Р Е Ш Е Н И Е
№
359
гр.
Велико Търново,
25.07.2019 година
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд гр. ВЕЛИКО ТЪРНОВО – шести състав, в открито заседание на дванадесети
юли през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСЕН
БУЮКЛИЕВ
при
участието на секретаря С.М.и прокурора Светлана Иванова, като разгледа
докладваното от председателя адм. дело №182 по описа на Административния съд за
2019 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.285 от ЗИНЗС.
Ищецът
Б.Т.Т., понастоящем изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в затворническо
общежитие „Атлант“ в гр.Троян е предявил искова претенция по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС срещу ответника Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“. Исковата
претенция е да бъде осъден ответника по иска да заплати на ищеца обезщетение за
причинени му в нарушение на разпоредбите на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС неимуществени
вреди в размер от 60 000 лв. в едно със законна лихва върху тази сума,
считано от датата на предявяването на иска до окончателното и изплащане. В
обстоятелствената част на молбата се сочи, че за период, започващ от 04.07.2012
г и завършващ на 15.07.2015 г. /общо 104
дни/ ищецът е бил настанен в следствения арест в град Велико Търново, съответно
в килии 2,4,6 и 7, които били идентични. Килиите били оборудвани с по четири
легла на две двойно /едно върху друго/, едно шкафче и една масичка с два стола,
неподвижно захванати за пода и с площ от 7 кв.м. килиите нямали прозорец и
достъп до дневна светлина, нито са били оборудвани с тоалетни и течаща вода,
което налагало удовлетворяването на физиологичните нужди в пластмасови бутилки.
Последното ставало с оглед дългото очакване ищецът да бъде заведен до
тоалетната от служителите на ареста при необходимост. Посоченото обстоятелство
водело до неприятна миризма, която водела до отрицателни изживявания у ищеца,
както и неудобство пред другите арестанти. Описва се и, че ищецът е бил лишен
от престой на открито по време на пребиваването си в следствения арест, като му
бил осигуряван престой на закрито в една стая от 15-20 кв.м. с прозорец, което
противоречи на закона. Поддържа се и, че в непосредствена близост до ищеца при
провеждането на неговите разговори при свиждането с близки и при посещение на
защитника се е намирал надзирател, който ги е подслушвал, което е
противозаконно. Тези обстоятелства според молбата са се отразили неблагоприятно
върху ищеца, като са засегнали човешкото му достойнство. Неизпълнението на
нормативно въведените изисквания от страна на ответника за осигуряване на
нормална килия с течаща вода и санитарен въздух, за осигуряването на разходки
на открито и за осигуряване на лични срещи с близките и защитника и близките му
е нарушило човешкото му достойнство, породило е у него чувство на отритнатост,
отхвърленост, незащитеност и страх, причинило е яд, безпокойство, липса на
желание за живот, както и физиологичен проблем
- сълзене на очите. За тези неимуществени вреди в размер от 60 000
лв., причинени от унизителното отношение към ищеца по време на престоя му в
следствения арест се претендира осъждането на ответника в петитума на исковата
молба. По повод констатираната нередовност на молбата, ищецът представя
справка, според която той е пребивавал в
следствения арест във Велико Търново на следните дати: 04.07.2012 г. до 05.07.2012 г., от 07.07.2012
– до 11.07.2012 г., от 01.08.2012 г. до 03.08.2012 г., от 20.08.2012 г. до
23.08.2012 г., от 05.09.2012 г до 11.09.2012 г., от 14.09.2012 г. до 17.09.2012
г., от 28.10.2012 г. до 02.11.2012 г., от 13.11.2012 г. до 15.11.2012 г., от
07.12.2012 г. до 11.12.2012 г., от 14.12.2-012 г. до 15.12.2012 г., от
19.12.2012. до 27.12.2012 г., от 24.01.2013 г. до 25.01.2013 г., от 06.02.2013
г. до 08.02.2013 г., от 15.02.2013 г. до 18.03.2013 г., от 19.04.2013 г. до
23.04.2013 г., от 01.06.2013 г. до 05.06.2013 г., от 11.07.2013 г. до
15.07.2013 г., от 10.09.2013 г. до 12.09.2013 г., от 08.10.2013 г. до
09.10.2013 г., от 02.06.2014 г. до 03.06.2014 г., от 20.06.2014 г. до
24.06.2014 г., от 07.07.2014 г. до 08.07.2014 г., от 02.10.2014 г. до
03.10.2014 г., от 11.11.2014 г. до 12.11.2014 г., от 15.12.2014 г. до
16.12.2014 г., от 03.02.2015 г. до 04.02.2015 г., от 21.04.2015 г. до
22.04.2015 г., от 09.06.2015 г. до 12.06.2015 г., от 14.07.2015 г. до
15.07.2015 г. Предвид това уточнение, направено чрез представянето на справка,
издадена от ответника, приложена към т.н. спецификация на ищеца от 05.04.2019
г. то следва да се приеме, че именно за тези периоди, за които се твърди, че е
налице пребиваването на ищеца в ареста, се претендира и присъждането на
посоченото обезщетение. В открито заседание, чрез назначения по реда на ЗПП
процесуален представител искът се поддържа в цялост.
