РЕШЕНИЕ
№ 1024
гр. Пловдив, 14.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на
шести юли през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Величка З. Запрянова
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Въззивно гражданско
дело № 20225300501274 по описа за 2022 година
Производство по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх.№ 264585/29.03.2022 г. от „Банка ДСК” ЕАД,
ЕИК *********, чрез юрисконсулт С.Д., против решение № 260201/11.03.2022 г.,
постановено по г. д. № 13936/2020 г. по описа на РС Пловдив, с което е отхвърлен
предявеният от жалбоподателя против Т. Г. Д., ЕГН **********, иск за признаване на
установено по отношение на ответника, че дължи на жалбоподателя сумата 1 975,30
лева – главница; сумата 541, 51 лева – договорна лихва за периода от 12.11.2017 г. до
11.12.2019 г.; сумата 101, 51 лева – законна лихва за периода от 12.12.2019 г. до
17.06.2020 г., и сумата 12, 28 лева – такса/застраховка, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 18.06.2020 г. до окончателното погасяване на вземането,
по сключен между страните на 09.12.2014 г. Договор за кредит за текущо потребление,
за което е било разпоредено ответникът да заплати на ищеца със Заповед №
3039/19.06.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК по ч.г.д. №
6886/2020 г. по описа на Районен съд Пловдив, като жалбоподателят е осъден да
заплати на Т. Г. Д. 620,00 лева разноски по делото.
По изложени в жалбата оплаквания за неправилност и необоснованост на
обжалваното решение се иска неговата отмяна и вместо това уважаване на предявените
претенции. Поддържа се, че не е налице разминаване в обстоятелствената част на
заявлението по заповедното производство и обстоятелствената част на исковата молба,
нито е налице промяна на обстоятелствата, на които се основават претенциите, като
има пълен идентитет на вземанията в двете, посочени производства. Съдържат се
оплаквания, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички представени към делото
писмени доказателства, от които може да се направи обоснован извод, че е налице
пълна идентичност по отношение на представения договор за кредит в производството
1
по чл. 417 от ГПК и настоящото исково производство. Претендират се разноски.
В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от Т. Г. Д., чрез адвокат Д.Б., с
който се оспорва същата като неоснователна. Излагат се съображения, че в заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК са претендирани от
въззиваемия Т.Д. суми на основание договор за кредит от 11.12.2014 г., а с исковата
молба, по която е образувано настоящото производство се претендира установяване
дължимостта на суми по отношение на Г. П. Б. и на основание договор за кредит от
09.12.2014 г. Последното се сочи като довод за недопустимост на
първоинстанционното решение, тъй като установителните искове са предявени срещу
лице, по отношение на което не е издадена заповед за изпълнение, който в същото
време е ненадлежен ответник. В условията на евентуалност се излагат доводи в
подкрепа на обжалваното решение и се моли то да бъде потвърдено, като се поддържа
предявеното в първоинстанционното производство възражение, че договорът е
недействителен на основание чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК – поради липса
на изготвен погасителен план към него. Претендират се разноски.
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, против подлежащ
на инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима и
подлежи на разглеждане.
Окръжен съд Пловдив, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени
положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правна
квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 9 от ЗПК и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД,
предявени от „Банка ДСК” ЕАД срещу Т. Г. Д., за установяване дължимостта на суми,
за които е издадена Заповед № 3039/19.06.2020 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 417 ГПК по ч.г.д. № 6886/2020 г. РС Пловдив, а именно: 1 975,30
лева – главница; сумата 541, 51 лева – договорна лихва за периода от 12.11.2017 г. до
11.12.2019 г.; сумата 101, 51 лева – законна лихва за периода от 12.12.2019 г. до
17.06.2020 г., и сумата 12, 28 лева – такса/застраховка, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 18.06.2020 г. до окончателното погасяване на вземането,
по сключен между страните на 09.12.2014 г. Договор за кредит за текущо потребление.
Претенцията е обоснована с твърдения за сключен между страните договор за
кредит от 09.12.2014г. за сумата от 4000,00 лева, за срок от 60 месеца, по който
отпусната сума е усвоена по разплащателна сметка на кредитополучателя. Поради
нередовно плащане на задълженията по договора с краен срок за погасяване на
12.12.2019 г., настъпила изискуемостта им в претендирания непогасен размер. За
предявените суми е депозирано заявление по чл. 417 от ГПК и издадена Заповед №
3039/19.06.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК против Т.
Г. Д. по ч.г.д. № 6886/2020 г. по описа на РС Пловдив, срещу която длъжникът е подал
в срок възражение по чл. 414 от ГПК. В тази връзка на заявителя са дадени указания за
предявяване на иск за установяване съществуването на вземането, удостоверено в
заповедта за изпълнение, с което се обосновават предявените по делото искове в
законоустановения едномесечен срок.
