Р Е Ш Е Н И Е № 347
гр. Хасково, 11.10.2017
г.
Окръжен
съд Хасково, ГО, II въззивен граждански състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и седми септември две хиляди и седемнадесета година, в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГОСПОДИНКА ПЕЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЙОНКО ГЕОРГИЕВ
ИРЕНА АВРАМОВА
като разгледа докладваното от
младши съдия Ирена Аврамова в. гр. д. № 597 по описа за 2017 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 483
от 09.08.2017 г., постановено по гр. д. № 1310/2017 г. на РС – Хасково, са
отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените от А.С.Р. против Агенция
по заетостта – София, Дирекция „Регионална служба по заетостта“ гр. Хасково
кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1,
2 и 3 от КТ – за признаване за незаконно на извършеното със Заповед №
2467/28.04.2017 г. на и. д. главен секретар при Агенцията по заетостта на
основание чл. 330, ал. 2, т. 8, вр. чл. 126, ал. 1, т. 12 от КТ уволнение
поради несъвместимост със заеманата позиция с оглед на регистрирано на
24.06.2016 г. ЕООД „Виктор – Никол“, за възстановяване на заеманата длъжност „******************“
във филиал М*** към Дирекция „Бюро по труда“ – Х*, и за заплащане на
обезщетение за времето, през което е останала без работа в размер на 3078 лв.
за период от шест месеца от уволнението. Със същото решение ищецът е осъден да
заплати на ответника направените по делото разноски в размер на 150 лв.
Постановеното
решение е обжалвано в срок от А.С.Р. с твърдение, че същото е неправилно и в
противоречие с материалния закон. Във въззивната жалба са изложени подробни
съображения относно липса на компетентност на лицето, издало заповедта. Твърди
се, че първоинстанционният съд е обсъдил делегирането на работодателска власт
по принцип, но не е преценил валидността на конкретното делегиране. Претендира,
че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение не е връчена по
надлежния начин – лично срещу подпис или чрез изпращане по пощата. Сочи за
незаконосъобразно издаването на заповедта по време на ползване на отпуск за
временна неработоспособност, като твърди, че не било доказано да е искано
разрешение за уволнение от Инспекцията по труда или да е бил отменен издадения
болничен лист. С оглед изложените във въззивната жалба доводи се иска отмяна на
първоинстанционното решение и постановяване на ново, с което да се уважат
предявените от ищцата искове.
В
законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от Агенция по
заетостта – София, Дирекция „Регионална служба по заетостта“ гр. Х*, с който се
оспорват доводите на въззивника. Моли за потвърждаване на първоинстанционното
решение и за присъждане на направените в настоящото производство разноски.
Съдът, като взе
предвид становищата и доводите на страните и след като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, намира за
установено следното:
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен в рамките на доводите, заявени във въззивната жалба.
Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо.
Жалбата е
подадена в предвидения в чл. 259, ал. 1 ГПК срок, от легитимирана страна и
против съдебен акт, подлежащ на обжалване, с оглед на което е процесуално
допустима. Разгледана по същество жалбата е основателна.
По делото е
безспорно установено, че между страните е съществувало валидно трудово
правоотношение, възникнало от трудов
договор № 231 от 09.03.2016 г., въз основа на който въззиваемата А.Р. е заемала
длъжността „******************“ в Агенция по заетостта, с място на работа - Дирекция
„Бюро по труда“ – Х*, отдел „П** у*“, филиал М*. След извършена проверка в
Търговския регистър е установено, че от 24.06.2016 г. А.Р. е управител и едноличен
собственик на капитала във „Виктор-Никол“ ЕООД. Със заповед № 2467 от
28.04.2017 г. на и. д. главен секретар при Агенцията по заетостта на основание
чл. 330, ал. 2, т. 8, вр. чл. 126, ал. 1, т. 12 от КТ е прекратено трудовото
правоотношение на А.Р., считано от 02.05.2017 г., с посочена причина –
несъвместимост със заеманата длъжност. Заповедта е станала достояние на
въззиваемата на 29.04.2017 г.
От
доказателствата по делото е установено още, че за времето от 10.04.2017 г. до 29.04.2017
г. и от 30.04.2017 г. до 19.05.2017 г. А.Р. е била в отпуск поради временна
неработоспособност, за което е представила два броя болнични листове - № Е20178920001
и № Е20170220562.
