№ 610
гр. Благоевград, 20.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми
ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Вили Дацов
при участието на секретаря Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно гражданско дело
№ 20241200500980 по описа за 2024 година
съобрази следното:
Д. Л. С. и Г.И.Х. са подали жалба срещу решение № 204 от 25.06.2024 г., постановено
по гражданско дело № 29 от 2022 г. на РСР. В жалбата се твърди, че атакуваният с нея
съдебен акт е неправилен, необоснован и постановен в противоречие с материалния и
процесуалния закон. Изводите на районния съд не намирали опора в доказателствата
по делото. Неправилен бил мотивът в обжалвания акт, че отрицателните факти не
подлежат на доказване. Ищците придобили имота на годно правно основание на
04.09.2003 г. и от този момент установили владение върху същия. Ответникът се
снабдил с констативен нотариален акт на 01.12.2021 г. Тъй като ищците оспорили
констативния нотариален акт, ответникът следвало да докаже фактическия състав на
удостовереното от нотариуса придобивно основание по общото правило на чл. 154 от
ГПК, а не да бъдело предпоставено за безспорно твърдението му за упражняване на
такава власт, каквото незаконосъобразно разбиране било застъпено в обжалвания акт.
Ответникът трябвало да установи обстоятелствата, изключващи правата на ищците, в
т. ч. и възражението си за придобиване на процесния имот въз основа на давностно
владение, продължило над 10 години. Доказването на условията на закона - елементите
на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 от ЗС, за признаване право на собственост на
основание изтекла придобивна давност, следвало да е пряко и пълно. Оспорването на
материалноправната легитимация на ищците по същество било инцидентен
установителен иск, в който ответникът, отново при условията на пълно и главно
доказване, следвало да установи, че извършената от ищците сделка през 2003 г. по
закупуването на процесния имот не е произвела вещнопрехвърлителен ефект. По
делото нямало данни ответникът успешно да е провел главно доказване на
релевираните от него възражения. Неправилен бил изводът, че в конкретния случай
1
владението на ответника следвало да се разглежда в съответствие с презумпцията на
чл. 69 от ЗС, предполагаща, че владелецът държи вещ като своя, докато не се
установи, че я държи за другиго. В съдебната практика било прието, че презумпцията
по чл. 69 от ЗС намира приложение, когато се завладява чужд имот, в която хипотеза
не е необходимо да се демонстрира промяна в намерението спрямо собственика, тъй
като той може и да е неизвестен. Ответникът не твърдял да не е знаел, че имотът е
продаден на ищците. Убеждението, с което сочи да го е завладял, не презумирало
незнание от негова страна за извършената продажба. Ответникът черпел благоприятни
последици от наведеното възражение и по правилото на чл. 154 от ГПК следвало да го
установи пълно и главно. По делото липсвали данни това да е сторено. Не били спорни
релевантни за казуса факти, които опровергавали защитната теза на ответника, че не
знаел за продажбата на имота и с това убеждение го бил завладял. Вуйчото на
ответника участвал в сделката при закупуването на имота през 2003 г. Той не участвал
в процеса, но присъствал в съдебната зала в първата инстанция. На 13.12.2021 г.
вуйчото изпратил имейл до ищеца Д. Х.. Това доказателство било прието по делото и
не било оспорено от процесуалния представител на ответника. В нарушение на
процесуалното правило на чл. 236, ал. 2 от ГПК, районният съд не изпълнил
задължението си да подложи на нарочно обсъждане въпросното прието и неоспорено
доказателство. Свидетелят Д.С. бил син на вуйчото. Същият знаел, че Х. А. е
собственик още от 2002 г. „по презумпция“. Д.С. срещнал затруднения да каже какво е
учил и какво е работил от 2002 г. ответникът. Този свидетел не твърдял, че
„убеждението“ на ответника за владеенето на имота се основава на дарението от „дядя
му“. Свидетелят и ответникът или били изцяло погълнати от копаенето на картофи,
или твърденията в тази насока били силно преувеличени. Житейската логика сочела,
че ако някой е прекарал младостта си в садене на картофи с близък родственик, би
следвало да е по-информиран за неговото образование и работа. Вместо да изпълни
процесуалното си задължение и да обсъди противоречията в показанията на свидетеля
С., районният съд безкритично възприел братовчедовата „презумпция“ за собственост
на ответника, за да я експонира като презумпция за незнание от страна на последния
за продажбата на имота. Изложените факти по-скоро указвали за организирани и
целенасочени действия на С.и за присвояване на имота, който техният дядо е продал
веднъж на ищците, отколкото за своене по смисъла на чл. 69 от ЗС. Във всеки случай,
отсъствието на несъмненост, като условие sine qua non за успешно провеждане на
пълно доказване, давало основание да се приеме за недоказано, че ответникът не е
знаел за продажбата на имота. По правилата на гражданския процес, главното
доказване трябвало да бъде винаги пълно и да създаде абсолютна достоверност и
сигурно убеждение на съда в истинността или неистинността на съответното
фактическо твърдение. Само насрещното доказване можело да се задоволи да бъде
непълно. Ако страната не се справела с доказателствената тежест, дори да
съществувала вероятност, но не и несъмненост, то в резултат на последиците от
разпределението на доказателствената тежест в гражданския процес, за съда този факт
или обстоятелство не се е осъществило, ако трябвало да се установи настъпването му,
съответно се е осъществило, ако трябвало да се установи липсата му. Следвало да се
посочи, че освен свидетеля С., и другите двама свидетели на ответника не вкарали в
обращение разказа за дарението на имота от неговия „дядя“. Никой от тримата
свидетели не споменавал и дума за някакво дарение от „дядята“ в полза на ответника.
