабавно изпълнение от назначения особен представител, както и
подаденото от него възражение срещу нея,тъй като същият бил назначен след
изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение от длъжника и освен
това е бил назначен в ролята на особен представител на длъжника по образуваното
изпълнително дело,като не може /според ищеца/ да се ползва с представителна
власт в друго производство срещу същия длъжник,каквото се явява заповедното производство.
В
случай обаче,че съдът приеме възражението за допустимо и редовно депозирано и с
оглед на това,че самите предявени искове по чл.422 във вр. с чл.415,ал.1 от ГПК
са допустими,ищецът излага следните твърдения по съществото на спора:
Твърди,
че по силата на сключен договор за ипотечен кредит от 18.06.2007г. „Б.“ ЕАД е
предоставила на ответника Г.И.П. кредит в размер на 150 000 лева,като срокът за
издължаване на кредита е 240 месеца, считано от датата на неговото усвояване,а
усвояването е било извършено на датата 20.06.2007г. Твърди, че за предоставения
кредит кредитополучателят заплаща лихва, формирана от базов лихвен процент за
този вид кредит, определян периодично от кредитора и стандартна надбавка. Към
датата на сключване на договора базовият лихвен процент е 3,69%, стандартната
надбавка е в размер на 5,30 процентни пункта или лихвеният процент по кредита е
общо 8,99%. При изпълнение на условията на програма „Д.",
кредитополучателят има право на преференциална лихвена надбавка, съгласно
Условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма „Д.". В
случай на неизпълнение на някое от условията по програма „Д.",
кредитополучателят губи правото да ползва преференциален лихвен процент и от
датата на неизпълнение заплаща лихвата по т.7.
Сочи,
че за обезпечаване на отпуснатия кредит е учредена договорна ипотека върху
описания в исковата молба недвижим имот,както и че кредитът е погасяван чрез
равни месечни вноски, съгласно предоставения на кредитополучателя погасителен
план, неразделна част от договора за кредит, като съгласно т.5 от договора за
кредит, задължението се погасява чрез разплащателна сметка с титуляр-ответника Г.И.П.,а
за падежна дата е определено всяко 10-то число на месеца.Твърди още,че на
14.12.2009г., поради нередовно обслужване на кредитното задължение,между
ответника и банката-ищец е било подписано допълнително споразумение към
договора за кредит от 18.06.2007г., с което кредитът е преструктуриран и по
отношение на дълга от 148 685,00 лева,установен като размер към момента на
сключване на споразумението,са били постигнати описаните в ИМ уговорки,без
обаче да се променя крайният срок на издължаване на кредита.
Впоследствие,отново поради нередовно обслужване на задължението,било подписано
на 25.03.2011 г. второ допълнително споразумение между банката и
ответника-длъжник,с което кредитът отново е бил преструктуриран и по отношение
на дълга към момента на сключването на второто допълнително споразумение от 154
165,00 лева са били постигнати нови уговорки,също описани в исковата молба,като
отново бил запазен първоначалният срок за издължаване на кредита,а падежната
дата останала тази,която е уговорена с предходното допълнително
споразумение-10-то число на месеца.
Ищецът
твърди още,че след сключване на договора за кредит внасяните от ответника суми
са били достатъчни за погасяване на вноските по кредита до месец септември
2013г.,а постъпилата през месец октомври 2013г. сума по сметката на длъжника за
погасяване на месечната вноска не е била достатъчна, като последна постъпила
сума за погасяване на кредита е внесена на 11.04.2014г. Поради непогасяване в
срок на месечните погасителни вноски и допусната забава в плащанията над 90
дни, на основание т.20.2, раздел VII „Отговорности и санкции" от Общите
условия за предоставяне на жилищни и ипотечни кредити, неразделна част от
Договора за ипотечен кредит от 18.06.2007г., допълнително споразумение от
14.12.2009г. и допълнително споразумение от 25.03.2011г., във връзка с чл.60
ал.2 от Закона за кредитните институции банката-ищец,както твърди,е упражнила
правото си да превърне кредита в предсрочно изискуем, като вследствие на това
на ответника Г.И.П. е била изпратена покана-уведомление с изх.
