РЕШЕНИЕ
№ 6509
гр. София, 27.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело №
20231100513945 по описа за 2023 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следв ГПК.
С решение № 14507 от 29.08.2023 г. по гр.д.№ 57147 по описа за 2021 г.
на СРС, 155-ти състав се: ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените
искови претенции от "И.ф." ЕООД, против Л.С.В., че Л.С.В. дължи на "И.ф."
ЕООД, сумата от 916, 67 лв. /деветстотин и шестнадесет лева и шестдесет и
седем стотинки/, представляваща главница, дължима по договор за кредит №
277787 от 20.12.2019 г., сумата от 57, 03 лв. /петдесет и седем лева и три
стотинки/ договорна лихва за периода от 17.07.2020 г. до 14.12.2020 г., сумата
от 19, 35 лв. /деветнадесет лева и тридесет и пет стотинки/ - лихва за забава
за периода от 15.12.2020 г. до 28.02.2021 г., законната лихва върху
главницата, считано от 13.04.2021 г. до окончателното изплащане на сумата,
като ОТХВЪРЛЯ исковата претенция за договорна лихва за сумата над 57, 03
лв. до първоначално претендирания размер от 181, 50 лв. /сто осемдесет и
един лева петдесет стотинки/ и за периода от 19.01.2020 г. до 16.07.2020 г.,
1
както и за лихва за забава за сумата над 19, 35 лв. до първоначално
претендирания размер от 19, 61 лв. /деветнадесет лева и шестдесет и една
стотинки/ и за датата 14.12.2020 г.
Постъпила е въззивна жалба от ответника пред СРС- Л. С. В., в която
се излагат доводи за неправилност на така постановеното решение, в частта,
в която в полза на ищеца по реда на чл.422, ал. 1 ГПК са признати вземания.
Намира, че при постановяване на решението са допуснати нарушения на
материалния и процесуален закон. Счита, че СРС не се бил произнесъл
правилно по въпроса за размера на ГПР макар правилно да бил приел, че
клаузата за неустойка е нищожна. Неправилно бил приел, че лихвен процент в
размер на 40,15 % по договора за кредит не влече след себе си
недействителност на целия договор. Счита, че СРС е смесил законовите
разпоредби относно ГПР и ГЛП. Ако се приемело, че договора е изцяло
недействителен, то ищецът следвало да предяви претенциите си на
извъндоговорно основание, каквото в случая не било заявено. Според
въззивницата от страна на кредитора не било изпълнено изискването на чл.11,
ал.1,т.11 ЗПК вр. с чл.22 ЗПК и затова целият договор за заем бил
недействителен. Изводът на СРС в обратния смисъл бил неправилен.
Същевременно се сочи, че СРС изобщо не бил коментирал този въпрос.
Договорът не отговарял на изискванията на чл.11, ал.1,т.10 ЗПК, както и на
чл.10, ал.1 ЗПК вр. с чл.19, ал.1 ЗПК, тъй като не ставало ясно какви
компонентни са включени в посочения в договора ГПР. Счита, че ако СРС бил
включил като компонент на ГПР неустойката, която приел, че е нищожна, то
размерът му нямало да бъде този в договора – 48,3 %, а по –висок от 50 % и
така щял да надхвърли допустимите по чл.19, ал.4 ЗПК, размери. По
отношение на ГЛП сочи, че има качеството на потребител и затова
уговарянето на законна лихва в три пъти по-висок размер е в противоречие с
добрите нрави. Тъй като клаузата за възнаградителна лихва не можела да се
замести със законната такава, то това също водело до недействителност на
целия договор. Освен това в договора не бил посочен лихвеният процент за
целия срок на договора, а само такъв при отказ от договора, който бил посочен
на ден. Счита, че по този начин се заобикаля чл.11, ал.1,т.9 ЗПК. В случая не
ставало ясно и по какъв начин ГЛП се съотнася към ГПР. Действително, в
настоящата хипотеза при уважаване на възраженията на
ответницата/въззивник приложение намирало правилото на чл.23 ЗПК, т.е.
2
дължала се само чистата стойност, но това било приложимо само при
предявен иск за неоснователно обогатяване, какъвто в настоящето
производство не бил заявен. Освен това, щом бъде признат договора за
недействителен, то възнаградителна лихва в размер на 57, 03 лв., както и
мораторна лихва в размер на 19,35 лв., на основание чл.23 ЗПК не следвало да
се дължат. Но според въззивницата не се дължала и главницата в размер на
916, 67 лв. Следвало да се вземе предвид и, че съгласно заключението на
вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза при съобразяване на
стореното плащане, била дължима главница в размер на 712,84 лв.