Абстрактните им виждания за собственост съвсем не обосновавали извод за конкретен
дарствен акт в полза на ответника, още повече че процесният имот не бил еднолична
собственост на „дядя“ му. Това обаче не попречило на районния съд да изфабрикува
2
съмнително заключение, категоричността на което не съответствала на
доказателствата, на които се основавало. Изложеното било нагледен пример за
отклонение от правилото на чл. 154 от ГПК, при което твърденията на ответната
страна по впечатляващ начин трансмутирали в безспорно установени факти за
първостепенния съдебен състав. Презумпцията по чл. 69 от ЗС не намирала
приложение и по причина, че нито един от разпитаните шестима свидетели не сочел,
че ответникът е държал процесния имот по начин, който да възпрепятства ищците да
упражняват фактическа власт върху същия в периода 04.09.2003 г. - 01.12.2021 г.
Преценката за разпределянето на доказателствената тежест относно отрицателните
фактически твърдения на страните следвала да се извършва с оглед на конкретиката на
всеки отделен случай. Ако се следвала правната „логика“ на районния съд, че окаяното
състояние на къщата водело до извод за дезинтересиране на ищците от имота, то на
още по-силно основание същият извод бил относим към поведението на ответника,
който твърдял, че още преди 20 години бил завладял имота с убеждение, че е негов,
защото „дядя“ му приживе му го бил подарил. Ако за ищците, които живеели в
чужбина, невъзможността да полагат редовно грижи за имота била обяснима с
голямото разстояние и професионалната им заетост, то липсвало логично обяснение за
бездействието на ответника, който, въпреки че живеел в гр. Р., на няколко километра
от с. Г., и от 19-годишен се „грижел“ за имота, „дарен от дядя му“, не променил
окаяното състояние на къщата и не извършил никакви действия по подобрения в
имота. Всичко това нямало да изглежда толкова странно, ако на поведението на
ответника се погледнело от една друга точка - реална, логична и обяснима. Същият се
въздържал от действия, с които да демонстрира безсъмнено по отношение на ищците
поведение на пълноправен индивидуален собственик на имота, за да не предизвика
противопоставяне от тяхна страна като титуляри на правото на собственост. Вместо
това той се придържал към скрито и неопределено поведение, изпразнено от грижи за
къщата и парцела, които да запълват съдържанието на правомощията на
собствениците. При липса на знание у ищците, дори и обективирано пред други лица,
владението в определен срок от време, съпроводено с намерение да се свои, не
пораждало право на собственост за владеещия несобственик. Релевантна в случая била
липсата на владение като осъществен юридически факт от страна на ответника по
отношение на имота. Той не твърдял да е живял в имота, нито пък сочел да го е
посещавал ежедневно и да е направил невъзможен достъпа за трети лица, поради
което и не би могъл да знае кой и кога е влизал в имота и какви действия е извършвал
в същия. Показанията на свидетелите К., М. и С., според които ответникът садял
картофи, брал орехи и др., се опровергавали от показанията на свидетелите П., Д. и
най-вече К., който живеел през един имот от процесния и от всички свидетели имал
непосредствени наблюдения върху случващото се в имота през релевантния 18-
годишен период. Нямало спор в правната доктрина, че действията, с които се
демонстрира намерение за своене, следва по категоричен начин да отричат правата на
третите лица, да сочат на намерение за своене на имота и да са достигнали до
знанието на собственика, т. е. чрез тях следва да се демонстрира поведение на
пълноправен индивидуален собственик на имота. В случая такова отричане било
налице едва към 13.12.2021 г. В актуалната съдебна практика било възприето
разбирането, че ползването на имота, като израз на фактическа власт, е различно от
намерението, с което тази фактическа власт се осъществява. В полза на ответника не
бил изпълнен фактическият състав на придобивната давност. Той знаел за
закупуването на процесния имот от ищците през 2003 г., тъй като вуйчо му участвал
при извършване на сделката, и едва на 13.12.2021 г. довел до знанието им, че оспорва
3
собствеността на имота, чрез имейла, изпратен от същия до единия от ищците - Д. Х..