№01-20-06801/11.11.2014г., чрез Е., лицензиран оператор за доставка на пощенски
услуги. Тъй като писмото с тази покана е било върнато невръчено, банката
инициирала уведомяване с изпращане на нотариална покана, чрез нотариус Г. К.,
рег№*на Нотариалната камара, с район на действие РС-гр.П.. В резултат на това
нотариусът отправил до Г.И.П. нотариална покана, заведена в нотариалните
регистри под акт №10, том I, рег. №1056 от 25.03.2015г. И тя била връчена лично
на ответника П. на датата 03.04.2015г. На 07.04.2015г. кредитът бил обявен за
предсрочно изискуем и бил отнесен в просрочие. До предявяване на молба за
събирането му по съдебен ред, остатъкът от кредита е бил олихвяван с
договорения лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка в размер на 10
процентни пункта,както твърди банката-ищец.
Същата
твърди още,че поради настъпила предсрочна изискуемост на кредита и предвид
посочените по-горе предпоставки, на 23.04.2015г. банката е подала заявление по чл.417 от ГПК за
снабдяване със заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу Г.И.П. за
процесните суми и законната лихва върху тях,считано от 23.04.2015г. до
окончателното им погасяване,като въз основа на това заявление е било образувано
ч. гр.
дело №361/2015г. по описа на Районен съд – П. и по същото дело са били издадени
посочените по-горе заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист,с които
ответникът е бил осъден да заплати на банката процесните суми,произтичащи от
сключения между страните договор за банков кредит и двете допълнителни
споразумения към него.А след като било подадено възражение по чл.414 от ГПК
срещу заповедта от особения представител на длъжника и поради това заповедният
съд дал указания на банката за установяване на вземането си по заповедта по
исков ред,то с оглед на това банката-ищец е заявила,че предявява процесните
установителни искове.
С
Определение №62 от 02.02.2017г., постановено по първоинстанционното дело,съдът
е назначил особен представител на ответника по делото Г.И.П. на основание
чл.47,ал.6 от ГПК.От особения представител-адв. З.М.,е подаден отговор на
исковата молба,с който са оспорени като неоснователни предявените обективно съединени установителни
искове.В тази връзка е оспорено твърдението на ищеца,че ответникът е бил
редовно уведомен за изявлението на банката да направи кредита му за предсрочно
изискуем,като се поддържа аргумента,че по делото липсват убедителни
доказателства за такова уведомяване.В този контекст е заявено,че банката не е упражнила надлежно правото си да обяви кредита
за предсрочно изискуем
и едностранното му осчетоводяване като такъв при липса на надлежното уведомяване от страна
на кредитора към длъжника прави претенциите по установителните искове изцяло неоснователни, както по
отношение на размера, така и относно изискуемостта.В отговора е оспорена и представителната власт на
пълномощника,подписал вместо длъжника второто допълнително допълнително споразумение към договора за кредит,сключено на датата
25.03.2011 г.,като е заявено твърдението,че ако с пълномощното изх.№705/25.03.2011г.,
заверено от М.М., завеждащ КС - Б., Посолство на
Република България, въобще са били предоставени някакви права, то те не са снабдили пълномощника с властта да подписва от името на
ответника цитираното допълнително споразумение.
В допълнителната си искова молба ищецът е
изложил съображения срещу заявените в отговора на особения представител на
ответника доводи срещу процесните искове.
В срока по чл.373 от ГПК,по първоинстанционното дело е
подаден отговор на допълнителната искова молба,с който процесуалният
представител на ответника е развил доводи за неоснователност на заявените в
същата молба твърдения и аргументи.
В обжалваното първоинстанционно решение съдът преди да се
произнесе по съществото на процесните искове,е извършил преценка за
допустимостта им и ги е приел за допустими поради наличие на всички произтичащи
от закона предпоставки за тяхното предявяване от банката-ищец срещу ответника.В
тази връзка първоинстанционният съд е преценил и поддържания от ищеца аргумент
за недопустимостта на подаденото пред въззивния съд възражение по чл.414 от ГПК
срещу издадената заповед за незабавно изпълнение и е счел същия аргумент за
неоснователен.По този въпрос се е произнесъл и Върховният касационен съд в отменителното си решение от 02.04.2020
г.,постановено по т.д.№2550/2018 г. по описа на същия съд,като е прието,че
срокът за подаване на възражение по чл.414 ГПК не е бил изтекъл към момента на
подаване на такова от назначения на ответника особен представител.Приел е
още,че особеният представител,който е бил назначен за осъществяване на
процесуално представителство в изпълнителното производство,не е бил овластен да
представлява длъжника в заповедното производство и да подаде възражение от
негово име,но тъй като с постъпилата в касационната инстанция молба от
31.10.2019 г. ответникът е направил изрично изявление за потвърждаване на
извършените от особения представител действия,в това число и подаването на
възражение по чл.414 от ГПК,то с оглед на това възражението по чл.414 от ГПК
следва да се счита за редовно подадено.Като краен резултат,касационният
съд,подобно на първоинстанционния,е приел процесните искове за допустими и тъй
като понастоящем не са няма настъпили нови обстоятелства,които да водят до друг
извод,то и настоящият съдебен състав приема тези искове за допустими.