Ответникът
по иска ГД“ИН“, чрез процесуалния си представител отрича частично допустимостта
на иска и изцяло отрича основателността му. Подробни съображения за това си
становище излага в пледоарията си по делото, като поддържа изложеното в
представения писмен отговор на исковата молба. Що се касае до недопустимостта
на иска, то ответникът поддържа, че за периода 22.08.2011 г. - 09.10.2013 г.
искът е погасен по давност /подробно тези периоди са посочени в отговора на
исковата молба/, като давността според него е пречка за разглеждането на спора
по същество досежно претенциите за обезщетение, обхващащи тези периоди.
Алтернативно се поддържа, че в тези части искът е неоснователен поради
изтеклата обща петгодишна давност по ЗЗД предвид ТР №3/22.04.2005 г. по гр..д.
№3/2004 г- на ВКС – т.4 от него. Що се
касае до периодите, които според ответника не са погасени по давност, то
основателността на иска се отрича с аргументи, че не е установено надлежно, че
ищецът е бил третиран унизително при престоя си в ареста във Велико Търново.
Прокурорът
дава заключение за частична основателност на иска. Според него е изтекла
давността за исковата претенция за периодите на престой на ищеца в следствения
арест преди 2.06.2014 г. и само на това основание в тази му част исковата молба
е неоснователна. В останалата част молбата се явява частично основателна според
прокурора, тъй като са безспорно установени и доказани нарушенията по чл.3 от ЗИНЗС и е налице унизително отношение към ищеца предвид санитарно –битовите
условия в ареста и килиите му. Прокурорът сочи, че ответникът не е установил,
че са налице други причини, довело до неблагоприятните изживявания за ищеца,
поради което искът се явява основателен. Що се касае до размера на
претендираното обезщетение, то прокурорът поддържа, че то е недоказано и
прекомерно.
По допустимостта: Искът
е допустим. Ищецът сочи в исковата си молба, че определен набор от
обстоятелства – малка площ на килията, лоши битови условия, неосигуряване на
течаща вода и тоалетна, неосигуряване на престой на открито, липсата на дневна
светлина в килията, липсата на тайна на свиждането му с близки и защитника му,
са довели до емоционални болки и страдания. Твърдението за наличието на тези
обстоятелства и за връзката им с презюмираните от закона неимуществени вреди
/чл. 284, ал.5 от ЗИНЗС/ легитимира ищеца да предяви искова претенция, основана
на разпоредбата на чл.284, ал.1 от ЗИНЗС. Искът е насочен към надлежен ответник
по аргумент от чл.12, ал.2 от ЗИНЗС с оглед на обстоятелството, че служителите
на тази дирекция осъществяват и отговарят за дейността на следствените арести –
чл. 16, ал.1 и чл.16а, ал.2, т.2 и 3 от ЗИНЗС. Наличието на изтекла давност не
прави иска недопустим, а влияе върху основателността му, тъй като в практиката
на ВАС /която се споделя от настоящата инстанция/ се приема, че давността е
материално-правен институт /вж. например решение №62/03.01.2018 г. по АД № 8665/2016
г. на ВАС/.
По
същество исковата претенция е частично основателна по съображенията, изложени
по-долу.
Най
– напред, с оглед на принципа на процесуална икономия, съдът следва да обсъди
възражението за изтекла погасителна давност за част от релевантните периоди, за
които се претендира обезщетение по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС.