Единственото доказателство относно началния момент на оспореното владение на
ищците бил именно споменатият имейл. 10-годишната придобивна давност по
отношение на имота започнала да тече на 13.12.2021 г. и била прекъсната месец по-
късно, на основание чл. 116, б. „б“ от ЗЗДог, с предявяването на иск от ищците. В
конкретния случай липсвали доказателства преди 2021 г. ответникът да е отнел
владението от ищците и да е обективирал пред тях намерението си за своене, респ.
нямало данни, че преди 2021 г. ищците, като собственици на имота, са знаели, че
ответникът, отричайки техните права, е започнал да владее имота с намерение да го
придобие за себе си. Тези изводи не се променяли от показанията на свидетелите К.,
М. и С., според които ответникът садил картофи, рязал дървета и т. н. За придобиване
на имота по давност не било достатъчно държателят да го ползва според неговото
предназначение, да го поддържа, да го преотстъпва на трети лица и да събира
плодовете от него, за да се приеме, че упражнява фактическа власт с намерение за
своене. За да се придобие имота по давност, било необходимо намерението за своене
на държателя да бъде противопоставено на собственика по категоричен начин и чрез
действия, които демонстрират отричане на неговите права върху вещта. Показанията
на К., М. и С. не следвало да се кредитират. Районният съд обезценил разказаното от
свидетеля Г. К., като им придал съдържание, каквото те нямали. Сведенията на К. били
ясни и не се нуждаели от тълкуване. К. за пръв път видял ответника в имота през 2019
- 2020 г., когато последният брал там орехи с вуйчо си. Показанията на К. били с най-
висока степен на достоверност, защото от всички разпитани свидетели, единствено той
живеел в близост до имота на ищците и имал преки наблюдения за случващото се в
него. Първата инстанция изопачила действителния смисъл на цитираните сведения и
формирала спорни изводи. Не било съобразено, че ищците владеят имота на годно
правно основание и са добросъвестни до доказване на противното. Много
противоречия имало в показанията на свидетеля Д.С., но районният съд не ги обсъдил.
Свидетелите П., Г.ев и К. били категорични, че покривът на къщата има улуци, както и
че поради денивелацията на терена, в горната му част има дървета, които са над
покрива, и техните листа запушват улуците. Тези факти били безспорно установени
при огледа на място. По-важното в случая било, че самият ответник, който твърдял да
се е грижил за имота от 20 години, не познавал толкова важен аспект от находящата се
в него къща, какъвто се явявало отводняването на покрива й. Той следвало да е по-
информиран по въпроса с улуците и денивелацията на терена. Не издържал на критика
доводът, че извършената очна ставка между свидетелите М. и К. потвърдила
достоверността на показанията на първия от тях. Имало съществени несъответствия,
които компрометирали показанията на М. за дърветата, покрива, улуците и саденето на
картофи в имота. Същите не следвало да се кредитират. Районният съд неправилно не
дал вяра на показанията на свидетеля П.. Дори и да се приемело, че въпросът с
електричеството е обуславящ за извършването на дейностите по изсичането на дървета
и подмяната на керемиди, то на същото основание не следвало да се кредитират и
показанията на К., М. и С., които разказали за подобни действия и от страна на
ответника. В нарушение на процесуалните правила били игнорирани сведенията на П.,
че по време на тридневния ремонт на покрива, при него се явил собственикът на голям
хотел в селото, който знаел, че Д. Х. е собственикът на имота. За да се обслужи тезата
на ответника, били преиначени и показанията на свидетеля Г. Д.. Нямало разминаване
в индивидуализацията на процесния имот по нотариален акт и искова молба.
Неплащането на данъци за имота не презумирало загуба на фактическа власт върху
същия. В резултат на изопачения прочит на свидетелските показания, избирателното
4
обсъждане на приетите по делото доказателства и нарушения по прилагането на
процесуалния и материалния закон, бил постановен неправилен акт, който следвало да
бъде отменен. Претендират се разноските и пред двете инстанции.