По съществото на процесните искове страните не спорят
относно факта,че на 18.06.2007г. между банката-ищец и ответника Г.И.П. в качеството му на
кредитополучател е сключен договор за ипотечен кредит, по силата на който банката е отпуснала на
кредитополучателя кредит в размер до 150 000 лева, от които 70 000 лева за
рефинансиране на дълг към О. АД-клон П..Договорът е представен от банката-ищец
в заверено копие и не е оспорен от ответника.Срокът за издължаване на
кредита е 240 месеца, считано от датата
на неговото усвояване, видно от чл.2 от договора.А от заключението на
назначената от първоинстанционния съд
съдебно-икономическа експертиза става видно,че кредитът в пълния му
отпуснат от банката размер е бил усвоен от кредитополучателя на датата
20.06.2007г., като средствата са постъпили в банкова сметка *** „У.“.
Съгласно чл.7 от договора,кредитополучателят
заплаща за предоставения кредит лихва /възнаградителна/,формирана от базов
лихвен процент за този вид кредит, определян периодично от кредитора и
надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно Условия за ползване
на преференциален лихвен процент по програма Д. /Приложение №2 към договора/.
Посочено е, че към датата на сключване на договора, базовият лихвен процент е
3,69%, стандартната надбавка е в размер на 5,30 процентни пункта и е намалена с
отстъпка от 0 процентни пункта или лихвеният процент по кредита е общо 8,99%.В
чл.8 от сключения договор е уговорено,че кредитът е обезпечен с договорна
ипотека върху конкретно описан недвижим имот,а също така в договора е
постигната уговорката кредитът да бъде погасяван на равни месечни вноски съгласно погасителен
план,представляващ Приложение №1-неразделна част от договора,като съгласно чл.5
от договора,задължението се погасява чрез разплащателна сметка на
кредитополучателя Г.П..
На
следващо място,по първоинстанционното дело е представено заверено копие от
допълнително споразумение към процесния договор за кредит,сключено на
14.12.2009г. между ответника и банката-ищец,с което кредитът е преструктуриран
и по отношение на остатъка от дълга,възлизащ на сумата от 148 685,00 лева /както е констатирано в
споразумението/,са постигнати следните имащи значение за процесния спор
уговорки,а именно:уговорен е гратисен период за издължаване на главницата по
кредита от 6 месеца, без да се променя крайният срок за издължаване на
кредита;угоорено е,че в срока на гратисния период кредитополучателят заплаща
част от месечната лихва по погасителен план,предоставен от кредитора,в размер
на 680,85 лв.,а непогасената част от начислената лихва се капитализира към
остатъка от главницата на кредита на първия работен ден,следващ последната
падежна дата от гратисния период по т.1 от споразумението;при настъпване на
предсрочна изискуемост на кредита по време на гратисния период,капитализация на
лихвата съгласно т.1.2 не се извършва,а в случай,че след изтичане на гратисния
период кредитът стане предсрочно изискуем поради настъпване на някое от
обстоятелствата,предвидени в Общите условия,неразделна част от допълнителното
споразумение,отпада капитализацията по т.1.2.,считано от датата на предсрочната
изискуемост и капитализираните суми се считат отново за дължима лихва.Уговорено
е още,че към датата на подписване на допълнителното споразумение лихвата по
кредита е в размер на 10,99%,а също е уговорена е промяна на падежната дата за издължаване
на кредита от 20-то на 10-то число от месеца,като се запазва крайната падежна
дата за окончателно издължаване на кредита.