От
приобщеното към настоящото дело АД № 326/2015 г. по описа на АСВТ е видно, че
настоящият ищец е предявил иск по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за обезщетение за
причинени неимуществени вреди в размер от 10 000 лв. за периода от
14.08.2011 г. до 22.06.2012 г., през който той е пребивавал в следствения
арест. Следователно посоченото дело, ответник по което е било друго юридическо
лице – Министерство на правосъдието, е ирелевантно за настоящият предмет на
спора.
Както
обаче правилно поддържа ответникът, в случая е приложимо ТР №3/22.04.2005 г. по
ТД №3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Според т.4
от диспозитива му при незаконни актове на администрацията началният момент на забавата
и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението,
както и началният момент на погасителната давност за предявяване на иска за
неговото заплащане е влизане в сила на решението, с което се отменят
унищожаемите административни актове, при нищожните - това е моментът на тяхното
издаване, а за незаконни действия или бездействия на административните органи -
от момента на преустановяването им. Видно от обстоятелствената част на исковата
молба, твърдените нарушения по презумцията на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС касаят бездействие,
състоящо се в неосигуряването на съответните санитарно-битови условия от страна
на администрацията на следствения арест, служителите на който са част от
персоналния състав на ответника ГДИН. Следователно, тези нарушения са
обективирани чрез бездействие, от преустановяването на които започва да тече
петгодишната давност по чл.110 от ЗЗД. Няма данни за обстоятелства, които да
водят до спиране на давността. При това положение и с оглед уточнените периоди,
през които ищецът сочи да е бил в ареста, условията в които са причинили
претендираните неимуществени вреди, то следва обоснования извод, че при
приключването на престоя на ищеца за всеки един от тези периоди са приключили
по обективни причини и бездействията /а и действията/ на администрацията на
следствения арест, които се състоят в неосигуряването на съответните санитарно
– хигиенни и битови условия, третирани от нормата на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС като
нарушения. При това положение, предвид на датата на депозирането на исковата
молба чрез пощенски оператор /на 20.03.2019 г. – л.8 от делото/, то следва да
се приеме, че искът е погасен по давност за претендираните периоди за
обезщетение, както следва: 04.07.2012 г. до 05.07.2012 г., от 07.07.2012 – до
11.07.2012 г., от 01.08.2012 г. до 03.08.2012 г., от 20.08.2012 г. до
23.08.2012 г., от 05.09.2012 г до 11.09.2012 г., от 14.09.2012 г. до 17.09.2012
г., от 28.10.2012 г. до 02.11.2012 г., от 13.11.2012 г. до 15.11.2012 г., от
07.12.2012 г. до 11.12.2012 г., от 14.12.2012 г. до 15.12.2012 г., от
19.12.2012. до 27.12.2012 г., от 24.01.2013 г. до 25.01.2013 г., от 06.02.2013
г. до 08.02.2013 г., от 15.02.2013 г. до 18.03.2013 г., от 19.04.2013 г. до
23.04.2013 г., от 01.06.2013 г. до 05.06.2013 г., от 11.07.2013 г. до 15.07.2013
г., от 10.09.2013 г. до 12.09.2013 г., и от 08.10.2013 г. до 09.10.2013 г.
Съответно,
исковата претенция не е погасена по давност досежно претендираното обезщетение
за неимуществени вреди поради нарушаване на чл.3, ал.2 от ЗИНЗС за периодите от
02.06.2014 г. до 03.06.2014 г., от 20.06.2014 г. до 24.06.2014 г., от
07.07.2014 г. до 08.07.2014 г., от 02.10.2014 г. до 03.10.2014 г., от
11.11.2014 г. до 12.11.2014 г., от 15.12.2014 г. до 16.12.2014 г., от
03.02.2015 г. до 04.02.2015 г., от 21.04.2015 г. до 22.04.2015 г., от
09.06.2015 г. до 12.06.2015 г., от 14.07.2015 г. до 15.07.2015 г.
Какво
показват фактите по делото досежно непогасените по давност периоди, през които
ищецът твърди да е пребивавал в следствения арест във Велико Търново и твърди
причиняването на неимуществените вреди с оглед на събраните от съда
доказателства?