Подаден е отговор на въззивната жалба. В него се изтъква, че същата е неоснователна.
Тя съдържала множество твърдения и изводи, за които по делото нито били
ангажирани доказателства, нито били навеждани доводи в хода на
първоинстанционното производство. Касаело се за твърдения, които нямали никаква
доказателствена стойност, а представлявали изявления на страната, които следвало да
се съобразяват и съпоставят с доказателствата по делото. В своята съвкупност същите
не ги потвърждавали, а ги опровергавали. В жалбата липсвали ясни и конкретни
правни доводи. Жалбоподателите поставяли риторични въпроси, на които съдът не
дължал отговор. Предявеният иск бил положителен установителен и тежестта да
докажат всички предпоставки за неговото уважаване била върху ищците.
Констативният нотариален акт на ответника притежавал обвързваща доказателствена
сила за третите лица и за съда, като ги задължавал да приемат, че посоченото в акта
лице е собственик на имота. В това се изразявало легитимиращото действие на
нотариалния акт за принадлежността на правото на собственост. Правният извод на
нотариуса за съществуването на това право се считал за верен до доказване на
противното с влязло в сила решение. Районният съд правилно приел, че поради липса
на достатъчно доказателства, които да установяват правата на ищците, нотариалният
акт на ответника го легитимира като собственик на посоченото в него основание.
Ответникът ангажирал достатъчно доказателства, установяващи правата му, а ищците
не ги опровергали. Гласните доказателства безспорно установявали, че упражняваното
от ответника владение е било под формата на своене и е започнало през 2003 г., когато
ищците дори не са се намирали в Б., за да може до ответника изобщо да достигне
знание за съществуването им. Фактическата власт върху спорния имот била
осъществявана от ответника не само лично, но и чрез трети лица - майка му, която
засаждала и отглеждала зеленчуци в имота, и един местен жител - С., когото самият А.
допуснал в имота, за да отглежда в него своите овце, включително да спи и да обитава
част от сградата и плевнята в нея. Владението на ответника било установено около
времето на твърдяното от ищците закупуване на имота и по отношение на тях били
налице предпоставките А. да бъде признат за собственик по давност. В тежест на
ищците било да докажат отсъствието на обективния признак на владението, фактите,
оборващи предположението, че фактическата власт е упражнявана с намерение за
своене, както и фактите, имащи за последица спиране или прекъсване на срока на
давността. От събраните по делото доказателства безспорно се установявала
фактическата власт на ответника върху имота за времето от 2003 г. до снабдяването му
с нотариален акт и завеждането на делото. Ищците не оборили наличието на
субективния елемент, нито доказали да са изпълнявани действия по спиране или
прекъсване на давността. Съвкупната преценка на доказателства налагала безспорен
извод, че се е осъществил соченият от ответника придобивен способ и А. е придобил
процесния имот по давност. Сочените в исковата молба действия по наглеждане на
имота, негово данъчно деклариране и ремонт на покрива на къщата не представлявали
действия, които да водят до прекъсване или спиране на придобивната давност. Без
всякакво значение било дали А. е знаел за продажбата на имота, или не е знаел. Той не
бил съсобственик на имота с ищците, за да се налага доказване на манифестиране на
владение точно по отношение на тях. Същият бил завладял имота на общо основание и
ищците следвало да опровергаят намерението му за своене, което те не успяли да
сторят по делото. Всичко изложено във въззивната жалба било твърдения на ищците,
5
които не почивали на нито едно доказателство по спора, а съдебните решения не
можели да се градят нито на предположения, нито само на твърденията на една от
страните в процеса, за които доказателства не са ангажирани. Неоснователни били
възраженията на жалбоподателите за необсъждане на гласните доказателства при
постановяване на атакуваното решение. Противоречия в показанията на свидетелите
на ответника изобщо не били налице. Ищците отпреди 2003 г. живеели в чужбина и не
се прибирали в Б.. Ответникът нямало как да е пречил на лица, които изобщо не са
идвали в имота и не са препятствали владението му. Ищците се дезинтересирали от
имота, имали неплащани данъци за доста години, налице било фактическо изоставяне,
не било подадено заявление към КККР, липсвали ток и вода в имота, а на място
същият бил заграден именно от ответника заедно с друг съседен имот, който му бил
лична собственост. А. завладял имота на общо основание и не бил длъжен нито да
издирва ищците, нито да манифестира права по отношение на тях, след като те се
неглижирали като собственици. Показанията на ищцовите свидетели не опровергавали
сведенията, дадени от свидетелите на ответника. Проведената очна ставка между Н. и
К. потвърдила достоверността на показанията на първия и именно те следвало да се
кредитират, както правилно процедирал и районният съд. На разказаното от
свидетелите на ответника за състоянието на къщата отговаряло и установеното на
място при огледа в имота. Не били налице основания за отмяна на
първоинстанционното решение, което налагало неговото потвърждаване. Претендират
се разноски за въззивното производство.