Впоследствие,на
25.03.2011г. между банката-ищец и ответника чрез съпругата му В.Н.П.е подписано
второ допълнително споразумение №2 към договора за ипотечен кредит от
18.06.2007г., с което кредитът отново е преструктуриран и по отношение на
остатъка от дълга в размер на 154 165,00 лева са постигнати нови
уговорки,описани в същото споразумение.А след това,поради констатирана забава в
погасяване на задълженията по договора за кредит,банката-ищец е изпратила до
ответника уведомление с
изх.№01-20-06801/11.11.2014г., чрез Е., че обявява кредита за предсрочно
изискуем. Същото уведомление не е връчено, видно от приложената обратна
разписка, в която е отразено, че клиентът отсъства, временно живее в Германия,
а на адреса отказват да получат пратката.Предвид последното
обстоятелство,банката-ищец е предприела уведомяване на ответника с изпращане на
нотариална покана чрез нотариус Г. К., рег№*на Нотариалната камара, с район на
действие РС-П..Същата покана,представена в заверено копие по
първоинстанционното дело,е заведена в нотариалните регистри като акт №10, том I, рег.№1056 от 25.03.2015г. и в нея
е отразено, че Банката обявява кредита
за предсрочно изискуем и че от датата на получаването й цялата непогасена
главница по договора за кредит става дължима и върху нея се начислява лихва в
размер на договорения лихвен процент, увеличен с предвидената в договора
надбавка за забава.Видно от приложената към допълнителната искова молба
разписка,посочената нотариална покана е връчена на И.Г.П. - син на ответника Г.И.П.,на
датата 03.04.2015 г.
Както
по-горе се отрази,от страна на ответника чрез особения му представител-адв.З.М.,е
оспорена представителната власт на
пълномощника,подписал вместо ответника второто допълнително споразумение към договора за кредит,сключено на датата
25.03.2011 г.,а наред
с това е възразено и срещу редовността на уведомяването на ответника-длъжник за
обявената от банката-ищец предсрочна изискуемост на кредита.Това именно са
основните възражения на ответника срещу процесните установителни искове.
По повод на първопосоченото възражение
вярно е констатирано в мотивите
на обжалваното решение,а и е видно от самото допълнително споразумение от
25.03.2011 г.,приложено към първоинстанционното дело в заверено копие,че същото
е подписано от съпругата на кредитополучателя Г.И.П. - В.Н.П., като е отразено,
че тя е упълномощена съгласно пълномощно с изх.№705 от 25.03.2011г. на
завеждащия КС-Б.,Посолство на Република България в Б..Банката-ищец е
представила пред първостепенния съд заверено копие от това пълномощно,но с протоколно
определение от 27.06.2017 г. същият съд е изключил този документ от
доказателствата по делото на основание чл.183,изр. последно от ГПК.В тази
връзка и както е прието в отменителното решение на ВКС,постановено по
т.д.№2550/2018 г. по описа на същия съд,с оглед изключването на даденото от
кредитополучателя пълномощно от доказателствата по делото,следва да се
приеме,че допълнителното споразумение от 25.03.2011 г. е подписано за
кредитополучателя от лице без представителна власт и при липса на доказателства
за потвърждаване съгласно чл.42,ал.2 от ЗЗД на тези действия,допълнителното
споразумение не обвързва ответника-кредитополучател.Следователно,постигнатите с
това споразумение уговорки нямат действие в отношенията между страните по
процесния договор за банков кредит.При това положение и както е указано в
горното решение на ВКС,при извършване на преценката за основателността на
предявените искове,следва да бъдат съобразени действителните
уговорки,постигнати между страните с процесния договор за ипотечен кредит и с
първото допълнително споразумение към този договор,сключено на 14.12.2009 г.И в
тази връзка Върховният касационен съд е указал на настоящата инстанция,че при
новото разглеждане на делото следва да бъде извършена преценка за
действителността на договореното с допълнителното споразумение от 14.12.2009 г.