Според
представената от ответника справка №1177/28.05.2019 г., данните от която не се
оспорват от ищеца, последният е настанен на 02.06.2014 г. в 13, 45 часа в килия
№4 на ареста, като е останал там до
12,10 часа на следващия ден; впоследствие, на 20.06.2014 г. в 15.00 часа е
настанен в килия №8 до 11.10 ч. на 24.06.2014 г.; на 07.07..2014 г. в 14,45
часа е бил настанен в килия №7 до 12,35 часа на следващия ден; на 2.10.2014 г.
в 15,15 ч. е бил настанен в килия №6 до 13,20 минути, на следващия ден; на11.11.2014
г. в 13,35 часа е бил настанен в килия №6 до 10.00 часа на следващия ден; на
15.12.2014 г. в 14 часа е бил настанен в килия №8 до 12,30 часа на следващия
ден; на 3.02.2015 г. в 13,20 часа е бил настанен в килия №7 до 10.00 часа на
следващия ден; на 6.03.2015 г. в 13,15 часа е бил настанен в килия №4 до 11.00
часа на 10.03.2015 г.; на 21.04.2015 г. в 13,45 часа е бил настанен в килия №7
до 11,30 часа на следващия ден; на 9.06.2015 г. в 13,55 часа е бил настанен в
килия №1 до 11,40 часа на 12.06.2015 г. и на 14.07.2015 г. в 13,45 часа е бил
настанен в килия №8 до 12 часа на следващия ден.
През
периода на първия престой, посочен по-горе, ищецът е обитавал килията с
още двама арестанта, през вторият период
от престоя си той е пребивавал в ареста
с още един арестант, през третия период от престоя си е пребивавал в ареста с
още двама арестанти, през четвъртият период на престоя си е пребивавал в ареста
с още двама арестанти, през петият период е пребивавал в ареста с още двама
арестанти, през шестия период е
пребивавал в ареста с още двама арестантни, през седмия период е пребивавал в
ареста с още двама арестантни, през осмия период е пребивавал в ареста с още
двама арестанти, единият от които е пребивавал там до 09.03.2015 г., през
деветия период е пребивавал в ареста с още един арестант, пре десетия период е
пребивавал в ареста с двама арестанти и през последният единадесети период е
пребивавал в ареста с още един арестант.
От
посоченото писмо на ответника се установява, че ареста във Велико Търново е в
експлоатация от 1982 г., като според тогава действащите изисквания са без
външни прозорци, светлината се осигурява от луминисцентни лампи, проветрението
се осигурява през прозорци над вратите на килиите и през самите врати. Посочено
е и, че арестните помещения /очевидно всички помещения/ са с площ от 8 кв.м., в
тях са разположени по две вишки с по две легла, масичка, две столчета и шкаф,
като в килиите няма самостоятелни санитарни възли, но арестът разполага с общ
санитарен възел, който се дезинфекцира и хигиенизира ежедневно. Употребата на
пластмасови бутилки не е масова практика, а и те са от списъка с разрешени
вещи, които арестантите могат да съхраняват в себе си през време на престоя си
в ареста. Във всички останали случаи арестантите могат да посетят тоалетната по
всяко време, като се отвеждат при съответните мерки за сигурност. На й- сетне,
мястото за престой на свеж въздух се намира на четвъртия етаж в ареста и
представлява помещение с два прозореца с решетки за проветрение и достъп до
естествена светлина, като в рамките на работния ден, по график, съгласно закона
задържаните извършват раздвижване и разходки. Според посоченият документ
осигурявани са срещи с адвокати, при спазване на изискванията на закона.
