№ 3224
гр. ******, 26.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 56 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:НЕДЕЛИНА Д. СИМОВА М.
при участието на секретаря ПЕТЯ Н. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от НЕДЕЛИНА Д. СИМОВА М. Гражданско дело
№ 20241110128583 по описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба на В. С. Р. срещу Г. Д. И. Н.“ към
М.П., с която са предявени обективно кумулативно съединени установителен иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 212, ал. 5, т. 2, предл. второ
ЗМВР(1997 г. отм.) във връзка с чл. 212, ал. 5, т. 2, предл. второ ЗМВР(2006 г. отм.), и
осъдителен иск с правно основание чл. 229, ал. 4 ЗМВР (1997 г. отм.) във връзка с чл.
212, ал. 4 ЗМВР (2006 г. отм.).
Ищецът твърди, че на 20.01.2003 г. постъпил на служба в поделението на Г. Д.
И. Н. в Затвор - гр. ***** дол на длъжност „надзирател”, като считано от месец
септември 2014 г. бил преназначен в поделението на ГД „ИН“ – ОС „ИН“ - гр. ******.
На 02.10.2023 г. служебното му правоотношение било прекратено по негово собствено
желание. Поддържа, че правото на допълнителен отпуск като компенсация за положен
извънреден труд над 50 часа на отчетно тримесечие е било регламентирано в ЗМВР от
1997 г. (отм.) и ЗМВР от 2006 г.(отм.), като последният закон е отменен със ЗМВР от
2014 г. (обн. на 27.06.2014 г. в сила от 01.07.2014 г.). Излага твърдения, че през
времетраене на служебното му правоотношение изпълнявал служебните си
задължения на 8, 12 и 24-часови смени, които се изпълнявали по предварително
утвърден от началника на Затвора - гр. ***** дол месечен график, като работното
време се изчислявало сумарно за отчетен период, който в исковия период бил
тримесечен. Поддържа, че съгласно разпоредбите на ЗМВР в периода от 01.01.2003 г.
до 30.06.2014 г. положеният извънреден е трябвало бъде компенсиран с допълнително
възнаграждение за извършения труд за часовете до 50 часа на отчетен период и
допълнителен платен отпуск за извънреден труд над 50 часа на тримесечие. Ищецът
1
твърди, че през този период работодателят не изчислявал правилно изработените от
него часове и по този начин извънредният му труд не е бил отчитан и компенсиран.
Също така ответникът не отчитал времето за инструктаж, приемане, сдаване,
освобождаване и развод от дежурство, които безспорно съставлявали действия при
изпълнение на служебните му задължения по смисъла на § 1, т. 6 от ДР на ЗМВР. През
процесния период не били отчетени към работното му време и извършените от него
претърсвания и обиски. Ищецът поддържа, че нормативното признаването на времето
за хранене и отдих като част от работното време, в случаите, когато поради
непрекъсваемостта на самия процес не могат да бъдат ползвани почивки, се
осъществява за служители на ГД "ИН" едва в края на исковия период - през месец
март 2014 г., с измененията на ППЗИНЗС от 07.03.2014 г. в сила от 20.03.2014 г.
Поддържа, че следва да се прилагат общите правила в КТ и ЗДСл, както и Директива
2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04.11.2003 г. относно някои
аспекти на организация на работното време. Излага доводи, че съгласно чл. 155, ал. 3
КТ времето за хранене се включва в работното време при непрекъсваем работен
процес. Поддържа, че неактивната част от дежурствата /време за спане, почивка,
храна, физиологични нужди/ също представлява работно време, ако работникът или
служителят присъства физически на място, определено от работодателя. Твърди, че
задълженията по приемането и предаването на поста били осъществявани от него
извън нормативно опредЕ.та продължителност на работната смяна, но не били
отчитани като работно време. Ето защо счита, че за всяко отчетно тримесечие в
периода от 20.01.2003 г. - 31.06.2014 г. е полагал по минимум 74 часа извънреден труд
над нормата за тримесечие, като за 24-те часа над 50-те часа на тримесечие, съответно
за 48-те часа за отчетните първо и второ тримесечие за 2014 г. следва да му бъде
предоставен за ползване допълнителен платен отпуск в размер на по 3 дни, съответно
на 6 дни допълнителен отпуск като компенсация за положения извънреден труд над 50
часа на тримесечие, които не са му били предоставени за ползване от работодателя.