Иска се отмяна на първоинстанционното решение, както и
постановяване на друго, с което така предявените искове по реда на чл.422
ГПК да бъдат приети за неоснователни и недоказани. Претендира се
разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца в
производството пред СРС- „И.ф.“ ЕООД. Излагат се доводи за правилност и
обоснованост на така постановеното решение в обжалваната му част. Счита,
че не са допуснати сочените от въззивника нарушения на материалния и
процесуален закон. Сочи, че от страна на въззивницата не се оспорвало
сключването на договора, както и получаването на предоставената по него,
сума. Правилно СРС бил приел, че неустойката не следва да бъде включвана в
размера на ГПР. Това било така, защото тя не представлявала сигурно
задължение и не представлявала задължително условие за сключването на
договора. Същата зависела от неправомерното поведение на заемополучателя.
Сочи, че въззивницата не ангажирала доказателства, че неустойката е нещо
друго. Въззивницата била получила преддоговорна информация относно
неустойката. Размерът й бил съобразен със средното трудово възнаграждение
в страната, обявено на сайта на НСИ. Можело въззивницата да ангажира
поръчител или да избере да не сключва договора. Следвало да се вземе
предвид, че се касае до бърз кредит, както и, че същият бил сключен
дистанционно. В случая неустойката имала характер на обезпечение. Тъй като
в страната имало множество финансови институции, с които въззивницата
могла да сключи договор, то не било налице монопол върху дейността. Но тя
избрала ищцовото дружество. Затова и не се прехвърлял риска върху
въззивницата. От това следвал извода, че клаузата на чл.3 от договора не е
нищожна и с уговарянето й не се заобикаля чл.33 ЗПК. А освен това тази
3
разпоредба касаела неустойка за забава, каквато процесната не се спорело, че
не е. Сочи, че от неизпълнението на договора от страна на въззивницата се
били породили вреди за кредитодателя. Независимо от това, по процесното
дело неустойката не се претендирала. Затова тя не влияела на
действителността на договора. След като неустойка не се претендира, то
съдът не можел да изследва дали клаузата за неустойка е неравноправна или
не. В случая се касаело до една „мъртва“ клауза. По делото не били
претендирани и вземанията по чл.7 от договора. Дори да се приемело, че
клаузата за неустойка е нищожна, то намирало приложение правилото на
чл.26, ал.4 ЗЗД като договора оставал действителен, без вземането за
неустойка. По отношение на размера на ГЛП намира, че тази клауза също не
била неравноправна, нито уговореният размер противоречал на добрите
нрави. По този въпрос била налице съдебната практика на ВКС, която се
преповтаряла от съдилищата в мотивите на постановяваните от тях, решения.
Следвало, обаче, да се вземе предвид основната специфика на договорите за
бързи и дистанционни кредити. Сключването им изисквало обезпечаване с
технически средства. Затова съдебната практика не намирала приложение.
Същата не била и задължителна след изменението на ГПК. Следвало да се
изследва конкретния договор и индивидуално допустимата горна граница за
договорна лихва. Така щяла да се извърши по-добра преценка дали един
лихвен процент противоречи на добрите нрави или не. Цитира съдебна
практика на районни съдилища, в която се приемало, че подобен лихвен
процент е законосъобразен. Освен това с оглед законовата уредба допустимо
било сумата по договора за кредит да се предостави и в един бъдещ момент, а
не към момента на сключване на договора. Затова договорът не можел да бъде
реален, а консенсуален. В случай, че съда уважи доводите на въззивника, то
претендира приложение на чл.23 ЗПК като се иска ответника да му заплати
предоставената сума в размер на 1000 лв., от датата на забавата до датата на
връчване на отговора по въззивната жалба. Намира, че нормата на чл.23 ЗПК е
приложима в случая, а доводите на въззивницата в обратния смисъл-
неоснователни. Претендира разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивницата е била уведомена на 07.09. 2023
г., обстоятелство, което се установява от съдържащата се по делото /пред СРС/
4
призовка.
Въззивната жалба е подадена на 19.09.2023 г. /по електронна поща/.
Следователно същата е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК.