В подаден по реда на чл. 131 от ГПК отговор от Т. Г. Д., предявените искове се
оспорват, като неоснователни поради недействителност на договора, поради
несъответствието му с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 от ЗПК,
доколкото към него няма погасителен план, не е посочван начина на формиране на
годишния процент на разходите, общо дължимата сума по кредита и размерът на
възнаградителната лихва, включително липсва отразяване с изплащането на всяка
вноска каква част от главницата, възнаградителната лихва и другите разходи се
2
погасява.
За да постанови обжалваното сега решение, с което претенцията е отхвърлена,
районен съд е приел, че посоченото в заповедта за изпълнение по чл. 417 от ГПК
основание за заплащане на процесните суми, а именно договор за студентски кредит №
*** г., е различно от предявеното в установителното исково производство, посочено в
исковата молба като договор за кредит за текущо потребление от 09.12.2014 г., какъвто
не е представен нито в заповедното, нито в настоящото производство.
При извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК, в рамките на дадените му
правомощия, съдът намира така обжалваното решение за валидно и допустимо, като
въведените с отговора на въззивната жалба и молба вх.№ 15110/07.06.2022 г. доводи за
недопустимост на сезирането на съда са неоснователни.
Във връзка с констатирани от въззивната инстанция нередовности на исковата
молба, за които съдът е длъжен да следи по всяко време, и дадени в тази връзка
указания с определение № 1262/17.05.2022 г., с писмено становище вх.№
14240/30.05.2022 г. жалбоподателят – ищец в първоинстанционното производство
„Банка ДСК” ЕАД е уточнил, че посочената в заповедното производство дата на
сключване на договор за кредит, а именно 11.12.2014 г. е датата, на която договорът е
подписан от банката, а посочената в исковата молба негова дата – 09.12.2014 г. е
датата, на която същият договор е подписан от кредитополучателя. Посочено е също
така, че в петитума на исковата молба е допусната техническа грешка относно лицето,
по отношение на което се иска признаване съществуването на процесното вземане,
заявено е, че това е лицето Т. Г. Д., като петитумът на исковата молба е приведен в
съответствие с направеното изявление. Тези изявления напълно кореспондират на
представения в оригинал в установителното производство договор за студентски
кредит № ***, копие от който се намира на л. 3 от ч.г.д. № 6886/2020 г. по описа на РС
Пловдив, в който е извършено отбелязване, че е подписан от кредитополучателя на
09.12.2014 г. и от банката на 11.12.2014 г. По този начин са отстранени нередовностите
на сезирането и поправената искова молба се смята за редовна от деня на подаването
(чл. 129, ал. 5 от ГПК).
Поради това, на основание чл. 269, изр. 2 от ГПК, следва да бъде проверена
правилността на решението съобразно посоченото в жалбата, с изключение на
случаите на установени нарушения на императивни материалноправни норми, които
въззивният съд е длъжен да отстрани без да има изрично направено оплакване в тази
насока, съгласно тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълкувателно дело №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Безспорно е между страните сключването на договор за студентски кредит №
87514-393044, подписан от кредитополучателя на 09.12.2014 г. и от банката на
11.12.2014 г., по който „Банка ДСК” ЕАД, е предоставило на Т. Г. Д. на 11.12.2014 г.
по разплащателна сметка паричен заем в размер на 4000,00 лева, за период 60 месеца, с
краен срок 12.12.2019 г., с размер на месечна анюитетна вноска от 84,65 лева, обща
сума за връщане – 5214,30 лева, при фиксиран годишен лихвен процент – 9,35 %, и
годишен процент на разходите – 11,92 %. Не се спори и относно това, че заемната сума
е предоставена от заемодателя на заемателя, както и че последният е върнал на
заемодателя сумата от 2879,19 лева. Последното се установява и от заключението по
приетата по делото съдебносчетоводна експертиза, което настоящата инстанция
кредитира, като компетентно изготвено и обосновано. В него е констатирано, че
банката е изпълнила задължението си по договора, като е предоставила на
кредитополучателя сумата от 4000,00 лева на 11.12.2014 г. по посочена в чл. 6 от
договора разплащателна сметка, като общо погасената от кредитополучателя сума
възлиза на 2879,19 лева, а последното плащане е от 16.10.2017 г. Неразплатени и
3
дължими са месечни вноски от 36-та до 61-ва, включително или общо 26 броя вноски,
с падежи от 12.11.2017 г. до 12.12.2019 г. Посочено е, че в годишния процент на
разходите по процесния договор за заем, като разход е включена само договорна
лихва, но в общото задължение от 5214,30 лева по кредита, е включена уговорената в т.
14 от процесния договор такса за одобрение и разходите за застраховка „Живот“.