Предвид изложеното, моли съда да признае за установено по отношение на ГД „ИН“,
че ищецът има право на допълнителен отпуск в размер на 3 дни за 2003 г.за положен
извънреден труд по 24 часа над 50-те часа.; в размер на 4 дни за 2004 г.; в размер на 7
дни за 2005 г.; в размер на 11 дни за 2006 г.; в размер на 5 дни за 2007 г.; в размер на 6
дни за 2008 г.; в размер на 12 дни за 2009 г.; в размер на 6 дни за 2010 г.; в размер на 7
дни за 2011 г.; в размер на 6 дни за 2012 г.; в размер на 5 дни за 2013 г. и допълнителен
отпуск в размер на 3 дни за 2014 г., общо 75 дни за исковия период, както и да осъди
ответника да му заплати сумата от 2887,93 лева /след допуснато изменение на размера
на иска чрез неговото намаляване/, представляваща обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата
молба в съда – 17.05.2024 г. до окончателното изплащане на вземането. Претендира
разноски.
2
Ответникът Г. Д. И. Н.“ е подал писмен отговор в рамките на законоустановения
срок за това. Излага доводи, че предявените искове са недопустими поради изтекла
погасителна давност.
Съдът, като обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по
делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Видно от Заповед № 167-2/16.01.2003 г. на главния директор на Г. Д. И. Н.“
(л.60) ищецът В. С. Р. е назначен на длъжност „надзирател“ в затвора в гр. ***** дол.
Съгласно Акт за встъпване в длъжност (л.60, стр. втора), ищецът е встъпил в длъжност
като надзирател в Затвора в гр. ***** дол на 20.01.2003 г.
Видно от представения на лист 48 по делото изпълнителен лист от 31.10.2013 г.,
издаден по гр.д. № 1897/2012 г. на Районен съд – гр. ********, с Решение №
182/13.03.2013 г. Г. Д. И. Н.“ е осъдена да заплати на В. С. Р. сумата от 2883,64 лева,
представляваща общ сбор от допълнителни възнаграждения за извънреден труд,
положен в периода 01.07.2009 г. – 30.06.2012 г., ведно със законната лихва върху
сумата за периода от датата на завеждане на исковата молба до окончателното
плащане, и сумата от 140 лева, представляваща общ сбор на обезщетение за забава в
изплащането на допълнителните възнаграждения за периоди на забава от края на всеки
тримесечен период до датата на завеждане на исковата молба - 16.07.2012 г.
Съгласно т. II от Спогодба от 02.12.2015 г., сключена между ищеца В. С. Р. и
Затвора в гр. ***** Дол II категория (л.44-45), страните по нея са постигнали съгласие
положеният от ищеца извънреден труд за периода 01.07.2012 г. – 31.03.2014 г. в размер
на 133 часа да бъде компенсиран по следния начин: 30 часа извънреден труд – с
допълнителен платен отпуск в размер на 04 дни, а 103 часа извънреден труд – с
възнаграждение за извънреден труд в размер на 540,94 лева. Съгласно т. III от
спогодбата страните се съгласяват, че с изпълнение на поетите задължения за плащане
от страна на работодателя всички отношения между страните по повод на тази
претенция са уредени изцяло.