Що
се касае до осигуряването на среща на ищеца с неговия защитник, то от писмо
№1669/11.07.2019 г. на началника на сектор „арести“ в ОС „ИН“ – Велико Търново
се установява, че за необхвананите от давността периоди е било осигурявано на
ищеца среща със защитника му при необходимите мерки за сигурност, като след
19.02.2013 г. е проведена една среща. Идно от дневника за посещението на лица,
имащи права на контакт със задържаните лица, ищецът е провел срещата си със
защитника си ***М.на 19.04.2013 г. в 16.30 часа, което е извън необхванатия от
давността период. При това в мерките за сигурност са изисквали наличие на
визуален контакт от служителя на надзорно охранителния състав. В същото писмо
се сочи, че правото на телефонни разговори на ищеца е било осигурявано след
заявяването му пред началник сектор „арести“, като разговорите са провеждани по
време на престоя на открито, а при изрично искане за разговор с адвокат, този
разговор се е осъществявал своевременно. При това е посочено, че след 2013 г е
констатирано, че в дневниците за проведени разговори няма отразени такива. Най-
сетне, посочено е в същото писмо, че престоят на открито се реализира
покилийно, като в определена последователност арестантите се извеждат от всяка
килия, а за необхванатия от давността период ищецът е реализирал един такъв
престой на открито - на 03.10.2014 г.,
което обстоятелство се потвърждава и от извадката на дневника за извеждане и
прибиране на задържаните лица за престой на открито или определено за целта
помещение.
Съдът
изслуша и свидетелски показания, като показанията на свидетелите - както
правилно поддържа прокурорът – не следва да се обсъждат и анализират. Всъщност,
видно от показанията на К., описваните в тях събития са ставали през 2012 г.,
който период е погасен по давност. Съответно, видно от показанията на свидетеля
М., събитията, на които е би свидетел са ставали или през 2012 г., който период
е погасен по давност, ли през 2016 – 2017 г., които периоди са извън предмета
на исковата претенция.
Съгласно
разпоредбата на чл.284, ал.1 от ЗИНЗС „Държавата отговаря за вредите, причинени
на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по
изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3.“.
Безспорно е и в теорията и в практиката, че отговорността по чл.284, ал.1 е
деликтна и безвиновна. Фактическият състав на нормата изисква на първо място наличие
на установени нарушения на чл.3, ал. и/или ал.2 и/или ал.3 от ЗИНЗС в
редакцията, релевантна за процесните непогасени по давност периоди, респ. с
оглед разпоредбата на чл. 5, ал.4 от КРБ, установени нарушения на чл.3 от
КЗПЧОС /която е част от вътрешното право и е приоритетно приложима/, причинно –
следствена връзка между тези нарушения и настъпилите вреди и имуществени и/или
неимуществени. Нарушенията следва да са допуснати и/или извършени от
персоналния състав на юридическото лице ГД“ИН“ по аргумент от разпоредбата на
чл.205 от АПК вр. с чл. 285, ал.1 от ЗИНЗС. Всички елементи от състава следва
да се установят от ищеца, с изключение на претендираните от него неимуществени
вреди, настъпването на които законът предполага до доказване на противното –
арг. от чл.284, ал.5 от ЗИНЗС.
Все
пак следва да се посочи, че тежестта на доказване в производството не бива да
се абсолютизира, преграждайки пътя на проявлението на принципа на ефективност,
който изисква упражняването на правата, които субектите черпят от международните
актове, по които България е страна, да не е невъзможно или крайно затруднително.
Впрочем законодателят е отчел тази специфика на конкретните производства – арг.
от чл.284, ал.3 от ЗИНЗС.
Съдът
намира, че по силата на посочената оборима презумция, неимуществените вреди,
претърпени от ищеца следва да се приемат за безспорно установени. В правната
теория за понятието неимуществени вреди са изведени две основни групи, които
попадат в обхвата на понятието – физически болки и емоционални страдания, неудобства
и дискомфорт. От обстоятелствената част на молбата е видно, че ищецът
претендира именно такива емоционални страдания и неудобства. Ответникът не
ангажира никакви доказателства и доказателствени средства, които да опровергаят
посочената презумпция, въпреки изрично даденото от съда указание, дадено в
определението по хода от 08.04.2019 г., постановено в закрито заседание.
Нормата
на чл.3, ал.1 от ЗИНЗС в релевантната към събитията редакция разпорежда, че осъдените
не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение.