С първоинстанционното решение са уважени предявените срещу
въззивницата /ответник пред СРС/ искове по чл.422, ал.1 ГПК с правна
квалификация по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 от ЗЗД, във вр. с
чл. 9, ал. 1 от ЗПК.
Ето защо съдът счита, че въззивната жалба е допустима.
В частта, в която претенциите са отхвърлени решението като
необжалвано е влязло в сила.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка настоящата инстанция приема, че
обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес:
За издадената на 27.07.2021 г. по ч.гр.д.№ 20566 по описа за 2021 г. на
СРС, 155 състав, заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410
ГПК, длъжникът е била уведомена на 31.07.2021 г.
На 12. 08.2021 г. е подадено възражение по чл.414 ГПК.
СРС е дал указания на заявителя по чл.415, ал.1 ГПК, за които
последният е уведомен на 09.09.2021 г.
Исковата молба е предявена на 04.10.2021 г.
Следователно същата е в срока по чл.415, ал.1 ГПК.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че: по
отношение на договорната лихва за периода от 19.01.2020 г. до 14.12.2020
г. в размер на 181,50 лв. страните били уговорила фиксиран размер от 40,15
%. Същият не бил противоречал на закона като се е позовал на чл.19, ал.1
ЗПК; по отношение на уговорената неустойка в размер на 405 лв. е
посочил, че същата е уговорена при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение от поръчител; същата се разсрочвала на равни
5
части като всяка била платима на съответната падежна дата и възлизала в
размер на 67,50 лв. Следвало да се съобрази приетото в т.3 от ТР №1 от
15.06.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Тъй като в
обстоятелствената част на исковата молба не се твърдяло претърпени загуби и
пропуснати ползи, то не можело да се обоснове претендиране на неустойка в
подобен размер. Същата излизала извън присъщите й функции и затова съдът
я е приел за нищожна и като такава претенцията е била отхвърлена като
неоснователна. За неоснователна е приета и претенцията в размер на 20 лв.-
такса за просрочие.
С оглед горните си мотиви СРС е приел, че претенциите за главница
и договорна лихва са основателни.
Относно размера на претенциите съдът е приел следното: от
заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установило, че
ответницата е заплатила сумата в размер на 203,83 лв. с три плащания за
периода от 06.03.2020 г. до 30.07.2020 г. Тъй като по делото не бил представен
погасителен план, СРС е приложил чл.76, ал.2 ЗЗД, чл.72 ГПК, чл.6 от Закона
за мерките и действията по време на извънредно положение и на основание
чл.162 ГПК е достигнал до извода, че ответницата е останала задължена за
главница в размер на 964,70 лв. При положение, че от ищеца се претендирала
главница в размер на 916,67 лв., то тази претенция била изцяло
основателна. По отношение на договорната лихва за периода от 19.01.2020
до 14.12.2020 г. при съобразяване на сторените от ответницата плащания,
такава била дължима в размер на 57,03 лв., т.е. претенцията била основателна
за сумата в размер на 57,03 лв., а за разликата до пълния предявен размер от
181,50 лв. е отхвърлена, както и за периода от 19.01.2020 г. до 16.07.2020 г.
поради погасяване чрез плащане. По отношение на лихвата за забава за
периода от 14.12.2020 г. до 28.02.2021 г. е приложено правилото на чл.33, ал.1
ЗПК. При това положение тази претенция е приета за основателна за периода
от 15.12.2020 г. до 28.02.2021 г. Същата определена по реда на чл.162 ГПК в
размер на 19,35 лв. или за този размер следвало да се уважи, а за разликата
над 19,35 лв. до претендирания размер от 19,61 лв.- да се отхвърли.
Претенцията за законна лихва от датата на подаване на заявлението по
чл.410 ГПК – 13.04.2021 г. до окончателното плащане е приета за основателна.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема
6
следното:
По делото се доказва наличие на облигационно отношение по договор
за предоставяне на финансови услуги от разстояние, която правна уредба се
съдържа в чл.6 ЗПФУР. В чл.18 от същия закон са регламентирани
задълженията на кредитора. За изпълнение на тези задължения съгласно
нормата на чл.18, ал.2 ЗПФУР, приложение намира и чл.293 ТЗ, а за
електронните изявления – ЗЕДЕП.
В конкретния случай пред въззивната инстанция не се спори, че
страните са обвързани от договор за кредит № 277787 от 20.12.2019 г., както и,
че договорената сума е предоставена на кредитополучателя.