Жалбата и отговорът са редовни и допустими.
Доказателственото искане на въззивниците за допускане на очна ставка между
свидетелите Г. К. и Д.С. беше отхвърлено, като съображенията за това са изложени в
определението по чл. 267 от ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от изложеното в жалбата.
Окръжната инстанция констатира, че решението на РСР е валидно. Същото не е
постановено при нарушение на правните норми, които регламентират условията за
редовност на съдебните актове по съществото на спора. Решението е издадено от съд с
правораздавателна компетентност, в законен състав, в необходимата форма и с
определеното съдържание. То се явява и допустимо. Не се установяват нарушения на
съдопроизводствените правила във връзка със съществуването и упражняването на
правото на иск.
След като анализира приобщения от първата инстанция доказателствен материал, ОСБ
достигна до същите фактически и правни изводи, поради което препраща към
мотивите на РСР, на основание чл. 272 от ГПК.
Ищците основават претенциите си на покупко-продажба. Ответникът им
противопоставя придобивно давностно владение. Спорът в казуса се концентрира
около въпросното придобиване по давност, което, ако се докаже, ще изключи правата
на ищците върху имота и сградите в него. Видно е от съдържанието на обжалвания
съдебен акт, че първоинстанционният съд обстойно, задълбочено и внимателно е
обсъдил събраните по делото гласни доказателства, след което е достигнал до
правилния извод, че осъществяването на придобивната давност е надлежно доказано.
Според утвърдената правна доктрина - „Придобиване по давност на недвижими
имоти“ от Ц.П., Нов български университет, С., 2015 г., стр. 68-77 - придобиването по
6
давност е един от предвидените в чл. 77 от ЗС способи за придобиване на правото на
собственост /titulus acquirendi/. То е институт на вещното право. Фактическият състав
на придобивната давност включва упражняването на владение - анимус и корпус. Той
се осъществява с извършването на активни, външно обективирани действия, от които
може да се направи изводът, че едно лице упражнява фактическата власт върху
конкретен имот като свой собствен. Придобиването по давност е оригинерен
придобивен способ. Владелецът придобива правото на собственост не от друг правен
субект и независимо дали вещното право е принадлежало на трето лице.
Придобиването по давност следва да се определи като правомерно юридическо
действие. Фактическият му състав включва владение, изтичане на определен срок и
позоваване пред съд или нотариус. В този смисъл същият може да бъде определен като
смесен /хетерогенен/. Обект на придобиване са само вещни права. Функцията на
придобивната давност, най-кратко казано, е да приведе правното положение в
съответствие с фактическото, като придаде правно значение на фактическите
отношения заради общественото, публичното благо /bono publico/. От гледна точка на
собственика следва да се съобрази липсата на интерес от негова страна към вещта,
която, в крайна сметка, съчетана с владението на трето лице, има за правен резултат
намаляването на имуществото му. Що се отнася до владелеца, функцията е
възнаградителна, защото законът му признава и зачита интереса към вещта,
положените грижи и направените разходи. Чрез придобиването по давност се избягва
и т. нар. „probatio diabolica“, което би направило невъзможно доказването на правото
на собственост.
Съгласно Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2012 г.,
ОСГК, докладвано от съдията К.М., придобивната давност е способ за придобиване на
право на собственост и други вещни права върху чужда вещ чрез фактическо
упражняване на тези права в продължение на определен от закона срок от време.
Нормативната й уредба е в глава VIII от ЗС, наименувана „Придобиване и изгубване
на вещни права“ и обхващаща разпоредбите на чл. 79-86 от ЗС. Нормата на чл. 79 от
ЗС регламентира фактическия състав на придобивната давност при недобросъвестно и
добросъвестно владение, включващ като елементи изтичането на определен в закона
период от време и владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 от ЗС - в хипотезата на чл. 79,
ал. 1 от ЗС, и добросъвестност и юридическо основание - в хипотезата на чл. 79, ал. 2
от ЗС. Правната последица - придобиване на вещното право - е нормативно свързана
само с тези юридически факти. Недопустимо е по тълкувателен път в нормативно
определения фактически състав да се включват и други елементи. Следователно
изискващото се от чл. 120 от ЗЗДог вр. чл. 84 от ЗС волеизявление - позоваване, не е
елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 от ЗС. Това обаче
не означава, че правната последица - придобиване на правото на собственост или на
друго вещно право - настъпва автоматично с изтичане на установения в закона срок.
