Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 14. 05. 2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският
градски съд, Гражданско отделение, II
– Г въззивен състав, в открито съдебно заседание на единадесети март две хиляди
двадесет и втора година в състав:
Председател:
Татяна Димитрова
Членове:
1. Розалина Ботева
2.
младши съдия Любомир Игнатов
при участието на съдебния секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в. гр.
дело № 1316 по описа на Софийския
градски съд за 2021 г., за да се
произнесе, съобрази следното.
Производството е по чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и
сл.
Образувано е въз основа на постъпила въззивна жалба от ищеца в
първоинстанционното производство “Топлофикация Русе” ЕАД с ЕИК *********,
седалище и адрес на управление *** (въззивник-ищец), чрез упълномощения
представител юрисконсулт Б.С., срещу решение № 179671, постановено на 19. 08.
2020 г. от Софийския районен съд, 142-ри състав, по гр. дело № 21289 по описа
за 2017 г. (обжалвано решение). С обжалваното решение първоинстанционният съд е
отвхърлил изцяло предявените от въззивника-ищец искове, свързани с доставянето
на топлинна енергия. Всеки един от исковете е с цена под 5 000 лева.
Въззивникът-ищец обжалва решението като неправилно и необосновано.
Оспорва решаващите изводи на първостепенния съд, че не е било доказано
насрещната страна да е собственик на процесните имоти, както и че не е била
удостоверена идентичността на имотите, описани в исковата молба, и тези, които
са описани в документите за собственост. Твърди, че е представил редица
доказателства, от които е видно, че насрещната страна е владяла имотите в
течение на повече от десет години. Прави извод, че ответникът е придобил
правото на собственост върху имотите и ги ползва, поради което се явява
потребител на топлинна енергия. Заявява, че са били представени също така
и доказателства, които удостоверяват, че
бл. “Сълза” на ул. “*****в Русе е идентичен със сградата, описана в
нотариалния акт с адрес ул. “*****. Иска от въззивния съд да отмени обжалваното
решение и вместо него да постанови друго, с което да уважи изцяло предявения
иск. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
ответника в първоинстанционното производство П.А.Г., ЕГН **********, постоянен
адрес ***, съдебен адрес ***, офис 7 (въззиваем), чрез упълномощения
процесуален представител адвокат В.Ф., член на Русенската адвокатска колегия.
Оспорва въззивната жалба и заявява, че обжалваното решение е правилно и
законосъобразно. Излага доводи, че въззивникът нарушава правото му на защита,
понеже не се позовава на конкретни доказателства. Твърди, че доводът на
въззивника-ищец за придобиване на собствеността въз основа на десетгодишно
владение е направен за пръв път с въззивната жалба. Дори и тези доводи на
въззиника да не са преклудирани, излага контрааргументи, че всъщност не е
придобил по давност процесните имоти – по делото липсват доказателства да е
владял имотите с намерението да ги свои и позоваване на изтеклата придобивна
давност. Оспорва също така и твърдението на въззивника-ищец, че описаните в
исковата молба имоти са идентични на описаните в нотариалния акт, във връзка с
което развива подробни доводи. Иска от въззивния съд да потвърди обжалваното
решение. Претендира разноски.
След като прецени доводите на страните и данните по делото, Софийският
градски съд направи следните фактически и правни изводи.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от заинтересована
страна чрез надлежно упълномощен процесуален представител и е придружена с
документ за внесени държавна такса в необходимия размер. Отговаря и на останали
формални изисквания на чл. 260 и чл. 261 ГПК, поради което е редовна.
При служебна проверка въззивният съд констатира, че обжалваното решение
е валидно и допустимо. По отношение на правилността му въззивният съд е
ограничен от доводите във въззивната жалба (чл. 269, изр. второ ГПК) и приема
следното.