С оглед, обаче, изричната разпоредба на чл.7, ал.3 ГПК, доколкото се
касае до потребител по смисъла на пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП, съдът дължи
проверка относно наличието на неравноправни клаузи в конкретния договор.
Ето защо въззивната инстанция излага следните мотиви:
Относно наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит:
При съобразяване със съдържанието на процесния договор за кредит от
20.12.2019 г., както и на поетите с него права и задължения въззивният съд
намира, че последният има правната характеристика на договор за
потребителски кредит /ДПК/ и страните по него са подчинени на правилата на
ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. о т Закона за потребитеския кредит
(ЗПК) "договорът за потребителски кредит" е писмен договор с конкретни
реквизити, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено или
разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Страни по договора за потребителски кредит са "потребителят" и
"кредиторът", като "потребител" е всяко физическо лице, което е страна по
договор за потребителски кредит и не действа в рамките на своята
професионална или търговска дейност, а "кредитор" е всяко физическо лице
или юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на
своята професионална или търговска дейност.
Потребителският кредит е самостоятелен, обособен вид договор, уреден
в ЗПК, действащ през процесния период, при които заемополучател е
7
физическо лице, което действа извън рамките на своята професионална или
търговска дейност.
ЗПК допуска сключването на договор за потребителски кредит от
разстояние - по правилата на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние (ЗПФУР)- арг по чл. 5, ал. 9, ал. 13 от ЗПК. Договорът за
потребителски кредит отговаря на определението за финансова услуга по
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР. Съгласно § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР
"средство за комуникация от разстояние" е всяко средство, което може да се
използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице
едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
Нормите на ЗПК, уреждащи материята за неравноправния характер на
клаузи в потребителски договор, са повелителни, поради което по отношение
на тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а така и т. 1
и т. 2 от решение по дело С-243/08 СЕС, т. 2 от решение по дело С-397/11
СЕС, т. 24 по дело С -168/05, т. 38 по дело С-40/08, т. 46 по дело № С -618/10
СЕС, т. 1 по дело С-472-11 СЕС, т. 2 по дело С-488/11 на СЕС.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в ДПК, имаща за цел или
резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
В чл. 22, ал. 1 ЗПК по императивен начин е предвидено, че когато с
договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът е
недействителен.
Съгласно чл.11, ал.1, т. 11 ЗПК договорът за потребителски кредит
следва да съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването.
В случая предоставената сума е в размер на 1 000 лв. В чл.3 от договора
е посочен размера на ГЛП по кредита и същият възлиза на 40,15 % . Уговорен
е само лихвен процент при отказ от договора и той е в размер на 0,11 % на ден.
Общата дължима сума при предоставяне на обезпечение е 1 214, 50 лв. и
8
плащане на погасителните вноски в срок и в размер на 1 619,50 лв. при
непредоставяне на обезпечение и плащане на вноските в срок. От чл.3, ал.2 от
договора става ясно, че при непредставяне на обезпечение е уговорена
неустойка в размер на 405 лв.; договорната лихва е в размер на 214,50 лв.
В чл.2, т.5 е посочен размера на ГПР – 48,3 %.
В чл.4, ал.3 от договора е посочен погасителен план в два варианта –
при предоставено обезпечение и при непредоставено обезпечение. Тъй като в
случая не се спори, че такова обезпечение не е предоставено, то длъжницата
следва да заплати задълженията си съобразно т.2 от същата клауза на договора
или посочените там главница, лихва и неустойка по чл.3, ал.2, виж л.7 от
заповедното производство.
По отношение на договорената неустойка:
Действително, в заявлението вземането за неустойка не е посочено като
самостоятелно претендирано вземане, но видно от т.2 на чл.4, ал.3 от
договора, неустойката е част от дължимата месечна вноска, т.е. под формата
на „главница“ от страна на ищеца се претендира и самата неустойка в общ
размер от 405 лв.
При това положение съдът намира за неоснователен довода на
въззиваемия, че съдът не следва да обсъжда тази клауза относно нейния
неравноправен характер.
Настоящият състав споделя мотивите на СРС в обжалваното решение
относно характера на претендираната от кредитора неустойка.
Въззивната инстанция счита, че въвеждане на този вид неустойка
противоречи на принципа за добросъвестност и цели да се създадат
предпоставки за начисляване на претендираната неустойка, което води до
необосновано оскъпяване на кредита. Определена по този начин неустойката
излиза извън присъщите й функции, тъй като размерът й е определен без да са
посочени евентуалните вреди за кредитора, при неизпълнение на
задължението на заемателя за предоставяне на обезпечение.