От представената
Заповед № РД-11-00-263 от 24.02.2017 г., издадена на основание чл. 4, ал. 4,
чл. 5, ал. 1, т. 5 и ал. 5 от Устройствения правилник на АЗ, се установява, че
поради ползване на отпуск за времена неработоспособност изпълнителния директор
на Агенция по заетостта ************е определил свой заместник за периода от
27.02.2017 г. до завръщането му на работа. Със същата заповед е наредено на ***************–
заместник изпълнителен директор, да представлява, ръководи, координира и
контролира цялостната дейност на агенцията, в това число функциите на
ръководител на проекти по сключени договори по Оперативна програма „Р* на ч* р*“,
като издава необходимите за това административни актове, считано от 27.02.2017
г. до завръщане на изпълнителния директор на работа. В последния параграф от
заповедта е посочено да се сведе до знанието на ***********– и. д. главен
секретар в Агенция по заетостта за сведение.
По делото е приложена
като писмено доказателство и Заповед № РД-11-00-290 от 28.02.2017 г., с която
на основание чл. 5, ал. 1, т. 5 и ал. 4 от Устройствения правилник на АЗ **********е
наредила на ************- и.д. г* с*, да упражнява подробно посочени в
заповедта правомощия. В точка 1.4 от същата е посочено – да сключва, изменя и
прекратява трудови договори на служителите, назначени в: основния щат,
допълнителния щат по реда на ПМС № 66/1996 г. и извънщатни служители по схеми
на Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“.
При така
установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
В настоящия случай основният
спор
по делото е съсредоточен върху въпроса относно компетентността на органа, издал
уволнителната заповед. Отговорът на поставения въпрос изиска преценка доколко законосъобразно
е извършено прехвърлянето на работодателска правоспособност за прекратяване на
трудовото правоотношение.
Въззивният съд намира за основателен наведеният в жалбата довод, че първоинстанционният съд не е преценил валидността на делегирането на правомощия в конкретния случай. На първо място, разпоредбата на чл. 4, ал. 4 от Устройствения правилник на АЗ определя, че функциите на изпълнителния директор в негово отсъствие или когато ползва законоустановен отпуск, се изпълняват от определен със заповед за всеки конкретен случай заместник изпълнителен директор. Тези функции са уредени в чл. 5, ал. 1, която съдържа 25 точки, сред които и т. 16 – сключва, изменя и прекратява трудовите договори с лицата, работещи по трудово правоотношение, и издава актове за реализиране на дисциплинарната им отговорност. Същевременно видно от Заповед № РД-11-00-263 от 24.02.2017 г. изпълнителният директор е възложил на своя заместник единствено общото правомощие, визирано в т. 1 на посочения член от правилника, а именно – да представлява, ръководи, координира и контролира цялостната дейност на агенцията, с изключение на отговорността за осъществяването ѝ, както и правомощието да изпълнява функциите на ръководител на проекти по сключени договори по Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси“, като издава необходимите за това административни актове. Действително при заместване за определения период от време заместващият орган изпълнява в пълен обем правомощията на замествания, но доколкото в случая с нарочна заповед са определени конкретни правомощия на заместника, то за меродавна следва да се приеме така изразената воля на замествания. От тук следва, че на заместник изпълнителния директор са предоставени правомощия свързани единствено с дейността на агенцията като администрация към министъра на труда и социалната политика, като не му е изрично делегирана специфичната работодателска власт, която принадлежи единствено на изпълнителния директор. И след като заместник изпълнителния директор не е бил оправомощен да сключва, изменя и прекратява трудовите договори на работещите в АЗ, от своя страна той не е бил компетентен да делегира това правомощие на друг служител.
На следващо място, аргумент в подкрепа
на изложеното становище се съдържа и в чл. 5, ал. 4 от Устройствения правилник
на АЗ, съгласно който изпълнителният директор може да възложи на
един от заместник изпълнителните директори или на главния секретар сключването,
изменянето и прекратяването на трудовите правоотношения на служителите в
администрацията. Обстоятелството, че делегирането на тези правомощия е изведено
в самостоятелен текст от правилника, само по себе си обосновава извода, че
същите са изключени от обхвата на компетентността на заместващия по реда на чл.