Съгласно Удостоверение (за класиране и пенсия), представено на лист 5 по
делото, със Заповед № Л-****/15.09.2023 г., считано от 02.10.2023 г. е прекратено
служебното правоотношение между В. С. Р. и Областна служба „Изпълнение на
наказанията“ – ****** към Г. Д. И. Н.“.
Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза (л.62-70), изготвено
на база представените по делото писмени доказателства и извършена проверка в
счетоводството на ответника, което съдът кредитира, за периода 20.01.2003 г. -
31.12.2011 г. ищецът е положил 83 бр. 8-часови дежурства, 674 бр. 24-часови
3
дежурства, 99 часа конвойна и охранителна дейност. Ползвал е 301 дни платен
годишен отпуск и 8 дни отпуск поради временна неработоспособност. Вещото лице
посочва, че за периода 20.01.2003 г. - 31.12.2011 г дължимата допълнителна отпуска на
ищеца за положен труд над нормативно установеното работно време за действително
отработените часове над нормативно установените 50 часа на тримесечна база,
формират извънреден труд, който би трябвало да бъде компенсиран с допълнителен
платен отпуск в размер на 156 часа или 19,5 дни. Съгласно представената на експерта
спогодба от 02.12.2015 г. със същата страните се съгласяват, че ищецът е положил
извънреден труд в размер на 133 часа за периода 01.07.2012 г. до 31.03.2014 г., от които
103 часа за компенсиране с възнаграждение за извънреден труд в размер на 540,94 лева
и 30 часа за компенсиране с допълнителен отпуск в размер на 4 дни. Поради това,
вещото лице дава заключение,че ищецът има право за изследвания период на база на
Спогодбата от 02.12.2015 г на 23,5 дни допълнителен платен годишен отпуск за
компенсиране на извънреден труд над нормативно определените 50 часа на тримесечна
база. Дължимото обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск е
в размер на 2877,93 лева за 23,5 дни неизползван допълнителен платен годишен отпуск
за периода 20.01.2003 г до 31.12.2011 г и периода 01.07.2012 г до 31.03.2014 г.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна
страна следното:
Относно пасивната процесуална легитимация на ответника:
В своя становище по делото от 15.10.2024 г. (л.34-35) ответникът излага
твърдения и съображения, че не е пасивно процесуално легитимиран да отговаря по
предявените искове, тъй като в чл. 19а, ал. 2 ЗИН (отм.) е посочено, че Г. Д. И. Н.“ е
административно звено в М.П., а в чл. 19а, ал. 3 ЗИН (отм.) - че затворите са
териториални звена на ГД „ИН“. Същевременно, според чл. 12, ал. 2 ЗИНЗС (в сила от
01.06.2009 г.) ГДИН към министъра на правосъдието е с признато качество
„юридическо лице“, каквото не е притежавала при действието на отменения ЗИН.
Поради това, ответникът поддържа, че за периода 01.01.2003 г. – 01.06.2009 г. не е
легитимиран да отговаря по предявените искове.
Съдът намира възражението за неоснователно по следните съображения:
В настоящия случай ищецът претендира да бъде признато за установено, че има
право на допълнителен платен годишен отпуск за положени извънреден труд по
трудово правоотношение, което е прекратено на 02.10.2023 г., за положен извънреден
труд в периода 20.01.2003 г. – 30.06.2014 г., и осъждане на ответника да му заплати
обезщетение за неползвания платен годишен отпуск.
Поради това, че се претендират права, чиято изискуемост е възникнала след
02.10.2023 г., обстоятелството, че ГД „ИН“ се е обособила като самостоятелна
4
структура в рамките на М.П. с влизането в сила на ЗИНЗС, не води до липса на
пасивна процесуална легитимация на ответника. При липсата на данни
правоотношението между ищеца и Министерството на правосъдието да е било
прекратено към 01.06.2009 г., след което да е било сключено ново такова с ответната
дирекция, след обособяването й като самостоятелно юридическо лице и второстепенен
разпоредител с бюджетни кредити при М.П., считано от 01.06.2009 г., следва да се
приеме, че е налице правоприемство на работодателя по смисъла на чл. 123, ал. 1, т. 7
КТ, при което трудовите правоотношения със служителя на Г. Д. И. Н.не се
прекратяват, а се запазват, респективно правата и задълженията на работодателя -
прехвърлител са преминали към новия работодател, а именно ответникът по делото -
Г. Д. И. Н.