капитализиране на лихвата.По този въпрос въззивният съд в настоящия съдебен
състав приема следното:
Както
по-горе се отрази,с допълнителното споразумение от 14.12.2009 г. е договорен
гратисен период чрез капитализиране на част от дължимата месечна лихва и
гратисен период за главницата.Съгласно т.1.1 и т.1.2. от споразумението,в
гративния период кредитополучателят заплаща част от месечната лихва до
определен размер,а непогасената част от начислената лихва се капитализира към
остатъка от главницата на кредита на първия работен ден,следващ последната
падежна дата от гратисния период по т.1.При предсрочна изискуемост в т.1.4. е
уговорено отпадане на капитализирането и капитализираните суми се считат отново
за дължима лихва.С решение №66 от 29.07.2019 г. по т.д.№1504/2018 г. на ВКС,ТК,II т.о. е прието,че уговорката в
допълнителни споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на
редовната главница на просрочени задължения за лихви,върху които се начислява
възнаградителни лихва,представлява анатоцизъм по смисъла на чл.10,ал.3 от ЗЗД,който е допустим само при уговорка между търговци на основание чл.294,ал.1
от ТЗ.Преструктурирането по чл.13 от Наредба №9 от 03.04.2008 г. за оценка и
класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични
провизии за кредитен риск /обн. в ДВ,бр.13 от 11.04.2008 г. и отм. ДВ,бр.40 от
13.05.2014 г./ не представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за
олихвяване на изтекли лихви по чл.10,ал.3 от ЗЗД.Според цитираното решение на
ВКС,ключово за преструктуриране по смисъла на чл.13 от цитираната
разпоредба,която е приложима към процесното споразумение от 14.12.2009 г./ е
даването на отстъпки от банките към длъжника в хипотеза на невъзможност да се
плати в срок пълния размер на дълга,вследствие на влошено финансово състояние.В
ал.2 на чл.13 от Наредбата акцентът също е върху това,че преструктурирането се
изразява в даване на финансови отстъпки от банката,като е налице примерно
изброяване.От разпоредбата е видно,че отстъпката към длъжника намира израз в
намаляване на дълга-главница и/или лихви,а не в увеличаване на същия,в замяна
на кредита с друг кредит при по-изгодни за длъжника условия.В Наредбата не се
съдържа правило за начисляване на лихви върху лихви,поради което Наредба №9 от
03.04.2008 г. /отм./ не се явява наредба на БНБ по см. На чл.10,ал.3 от ЗЗД,установяваща възможност за олихвяване на изтекли лихви. Анатоцизмът не представлява финансова отстъпка, като целта на забраната
му е да се предотврати бързото нарастване на дълга. Идеята, заложена в чл.13 от
Наредбата, е с преструктурирането на дълга на длъжника, който има финансови
затруднения, да се направи възможно изпълнението на задълженията му, а не да се
утежни неговото състояние чрез олихвяване на изтекли лихви, каквото е налице
при увеличаване на главницата посредством прибавяне на просрочени задължения за
лихви, върху които от своя страна се начислява възнаградителна лихва.В случая с
описаната по-горе уговорка в т.1.2. от сключеното на 14.12.2009 г. допълнително
споразумение се стига именно до такъв резултат.Видно от приложения към
първоинстанционното дело погасителен план към договора за кредит от 18.06.2007
г.,месечната вноска е била 1348,62 лв.,а по последващия погасителен план към
допълнителното споразумение от 14.12.2009 г. /също приложен в заверено копие
към делото на ОС-Пазарджик/ месечната вноска /след изтичане на уговорения
гратисен период за издължаване на главницата/ е в размер на 1657,14 лв.Налице е
видимо нарастване на вноската в противоречие с изложеното по-горе и то като се
има предвид,че крайният срок за погасяване на кредита не е променен с
посоченото допълнително споразумение.
Предвид гореизложеното,въззивният съд счита за нищожна уговорката
в допълнителното споразумение от 14.12.2009 г.,с която се „преоформят“
дължимите изтекли лихви в главница към кредита.Тя е нищожна поради противоречие
с разпоредбата на чл.10,ал.3 от ЗЗД.А предвид нищожността на същата уговорка,се
налага извода,че дължимите от кредитополучателя суми за главница,
възнаградителни лихви и такси следва да бъдат определени по първоначалния
погасителен план към договора за кредит от 18.18.06.2007 г.В този контекст
въззивният съд при новото разглеждане на делото е поставил задача на
назначената от него съдебно-икономическа експертиза да отговори на въпроса дали
към датата 03.04.2015 г./датата на връчване на ответника на нотариална покана
от банката-ищец,съдържаща уведомление за предсрочна изискуемост на кредита/ са
налице неизплатени задължения на кредитополучателя съобразно уговорките по
процесния договор от 18.06.2009 г. и допълнителното споразумение от 14.12.2009
г.,но без да се взема предвид уговореното със споразумението капитализиране на
лихвата.Отговор на така поставения въпрос е даден в допълнителното заключение
на СИЕ-за,изготвено от вещото лице П.Т.,неоспорено от страните и кредитирано от
съда като обосновано,пълно,професионално и безпристрастно извършено.От същото
заключение става видно,че към датата 03.04.2015 г.,непогасените компоненти на
дълга по договора за ипотечен кредит от 18.06.2007 г.,без да се вземат предвид
уговорките в допълнителното споразумение от 14.12.2009 г. за капитализиране на
лихвата по кредита,са следните:главница в размер на 134 929,87 лв.;договорна
лихва в размер на 36 657,64 лв.;санкционна лихва в размер на 225,52 лв.;такса
управление и заемна такса в размер на 1 595,60 лв.Наред с това,както е
констатирано в същото заключение,последните извършени от кредитополучателя Г.П.