Непредставянето на обезпечението не води до претърпяването на вреди
за кредитора, който, съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК, следва да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя преди сключване на
договора за кредит и да прецени дали да му предостави кредит без
9
обезпечение.
Настоящата инстанция приема, че всъщност така уговорената неустойка
представлява задължение за потребителя да заплати възнаграждение на
кредитодателя, което има характер на сигурна печалба за кредитора и то в
размер в пъти по-висок от уговорената възнаградителна лихва, с което се
заобикаля разпоредбата на чл. 19 от ЗПК /виж по-долу/.
Относно спазването на изискването на чл.19, ал.4 ЗПК:
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.
След като съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК лихвите се
включват при определяне на ГПР, то следва извода, че ограничението на чл.
19, ал. 4 ГПК се отнася и за допустимия размер на възнаградителната лихва.
От друга страна, договорената неустойка съдът приема за предвидим
разход. Същата е посочена като глобална сума в договора, с уговорен начин на
разсрочено плащане, аналогично на погасителните вноски по договора,
предварително заложен като разход в договора и включен в размера на
погасителните вноски, видно от представения погасителен план.
Следователно тези разходи, противно на твърдяното, са били известни на
кредитора, включени в дължимата сума по договора, като, с оглед начина на
уговарянето им и начина на заплащането им, се явяват добавък към
погасителните вноски по кредита.
Ето защо, доколкото така уговорената сума не изпълнява присъщите на
неустойката функции за обезпечение изпълнение на задължението и
обезщетение на вредите от неизпълнение, се явява скрита печалба за
кредитора.
10
Не се спори по делото, че в ГПР от страна на кредитодателя не е
включена неустойката в размер на 405 лв.
При спазване на правилото на чл.19, ал.4 ГПК и включването на същата
в ГПР, то действителния му процент възлиза на повече от 50 %.
Или налице е разминаване между посочения в договора ГПР и
действителния прилаган такъв.
Видно от погасителния план при получена сума от 1 000 лв. с
включването на неустойката потребителят следва да върне сума в размер на 1
619,50 лв.
След като действително прилаганият ГПР е различен от посочения в
договора и неправилно е отразена общата дължима сума от потребителя,
последният е бил въведен в заблуждение относно действителната финансова
тежест по договора, което следва да се окачестви като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО, както и за нарушаването на изискването за
добросъвестност. В аспекта на изложеното се налага извод за значително
неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя,
обосноваващо евентуалната неравноправност на договорните клаузи по
смисъла на чл. 143, ал. 1 от Закона за защита на потребителите. Налице е
нарушение на разпоредбата в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК във вр. с чл. 19, ал. 1 и 3,
т. 1 от ЗПК.
В т. 61 на решението по дело С-143/13 е прието, че държавите - членки
могат да създадат механизъм за по-стриктни разпоредби чрез съставянето на
"черен списък" на клаузи, които следва да се считат за неравноправни, но с
цел осигуряване по-високо равнище на защита на потребителите.
Националният закон - чл. 143 ЗЗП, в точки от 1-ва до 18-та е възпроизвел
примерния списък от приложението към чл. 3, §3 на Директива 93/13, а в т. 19
е предвидил, че неравноправни могат да бъдат и клаузи, които поставят "други
подобни условия".
Следователно изброените хипотези по чл. 143 ЗЗП са в съответствие с
Директива 93/13/Е., като изводът, който се налага е, че неравноправна клауза в
потребителски договор е налице при наличието на общата предпоставка по чл.
143 ЗЗП (чл. 3, §1 от Директивата) - уговорка във вреда на потребителя, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
11
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. Неравноправна би била клауза, която отговаря на посочените
условия, независимо дали има за предмет или постига някой от изброените в
разпоредбата на чл. 143, т. 1-18 ЗЗП. конкретни резултати. Ограничаването на
преценката за неравноправен характер до изследване единствено на
основанията по чл. 143, т. 1-18 ЗЗП. е в нарушение както на националния
закон (т. 19 на чл. 143 ЗЗП), така и на Директива 93/13.
Следва да се отбележи и, че от заключението на съдебно-счетоводната
експертиза, л.106 по делото пред СРС, се установява, че като задължение е
включена и такса просрочие в размер на 20 лв., каквато не се установява
изобщо да е договаряна.