Да се приеме, че придобивната давност има действие ex lege, означава, че с оглед
разглежданата от общата теория на правото класификация на юридическите факти,
като юридически факт придобивната давност да е юридическо събитие, в чийто
фактически състав по определение нормативно да се включват събития от физическия
свят или психични състояния без участие на активни съзнателни преживявания на
човека.
Фактическият състав на владението, съгласно чл. 68, ал. 1 от ЗС, включва както
обективният елемент на упражнявана фактическа власт, така и субективният елемент
вещта да се държи като своя. След като владението е съзнателен акт, то следва, че
7
придобивната давност е сложен юридически факт от категорията на правомерните
юридически действия, които по определение обхващат като свой елемент както
наличието на представи и желания, насочени към установяването, придобиването,
прехвърлянето, изменението и погасяването на права и задължения /представляващи
субективният елемент от предметното им съдържание/, така и тяхното обективиране
чрез волево изявление, насочено към сетивното му възприемане от други, с цел да се
разкрият тези преживявания и представи /представляващо обективният елемент от
предметното им съдържание/.
Съгласно чл. 77 от ЗС, вещните права се придобиват чрез правна сделка, по давност
или по друг начин, определен в закона. Принцип в гражданското ни законодателство е,
че вещните права се придобиват въз основа на обективирано волеизявление за това.
Целта на този принцип е както зачитане на волята на правните субекти, така и защита
на обществения интерес чрез създаване на яснота по отношение на субектите и
обектите на вещните права, с оглед правната сигурност.
Обективният елемент на владението - упражняването на фактическа власт - съвпада с
този при държането. Субективният елемент определя упражняването на фактическа
власт върху имот като владение. Чл. 69 от ЗС предполага наличието на намерение да
се свои вещта. За да се трансформира фактическото състояние на упражнявана
фактическа власт чрез действия, съответстващи на определено вещно право, в самото
вещно право, е необходимо потвърждаване на наличието на намерение за своене чрез
позоваване на последиците от придобивната давност. Разпоредбата на чл. 120 от ЗЗДог
вр. чл. 84 от ЗС урежда волевото изявление на субективния елемент на владението
чрез процесуални средства - предявяване на иск или възражение при наличие на спор
за собственост, или чрез снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена
проверка, с цел легитимиране на придобитото вещно право с оглед участие в
гражданския оборот, изпълнение на административни процедури по попълване на
кадастрална карта и т.н. До момента, в който предполагаемото от закона намерение за
своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие и правото
на собственост. При наличие на позоваване правните последици - придобиване на
вещното право - се зачитат от момента на изтичане на законово определения срок
съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал.
1 или ал. 2 от ЗС.
Нормата на чл. 79, ал. 1 от ЗС изисква упражняване на фактическа власт с намерение
за своене в продължение на 10 години. Упражняваното владение трябва да е било
спокойно - да не е установено с насилие, явно - фактическата власт да е упражнявана
така, че всеки заинтересован да е имал възможност да научи за това, постоянно -
упражняването му да няма случаен характер, а да е израз на воля трайно да се държи
вещта по начин, препятстващ евентуалното владение на други лица, непрекъснато - да
не е било прекъсвано изобщо, в частност - за период по-дълъг от 6 месеца /чл. 81 от
ЗС/, като се съобразява и презумпцията на чл. 83 от ЗС, и несъмнено - да няма
съмнение, че лицето е държало вещта, както и че я е държало за себе си /Решение №
144 от 02.12.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1650/2014 г., II г. о., ГК, докладчик съдията
Г.Н./.
В конкретния казус са разпитани 6 свидетели.
Съдът прави фактически и правни изводи по предмета на спора, като обсъжда
поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение, всички събрани доказателства,
които са относими към казуса и допустими за установяване на съответния факт или
8
обстоятелство според разпореденото в закона. Казаното се отнася и до гласните
доказателства, които, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по
вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или
предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 от ГПК и съвкупно с целия
доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и всички обстоятелства,
свързани с възприемането на установяваните факти: обстановката /ден, нощ, виелица,
дъжд и пр./, психическото състояние на свидетеля, възрастта му към онзи момент,
физиологични особености - зрение, слух, възраст, заболявания, паметово-
интелектуални способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането -
възможност за възпроизвеждане /притеснение от съда, образование, заболявания,
възраст, отдалеченост във времето/ и волята на свидетеля да каже истината. При
противоречие в показанията на свидетелите съдът трябва да прецени посочените
обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки
поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти
едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или
системни, доколко показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по
делото доказателства. При оценката на разказаното от тях следва да се изхожда от: а/
степента му на съответствие с безспорните доказателства по делото, б/ степента на
обоснованост, в/ степента на разностранност и г/ степента на автентичност /„Разпит на
свидетели в гражданското производство“ от Ц.Ц., „Сиела“, С., 1997 г., стр. 48/.