плащания за погасяване на кредитните му задължения по процесния договор за
ипотечен кредит,са от дати,както следва:от датата 11.11.2013 г.,когато е
платена сумата от 610 лв.;от датата 09.12.2013 г.,когато е платена сума в
размер на 1200 лв. и от 11.09.2014 г.,когато е била платена сумата от 28,48
лв.След последната дата от страна на кредитополучателя не са постъпвали
суми,обслужващи кредитните задължения по процесния договор,както е констатирало
вещото лице Т..
Съгласно т.20.2 от раздел VII
“Отговорност
и санкции“ от Общите условия на банката-ищец за предоставяне на жилищни и
ипотечни кредити,които са били действащи към момента на сключване на
допълнителното споразумение от 14.12.2009 г. и са приложени в заверено копие
към първоинстанционното дело,при допусната забава в плащанията на главници
и/или на лихва над 90 дни целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и
се отнася в просрочие,а до предявяване на молбата за събирането му по съдебен
ред остатъкът от кредита се олихвява с договорения лихвен процент,увеличен с
наказателна надбавка в размер на 10 процентни пункта.А съгласно т.21.1.1. от
същия раздел на Общите условия,кредиторът има право да превърне кредита в
предсрочно изискуем при всяко неплащане в срок на уговорените погашения по
лихва и/или главница.Банката-ищец поддържа твърдението,че поради непогасяване в
срок на месечните погасителни вноски и допусната забава в плащанията над 90
дни,на основание т.20.2 от раздел VII “Отговорност и санкции“ от Общите условия и във връзка с чл.60,ал.2
от Закона за кредитните институции,е упражнила правото си да превърне кредита в
предсрочно изискуем,като е уведомила за това ответника-кредитополучател с
нотариална покана чрез нотариус Г. К.,рег№*на Нотариалната камара,с район на
действие РС-гр.П.,която покана е била заведена в нотариалните регистри под акт
№10,том I,рег.№1056 от 25.03.2015 г. и е била връчена
лично на ответника Г.П. на датата 03.04.2015 г.От горните факти става ясно,че
от страна на ответника /настоящ жалбоподател/ е допуснато неизпълнение на паричните
му задължения,произтичащи от процесния договор за кредит,даващо от обективна
страна правото на банката да обяви целия кредит за предсрочно изискуем.Както
обаче е указано в т.18 от Тълкувателно решение №4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на
ВКС,в хипотезата на предявен иск по чл.422,ал.1 от ГПК /каквито са и процесните
искове/,настъпването на предсрочната изискуемост на банков кредит е обвързано
не само с упражнено право на банката да направи кредита за предсрочно изискуем
и от наличието на обективните обстоятелства за това,но още и от уведомяването
на длъжника за обявената от банката-кредитор предсрочна изискуемост,като самото
уведомяване следва да е извършено преди подаване на заявлението по чл.417 от ГПК.В случая ответникът чрез особения си представител адв.З.М. е възразил срещу
редовността на уведомяването му за обявената от банката-ищец предсрочна
изискуемост на кредита по процесния договор.В първоинстанционното решение е
прието за доказано,че изпратената от банката-ищец до кредитополучателя-ответник
по процесните искове нотариална покана,съдържаща уведомление за обявената от
банката предсрочна изискуемост на кредита,е връчена редовно на адресата на
датата 03.04.2015 г.,предхождаща датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК-23.04.2015 г. и образуването на заповедното производство,по което е
издадена заповедта за незабавно изпълнение,касаеща процесните парични суми.В
решение №171 от 02.04.2020 г.,постановено по т.д.№2550/2018 г. по описа на
ВКС,също е прието,че с нотариалната покана от 25.03.2015 г. „Б.“ЕАД е уведомила
кредитополучателя,че поради забава в погасяване на задълженията му по сключения
договор за ипотечен кредит обявява кредита за предсрочно изискуем и същата
покана е връчена редовно на ответника на датата 03.04.2015 г. чрез неговия син-И.Г.П.,явяващ
се фактическия получател на поканата.Настоящият състав споделя изложените
изводи на първоинстанционния и касационния съд за редовното връчване на
длъжника на адресираната до него нотариална покана,съдържаща изявление на
банката-ищец за предсрочна изискуемост на кредита.С оглед на това се налага
извода,че длъжникът по процесния договор за банков кредит е уведомен надлежно
за обявената от банката предсрочна изискуемост на кредита и тъй като това е
станало преди подаване на заявлението по чл.417 от ГПК,то същата изискуемост
следва да бъде приета за настъпила.