По иска с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 212, ал. 5,
т. 2 ЗМВР (1997 г. отм.) във вр. с чл. 212, ал. 5, т. 2 ЗМВР (2006 г. отм.) в тежест на
ищеца е да докаже: наличие на служебно правоотношение между него и ответника за
исковия период; че през исковия период е полагал труд на 8,12 или 24-часови смени;
обстоятелството, че за всяко тримесечие на исковия период е положил извънреден
труд над 50 часа.
Искът за установяване между страните правото на служителя на компенсация с
допълнителен платен годишен отпуск за отработено време, представляващо
извънреден труд, е допустим, тъй като всеки може да предяви установителен иск по
чл. 124, ал. 1 ГПК, за да установи съществуването или несъществуването на едно
правоотношение или на едно право, когато има правен интерес от това. Правото на
допълнителен отпуск за превишаване над 50 часа на нормативно установеното
работно време е непарично от държавните служители в МВР не може да бъде
предявено с друг иск, освен с установителен. (В този смисъл решение №
174/13.11.2020 г. на ВКС по гр.д. 4398/2019 г., III г.о.; решение № 10/21.04.2015 г. на
ВКС по гр. д. № 3814/2014 г., IV г. о.)
В настоящия случай правният интерес на ищеца от установяване между
страните, че В. Р. има право на допълнителен платен годишен отпуск произтича от
предявения осъдителен иск за заплащане на обезщетение за неползван платен годишен
отпуск.
Въз основа на ангажираните по делото доказателства съдът намира, че
предявеният установителен иск е частично основателен.
Съгласно чл. 212, ал. 3 ЗМВР (1997 г. отм.) работното време на държавните
служители се изчислява в работни дни - подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-
часови смени - сумирано за тримесечен период.
Съгласно чл. 212, ал. 5, т. 2 от ЗМВР (1997 г. отм.) работата над редовното
5
работно време на държавните служители в МВР се компенсира с възнаграждение за
извънреден труд за отработени до 50 часа на отчетен период и с допълнителен отпуск
за отработеното време над 50 часа – за държавните служители по ал. 3.
Съгласно чл. 211, ал. 3 от ЗМВР (2006 отм.) работното време на държавните
служители се изчислява в работни дни - подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-
часови смени - сумирано за тримесечен период.
Съгласно чл. 211, ал. 5, т. 2 от ЗМВР (2006 г. отм.) работата извън работно време
на държавните служители в МВР се компенсира с възнаграждение за извънреден труд
за отработени до 50 часа на отчетен период и с допълнителен отпуск за отработеното
време над 50 часа – за служителите по ал. 3.
Според трайно установената съдебна практика правото на допълнителен отпуск
е по своето естество компенсация за положен от съответния държавен служител
извънреден труд. Това следва от законодателната уредба, създадена със ЗИДЗМВР от
1997 г./ДВ бр.17 от 21.02.2003 г./, в сила от 25.02.2003 г., която урежда последиците от
полагането на труд от държавните служители в МВР, работещи на смени, превишаващ
нормативно установеното работно време след сумираното му изчисляване на
тримесечие. Положеният от такива служители труд, надвишаващ нормативно
установеното работно време, се компенсира при условията на чл. 212 ал. 5, т. 2 ЗМВР
1997 г./отм./, съответно чл. 211, ал. 5, т. 2 от ЗМВР от 2006 г./отм./: до 50 часа на
отчетен период се заплаща възнаграждение за извънреден труд, а разликата над 50
часа – допълнителен отпуск. Превишението над 50 часа има същия характер като
превишението до 50 часа – извънреден труд. И двете вземания на държавния служител
имат компенсаторен характер по отношение на положен от него извънреден труд. (в
този смисъл решение № 174/13.11.2020 г. на ВКС по гр.д. № 4893/2019 г., III г.о.;
решение по гр.д.№ 3814/2014 г., ІV ГО на ВКС).