Основателността на предявените искове е обусловена от установяването при
условията на пълно и главно доказване от страна на ищеца на валидно възникнало
между него и ответника договорно правоотношение с характеристиките на твърдения
договор за заем; изпълнение на задължението да предостави заемната сума и
изискуемост на претендираните вземания.
Доколкото страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от
ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК, процесният договор по своята правна
характеристика представлява такъв за потребителски кредит. Следователно за неговата
валидност и последици важат изискванията на Закон за потребителския кредит.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Сред посочените изисквания е това по чл. 11,
ал. 1, т. 11 от ЗПК - договорът за потребителски кредит следва да съдържа условията за
издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски, последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването.
В конкретния случай по делото не е представен погасителен план към договора
за кредит, въпреки, че същият е посочен като приложение 1 – неразделна част от
договора и част от разпоредбите в договора препращат към съдържанието на
погасителен план /част I, т. 7; част II, чл. 3, ал. 1 и ал. 2, чл. 10, ал. 1 /. Изрично
възражение относно липсата на погасителен план се съдържа както в депозирания
отговор на искова молба, така и в отговора на настоящата въззивната жалба.
Изискването за включване в съдържанието на договора за потребителски кредит на
погасителен план не е самоцелно. Както е посочено в самата разпоредба същият следва
да съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването, т.е. в него се съдържа информация относно условията за издължаване на
кредита, неспазването на които рефлектира негативно в правната сфера на
потребителя, чрез прилагане на предвидените в договора за кредит разпоредби относно
неизпълнение, санкции и предсрочна изискуемост. Липсата на погасителен план
представлява неспазване на изискване относно императивно установеното съдържание
на настоящия договор за потребителски кредит.
Не е спазено и изискването, визирано в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно
§1, т.1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
4
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит.
В този смисъл процесният договор за кредит формално отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в него е посочен годишен
процент на разходите. Така посоченият му размер обаче не съответства на
действителния, съобразно поетите от потребителя задължения. Това е така, доколкото
уговореното задължение за потребителя да заплати разходите за застраховка „Живот“ в
размер на 51,68 лева неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите,
предвиден в договора, въпреки изричното указание за това, съобразно императивните
разпоредби на чл.19, ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от ДР на ЗПК, доколкото представлява
разход за допълнителна услуга, пряко свързан с договора за кредит. В резултат ГПР по
договора не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 от
ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита.
С оглед изложеното, доколкото не са налице част от задължителните елементи
от съдържанието на договора за потребителски кредит, то съгласно разпоредбата на чл.
22 от ЗПК същият се явява недействителен.
Изводът за недействителност на договора за кредит прави безпредметно
разглеждането на въпроса за нищожност на клаузата за дължимост на такса за
одобрение в размер на 135,00 лева.
Според чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. Тази норма урежда извъндоговорно основание за
връщане на главницата (определение № 60729/08.11.2021 г. по г.д.№ 1340/2021 г., 4-то
г.о. на ВКС), като правното основание да се претендира това вземане е неоснователно
обогатяване. В настоящото производство обаче вземането се претендира на договорно
основание. Предвид това, настоящият състав приема, че доколкото исковете по чл. 422
от ГПК са с правно основание чл. 79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл. 9 от ЗПК и чл. 86 от ЗЗД,
за които е издадена и заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от
ГПК, то е недопустимо присъждане на претендираната сума на друго основание,
различно от търсеното.
Констатираната недействителност на процесния договор има за последица
недължимост и на акцесорните задължения, уговорени в него за възнаградителна лихва
и такса/застраховка. Изводът за неоснователност на претенцията за главница на свой
ред обосновава и отхвърлянето на акцесорната претенция за обезщетение за забава
върху нея.
Доколкото крайните изводи за неоснователност на предявените претенции на
въззивният съд съвпадат с тези на първостепенния съд, макар и по съображения
различни от изложените в първоинстанционното решение, последното следва да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно, а подадената въззивна жалба, като
неоснователна, следва да се остави без уважение.
Предвид крайния изход от спора, на въззиваемата страна се дължат разноски на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК. Същите са в размер на 480,00 лева адвокатско
възнаграждение, с включен ДДС, което е уговорено и платено в брой съгласно Договор
за правна защита и съдействие, фактура № 179/20.04.2022 г. и касов бон на л. 34-л.35 от
делото на ОС и следва да бъдат присъдени. Предявеното от жалбоподателя възражение
за прекомерност на същото е неоснователно, доколкото договореното възнаграждение
съответства на минимално установеното съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба
№1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
5
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260201/11.03.2022 г., постановено по г. д. №
13936/2020 г. по описа на Районен съд Пловдив.
ОСЪЖДА „Банка ДСК” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ул. „Московска“ № 19, да заплати на Т. Г. Д., ЕГН **********, с
адрес гр. ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 480,00 лева (четиристотин и
осемдесет лева), представляваща разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6