Видно е от тази норма, че тя дава защита единствено на осъдените лица. Въпреки
това, с оглед на изискването на чл.3 от ЕКЗПЧОС, безспорно е, че задържаните
лица са адресати на задължението, визирано в чл.3, ал.1 от националния закон в
приложимата му редакция. Според презумпцията на чл.3, ал.2, т.3 от ЗИНЗС „За
изтезания, жестоко или нечовешко отношение се смятат: унизително отношение,
което уронва човешкото достойнство на осъдения, принуждава го да върши или да
приеме действия против волята си, поражда чувство на страх, незащитеност или
малоценност.“, а според чл.3, ал.3 от този закон в приложимата му към
релевантните към случая факти: „За изтезания, жестоко или нечовешко отношение
се смятат действията или бездействията по ал. 2, извършени от длъжностно лице
или от всяко друго лице, подбудено или подпомогнато от длъжностно лице чрез
явно или мълчаливо съгласие.“. Конкретните обстоятелства, които могат да се
разглеждат като проява на унизително отношение, водещо до чувство на
незащитеност и на унижение, които се проявяват при бездействие на съответните
длъжностни лица са именно неосигуряването на недостатъчно площ за задържания,
липсата на проветряване на мястото, където е задържан, липсата на условия за
двигателна активност, хигиенно – битови условия, които водят до затрудняването
на поддържане на елементарна хигиена, неосигуряване на контакти на задържания с
неговите близки и/или със защитника му – обстоятелства, които се навеждат в
исковата молба на настоящия ищец.
В
част
Четвърта на ЗИНЗС е регламентиран реда на изпълнение на мярката за
неотклонение "задържане под стража". Според чл.
240, ал.1 ЗИНЗС приложими спрямо изпълнението на тази мярка са разпоредбите
относно осъдените на лишаване от свобода, доколкото изрично не е предвидено
друго. Съгласно чл.
43, ал.4 ЗИНЗС/ал.3
до 7.02.2017
г./ минималната жилищна площ на един лишен от свобода не може да бъде по-малка
от 4 кв. м. В същност изискването за осигуряване на минимална жилищна площ, в
редакцията на нормата от 2012 г. е отложено от законодателя за след 01.01.2019
г./§13 от ПЗР на закона/, поради което тя не е бил част от българското
законодателство за част от исковия период.Нормата на ал.3 е отменена считано от
7.02.2017 г. и е приета ал.4 с идентично съдържание, която влиза в сила от
7.02.2017 г. Т.е. тази норма е в сила за част от претендирания период. Независимо
наличието на отлагателен срок за влизане в сила на чл.
43, ал.3 ЗИНЗС (отм.), то по силата на нормата на чл.5, ал.4 от КРБ следва
да се приеме, че за този период по силата на общите принципи залегнали в чл. 3
от ЕКПЧОС и администрацията на ищеца в ареста гр.Велико Търново е била длъжна
да осигури нормални условия за задържаните лица в това число и на ищеца.
Всъщност
от многократно цитираните от националните юрисдикции минимални стандарти за
третиране на лишените от свобода, приети от първият конгрес на Организацията на
обединените нации по предотвратяване на престъпленията и третиране на
престъпниците, проведена в Женева в 1955г., и утвърдени от Икономическия и
социален съвет с резолюция 663 С (ХХІV) от 31.07.1957г. и 2076 (LХІІ) от 13.05.1977г., които нямат задължителна
сила, но спазването им е критерия за зачитане на човешките права и свободи и
демократичния характер на държавите: 10. Всички помещения, в които живеят и
работят лица, лишени от свобода, и особено помещенията, в които спят, трябва да
отговарят на всички санитарни изисквания, като следва да се обръща дължимото
внимание на климатичните условия, отопление и проветряване; 11. Във всички
помещения, в които живеят и работят лица, лишени от свобода: а)прозорците
трябва да имат достатъчни размери, за да могат тези лица да четат и работят на
дневна светлина, като прозорците трябва да са така конструирани, че да
осигуряват приток на пресен въздух, независимо от наличието или липсата на
вентилационна уредба; 12.Санитарните възли трябва да са достатъчни, за да може
всяко лице лишено от свобода да удовлетворява своите естествени потребности
тогава, когато изпитва нужда, и в условията на чистота и пристойност;
13.Къпалните помещения и броят на душовете трябва да са достатъчни за това
всяко лице лишено от свобода да може и да е задължено да се къпе или да взема
душ при подходяща за съответния климат температура и толкова често, колкото
това се изисква от общата хигиена, като се отчитат сезонът и географският
район, т.е. във всеки случай поне един път седмично в районите с умерен климат.