Първостепенният съд е сезиран по реда на чл. 415 ГПК с два кумулативно
съединени иска за установяването на съществуването на задължения, свързани с
доставянето на топлинна енергия, първият от които с правно основание чл. 79,
ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) във връзка с чл. 150, ал. 1
от Закона за енергетиката (ЗЕ), а вторият – с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. По първия иск в тежест на въззивника-ищец е да установи при условията на
пълно и главно доказване възникването на валидно облигационно отношение, по
силата на което реално е доставил на въззиваемия-ответник през периода 31. 03.
2016 г. - 30. 04. 2016 г. топлинна енергия на стойност 97 лева и 85 стотинки
спрямо топлоснабдените недвижими имоти кафе бар сутерен с аб. номер
02000900240, магазин за хранителни стоки с аб. номер 02000900230, магазин за
промишлени стоки с аб. номер 02000900240, кафе бар партер с аб. номер
02000900250 и офис с аб. номер 02000900260. По акцесорния иск с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на въззивника-ищец е да установи при
условията на пълно и главно доказване, че е поставил въззиваемия-ответник в
забава, периодът на забавата, както и че размерът на обезщетението за забава
възлиза на 5 лева и 57 стотинки. В тежест на въззивника-ответник, ако горните
обстоятелства бъдат доказани, е да установи при условията на пълно и главно
доказване погасяването на задълженията чрез плащане.
Облигационното отношение по доставянето
на топлинна енергия възниква било автоматично по силата на закона – чрез
придобиването на правото на собственост или на вещно право на ползуване върху
недвижим имот, находящ се в сграда-етажна собственост, присъединена към
топлопреносната мрежа – било при условията на пряко договаряне на облигационен
ползувател на топлоснабдения имот с топлопреносното предприятие и сключването
на индивидуален договор за доставянето на топлинна енергия (чл. 150, ал. 3 ЗЕ; Тълкувателно решение № 2 от 2018 г. по тълк. дело
№ 2 от 2017 г. на ОСГК на ВКС). В дадения случай въззивникът-ищец се домогва да
докаже, че въззиваемият-ответник е придобил правото на собственост върху
процесните недвижими имоти. Макар и да не е изложил в исковата молба конкретни
фактически твърдения за придобивното основание, към нея той все пак е приложил
нотариален акт за собственост на недвижими имоти № 16, том I, рег. номер 1746,
дело номер 95 по описа на К.П., нотариус с рег. номер 218 и ареал на действие
Русенския районен съд, за 2000 г. Според съдържанието на този нотариален акт,
подписан единствено от нотариуса, въззиваемият-ответник „става собственик“ на
кафе-бар, магазин за хранителни стоки, магазин за промишлени стоки, втори
кафе-бар и офис, находящи се „в жилищна сграда по ул. „*****по плана на град
Русе“. Нотариалният акт е съставен въз основа на документи, посочени в
него, които поради процесуалното бездействие на въззивника-ищец не са били
приобщени към доказателствените материали по делото, а не въз основа на
обстоятелствена проверка след разпит на двама свидетели, които да установят
владението на въззивника-ответник върху недвижимите имоти. Разбира се, този
нотариален акт съдържа извод на нотариуса за принадлежността на правото на
собственост. Този правен извод на нотариуса не обвързва съда с материална
доказателствена сила и съдът следва самостоятелно да прецени дали
въззивникът-ответник е придобил правото на собственост върху недвижимите имоти
въз основа на първичните доказателства, послужили на нотариуса за изготвянето
на нотариалния акт (Тълкувателно решение № 11 от 2013 г. по тълк. дело № 11 от
2012 г. на ОСГТК на ВКС). Да се приеме обратното би означавало първичните
доказателства да бъдат подменени с производни и да се наруши принципа за
вземане на решения от съда по вътрешно убеждение въз основа на пълноценна
анализа на непосредствено събраните първични доказателствени материали. Както
вече беше посочено, въззивникът-ищец, върху когото е разпределена тежестта на
доказването, поради процесуалното си бездействие е пропуснал да представи
първичните доказателства, въз основа на които съдът да може да направи
обоснован самостоятелен извод за принадлежността на правото на собственост.
Излишно е при това положение да се обсъжда и обстоятелството, че описаните в
единствения представен нотариален акт имоти само частично съответстват на
описаните в исковата молба, поради което и не би могъл да бъде направен
обоснован извод за идентичността им. Що се отнася до доводите за изтекла
придобивна давност в полза на въззиваемия-ответник, те действително са въведени
от въззивника-ищец за пръв път с въззивната жалба. При това положение е
процесуално недопустимо този въпрос да бъде изследван тепърва във въззивното
производство на основание чл. 266, ал. 1 ГПК, съответно за пръв път да бъдат
събирани доказателства за предполагаемия фактически състав на придобивната
давност. Дори и да можеше да се приеме, че твърдението за придобивната давност
е обхванато от по-общото твърдение за придобиване на правото на собственост,
направено с исковата молба, въззивникът-ищец е трябвало да посочи и да
представи всички доказателства за твърдяното десетгодишно спокойно, явно,
постоянно и трайно владение (фактическа власт и намерение имотите да се своят)
от въззиваемия-ответник в течение на период от десет години в рамките на
първоинстанционното производство. Представеният в него единствен нотариален
акт, обсъден по-горе, не съдържа констатация на нотариуса за осъществявана
фактическа власт върху недвижимите имоти от въззиваемия-ответник. Дори и той да
може да се приеме за косвено доказателство за владение върху имотите, то не
може да е достатъчно, за да се счете проведено от въззивника-ищец необходимото
пълно и главно доказване на всички елементи от сложния фактически състав на
придобивната давност. Тук следва също така да се напомни, че позоваването на
придобивната давност не е елемент от фактическия ѝ състав, а процесуално
средство за защита (т. 2 от Тълкувателно решение № 2 от 2012 г. по тълк. дело №
2 от 2012 г. на ОСГК на ВКС). Щом позоваването на придобивната давност е
процесуално средство за защита, то правен интерес да се позовава на
придобивната давност има само лицето, в чиято полза тя е изтекла.
Въззивникът-ищец няма правен интерес да се позовава на изтичането на придобивна
давност в полза на въззиваемия-ответник.
Освен всичко
останало въззивният съд трябва да изтъкне и следното. Въззивникът-ищец очевидно
се домогва да докаже, че твърдяното от него облигационно отношение за доставяне
на топлинна енергия е за битови нужди – приложил е към исковата молба
незаверен препис от общите си условия за продажба на топлинна енергия за битови
нужди. Описаните в исковата молба недвижими имоти обаче са с предазначение (два
кафе-бара, два магазина и един офис), което не е за битови, а е за
стопански/небитови нужди. При това положение облигационното отношение между
страните всъщност следва да възникне въз основа на писмен договор за доставяне
на топлинна енергия за небитови нужди на основание чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ. По
делото не е представен подобен договор. На това основание също не може да се
приеме че въззиваемият-ответник е „купувал“ доставената от
въззивника-ищец топлинна енергия, както се твърди в исковата молба.
Поради всички
изложени съображения обжалваното решение трябва да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно.
Разноски. Предвид неоснователността на
въззивната жалба, в полза на въззиваемия следва да бъдат присъдени сторените от
него разноски за въззивното производство. Те се свеждат до размера на
адвокатското възнаграждение. Според представения пред въззивния съд договор за
правна защита и съдействие въззиваемият е уговорил и реално е заплатил в брой
адвокатско възнаграждение в размер на 600 лева (л. 15). Въззвиникът не е
направил възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 179671, постановено на 19. 08. 2020 г. от Софийския районен
съд, 142-ри състав, по гр. дело № 21289 по описа за 2017 г.
ОСЪЖДА въззивника “Топлофикация Русе” ЕАД с ЕИК *********, седалище и адрес на
управление ***, да заплати в полза на въззиваемия П.А.Г., ЕГН **********,
постоянен адрес ***, сумата 600 лева, представляваща разноски във
въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1. 2.