С. П., ищцов свидетел, установява единствено факта, че 3 дни през 2017 г. е участвал в
ремонта на покрива на къщата, разположена в спорния имот. Той споделя, че тогава не
е виждал ответника в имота. Това обаче не означава, че владението на последния е
било прекъснато. Владелецът няма задължение ежедневно и непрекъснато да стои и да
„варди“ да не му „отмъкнат“ имота. Не е доказано Х. А. да е изгубил владението в
продължение на повече от 6 месеца. Приложение намира и презумпцията по чл. 83 от
ЗС. Следва да се подчертае и едно съществено противоречие на показанията на този
свидетел с констатираното при огледа на място и с казаното от останалите 5 свидетели
по отношение на плевнята - П. твърди, че последната е паднала, докато другите
свидетели сочат и огледът потвърждава, че споменатата постройка все още си стои в
имота и не е паднала.
Г. Д., ищцов свидетел, твърди, че е идвал 50 пъти до имота, за да го „наглежда“ по
молба на ищците, но не е съвсем сигурен в тази бройка на посещенията. Не е сигурен
и кога е правен ремонтът на покрива на къщата, въпреки че е заварил майсторите там.
Не знае дали в имота е имало и има ток и вода. Не може да определи площта на
спорното дворно място. Показанията му за релевантните факти и обстоятелства не са
убедителни и не оборват тезата, която застъпва ответната страна в процеса.
Г. К., третият ищцов свидетел, живее в селото, където се намира имотът. Твърди, че от
неговата къща има видимост към част от спорния двор, но не споделя колко чести са
наблюденията му спрямо същия, за разлика от ответниковите свидетели П.К. и Г. М.,
също живеещи в с. Г., които изрично са уточнили това твърде важно обстоятелство /К.:
„Много често минавам покрай имота“; М.: „Всяка вечер виждам имота“/. К.
потвърждава факт, който ползва ответника - че го е виждал в имота както преди, така
и след пандемията от Covid-19. Той потвърждава осъществяването и на още 1 факт,
сочен от ответната страна - че в плевнята редовно са нощували овчар и животните му.
К. твърде сериозно се оплита в показанията си досежно ограждането на дворното
място. Отначало сочи, че имотът е ограден само от север. Буквално в следващото
изречение казва, че и от юг има ограда. Две изречения по-нататък вече си
9
противоречи, споделяйки, че „от южната страна няма ограда“. След още едно
изречение съвсем заплита „мистерията“ около оградите, като твърди, че от юг има
даже 2 такива. Така и не става ясно колко, в крайна сметка, са оградите според този
свидетел и от кои страни са разположени. Недоумение буди и казаното от К., че е
виждал Д. в имота през последните 18-19 години - нещо, което не казва нито един друг
свидетел, а и не се поддържа и от самия ищец.
Отчитайки съществените непълноти и противоречия в показанията, дадени от П., Д. и
К., РСР правилно не е дал вяра на същите.
Обратното се наблюдава в разказаното от тримата ответникови свидетели - П.К., Г. М.
и Д.С., като особено детайлен, обстоятелствен, подробен, екзактен и пунктуален в това
отношение е последният. Вярно е, че той е първи братовчед на ответника.
Законодателят е създал едно предположение относно посочените в хипотезата на чл.
172 от ГПК лица за възможна тяхна заинтересованост от изхода на делото. Съдът,
поради това, е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко
поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността да е
повлияла на достоверността на показанията му /Решение № 79 от 12.07.2017 г. на ВКС
по гр. д. № 3244/2016 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията А.Б./. В настоящия казус
свидетелските показания на С., който е роднина на ответника, не са противоречиви, а и
не са оборени. Нормата на чл. 172 от ГПК не забранява кредитирането на подобни
показания, а предвижда преценката им да става в съответствие с останалите
доказателства по делото, а от тях в случая показанията не са опровергани /в този
смисъл е и Решение № 639 от 02.07.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2398/2008 г., I г. о., ГК,
докладчик съдията Б.Д./. Не могат да се игнорират свидетелски показания само защото
изхождат от близък или роднина /Решение № 428 от 15.07.2010 г. на ВКС по гр. д. №
843/2009 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Б.Д./. Съгласно Решение № 457 от 06.08.2010
г. на ВКС по гр. д. № 477/2009 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Д.Ц., роднинската
връзка на свидетеля със страната, която го е посочила, сама по себе си не е основание
показанията на този свидетел да се считат недостоверни. Не съществува забрана да
бъдат разпитани заинтересовани свидетели и въз основа на техните показания да
бъдат приети за установени факти, които ползват довелата ги страна /Решение № 34 от
22.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4657/2015 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Б.Д., и
Решение № 338 от 20.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1269/2012 г., IV г. о., ГК, докладчик
съдията М.Ф./.