От
представените от ищеца справки е пределно ясно, че площта на помещенията, в
които е пребивавал ищеца през релевантните периоди е крайно недостатъчна и
противоречи на изискването за нормална обитаема площ, която понастоящем е
приета като площ с квадратура от 4 кв.м на едно задържано лице. Единствените
период, през който може да се приеме и то условно, че тази норма е спазена, са
периода от 20.06.2014 г. до 24.06.2014 г., през който ищецът е бил настанен в
килия № 8 само с още един арестант, периода от 21.04.2015 г. до 22.014.2015 г.,
пред който ищецът е бил настанен в една килия само с още един арестант и
периода от 14.07.2015 г. до 15.07.2015 г., през който ищецът е бил настанен в
една килия с един арестант.
Съгласно
чл. 20, ал.3 от
ППЗИНЗС в релевантната редакция на лишените от свобода се осигурява
постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода. Настоящият съд приема, че
това задължение на администрацията на ответника в случая не е изпълнено за нито
един от процесните периоди. Необходимостта от извеждането на арестантите във
всеки отделен случай до тоалетната и то само при обективна възможност за това,
несъобразена с физиологичните нужди на всеки арестант, вкл. и на ищеца
безспорно нарушава посоченото нормативно изискване.
Съгласно
приложимата редакция на нормата на чл.20, ал.2 от Правилника „В спалните
помещения се осигурява пряк достъп на дневна светлина и възможност за
естествено проветряване. Количеството дневна светлина, степента на изкуственото
осветление, отопление и проветряване се определят в зависимост от изискванията
на съответните стандарти за обществени сгради.“. В процесният случай за нито
един от релевантните периоди на ищеца не е било осигурено - според справката на ответника и според
справката на началник сектор „Арести“ в ОС“ИН“ Велико Търново – естествено
проветрение на килията и достъп до дневна светлина.
Съгласно
чл.
86, ал.1 ЗИНЗС лишените от свобода имат право на престой на открито не
по-малко от един час на ден. Следователно такова право имат и задържаните лица
по постановени мерки "задържане под стража".
Видно
от многократно цитираните справки, такъв престой не е осигуряван на ищеца за
процесните периоди, като престоят в помещение на четвъртия етаж на ареста не е
равнозначен с престоя на открито, тъй като престоят на открито се извършва
извън помещението на съответния арест – арг. от чл.276, ал.1 от ППЗИНЗС.
От
събраните доказателства по делото не се установява за периодите, необхванати от
давността, ищецът да е лишен от правата си по чл.74, ал.7 от ППЗИНЗС за среща
със защитници по чл.91, ал.2 от НПК, нито се установява да е бил лишен от
правото си на среща със защитник по реда и при условията на чл.254 от закона.
Не се твърди и не се установява по делото нарушаване на правата на ищеца по
чл.256 от закона за релевантните периоди на пребиваването му в ареста,
необхванати от давността.
Въпреки,
че част от описаните в исковата молба обстоятелства не са доказани за всички
периоди, необхванати от давността, то съдът намира, че останалите посочени
по-горе аспекти на условията, при които ищецът е изтърпявал наложената му мярка
"задържане под стража" в Ареста гр.велико Търново сочат на липса на
основни елементарни хигиенни и битови условия, които взети заедно могат да
бъдат квалифицирани като унизително отношение и третиране по смисъла на чл. 3 от
КЗПЧОС и чл. 3, ал.2,
т.3 и чл.3, ал.3 от ЗИНЗС в приложимите към датите на пребиваването на ищеца в
следствения арест във Велико Търново.
Кумулативният ефект от липсата на условия за живот, съобразени с
хигиенни изисквания, необходими за опазване здравето и човешкото достойнство,
несъмнено са причинили на ищеца неудобства които надхвърлят обичайните свързани
с изпълнение на мярката и които са довели до понесени от него трудности и
негативни емоционални преживявания.
Съдът
не намира друга причина извън посочените обстоятелства, които да са повлияли уроненото
човешко достойнство и на чувството за малоценност на задържаното лице извън нормалното
негативно изживяване, характерно при ограничаването на правото на свободно
придвижване. Наличието на причинно следствена връзка изисква верига от събития
и състояния, без чието сбъдване не би следвал конкретен резултат. Такава връзка
от събития и състояния е налице понастоящем с оглед констатираните неблагоприятни
фактори, въздействали върху психиката на ищеца и при липса на други факти и
обстоятелства, които да са логична предпоставка за презюмираните от закона
неимуществени вреди.