Относно договорната лихва:
В чл.3 от договора е посочен размера на ГЛП по кредита и същият
възлиза на 40,15 % . Уговорен е само лихвен процент при отказ от договора и
той е в размер на 0,11 % на ден.
За основателен въззивната инстанция намира довода на въззивницата, че
по начина по който е уговорена договорната лихва се заобикаля чл.11, ал.1,т.9
ЗПК.
Договорната лихва в случая противоречи на добрите нрави. Съдебната
практика в аналогични случаи приема, че противоречи на добрите нрави
възнаградителна лихва, която е в размер на повече от два до три пъти размера
на установената за страната законна лихва за забава.
Затова и клаузата за такава лихва е нищожна.
Съгласно чл. 23 ЗПК в случаите, когато договорът за потребителски
кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихви или други разходи по кредита.
В случая чистата стойност на кредита при съобразяване със
заключението на съдебно-счетоводната експертиза възлиза на 796, 17 лв./
1000 лв.- 203,83 лв. = 796, 17 лв./ при отчитане на сторените плащания.
Съгласно трайно установилата се понастоящем съдебна практика, ако
недействителност на договора за потребителски кредит се установи в
производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението си
12
дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски
кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната
разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за
връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на
договора за потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за
периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на
дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на
потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се
достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при
нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и
въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК. В този смисъл
е прието в РЕШЕНИЕ № 50174 ОТ 26.10.2022 Г. ПО ГР. Д. № 3855/2021 Г., Г.
К., ІV Г. О. НА ВКС, постановено при допуснато касационно обжалване за
отговор на следния правен въпрос: допустимо ли е предявен по реда на чл.
422 ГПК иск да бъде уважен на основание чл. 23 ЗПК до размера на чистата
стойност на кредитите, при положение, че съдът е достигнал до извод за
недействителност на договора по смисъла на чл. 22 ЗПК.
Налага се извод, че в обжалваната си част първоинстанционното
решение е неправилно и като такова ще следва да бъде отменено. Вместо
това ищцовите претенции по чл.79, ал.1 ЗЗД вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД и по
чл.240, ал.2 ЗЗД във вр. с чл. 9, ал. 1 от ЗПК ще бъдат отхвърлени, както
следва: по отношение на главницата за разликата над 796,17 лв. до
пълния предявен размер от 916,67 лв.; по отношение на договорна лихва
за сумата от 57, 03 лв. за периода от 17.07.2020 г. до 14.12.2020 г., за сумата
от 19, 35 лв. /деветнадесет лева и тридесет и пет стотинки/ - лихва за
забава за периода от 15.12.2020 г. до 28.02.2021 г.
Решението ще бъде потвърдено в частта, в която е признато вземане за
главница в размер на 796,17 лв., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 13.04.2021 г. до окончателното изплащане на сумата.
По разноските:
13
Пред първата съдебна инстанция:
С обжалваното решение СРС е присъдил разноски в полза на ищеца за
заповедното производство в размер на 66,94 лв. и сумата в размер на
732,63 лв. – за исковото производство.
На основание чл.36, ал.2 вр. с чл.38, ал.1,т.2 от ЗАдв. в полза на
адв.Б. е присъдено адв.възнаграждение в размер на 33,48 лв.
С определение № 36832 от 17.10.2023 г. , постановено по реда на чл.248
ГПК е оставена без уважение молбата на адв. Б. за изменение на решението от
29.08.2023 г. в частта за разноските по чл.38, ал.2 от ЗАДв.; изменено е
решението в частта за разноските като в полза на адв.М.Л. е присъдено
адв.възнаграждение в размер на 16,74 лв. за заповедното производство.
Срещу определението от 17.10.2023 г. в частта, в която е оставена
молбата по чл.248 ГПК без уважение, е подадена частна жалба от адв. Б.
като процесуален представител на Л. С. В., в която се сочи, че
определението е неправилно, тъй като не било съобразено, че са предявени
три съединени иска като двата били отхвърлени изцяло /тези за лихва/, а
третия – частично. Следвало да се определи адв.възнаграждение по всеки
един от исковете, съобразно чл.2, ал.5 от НМРАВ. Или се следвало
адв.възнаграждение в общ размер на 140 лв.
По частната жалба не е постъпил отговор от ищеца пред СРС-
„И.ф.“ ЕООД.
По допустимостта на частната жалба:
За обжалваното определение жалбоподателката е уведомена на
24.10.2023 г.