4, ал. 4 от правилника орган. Освен това формулировката на посочената
разпоредба води до заключението, че само изпълнителният директор може да възложи
работодателска правоспособност на главния секретар, като същото следва да бъде
извършено конкретно и изрично. Това се потвърждава и от разпоредбата на чл. 8,
ал. 2, т. 9 от правилника, която предвижда, че главния секретар може да
изпълнява и други задачи, но възложени му от изпълнителния директор. От
изложените аргументи може да се направи извода, че делегираното от заместник
изпълнителния директор със Заповед №
РД-11-00-290 от 28.02.2017 г. правомощие на главния секретар да сключва, изменя
и прекратява трудови договори на служителите, не е било възложено по надлежния
ред и от компетентния орган. Тук е мястото да се посочи, че в Заповед № РД-11-00-263 от 24.02.2017 г. на изпълнителния директор като и. д.
главен секретар в АЗ е посочена Н*Ж*, докато в издадената скоро след това от заместник
изпълнителния директор Заповед № РД-11-00-290 от 28.02.2017 г. тази длъжност
вече се заема от Т*Е*. Това обстоятелство на свой ред буди съмнение относно
компетентността на въпросното лице, издало процесната уволнителна заповед,
доколкото по делото не са представени доказателства в тази насока.
По коментирания
спорен въпрос следва да се обсъди и приложението на задължителното за съдилищата
Тълкувателно решение № 6 от 11.01.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГК на ВКС.
Същото постановява, че е допустимо
делегиране на работодателска правоспособност чрез упълномощаване при
прекратяване на трудово правоотношение, извън случаите на налагане на
дисциплинарни наказания по чл.192, ал.1 КТ. С оглед липсата на изрична уредба в
КТ и изхождайки от мястото на трудовото право като обособен самостоятелен
отрасъл в гражданското право, по тълкувателен път е изведено съответно
приложение на разпоредбите за доброволното представителство, съдържащи се в чл.
36 и следващите от ЗЗД, в хипотезите на възлагане на работодателска власт. В
настоящия случай обаче следва да се има предвид, че се касае за държавен административен
орган, чиято дейност, структура и организация са уредени със специален
подзаконов нормативен акт, какъвто е Устройственият правилник на Агенцията по
заетостта. Следователно приложение следва да намери уредбата, съдържаща се в
правилника, подробно регламентираща органите на агенцията, техните правомощия,
както и реда за делегиране на същите. И доколкото вече бе констатирано, че така
предвидения ред не е бил спазен, може категорично да се направи заключението,
че не е налице надлежно делегиране на работодателска правоспособност за
прекратяване на трудови правоотношения.
В контекста на
изложените съображения настоящия съдебен състав намира, че процесната
уволнителна заповед №
2467/28.04.2017 г. на и. д. главен секретар при Агенцията по заетостта не е
издадена от компетентен орган, с оглед на което извършеното с нея уволнение е
незаконно и следва да бъде отменено.
Предвид изхода
на спора по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и съобразно
обстоятелството, че към момента на уволнението си А.Р. е работила при ответника
по силата на трудов договор за неопределено време, въззивният съд приема, че са
налице предпоставките за уважаване на обусловения иск по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на въззивницата на заеманата длъжност „******************“
в Агенция по заетостта, с място на работа - Дирекция „Бюро по труда“ – Х**,
отдел „П* у*“, филиал М***.
С оглед
констатираната незаконност на процесното уволнение и неговата отмяна, съдът
следва да се занимае и с третия кумулативно обективно съединен иск по чл. 344,
ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ. В тази връзка възражението на ответника за
неоснователност на предявения иск поради ангажираност на ищцата като управител
на „Виктор-Никол“ ЕООД не намира опора в съдебната практика. Върховният
касационен съд безпротиворечиво застъпва становището, че израза „останал без
работа“ по смисъла на чл. 225, ал. 1 КТ означава без работа по трудово
правоотношение /Решение № 161 от
30.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 86/2009 г., IV г. о./. Приема се, че
заетостта по граждански договор не може да се третира като основание,
изключващо дължимостта на това обезщетение /Решение
№ 634 от 20.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2071/2008 г., II г. о/. Същевременно,
в настоящото производството ищцата не е провела пълно и главно доказване на
обстоятелството, че след уволнението е останала без работа по трудово
правоотношение, възложено ѝ в доказателствена тежест с Определение на РС
– Хасково № 834/06.07.2017 г., както и с Тълкувателно решение № 6 от 15.07.2014
г. по т. д. № 6/2013 г. на ВКС, ОСГК. По изложените съображения предявеният иск
с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ за сумата от
3078 лв., представляваща обезщетение за времето, през което А.Р. е останала без
работа поради уволнението, следва да бъде отхвърлен като недоказан.
Предвид крайния
изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на въззивницата – ищца
следва да се присъди сумата от 500 лв., представляваща направени разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение в двете съдебни инстанции съобразно уважената част от
предявените кумулативно обективно съединени искове. Направеното от въззиваемия
в представената писмена защита възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на
заплатеното от въззивницата адвокатско възнаграждение е несвоевременно. Това е
така, защото предвиденият в чл. 80 ГПК срок касае не само искането за
присъждане на разноски, а всички искания на страните във връзка със спора по
разноските /Определение № 36 от
26.01.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5936/2014 г., I г. о., ГК/.
Следователно възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК срещу направено искане за
разноски следва да бъде заявено до приключване на устните състезания в
съответната инстанция, след който момент се преклудира и следва да се остави
без разглеждане.
На основание чл.
78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК и чл. 23, ал. 1, т. 1 от Наредба за заплащане на
правната помощ в полза на въззиваемия – ответник следва да се присъди сумата от
200 лв., представляваща дължимо юрисконсултско възнаграждение от по 100 лв. за всяка
инстанция съобразно отхвърлената част от предявените искове. Ответникът следва
да бъде осъден да заплати съгласно чл. 78, ал. 6, вр. чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК
дължимите за производството държавни такси, а именно 160 лв. за първата инстанция
и 80 лв. - за въззивната.
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение
№ 483 от 09.08.2017 г., постановено по гр. д. № 1310/2017 г. по описа на РС –
Хасково, в частта, с която са отхвърлени исковете, предявени от А.С.Р. против
Агенция по заетостта – София, Дирекция „Регионална служба по заетостта“ гр. Х*
с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 от КТ – за признаване за незаконно
на извършеното със Заповед № 2467/28.04.2017 г. на и. д. главен секретар при
Агенцията по заетостта на основание чл. 330, ал. 2, т. 8, вр. чл. 126, ал. 1,
т. 12 от КТ уволнение поради несъвместимост със заеманата позиция с оглед на
регистрирано на 24.06.2016 г. ЕООД „Виктор – Никол“ и за възстановяване на
заеманата длъжност „******************“ във филиал М*** към Дирекция „Бюро по
труда“ – Х**, както и в частта, с която на основание чл. 78, ал. 3 ГПК РС –
Хасково е осъдил А.С.Р. да заплати на Агенция по заетостта – София, Дирекция
„Регионална служба по заетостта“ гр. Хасково сумата над 100 лв. – съдебни
разноски, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО И ОТМЕНЯ уволнението на А.С.Р., ЕГН **********, с адрес ***,
извършено със Заповед № 2467/28.04.2017 г. на и. д. главен секретар при
Агенцията по заетостта на основание чл. 330, ал. 2, т. 8, вр. чл. 126, ал. 1,
т. 12 от КТ поради несъвместимост със заеманата длъжност.
ВЪЗСТАНОВЯВА А.С.Р.,
ЕГН **********, с адрес ***, на заеманата преди уволнението длъжност „******************“,
с място на работа Дирекция „Бюро по труда“ – Хасково, отдел „Посреднически
услуги“, филиал М*, към Агенция по заетостта.
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 483 от 09.08.2017 г., постановено по гр. д. № 1310/2017 г. по описа на РС –
Хасково, в останалата част.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Агенция по заетостта, с адрес – гр. София, бул.
„Княз Дондуков“ № 3 да заплати на А.С.Р., ЕГН **********, с адрес ***, сумата
от 500 лв., представляваща направени по делото разноски за адвокатско
възнаграждение.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК А.С.Р., ЕГН **********, с адрес *** да заплати
на Агенция по заетостта, с адрес – гр. София, бул. „Княз Дондуков“ № 3, сумата
от 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство.
ОСЪЖДА
на основание чл. 78, ал. 6 ГПК Агенция по заетостта, с адрес – гр. София, бул.
„Княз Дондуков“ № 3 да заплати дължимите по делото държавни такси, а именно по
сметка на РС – Хасково сумата от 160 лв., а по сметка на ОС – Хасково сумата от
80 лв.
Решението може да се
обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
посочената дата на обявяването му – 11.10.2017 г.
Председател: Членове:
1.
2.