Съгласно
разпоредбата на чл.284, ал.2 от ЗИНЗС „В случаите по чл. 3, ал. 2 съдът взема
предвид кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е
изтърпявало наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
продължителността, както и други обстоятелства, които имат значение за
правилното решаване на спора.“. Видно е от структурата и, тази норма сочи
неизчерпателно обстоятелствата, които следва да се съобразят на плоскостта на
изискването за установяване на ефекта на неблагоприятното им въздействие в
имуществената или неимуществената сфера на задържаното лице.
В
процесният случай се установява от материалите по делото /предвид посочените в
справките на ответника часове, през които ищецът е пребивавал в ареста на
съответните дати/, че ищецът, извън обхванатите от давността периоди, е пребивавал
в следствения арест около 308 часа или почти 13 дни. Неблагоприятното
въздействие, състоящо се в уроненото чувство за достойнство и в придобитото
чувство на малоценност и незащитеност по повод на неспазването на изискването
на чл.20, ал.2 и ал.3 от ППЗИНЗС, както и на неспазването на чл.86, ал.1 от ЗИНЗС е продължило през целият посочен по-горе период. Неблагоприятното
въздействие върху психиката на ищеца, довела до посочените чувства и
изживявания по повод на неспазването на изискването за обитаема площ в помещението
за задържането на ищеца в ареста е продължило малко по-кратък период, а именно около
174 часа или около 7 дни. Вредата, представляваща притесненото състояние на
ищеца заради липсата на площ при задържането му в ареста и оттам чувството му
на малоценност и незащитеност съдът с оглед на субсидиарно приложимата
разпоредба на чл.52 от ЗЗД оценява на 30 лева на ден или общо сума от 210 лв. с
оглед кумулативният период, през който това състояние е преживяно. Вредата,
представляваща породено чувство за малоценност и незащитеност у ищеца заради
липса на течаща вода и тоалетна в килиите, в които е бил задържан, както и
заради липса на проветрение и на дневна
светлина в тези килии съдът оценява на 60 лв. на ден или общо 780 лв. при
наличие на вече посочения времеви критерий, през който е преживяно съответното
емоционално състояние. Най – сетне, вредата, представляваща уронване на
достойнството на ищеца поради неосигуряване на съответния престой на открито съдът оценява на 10 лв. на ден или общо 130
лв., при същият критерий, който двукратно се изложи. Общото обезщетение, което
следва да бъде изплатено на ищеца е в размер 1120 лв., като върху тази сума се следват и
лихвите, които следва да се начислят от момента на предявяването на иска до
окончателното и изплащане. В останалата си част искът е неоснователен и
недоказан и подлежи на отхвърляне.
Разноски
за ответника не се следват по аргумент от чл.286, ал.2 от ЗИНЗС.
Разноски
на ищеца не се следват, тъй като същият е представляван от адвокат, назначен по
реда и при условията на ЗПП.
Водим
от изложеното по-горе, Административен съд – Велико Търново, шести състав
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА
Главна дирекция „Изпълнения на наказанията“- гр.София, да заплати на Б.Т.Т.,
ЕГН **********, сумата от 1120 лв., представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди в следствие на допуснато от органите по изпълнение на
наказанията нарушение на чл.3 от ЗИНЗС при изпълнение на наложената на мярка
"задържане под стража" в следствения арест в град Велико Търново за периодите
от 02.06.2014 г. до 03.06.2014 г., от 20.06.2014 г. до 24.06.2014 г., от
07.07.2014 г. до 08.07.2014 г., от 02.10.2014 г. до 03.10.2014 г., от
11.11.2014 г. до 12.11.2014 г., от 15.12.2014 г. до 16.12.2014 г., от
03.02.2015 г. до 04.02.2015 г., от 21.04.2015 г. до 22.04.2015 г., от
09.06.2015 г. до 12.06.2015 г., от 14.07.2015 г. до 15.07.2015 г., в едно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяването на иска, до
окончателното и изплащане.
ОТХВЪРЛЯ
иска на Б.Т.Т., ЕГН **********, в
останалата му част.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с
касационна жалба пред Върховен административен съд на Република България в
14-дневен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: