РЕШЕНИЕ
№ 279
гр. Кюстендил, 05.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XX-ТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Преслава Кр. Дякова
при участието на секретаря ВЕСЕЛА Б. ДАНЧЕВА
като разгледа докладваното от Преслава Кр. Дякова Гражданско дело №
20241520101959 по описа за 2024 година
Съдът е сезиран с искова молба от М. Д. Й. против „Кредисимо“ ЕАД, „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД и
„АПС БЕТА България“ ЕООД, с която са предявени за разглеждане обективно и субективно
съединени отрицателни установителни искове, както следва:
1/ с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
за признаване за установено в отношенията между М. Д. Й. и „Кредисимо“ ЕАД, че
сключеният между тях договор за потребителски кредит № 2506643/19.01.2022 г. е нищожен
поради противоречие със закона, а в условията на евентуалност - с правно основание чл.
26, ал. 1, предл. 1-ро и 3-то ЗЗД, вр. с чл. 19, ал. 5, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 146, ал. 1,
вр. чл. 143 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 4, ал. 1 от договор за
потребителски кредит № 2506643/19.01.2022 г. поради противоречие със закона и добрите
нрави;
2/ с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 4-то, чл. 26, ал. 1, предл. 1-ро и 3-то ЗЗД, вр. чл.
19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 ЗЗП за признаване за установено в отношенията
между М. Д. Й. и „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, че сключеният между тях договор за предоставяне на
поръчителство от 19.01.2022 г. е нищожен поради липса на основание, противоречие със
закона и добрите нрави;
3/ с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че М. Д. Й. не дължи
на „АПС БЕТА България“ ЕООД (в качеството на цесионер на вземанията по процесните
договори) сумата от 3935.62 лева /три хиляди деветстотин тридесет и пет лева и шестдесет
и две стотинки/, част от общо претендираната в размер на 8935.62 лева /осем хиляди
1
деветстотин тридесет и пет лева и шестдесет и две стотинки/ - съобразно допуснатото с
определение от 13.02.2025г. изменение на иска по реда на чл. 214 ГПК.
В исковата молба /съобразно уточнението, направено с молба вх. № 13609/26.11.2024г./ се
твърди, че на 19.01.2022 г. ищецът сключил договор за потребителски кредит № 2506643 с
„Кредисимо“ ЕАД, като страните се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на
4526,56 лева. Същият следвало да бъде върнат на 24 месечни вноски при ГЛП 25,83% и ГПР
29,12%, като общият размер на дължимата сума бил 5843,52 лева. В чл. 4 от процесния
договор било уговорено, че страните се съгласяват, в случай, че кредитополучателят е
посочил, че ще представи обезпечение по кредита, същият следва да предостави на
кредитора банкова гаранция или да сключи договор за поръчителство с одобрен от
кредитодателя гарант – поръчител в срок от 48 часа от подаване на заявлението за отпускане
на кредита.
Посочва се, че на датата на сключване на договора за кредит ищецът сключил с втория
ответник договор за предоставяне на поръчителство, по силата на който „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД
поело задължението да сключи договор за поръчителство с „Кредисимо“ ЕАД, съгласно
който да отговоря солидарно с ищеца за всички задължения, възникнали по повод договора
за потребителски кредит. Въз основа на сключения договор за поръчителство ищецът се
задължил да заплати на гарантиращото дружество възнаграждение в размер на 4997,28 лева,
което било разсрочено за изплащане заедно с месечните вноски по договора за кредит.
Съгласно договора за поръчителство ищецът следвало да предоставя дължимите парични
суми на „Кредисимо“ ЕАД, което пък от своя страна било упълномощено от „АЙ ТРЪСТ“
ЕООД да събира в тяхна полза сумите по процесния договор.
Твърди се, че ищецът получил уведомление от третия ответник, с което я уведомили, че „АЙ
ТРЪСТ“ ЕООД е встъпило е правата на „Кредисимо“ ЕАД и е прехвърлило на „АПС БЕТА
България“ ЕООД изцяло вземанията си към ищеца, като занапред всички плащания
следвало да бъдат извършвани по сметка на новия кредитор.
Излагат се съображения, че между „Кредисимо“ ЕАД, като заемодател, и ищеца, като
заемател, възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от
4526,56 лева. Сочи се, че заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл.
3 от ЗКИ, като дружеството имало правото да отпуска кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът
бил физическо лице, което при сключване на договора действало именно като такова, т. е.
страните имали качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем представлявал такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важали
изискванията на специалния закон – ЗПК. Изхождайки от това, то следвало, че с
характеристики на потребителски договор е и Договорът за предоставяне на поръчителство,
сключен между ищеца и втория ответник „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД. Доколкото договорът за
поръчителство бил акцесорен на този за предоставяне на потребителски кредит, то
действието на поръчителството било предпоставено от валидното съществуване на главното
2
правоотношение. Предвид това, наличието на основание за предоставяне на поръчителство
от страна на ответното дружество, било обусловено от валидността на договора за кредит,
или отделни негови клаузи, включително и чл. 4, и поради тази причина следвало да се
разгледат съвместно и двете правоотношения, имайки предвид и обстоятелството, че
кредиторът „Кредисимо“ ЕАД бил едноличен собственик на капитала на „АЙ ТРЪСТ“
ЕООД и в тази връзка кредиторът и поръчителят били свързани лица.
Поддържа се, че съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Сочи се, че същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).
Твърди се, че клаузата на чл. 4 от Договора за кредит възлагала в тежест за заемателя да
осигури едно измежду следните обезпечения: банкова гаранция в размер от сумата по
процесния договор или одобрено от заемодателя дружество - поръчител, като прочитът на
съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за
паричен заем, налагал разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо
изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставяла избор за
потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Изискванията,
които посочената клауза от договора въвеждала за потребителя, били на практика
неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търсел паричен
кредит в сравнително нисък размер. Предвид това, не само правно, но и житейски
необосновано било да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да
осигури банкова гаранция в размер от сумата по договора (за което съответната банкова
институция ще изисква също заплащане) или поръчител или дружество, което да осигури
поръчителство. Поставяйки изначално изисквания, за които било ясно, че са неизпълними от
длъжника, кредиторът целял да го „насочи“ към единствената форма на обезпечение, която
длъжникът обективно би могъл да си позволи да предостави – обезпечение от одобрено от
заемодателя „Кредисимо“ ЕАД дружество. Тъй като „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД било свързано лице
с кредитора по договора за заем, то разходът за потребителя по договора за поръчителство с
„АЙ ТРЪСТ“ ЕООД бил сигурен и изначално известен за кредитора – от една страна
предоставянето на поръчителство било необходимо условие да се усвои финансовия ресурс,
а от друга – условията за другите две обезпечения (две физически лица – поръчители и
банкова гаранция) били на практика невъзможни за осъществяване от длъжника.
Посочва се, че същевременно кредиторът не включвал възнаграждението по договора за
поръчителство към ГПР, като стремежът му по този начин бил да заобиколи и нормата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК. Необходимо било в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябвало
да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай бил посочен
3
размерът на ГПР, но от съдържанието на договора потребителят не можело да се направи
извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Предвид
предпоставките, при които възниквало задължението на потребителя да заплати
възнаграждение за поръчителство, то същото било с характер на сигурен разход и следвало
да бъде включено изначално при формирането на ГПР. Ако това обстоятелство било
известно на потребителя (чрез изначалното му включване в разходите по кредита), то той би
могъл да направи информиран избор дали да сключи договора. След като в договора не бил
посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което
водело до неяснота относно неговия размер, не можело да се приеме, че е спазена нормата
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Поддържа се, че самият Договор за предоставяне на поръчителство е изначално лишен от
основание, тъй като по силата на посоченото правоотношение, в полза на потребителя не се
предоставя услуга. Обезпечението било единствено и само в полза на кредитора
„Кредисимо“ ЕАД, за което цялото възнаграждение било поето от потребителя. Нещо
повече– в случай че поръчителят „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД заплатял вземането на длъжника, то
имал право на регрес срещу него за пълната стойност на платеното (чл. 4 от договора за
поръчителство). Посочва се, че срещу заплащането на възнаграждението по договора за
поръчителство ищецът не е получил каквато и да било услуга, просто задължението му от
едното дружество щяло да бъде прехвърлено към другото, като и двете дружества били
свързани.
Сочи се, че основен предмет на дейност на втория ответник „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД били
гаранционни сделки, каквато била и процесната, като печалбата на „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД от
извършената от него търговска дейност като поръчител се разпределяла в полза на
едноличния собственик на капитала „Кредисимо“ ЕАД. В случая търговецът – кредитор
обвързал по-слабата икономически страна с допълнително възнаграждение, което се
дължало от момента на сключване на договора за заем, без значение дали заемателят е
изправна страна по същия. Поради изложеното, клаузата на чл. 8, ал. 1 от Договора за
предоставяне на поръчителство, установяваща задължение за заплащане на възнаграждение,
не пораждала права и задължения за страните, като договорът следвало да се прогласи за
нищожен поради накърняване на добрите нрави. На практика със сключване на договора за
поръчителство се целяло да се заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като в
договора за поръчителство се уговаряло възнаграждение, което впоследствие щяло да бъде
разпределено като печалба на „Кредисимо“ ЕАД. С договора за поръчителство не се целяло
реално обезпечаване на договора за заем, сключен с „Кредисимо“ ЕАД, доколкото,
плащайки задължението на потребителя в полза на „Кредисимо“ ЕАД, кредиторът плащал
вземането си сам на себе си. Със сключването на договора за поръчителство се целяло едно
допълнително оскъпяване на договора за заем, допълнително възнаграждение за
заемодателя, което било уговорено по друго правоотношение, единствено с цел да се
избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Твърди се, че договорът за предоставяне на поръчителство бил нищожен поради
4
накърняване на добрите нрави и защото сумата, която била уговорена като възнаграждение,
била в размер на почти сумата по отпуснатия заем. Безспорно било, че така бил нарушен
принципът на добросъвестност и справедливост и били накърнени добрите нрави.
Предвид нищожността на процесните два договора, на новия кредитор /цесионер/ се
дължала единствено чистата главница в размер на 5000 лева, поради което и разликата до
пълния претендиран размер /съгласно получена покана за доброволно плащане/ от 8935.62
лева била недължима.
По изложените съображения моли за уважаване на предявените искове. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131 е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Кредисимо“ ЕАД, с
който се изразява становище, че предявените искове са неоснователни.
Не оспорва сключването на договор за потребителски кредит № 2506643/19.01.2022 г. между
„Кредисимо“ ЕАД /кредитодател/ и М. Д. Й. /кредитополучател/, както и сключването на
договор за поръчителство от същата дата с поръчител „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД и потребител М.
Д. Й.. Посочва, че договорът за потребителски кредит е сключен за главница в размер на
4526,56 лева /от която 4000 лева – усвоени за потребителски цели, и 526,56 лева – за
закупена услуга “застраховка”/. Уговорено било връщане на главницата за срок от 24 месеца,
при ГЛП 25,83 % и ГПР от 29,12 %. Общият размер на дължимите по кредита суми възлизал
на 5843,52 лева. Твърди се, че поради липсата на точно погасяване на дължимите суми по
кредитното правоотношение от страна на ищеца, изпратил уведомление до дружеството
поръчител „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД за заплащането им. Задълженията били погасени от „АЙ
ТРЪСТ“ ЕООД, в резултат на което дружеството се суброгирало в правата на
удовлетворения кредитор „Кредисимо“ ЕАД. Не оспорва твърдението на ищеца, че
впоследствие вземанията, произтичащи от кредитното правоотношение и правоотношението
за предоставяне на поръчителство, са цедирани от „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД на третия ответник
„АПС БЕТА България“ ЕООД.
Излагат се съображения, че процесният договор за паричен заем е действителен и е в пълно
съответствие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Не оспорва, че при изчисляването на
ГПР възнаграждението за предоставяне на поръчителство не е включено като разход по
смисъла на чл. 19 ЗПК, а единственият разход, който е включен при изчисляване на ГПР, е
договорната възнаградителна лихва. Посочва, че възнаграждението за поръчител не е
включено като разход по кредита, т.к. не отговаряло на легалната дефиниция за разход по
кредита, формулирана в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. От една страна - доколкото сключването на
договор за предоставяне на обезпечение, респ. заплащането на възнаграждение по него, не
било задължително условие за получаване на кредита. Съгласно приложимите ОУ
кредитополучателят имал право, но не и задължение да предостави обезпечение на кредита.
Твърди се, че чл. 4, ал. 3 от договора за кредит предоставял възможността потребителят да
си избере необезпечен кредит. Не на последно място, дори и кредитодателят да е заявил
обезпечен с „поръчител“ кредит, то той имал правото, закрепено в ОУ, да се откаже от
кандидатстването за кредит. От друга страна – доколкото размерът на възнаграждението на
5
поръчителя не бил известен на кредитодателя към момента на сключване на договора за
кредит, т.к. договорът за поръчителство се сключвал след сключването на договора за
кредит. И на последно място – доколкото вземанията за възнаграждение по договора за
поръчителство възникват в полза на „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, а не в полза на кредитодателя
„Кредисимо“ ЕАД. Не оспорва, че действително „Кредисимо“ ЕАД е едноличен собственик
на капитала на „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, но поддържа, че се касае за самостоятелни юридически
лица, със собствен предмет на дейност и в т.см. „Кредисимо“ ЕАД няма достъп до договора
за предоставяне на поръчителство, респ. данни за размера на паричните задължения по
същия.
Посочва се, че дори да бъдат споделени доводите на ищеца за свързаност на двете
дружества– ответници в производството и наличието на скрито обогатяване на „Кредисимо“
ЕАД, то това не влечало недействителност на договора за кредит и договора за предоставяне
на поръчителство, а единствено на клаузата в договора за предоставяне на поръчителство,
съгласно която ищецът дължи възнаграждение на „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД. И това било така, т.к.
договорът за поръчителство пораждал за ищеца единствено права и го поставял в по -
благоприятно положение, отколкото би бил, ако същият не бе сключен. Чрез този договор се
повишавала кредитоспособността на ищеца и същият получил кредит, който иначе не би му
бил отпуснат. При изпълнение на поръчителя към „Кредисимо“ ЕАД, ищецът щял да дължи
да поръчителя връщане на суми в еднакъв размер със сумите, които е следвало да плати на
кредитодателя.
По тези и останалите подробно изложени в отговора на исковата молба съображения се иска
предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се и разноски.
В срока по чл. 131 е постъпил отговор на исковата молба и от ответника „АЙ ТРЪСТ“
ЕООД, с който се изразява становище за неоснователност на предявените искове.
Не оспорва сключването на договор за потребителски кредит № 2506643/19.01.2022 г. между
„Кредисимо“ ЕАД /кредитодател/ и М. Д. Й. /кредитополучател/, във връзка с
обезпечаването на който бил сключен договор за предоставяне на поръчителство от същата
дата с поръчител „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД и потребител М. Д. Й.. Посочва, че размерът на
главницата по договора за кредит възлизала на 4526,56 лева и следвало да бъде върната за
срок от 24 месеца, при ГЛП 25,83 % и ГПР от 29,12 %. Общият размер на дължимите по
кредита суми възлизал на 5843,52 лева.
Твърди се, че сключил с ищеца договор за поръчка по смисъла на чл. 280 ЗЗД, наименован
„договор за предоставяне на поръчителство“, съгласно същината на който поел
задължението да сключи договор за поръчителство с „Кредисимо“ ЕАД, по силата на който
се е задължил да гарантира като поръчител описаното по-горе задължение на ищеца.
Договорено било възнаграждение на поръчителя в размер на 208,22 лева на месец за
периода на действие на договора за кредит, т.е. при предсрочно погасяване на кредита от
кредитополучателя, същият не дължал възнаграждение на поръчителя след пълното
изплащане на кредита.
6
Не оспорва, че вземанията му по процесния договор за предоставяне на поръчителство,
както и по процесния договор за кредит /след суброгация в правата на удовлетворения
кредитор „Кредисимо“ ЕАД/, са прехвърлени на третия ответник „АПС БЕТА България“
ЕООД.
Посочва се, че предоставянето на обезпечение по кредитите, отпускани от „Кредисимо“
ЕАД, е избор на кредитополучателя, който последният упражнява при подаване на заявката
за кандидатстване. След подписването на договора кредит и само в случай, че клиентът е
избрал кредитът да бъде обезпечен чрез поръчителство от „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД,
кредитоискателят се прехвърлял автоматично към електронната система на ответника. Т.е.
сключването на договора за предоставяне на поръчителство ставало след сключването на
договора за кредит, към момент, в който основните параметри на кредита били вече
договорени между страните, в рамките на независима електронна среда на „АЙ ТРЪСТ“
ЕООД, до която „Кредисимо“ ЕАД нямало достъп. Впоследствие „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД
предоставяло на „Кредисимо“ ЕАД данни относно размера на дължимото възнаграждение и
начина, по който било разсрочено плащането му. Ето защо, договорено за поръчителя
възнаграждение не следвало да бъде включвано в ГПР, т.к. същото не отговаряло на
дефиницията на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, респ. на чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО.
Излагат се съображения, че наличието на свързаност между двете дружества – „Кредисимо“
ЕАД и „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, само по себе си не водело до скрито оскъпяване на кредита. В
договора за предоставяне на поръчителство била предоставена възможност на клиента да
избере начин на заплащане на възнаграждението за поръчителя, като това можело да стане
по сметка на „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД или по сметка „Кредисимо“ ЕАД заедно с плащането на
месечните вноски. В последния случай „Кредисимо“ ЕАД единствено получавало от името
и за сметка на „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД плащането, същият не бил титуляр на вземането и не се
разпореждал със същото, което било изрично уговорено в договора за поръчителство.
По тези и останалите подробно изложени в отговора на исковата молба съображения се иска
предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се и разноски.
В срока по чл. 131 е постъпил отговор на исковата молба и от ответника „АПС БЕТА
България“ ЕООД, с който се изразява становище за неоснователност на предявените искове.
Посочва, че в случая не били налице основанията за обявяване на договора за паричен заем
за нищожен. Същият бил сключен по електронен път по силата на ЗПФУР, като пълната
преддоговорна информация относно кредита била налице чрез хиперлинкове, в т.ч. ОУ,
Стандартен европейски формуляр, договор за кредит, ведно с приложение № 1 към него и
погасителен план. Процедурата по сключване на договор от разстояние била изпълнена,
следователно било налице валидно сключен договор за потребителски кредит и същият е
породил действие.
Колкото до клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора за кредит, то същата не задължавала
кредитополучателя да сключи договор за поръчителство, а предвиждала, че в случай, че
кредитополучателят е посочил, че ще представи обезпечение по кредита, то следвало или да
7
представи банкова гаранция в срок до 10 дни от подаване на заявлението, или да сключи
договор за поръчителство с одобрено от кредитодателя юридическо лице. Макар и
взаимосвързани, договорът за кредит и договорът за поръчителство не бивало да се
отъждествяват напълно. Възнаграждението, което се дължало на поръчителя произтичало от
друго правно основание – договора за поръчителство, а не договора за заем, поради което и
не следвало да се сумира с разходите по кредита, като по този начин се сформира общ ГПР.
По тези и останалите подробно изложени в отговора на исковата молба съображения се иска
предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се и разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
Не се спори между страните, а и се установява от представените по делото доказателства, че
на 19.01.2022 г. е сключен договор за потребителски кредит № 2506643, по силата на който
ответникът „Кредисимо“ ЕАД /като заемодател/ е предоставил на ищцата М. Д. Й. /като
заемател/ сума в размер на 4526,56 лева, която е следвало да бъде издължена на 24 месечни
вноски, при ГЛП 25,83% и ГПР 29,12%. Същият е сключен при отнапред установени от
кредитодателя Общи условия, като страните не спорят, че последните са неразделна част от
условията на договора. По делото са представени Общите условия, относими към процесния
договор за заем.
Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора, в случай че страните са договорили обезпечение,
кредитополучателят следва, в зависимост от посочения в заявлението вид на обезпечението:
(i) да предостави на „Кредисимо“ ЕАД банкова гаранция съгласно общите условия в срок до
10 дни от подаване на заявлението; или (ii) да сключи договор за предоставяне на
поръчителство с одобрено от „Кредисимо“ ЕАД юридическо лице („Поръчител“) в срок до
48 часа от подаване на заявлението. Посочено е, че срокът за одобрение на заявлението на
кредитополучателя в тази хипотеза е 24 часа от предоставяне на обезпечението. В случай че
в посочения в ал. 1, изр. 1 срок кредитополучателят на предостави съответното обезпечение
на кредита, ще се счита, че заявлението не е одобрено от „Кредисимо“ ЕАД, съответно този
договор не поражда действие между страните (чл. 4, ал. 2). А според чл. 4, ал. 3 от договора,
в случай че кредитополучателят е заявил кредит без обезпечение, срокът за одобрение на
заявлението е 14 дни от подаването му. Ако в същия срок липсва одобряване на заявлението,
договорът не поражда действие.
Представен по делото /неоспорен от страните/ е и договор за предоставяне на поръчителство
от същата дата – 19.01.2022г., сключен между М. Д. Й. /като потребител/ и „АЙ ТРЪСТ“
ЕООД /като поръчител/. Съгласно чл. 1, ал. 1 от договора поръчителят се задължава да
сключи договор за поръчителство с „Кредисимо“ ЕАД, по силата на който да отговаря пред
последното солидарно с потребителя за неизпълнението на всички задължения на
потребителя, произтичащи от договор за потребителски кредит № 2506643/19.01.2022г. В чл.
8, ал. 1 е посочено, че за поемане на задължението по чл. 1 потребителят дължи
възнаграждение на гаранта в размер и при условия, посочени в Приложение № 1. Видно от
8
последното размерът на възнаграждението възлиза на 208.22 лв. месечно, платими на
падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем, сключен с
„Кредисимо“ ЕАД. С клаузата на чл. 8, ал. 3 е договорено, че „Кредисимо“ ЕАД е овластено
да приема вместо поръчителя изпълнение на задължението на потребителя за заплащане на
възнаграждение по договора.
По делото не се спори и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК е обявено за безспорно
и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че вземанията, произтичащи от кредитното
правоотношение и правоотношението за предоставяне на поръчителство, са цедирани от
суброгиралия се кредитор „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД на третия ответник „АПС БЕТА България“
ЕООД, както и че ищецът е надлежно уведомен за прехвърлянето. По делото не е представен
договорът за цесия. Приета като доказателство е покана за доброволно плащане от „АПС
БЕТА България“ ЕООД, адресирана до ищцата М. Д. Й., от която е видно, че общият размер
на претендираното вземане от новия кредитор /цесионер/ възлиза на сумата от 8935.62 лева.
Въз основа на така изложената фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Не е спорно, а и се установява от материалите по делото, че между ищеца и ответните
дружества - „Кредисимо“ ЕАД и „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД са възникнали облигационни
правоотношения съответно по договор за паричен заем и договор за предоставяне на
поръчителство с посоченото по-горе съдържание. Сключеният с „Кредисимо“ ЕАД договор
по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски
кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния
закон - ЗПК. Ищцата има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, респ. §
13, т. 1 от ДР на ЗЗП поради което се ползва с потребителската закрила на ЗЗП /чл. 143 и сл.
от ЗЗП/ срещу неравноправно договаряне, за което съдът следи служебно.
Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума,
дължима от потребителя. При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с
разпоредбата на чл. 22 ЗПК във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, следва да се съобрази и нормата
на § 2 от ДР на ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите
за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Съгласно
съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на потребителите да взимат
своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация
относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде
сключен договорът за кредит. Според съображение 31 от Директивата, за да се даде
възможност на потребителя да познава своите права и задължения по договор за кредит,
този договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин. С
оглед горецитираните цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение на чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК, ще е налице не
само когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова
9
посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не
позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини,
както и когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на
ГПР не съответства на действително прилагания между страните.
В конкретния случай спорът между страните се концентрира върху третата хипотеза, а
именно дали посоченият в приложението към договора годишен процент на разходите в
размер на 29.12 % отговаря на действително приложимия между страните ГПР. Твърденията
са, че уговореното в договора за предоставяне на поръчителство възнаграждение следва да
бъде включено в ГПР, тъй като представлява разход по кредита.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. В този смисъл е и съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО.
Съгласно §1, т. 1 ДР ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия.
Видно от раздел II, чл. 4, ал. 2 от Договора за кредит, в случай, че в посочения в ал. 1, изр. 1
срок (48 часа) кредитополучателят не предостави съответното обезпечение (сред които е и
процесното), то ще се счита, че заявлението за кредит не е одобрено от кредитора и
договорът не е породил действие. Следователно възнаграждението на поръчителя се явява
разход по кредита и е следвало да бъде посочено в договора за кредит и общата дължима
във връзка с кредита сума, както и включен в ГПР, доколкото сключеният договор за
предоставяне на поръчителство и разходите по него са пряко свързани с договора за кредит.
Съдът приема, че възнаграждението в полза на поръчителя е разход, свързан с предмета на
договора за потребителски кредит, и доколкото касае обезпечение на вземанията по
договора.
От служебно извършена справка в Търговския регистър се установява, че „Кредисимо“ ЕАД
е едноличен собственик на капитала на „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, като двете дружества са с един
адрес на управление /това обстоятелство не се и оспорва от страните/. В същото време,
съгласно чл. 8, ал. 5 от договора за предоставяне на поръчителство, заемодателят е овластен
да приема вместо гаранта възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство.
Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на поръчителя е
известен на заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по
делото доказателства.
Съдът приема за установено, че на кредитора е било известно задължението на ищеца да
10
заплаща услугата по предоставеното поръчителство, тъй като това е определено като
условие за отпускане и усвояване на кредита. По този начин макар формално клаузата на чл.
4 от договора за кредит да не съдържа условия по формиране на ГПР, води до неговата
реална промяна, защото задължава кредитополучателя да предприеме правни действия, като
се задължи с допълнителни разноски пред дружеството поръчител. Предвид
обстоятелството, че се касае за отпускане на т. нар. "бързи кредити", при които потребителят
разчита да получи заявената сума в кратък срок, то разликата от почти две седмици в срока
на одобрение за кредит на практика превръща сключването на договора за предоставяне на
поръчителство в задължително условие за получаването на кредита. Горното съставлява и
неравноправно третиране на потребителите с оглед срока на разглеждане на заявлението в
полза на тези, които са посочили, че ще обезпечат вземането с поръчителство на юридическо
лице поръчител, което освен това и следва да е одобрено от кредитодателя. Анализът на
клаузите относно обезпечението на кредита не подкрепят извод за доброволност при избора
на обезпечение, а от формулировката им става ясно, че потребителят, за да за да ускори
кредитното финансиране, от което се нуждае, срок следва да сключи договор за
предоставяне на гаранция с посочено от кредитора юридическо лице - поръчител.
Гореизложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за предоставяне на
гаранция има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа
неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК
изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на
потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените
гаранции.
Въпреки, че всеки един от представените договори - този за кредит и този за предоставяне
на поръчителство, формално представляват самостоятелни договори, двата договора следва
да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се установява от уговорката за
приоритетно разглеждане на искането за предоставяне на кредит при сключване на договор
за поръчителство на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице-
поръчител, сключването на договора за поръчителство в същия ден, в който е сключен
договорът за кредит, както и от изричната уговорка за приоритетно изплащане на
възнаграждението по поръчителството пред това по основното задължение по кредита,
посочено в чл. 8, ал. 5 от Договора за предоставяне на поръчителство. С оглед изложеното
съдът намира, че разходът за възнаграждение на поръчителя за обезпечаване вземанията на
"Кредисимо" ЕАД по процесния договор за потребителски кредит отговаря на поставените
от ЗПК изисквания, за да се включи в общия разход по кредита. Което в конкретния случай
не е сторено /това обстоятелство е обявено за безспорно между страните/. Този начин на
оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. При
отчитането на възнаграждението за предоставяне на поръчителство като несъмнен разход,
действителният ГПР би бил значително завишен и размерът би надхвърлил
законоустановения максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК, което не се и оспорва от ответника
„Кредисимо“ ЕАД.
11
При това положение, съдът приема, че заемодателят по договора за кредит не е посочил
действителния ГПР по този договор. Поради това и потребителят е въведен в заблуждение
относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, както и
реалните разходи по кредита, които ще стори. Неспазването на този реквизит от договора
съставлява нарушение на императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Допълнителен
извод за допуснатото нарушение е и липсата на ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за това кои
компоненти формират посочения ГПР. Липсата на тази методика не дава възможност на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. В
обобщение, налице е невярна информация относно общите разходи по кредита, което пък
води до нелоялна и по - специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
§1 от Директива 2005/29/ЕО, съответно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя
подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. ГПР
не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се изчислява съгласно
изискванията на Приложение 1 от ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването
на стойност по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4
ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което влече
недействителност на договора в неговата цялост на основание чл. 22 от ЗПК.
Ето защо, съдът приема, че предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во
ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, за прогласяване недействителността на Договор за
потребителски кредит № 2506643/19.01.2022 г., сключен между ищеца и ответника
"Кредисимо" ЕАД, е основателен и следва да бъде уважен.
С оглед изложеното, съдът приема, че не следва да се произнася по предявеният при
условията на евентуалност иск за нищожност на клаузата по чл. 4 от Договора за
потребителски кредит.
Няма спор по делото, че в деня на сключване на договора за потребителски кредит -
19.01.2022г., ищецът е сключил с втория ответник договор за предоставяне на
поръчителство. Доколкото двата процесни договора се намират във взаимовръзка помежду
си и като система от правоотношения между страните, последиците от прогласяването на
недействителността на договора за потребителски кредит рефлектират и по отношение на
договора за предоставяне на поръчителство. Ето защо следва да се приеме, че и договорът за
предоставяне на поръчителство е недействителен.
Същият е нищожен и на самостоятелно основание, отново поради липса на кауза за неговото
съществуване. Видно от съдържанието на договора, за поръчителя е уговорено
възнаграждение срещу задължението да поеме наравно с длъжника задължението за
плащане на сумите по кредита. В случая на тяхното заплащане от поръчителя обаче за
последния се поражда регресно право срещу заемателя за възстановяване на платените от
поръчителя суми (арг. чл. 4, ал. 2 от договора за предоставяне на поръчителство).
Следователно поръчителят получава едно възнаграждение, без реално да съществува
12
същинско насрещно задължение за него, доколкото сумите, които е платил, подлежат на
възстановяване. За длъжника пък заплащането на възнаграждението се явява безпредметно,
защото той всякога ще дължи сумите по кредита и няма да се освободи от задължението си
при погасяването на кредита от поръчителя. По силата на посоченото правоотношение, в
полза на потребителя не се предоставя услуга. Обезпечението е единствено и само в полза
на кредитора "Кредисимо" ЕАД, за което цялото възнаграждение е поето от потребителя.
Поръчителят по договора за предоставяне на поръчителство, който е и икономически по-
силният субект, разполага и със защитата на чл. 143, ал. 1 ЗЗД, която му дава възможност да
иска от длъжника главницата, лихвите и разноските, които е платил, както и законна лихва
върху платените суми от датата на плащането, което е и договорено в чл. 2, ал. 1 и чл. 4, ал.
2. Така поетият от поръчителя риск при предоставянето на поръчителство е напълно покрит
от предвидената законова защита, а размерът на уговореното възнаграждение за
предоставянето на поръчителство е абсолютно необоснован и несъответен на този риск.
Срещу заплащането на възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство,
което е в размер близък до този на получената в заем сума, ищецът потребител не получава
каквато и да било услуга. Ето защо, този договор се явява нищожен, като накърняващ
добрите нрави, в каквато насока са и оплакванията на ищеца.
В този смисъл не само, че е налице нееквивалентност на престациите, но в случая и липсва
престация от една от страните по договора – поръчителя, поради което и този договор се
явява недействителен като лишен от основание. При настоящата хипотеза за преценка
нищожността на договора за предоставяне на поръчителство съдът съобрази и
задължителните указания в ТР № 1 от 27.04.2022 г. по т. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС и
предвид това, че основанието за нищожност произтича и е видно от съдържанието на самата
сделка.
Договорът за предоставяне на поръчителство има акцесорен характер по отношение на
договора за потребителски кредит. В случая сключеният договор за поръчителство е с
юридическо лице, което е предварително одобрено от кредитора и което се явява свързано с
него лице, тъй като същият е едноличен собственик на капитала на дружеството поръчител.
Това обстоятелство обосновава извод, че на длъжника не е предоставено право на избор и
възможност за индивидуално договаряне, което води до значително неравновесие между
правата на потребителя на услугата и търговеца и нарушаване на принципа на
добросъвестност. Налага се и изводът, че с договора за предоставяне на поръчителство
реално не се цели обезпечаване на договора за кредит, а единствено оскъпяване на кредита с
кумулиране на скрито възнаграждение под формата на възнаграждение за поръчител,
свързан с кредитора, в нарушение на ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, от което може да се
изведе основание за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Предвид изложеното, съдът намира, че предявената срещу ответника "Ай Тръст" ЕООД
искова претенция за прогласяване нищожността на сключения Договор за предоставяне на
поръчителство от 19.01.2022 г. се явява основателна и доказана и следва да бъде уважена
като такава.
13
Като последица от недействителността на договора за потребителски кредит, респ. договора
за предоставяне на поръчителство, ищцата дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, в т.ч. и възнаграждение по
гаранционната сделка /арг. чл. 23 ЗПК/. В случая, въпреки указаната му тежест на доказване,
ответникът „АПС БЕТА България“ ЕООД не ангажира никакви доказателства относно
размера на вземането си, произтичащо от процесните два договора, съответно какво точно
включва то (което вземане му е цедирано от ответника „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД). В тази връзка
съдът взема предвид представената по делото като писмено доказателство покана за
доброволно плащане, съгласно която общият размер на задължението на ищцата възлиза на
сумата от 8935.62 лева. При това положение и доколкото същата надхвърля размера на
главницата по договора за кредит, предявеният отрицателен установителен иск срещу „АПС
БЕТА България“ ЕООД се явява основателен и ще се уважи.
Относно разноските: На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат
присъдени сторените по делото разноски. Видно от данните по делото ищецът е сторил
разноски в размер на 667,43 лв. за внесена държавна такса. Направено е и искане за
присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. чл. 36, ал. 2
ЗА. Видно от представения по делото договор за правна защита и съдействие Еднолично
адвокатско дружество „Д. М.“ е предоставило на ищцата безплатна правна помощ на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА /изрично вписано в договора/. Съгласно закона и
създадената непротиворечива практика /Определение № 395/09.07.2018г. по ч.т.д. №
1314/2018г. на ВКС; Определение № 60227 от 03.06.2021 г. по ч. гр. д. № 1954/2021 г. на
ВКС, III г. о.; Определение № 283 от 22.07.2020 г. по ч. т. д. № 872/2020 г. на ВКС, II т. о. и
др./, при произнасяне на съда по отговорността на разноските, последният не може да
обсъжда и проверява дали действително е налице посоченото в договора за правна защита и
съдействие основание за оказване на безплатна правна помощ. Поради което и съдът намира
релевираните в тази връзка възражения на ответниците за неоснователни. По отношение на
размера на възнаграждението, който следва да се определи, съдът взе предвид изричните
разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-
428/16, съобразно които установените размери на минималните адвокатски възнаграждения
в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените
искове не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и
несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до
ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1
ДФЕС. Тези постановки са доразвити с постановеното Решение на СЕС по дело C-438/22.
Съобразно т. 1 от постановеното решение, чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен
да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да
заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна
не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от
14
цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член
4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101,
параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Съобразявайки решението на СЕС
по дело С–438/2022, настоящият съдебен състав не намира да е обвързан с фиксираните в
Наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения като задължителни, а
единствено като инструктивни, ориентировъчни относно представата на съсловието за
адекватност на адвокатските възнаграждения, съответно подлежащи на актуализиране.
Настоящият състав съобразява предмета на делото, обжалваемия материален интерес,
обстоятелството, че производството по делото е приключило при уважаване на исковете,
след провеждане на открито съдебно заседание, на което страните не са присъствали, нито
техните процесуални представители, като са събрани незначителни по обем писмени
доказателства, както и че процесуалният представител на ищеца е изготвил исковата молба,
представил е писмени документи, и е подал кратко становище за откритото с. з. При това
положение, съдът намира, че делото не се характеризира със значителна фактическа и
правна сложност, продължителност или многобройни съдебни заседания, допълнителни
разходи или усилия във връзка с осъщественото процесуално представителство, поради
което посоченият в Наредбата минимум не отговаря на посочените цели и критерии за
прилагането. Съобразно материалния интерес по делото, констатираната по-горе фактическа
и правна сложност, както и че се касае за искове, част от заведени голям брой еднотипни
дела /включително от настоящия ищец в РС-Кюстендил/, по които има формирана трайна
съдебна практика, съдът намира, че адвокатското възнаграждение следва да бъде определено
общо в размер на 400,00 лева.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради противоречие със закона, Договор за потребителски кредит №
2506643/19.01.2022 г., сключен между М. Д. Й., ЕГН **********, и „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Витоша“ № 146 (сграда А),
ет. 4, Бизнес център „България“.
ПРОГЛАСЯВА за нищожен на основание чл. 26, ал. 2, предл. 4-то, чл. 26, ал. 1, предл. 1-во
и 3-то ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 ЗЗП, поради липса на
основание и противоречие със закона и добрите нрави, Договор за предоставяне на
поръчителство от 19.01.2022 г., сключен между М. Д. Й., ЕГН **********, и „АЙ ТРЪСТ“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Витоша“ №
15
146 (сграда А), ет. 4, Бизнес център „България“.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че М. Д. Й., ЕГН
**********, не дължи на „АПС БЕТА България“ ЕООД ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 81Б, ап. 3, в качеството му на цесионер
на вземанията по процесните договори, сумата от 3935.62 лева /три хиляди деветстотин
тридесет и пет лева и шестдесет и две стотинки/ - част от общо претендираната в размер на
8935.62 лева /осем хиляди деветстотин тридесет и пет лева и шестдесет и две стотинки/.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Витоша“ № 146 (сграда А), ет. 4, Бизнес
център „България“, да заплати на М. Д. Й., ЕГН **********, сумата от 270,00 лв.,
представляваща внесена държавна такса.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Витоша“ № 146 (сграда А),
ет. 4, Бизнес център „България“, да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“,
БУЛСТАт *********, със съдебен адрес: гр. **, бул. „**“ № ****, ет. *, офис ***, сумата от
200,00 лв., представляваща възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ,
изразяваща се в процесуално представителство на ищцата по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Витоша“ № 146 (сграда А), ет. 4, Бизнес
център „България“, да заплати на М. Д. Й., ЕГН **********, сумата от 240,00 лв.,
представляваща внесена държавна такса.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Витоша“ № 146
(сграда А), ет. 4, Бизнес център „България“, да заплати на Еднолично адвокатско дружество
„Д. М.“, БУЛСТАТ *********, със съдебен адрес: гр. **, бул. „**“ № ****, ет. *, офис ***,
сумата от 100,00 лв., представляваща възнаграждение за предоставена безплатна правна
помощ, изразяваща се в процесуално представителство на ищцата по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „АПС БЕТА България“ ЕООД ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 81Б, ап. 3, да заплати на
М. Д. Й., ЕГН **********, сумата от 157,43 лв., представляваща внесена държавна такса.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата „АПС БЕТА България“
ЕООД ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул „България“ №
81Б, ап. 3, да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ *********, със
съдебен адрес: гр. **, бул. „**“ № ****, ет. *, офис ***, сумата от 100,00 лв., представляваща
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ, изразяваща се в процесуално
представителство на ищцата по делото.
Решението подлежи на обжалване пред ОС - Кюстендил в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
16
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Кюстендил: _______________________
17