От събраните по делото писмени доказателства и изслушаното експертно
заключение безспорно се установи, че в периода 20.01.2003 г. – 30.06.2014 г. ищецът е
заемал длъжността „надзирател“ в Затвора в гр. ***** дол по силата на служебно
правоотношение, като работата му е била организирана на 8-часови и 24-часови смени,
както и че служебното му правоотношение е прекратено, считано от 02.10.2003 г.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, неоспорено от страните,
се установи, че за периода 20.01.2003 г. – 30.06.2014 г. ищецът е положил извънреден
труд, който следва да бъде компенсиран с допълнителен платен отпуск в размер на 156
часа или 19,5 дни, като предвид сключената спогодба от 02.12.2015 г., на ищецът се
полагат още 4 дни платен годишен отпуск, които той не е използвал. Поради това,
ищецът има право на 23,5 дни допълнителен платен годишен отпуск за компенсиране
на извънреден труд над нормативно определените 50 часа на тримесечна база.
Поради изложеното, предявеният установителен иск е частично основателен,
6
като следва да се признае за установено, че ищецът има право на 23,5 дни
допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд, а за разликата над
23,5 дни до пълния претендиран размер от 75 дни установителният иск следва да бъде
отхвърлен.
По иска с правна квалификация чл. 229, ал. 4 ЗМВР (1997 г. отм.) във връзка с
чл. 212, ал. 4 ЗМВР (2006 г. отм.) в тежест на ищеца е да докаже, че служебното му
правоотношение с ответника е прекратено и наличието на неизползван допълнителен
платен годишен отпуск.
Съгласно чл. 229, ал. 4 ЗМВР (1997 г. отм.) при освобождаването от служба
неизползваният платен годишен отпуск се компенсира с парично обезщетение.
Съгласно чл. 212, ал. 4 ЗМВР (2006 г. отм.) при освобождаването от служба
неизползваният платен годишен отпуск се компенсира с парично обезщетение.
От представеното удостоверение (л.5) се установява, че служебното
правоотношение на ответника е било прекратено, считано от 02.10.2023 г., и предвид
основателността на установителния иск, предявения осъдителен иск се явява доказан
по основание за заплащане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск в
размер на 23,5 дни.
По възражението за изтекла погасителна давност:
По своето естество погасителната давност представлява изтичането на
установен в закона период от време, през който, ако носителят на правото не го
упражни, то се погасява. Същата представлява санкция за носителя на правото, който
бездейства и не го упражнява, поради което не може да бъде прилагана, когато то не
може да бъде упражнено поради законови пречки за това. Съгласно трайно
установената съдебна практика държавният служител, който изпълнява длъжността
„надзирател“ в затвор не може да упражни правото на отпуск с едностранно
волеизявление, поради характера на изпълняваната длъжност (в ЗМВР не съществува
такава възможност), нито може да конвертира правото на отпуск във вземане за
парично обезщетение през време на службата (чл. 229, ал. 1, т. 9, предишна т. 8 от
ЗМВР 1997 г. (отм.) и чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР 2006 г. (отм.)). При това положение
правото на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд по чл.
212, ал. 1, т. 3 ЗМВР 2006 г. (отм.) не е погасено по давност, защото давността не е
започнала да тече, поради невъзможност да се упражни правото, която невъзможност
произтича от законово задължение за бездействие. (В този смисъл е практиката на
ВКС - решение № 197/07.10.2019 г. по гр. д. № 786/2019 г., IV г. о., решение №
7
174/13.11.2020 г. по гр. д. № 4893/2019 г., III г. о., и решение № 243/05.10.2016 г. по гр.