В случая съобщеното от свидетелите К., М. и С. се характеризира с висока степен на
достоверност, защото е вътрешно хармонично, последователно и изчерпателно
/водещи критерии за оценка на свидетелските показания според „Разпит на свидетели
в гражданското производство“ от Ц.Ц., „Сиела“, С., 1997 г., стр. 55/. И тримата
подробно описват особеностите и спецификите на спорния терен и постройките в
него. Показанията им не оставят съмнение, че те са били очевидци на това, което
обрисуват, и имат необходимите пълни, преки и непосредствени впечатления за
осъществяваната фактическа власт. Същите ясно очертават началото на придобивното
давностно владение на ответника, което е стартирало, както сочи и самият той, през
2003 г. И тримата са единодушни, че ответникът и майка му напълно спокойно са
обработвали и ползвали двора и сградите, без никой да им пречи /К. и М. казват, че
А.и са отглеждали там „зайре“ - турска дума, с която се обозначават зърнени растения,
обикновено предназначени за животни; фураж/, като са ги и заключвали с катинари, с
което недвусмислено са демонстрирали намерение за своене. Не са налице основания
за некредитиране на информацията, дадена от тези свидетели.
10
Установено е, че ответникът е владял имота и постройките в законовоустановения 10-
годишен период, поради което и е станал техен собственик. Районният съд е обсъдил в
акта си възраженията на ищците и е отговорил на тях. Той е разгледал задълбочено
всички събрани по делото доказателствени източници, поотделно и съпоставяйки ги, и
така е достигнал до единствения правилен правен извод за неоснователност на
предявените претенции. Подробно е анализирана от съда твърдяната от ответника
придобивна давност и е установено, че същата е налична, тъй като ги има и двата й
елемента /corpus и animus/. Доказано е явно, необезпокоявано и непрекъснато
упражняване на фактическа власт върху имота и сградите, с намерението да бъде
придобита собствеността. В настоящия казус безспорно е установено, че ищците не са
стопанисвали имота и постройките за период, по-дълъг от 10 години, каквото е
законовото изискване. Убедителните показания на К., М. и С. са напълно достатъчни
за доказване на наличието на твърдяното владение. Исковете правилно са отхвърлени
от първата инстанция.
Оплакванията във въззивната жалба останаха недоказани. Те не намират опора в
закона, доктрината и практиката. Решението на районния съд подлежи на
потвърждаване.
На въззиваемия се следват разноските за адвокат, направени в настоящото
производство. Хонорарът не е прекомерен, защото е напълно съобразен с вида и броя
на претенциите, броя на страните, броя и характеристиките на имота и сградите,
фактическата и правна сложност на казуса и извършените от адвокат Б. процесуални
действия. Следва да се отбележи и знаменателният факт, че адвокатът на
въззивниците също е оценил труда си на 2000 лева.
Воден от изложените мотиви, доводи и аргументи, ОСБ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 204 от 25.06.2024 г., постановено по гражданско дело №
29 от 2022 г. на РСР.
ОСЪЖДА Д. Л. С., ЕГН **********, адрес гр. С., кв. „Г.б.“, ул. „О..., и съпругата му
Г.И.Х., адрес Г..., „Г., Ш., да заплатят на Х. А. А., ЕГН **********, адрес гр. Р., ул.
„Б.р. ..., сумата от 2000 /две хиляди/ лева, представляваща направени разноски в
производството пред въззивната инстанция за заплатено адвокатско възнаграждение.
На страните, чрез адвокатите, да се връчат копия на настоящия съдебен акт, който
може да бъде обжалван от въззивниците в едномесечен срок, считано от връчването,
по реда и при условията на чл. 280, ал. 1 и 2, чл. 281, чл. 283 и чл. 284 от ГПК, пред
ВКС на Р. Б., с касационна жалба, подадена чрез ОСБ.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11