Частната жалба е подадена на 01.11.2023 г., т.е. същата е в срока по
чл.275, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване; обжалваното определение
подлежи на инстанционен контрол.
Следователно частната жалба е допустима.
По основателността на частната жалба:
Въззивната инстанция констатира, първо, че не отговаря на
действителния изход по спора по обжалваното първоинстанционно решение,
14
посоченото от адв.Б.,а именно: двата иска били отхвърлени изцяло /тези за
лихва/, а третия – частично. В случая СРС е отхвърлил частично претенциите
за договорна лихва и за лихва за забава /чл.86, ал.1 ЗЗД/, а иска по чл.79, ал.1
ЗЗД вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД вр. с чл.9 ЗПК е уважен изцяло.
Второ, възнаграждението за процесуално представителство, защита и
съдействие по дела с определен интерес се изчислява на база на интереса по
конкретното дело. Когато с една искова молба са предявени от един ищец
срещу определен ответник в обективно кумулативно съединение оценяеми
искове, интересът, върху който следва да се определи минималният размер на
адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове, а не
адв.възнаграждение за всеки един от така предявените искове, така и в
определение № 29 от 20.01.2020 г. по ч.т.д. 2982 по описа за 2019 г. на ВКС,
ТК, Второ ТО.
Налага се извод, че обжалваното определение, в частта, в която е
оставена без уважение молбата на адв.Б. с правно основание чл.248 ГПК е
правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.
Същевременно, обаче, с оглед изхода на спора пред въззивната
инстанция обжалваното решение е частично неправилно и в частта за
разноските. Същите следва да бъдат разпределени по следния начин:
На ищеца разноски се следват в размер на 750 лв., при определено
юриск.възнаграждение на основание чл.78, ал.8 ГПК в размер на 250 лв. СРС е
присъдил разноски в общ размер на 799,57 лв. Следователно за разликата
над сумата от 750 лв. обжалваното решение ще следва да бъде отменено.
На ответника разноски се следват, но такива не са сторени.
На основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. в полза на адв.Б. се следва
адв.възнаграждение в размер на 140 лв. съобразено с изхода на спора,
частта в която претенциите на ищеца бяха приети за неоснователни, както и с
оглед извършените процесуални действия от страна на представителя на
ответника.
В полза на адв.Б. ще бъде доприсъдена сумата в размер на 106,52 лв.
В частта по отношение на адв. Л. определението като необжалвано е
влязло в сила.
Пред въззивната инстанция:
15
Въззивницата е направила разноски за държавна такса за
въззивното обжалване и такива й се присъждат съобразно изхода на спора в
размер на 53,57 лв.
Въззиваемият претендира разноски, такива се следват за частта, в която
беше прието, че въззивната жалба е неоснователна, като съдът на основание
чл.78, ал.8 ГПК определя юриск.възнаграждение в размер на 160 лв.
На основание чл.38, ал.2 от ЗАДв. в полза на адв.И. следва да бъде
определено адв.възнаграждение в размер на 140 лв., съобразно изхода на
спора, материалния интерес, извършените пред настоящата инстанция
процесуални действия, както и липсата на фактическа и правна сложност в
процеса.
Съгласно трайно установената съдебна практика разноски на страните в
производството по чл.248 ГПК не се присъждат и същите остават за тяхна
сметка по начина по който са направени /Определение № 393/17.09.2018 г. по
гр. д. № 2845/2018 г. на ВКС, IV ГО; Определение № 489 от 17.10.2017 г. по
ч.гр. д. № 3926/2017 г. на ВКС, IV ГО; Определение № 552 от 25.11.2016 г. по
ч.гр. д. № 4894/2016 г. на ВКС, IV ГО; Определение № 205 от 19.12.2018 г. по
ч.гр. д. № 4518/2018 г. на ВКС, І ГО; Определение № 254/05.08.2020 г. по ч.т.д.
№ 810/2020 г. на ВКС, І ТО; Определение № 278/01.07.2020 г. по ч.гр. д. №
1338/2020 г. на ВКС, ІІІ ГО; Определение № 75/14.02.2019 г. по ч.гр. д. №
4561/2018 г. на ВКС, ІІІ ГО/.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 14507 от 29.08.2023 г. по гр.д.№ 57147 по описа за 2021
г. на СРС, 155-ти състав в частта, в която се: ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по
предявените искови претенции от "И.ф." ЕООД, ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление: гр.София, ул.“****, против Л.С.В., ЕГН **********,
съдебен адрес: гр.София, ул.“******, офис – партер- адв.И., че Л.С.В., ЕГН
********** дължи на "И.ф." ЕООД, ЕИК ****, сумата над 796,17 лв. за
главница по договор за кредит № 277787 от 20.12.2019 г., сумата от 57, 03 лв.