Въз основа на гореизложената фактическа обстановка и правни
съображения,въззивният съд приема крайния извод,че предявените установителни
искове по чл.422,ал.1 във вр. с чл.415,ал.1 от ГПК са доказани по своето
основание.Установи се,а и изначално не е било спорно между страните,сключването
на процесния договор за ипотечен кредит между банката-ищец и ответника,както и
на допълнителното споразумение от 14.12.2009 г.,което е действително изключая
съдържащата се в него клауза,с която е уговорена капитализация на
лихви.Установи се усвояването от ответника на отпуснатия му от банката-ищец
банков кредит,наличието на забава в плащането от ответника на паричните му
задължения по договора,наличието на обективните предпоставки за обявяване на
кредита за предсрочно изискуем от банката-ищец,упражняването на това право от
банката и уведомяването на длъжника за предсрочната изискуемост преди подаване
на заявлението по чл.417 от ГПК.
Що се касае до дължимите размери на заявените от ищеца парични
вземания,произтичащи от процесния договор за ипотечен кредит,то в това
отношение въззивният съд приема следното:
Установителната претенция за неплатена главница е доказана до
размера от 134 927,87 лв.,който размер е констатиран като дължим в
допълнителното заключение на вещото лице П. Т.,без да се вземат предвид
уговорките в допълнителното споразумение от 14.12.2009 г. за капитализиране на
лихвата по кредита.А изводът на съда,че тези уговорки не подлежат на
съобразяване поради нищожността им бе изложен и мотивиран по-горе в настоящото
решение.Посочената сума,както следва от експертното заключение,е дължимата
главница към датата 03.04.2015 г.,когато на кредитополучателя е връчена поканата-уведомление
за предсрочната изискуемост на кредита,но същата в този й размер съставлява
дължима главница по процесния договор и към датата на подаване на заявлението
по чл.417 от ГПК,тъй като няма данни след връчване на нотариалната покана
длъжникът да е извършвал каквито и да е погасявания на парични задължения по
процесния договор.Ето защо въззивният съд намира за доказан иска за главницата
до размера от 134 927,87 лв.С обжалваната част на първоинстанционното решение
този иск е уважен в по-голям размер,а именно-до размера от 149 134,14 лв.,но
предвид приетото в настоящото решение,се налага извода,че решението на
първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено в частта,с която
установителния иск за главницата по процесния договор е уважен до размера от 134
927,87 лв.,а за разликата над този размер до размера от 149 134,14 лв. същото
решение следва да бъде отменено като неправилно и вместо това за тази разлика
иска следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Относно заявената установителна претенция за договорна лихва се
доказва от коментираното по-горе допълнително заключение на в.л.Т.,че към
датата 03.04.2015 г.,а и към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК,дължимият размер на същата лихва,дори и при несъобразяване на уговореното
със споразумението от 14.12.2009 г. капитализиране на лихви,е в по-голям размер
от претендирания такъв.С оглед на това,първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено в обжалваната част,с която претенцията за договорна лихва е
уважена в размер на сумата от 31 373,99 лв.
Относно претенцията за санкционираща лихва се установява от
горното допълнително споразумение,че тази лихва за исковия период от 07.04.2015
г. до 22.04.2015 г. е в дължим размер от 11,79 лв.,без да се вземат предвид
уговорките в допълнителното споразумение от 14.12.2009 г. за капитализиране на
лихвата по кредита.С първоинстанционното решение същата претенция е уважена до
размера от 704,31 лв.,но предвид установеното в настоящото производство ще
следва същото решение да бъде отменено като неправилно в частта,с която
претенцията за санкционираща лихва е уважена над сумата от 11,79 лв. до
признатия за дължим размер от 704,31 лв.,като вместо това за тази разлика
претенцията следва да бъде отхвърлена като неоснователна.
Относно претенцията за заемни такси в размер на 1377,90
лв.,уважена изцяло с обжалваното първоинстанционно решение,се установява от
допълнителното заключение на в.л.Т.,че дължимия общ размер на тези такси е дори
по.голям от претендирания,поради което първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено изцяло в обжалваната част,с която е призната за установена
дължимостта на заемните такси в посочения размер от ответника на банката-ищец.