д. № 1513/2016 г., IV г. о., решение № 50177 от 11.10.2022 г. на ВКС по гр. д. №
640/2019 г., III г. о., ГК).
Предвид изложеното, тригодишната погасителната давност по чл. 111, б. „а“ ЗЗД
за вземането за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск е започнала на
тече на 02.10.2023 г. и към датата на подаване на исковата молба в съда – 17.05.2024 г.
не е изтекла.
Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза дължимото
обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск е в размер на
2877,93 лева за 23,5 дни неизползван допълнителен платен годишен отпуск за периода
20.01.2003 г до 31.12.2011 г. и периода 01.07.2012 г до 31.03.2014 г.
Поради това, предявеният осъдителен иск следва да бъде уважен в пълен
размер.
По разноските:
С оглед на изхода на спора, право на разноски има ищецът, който доказва такива
за платено адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева (ДПЗС на лист 26).
Ответникът своевременно е направил възражение за прекомерност на претендираното
възнаграждение, което съдът намира за основателно. Съобразно действителната
правна и фактическа сложност на делото, адвокатското възнаграждение следва да бъде
намалено до 600 лева, които на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищеца.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по
сметка на СРС дължимата държавна такса по двата уважени иска, както и заплатен от
бюджета на съда депозит за изготвяне на съдебно-счетоводна експертиза в размер на
500 лева. Дължимата държавна такса по иска с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК
във вр. с чл. 212, ал. 5, т. 2 ЗМВР (1997 г. отм.) във вр. с чл. 212, ал. 5, т. 2 ЗМВР (2006
г. отм.) е в размер на 40 лева /с оглед частичното отхвърляне на иска/, а по иска с
правно основание чл. чл. 229, ал. 4 ЗМВР (1997 г. отм.) във връзка с чл. 212, ал. 4
ЗМВР (2006 г. отм.) държавната такса е в размер на 115,52 лева, или общо по двата
иска се дължи държавна такса в размер на 155,52 лева. Предвид изложеното
ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на съда сумата от 655,52 лева
разноски в производството.
По изложените съображения Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от В. С. Р., ЕГН: **********
срещу Г. Д. И. Н.“ иск с основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 212, ал. 5, т. 2 ЗМВР
(1997 г. отм.) във вр. с чл. 212, ал. 5, т. 2 ЗМВР (2006 г. отм.), че В. С. Р., ЕГН:
**********, има право на допълнителен платен годишен отпуск за положен
извънреден труд на длъжността „надзирател“ в Затвора в гр. ***** дол за периода
8
20.01.2003 г. – 31.12.2011 г. и 01.07.2012 г. – 31.03.2014 г., в размер на 23,5 дни
(двадесет и три дни и половина), като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 23,5 дни до
пълния претендиран размер от 75 дни.
ОСЪЖДА на основание чл. 229, ал. 4 ЗМВР (1997 г. отм.) във връзка с чл. 212,
ал. 4 ЗМВР (2006 г. отм.) Г. Д. И. Н.“ да заплати на В. С. Р., ЕГН: ********** сумата от
2877,93 лева (две хиляди осемстотин седемдесет и седем лева и деветдесет и три
стотинки), представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, ведно
със законната лихва, считано от подаване на исковата молба в съда – 17.05.2024 г. до
окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Г. Д. И. Н.“ да заплати на В. С. Р.,
ЕГН: ********** сумата от 600 лева (шестотин лева) разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК Г. Д. И. Н.“ да заплати по сметка на
СРС държавна такса и възнаграждение за изготвяне на експертиза в размер на 655,52
лева (шестотин петдесет и пет лева и петдесет и две стотинки).
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от обявяването му.
Препис от решението да се изпрати на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9