/петдесет и седем лева и три стотинки/ договорна лихва за периода от
16
17.07.2020 г. до 14.12.2020 г., сумата от 19, 35 лв. /деветнадесет лева и
тридесет и пет стотинки/ - лихва за забава за периода от 15.12.2020 г. до
28.02.2021 г., за които суми е издадена на 27.07.2021 г. по ч.гр.д.№ 20566 по
описа за 2021 г. на СРС, 155 състав, заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК, както и в частта за разноските за сумата в
размер над 750 лв. в полза на "И.ф." ЕООД.
и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ: предявените искове по реда на чл.422, ал.1 ГПК с правна
квалификация по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 от ЗЗД, във вр. с
чл. 9, ал. 1 от ЗПК, от "И.ф." ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.“****, против Л.С.В., ЕГН **********, съдебен
адрес: гр.София, ул.“******, офис – партер- адв.И., че Л.С.В., ЕГН
**********, дължи на "И.ф." ЕООД, ЕИК ****, сумата над 796,17 лв. до
пълния предявен размер от 916,67 лв. за главница по договор за кредит №
277787 от 20.12.2019 г., сумата от 57, 03 лв. /петдесет и седем лева и три
стотинки/ договорна лихва за периода от 17.07.2020 г. до 14.12.2020 г., сумата
от 19, 35 лв. /деветнадесет лева и тридесет и пет стотинки/ - лихва за забава за
периода от 15.12.2020 г. до 28.02.2021 г. , за които суми е издадена на
27.07.2021 г. по ч.гр.д.№ 20566 по описа за 2021 г. на СРС, 155 състав, заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 14507 от 29.08.2023 г. по гр.д.№ 57147 по
описа за 2021 г. на СРС, 155-ти състав в частта, в която се: ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО по предявената искова претенция по реда на чл.422, ал.1 ГПК
с правна квалификация по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД вр. с
чл.9 ЗПК, от "И.ф." ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:
гр.София, ул.“****, против Л.С.В., ЕГН **********, съдебен адрес: гр.София,
ул.“******, офис – партер- адв.И., че Л.С.В., ЕГН **********, дължи на
"И.ф." ЕООД, ЕИК ****, сумата от 796,17 лв. за главница /чистата стойност/
по договор за кредит № 277787 от 20.12.2019 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 13.04.2021 г. до окончателното изплащане на
сумата, за които суми е издадена на 27.07.2021 г. по ч.гр.д.№ 20566 по описа за
17
2021 г. на СРС, 155 състав, заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК,
ПОТВЪРЖДАВА определение № 36832 от 17.10.2023 г. , постановено
по реда на чл.248 ГПК, с което е оставена без уважение молбата на адв. Б. за
изменение на решението от 29.08.2023 г. в частта за разноските по чл.38, ал.2
от ЗАДв.
ОСЪЖДА "И.ф." ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.“****, на основание чл.38, ал.2 от ЗАДв. да заплати
на адв. К.И. Б., ЕГН **********, съдебен адрес: гр.София, ул.“******, офис –
партер, сумата в размер на 106,52 лв., представляваща доприсъдено
адв.възнаграждение за процесуално представителство пред първата
съдебна инстанция.
ОСЪЖДА "И.ф." ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.“****, да заплати на Л.С.В., ЕГН **********,
съдебен адрес: гр.София, ул.“******, офис – партер- адв.И., сумата в размер
на 53,57 лв.- разноски пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Л.С.В., ЕГН **********, съдебен адрес: гр.София, ул.“******,
офис – партер- адв.И., да заплати на "И.ф." ЕООД, ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление: гр.София, ул.“****, сумата в размер на 160 лв.-
разноски за процесуално представителство пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА "И.ф." ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ул.“****, на основание чл.38, ал.2 от ЗАДв. да заплати
на адв. Николай И. И., ЕГН **********, съдебен адрес: гр.София, ул.“******,
офис – партер, сумата в размер на 140 лв., представляваща
адв.възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната
инстанция.
18
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, арг.
от чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
19