Първоинстанционното решение следва да се потвърди и в обжалваната
част,с която е призната за установена дължимостта на законната лихва върху
уважените претенции,считано от 23.04.2015 г. /датата на подаване на заявлението
по чл.417 ГПК пред районния съд/ до окончателното погасяване на
задължението.Дължимостта на тази лихва,считано от посочената дата,е следствие
от основателността на коментираните
по-горе претенции в съответно уважения им размер.
По разноските:
Съобразно изхода от спора при настоящото разглеждане на въззивната
жалба,сочещ на частичната основателност на същата,първоинстанционното решение
следва да бъде отменено и в частта за
разноските,с която ответникът е осъден да заплита на банката-ищец разноски за
заповедното производство над размера от 6469,60 лв. до присъдения размер от
6920,60 лв.,както и съдебни разноски за първоинстанционното исково производство
над сумата от 9424,60 лв. до присъдения размер от 10 081,59 лв.
Разноски за въззивното производство не са претендирани от
въззиваемата страна-“Б.“ЕАД,а за жалбоподателя Г.П. няма данни да е извършил
разноски за същото производство.
Съобразно изхода на делото при настоящото му разглеждане и
съгласно т.7 от Тълкувателно решение №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС,в
тежест на въззиваемата банка следва да се възложат дължимите разноски за
държавна такса в размер на 297,98 лв.,определена съобразно на уважената част от
въззивната жалба /т.е. събразно размера на исковите претенции,за които
първоинстанционното решение се отменя и се отхвърлят същите претенции/.
Мотивиран от горното съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №94 от 02.10.2017 г.,постановено по т.д.№75/2016 г. по описа на
Окръжен съд-Пазарджик,в обжалваната част,с която по предявените от „Б.“ ЕАД,
ЕИК ***против Г.И.П., с ЕГН ********** установителни искове по чл.422,ал.1 във
вр. с чл.415,ал.1 от ГПК установителни искове е признато за установено,че
ответникът Г.И.П., с ЕГН ********** дължи на ищеца „Б.“ ЕАД, ЕИК ***главница
до размер на сумата от 134 927,60 лв., договорна лихва за периода 23.05.2013г.
- 22.04.2015г. в размер на 31 373,99 лева, санкционираща лихва за периода
07.04.2015г. - 22.04.2015г. до размер на сумата от 11,79 лв. и заемни такси в
размер на 1 377.90 лева, ведно със законната лихва, считано от 23.04.2015г. до
окончателното погасяване на задължението, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК
№74/24.04.2015г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. №361/2015г. по описа на
Пещерския районен съд.
ОТМЕНЯ решение №94 от 02.10.2017 г.,постановено по т.д.№75/2016 г. по описа на
Окръжен съд-Пазарджик,в обжалваната част,с която е признато за установено,че
ответникът Г.И.П., с ЕГН ********** дължи на ищеца „Б.“ ЕАД, ЕИК ***главница
над сумата от 134 927,60 лв. до признатия за дължим размер от 149 134,14
лв.,както и в частта,с която е признато за установено,че ответникът дължи на
банката-ищец санкционираща лихва над размера от 11,79 лв. до признатия за
дължим размер от 704,31 лв.,като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователни предявените от „Б.“
ЕАД, ЕИК ***против Г.И.П., с ЕГН ********** искове по чл.422,ал.1 във вр. с
чл.415,ал.1 от ГПК за установяване дължимостта на главница над сумата от 134
927,60 лв. до претендирания размер от 149 134,14 лв. и за установяване
дължимостта на санкционираща лихва над сумата от 11,79 лв. до сумата от 704,31
лв.
ОТМЕНЯ решение №94 от 02.10.2017 г.,постановено по
т.д.№75/2016 г. по описа на Окръжен съд-Пазарджик,и в частта за разноските,с
която ответникът Г.И.П., с ЕГН **********
е осъден да заплати на ищеца „Б.“ ЕАД-гр.С.,с ЕИК ***разноски за заповедното
производство над размера от 6469,60 лв. до присъдения размер от 6920,60
лв.,както и съдебни разноски за първоинстанционното исково производство над
сумата от 9424,60 лв. до присъдения размер от 10 081,59 лв.
ОСЪЖДА
„Б.“ ЕАД,с ЕИК ***,със седалище и адрес на управление ***,да заплати по сметка
на Пловдивския апелативен съд сумата от 297,98 лв. /двеста деветдесет и седем
лева и деветдесет и осем стотинки/ държавна такса за въззивната жалба.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ:1/
2/