Р Е Ш Е Н И Е
№ …
Гр. София, 11.01.2021 г.
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГВОСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 20 състав, в публичното заседание на единадесети декември две хиляди и двадесета година в състав:
СЪДИЯ: ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
при секретаря Х. Цветкова, като разгледа т.д. № 696/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правно
основание чл. 517, ал. 3 ГПК.
Ищецът „А.“ ЕООД твърди, че по силата на частно правоприемство е титуляр на вземания срещу солидарните длъжници „Е.К.“ ООД, И.Д.Б., А.К.Ч., „У.Р.“ ЕООД и В.Д.В., за които в полза на първоначалния кредитор „Първа инвестиционна банка“ АД бил издаден изпълнителен лист от 30.05.2013 г. по ч.гр.д. № 45357/2012 г. на СРС, 54 състав. Поддържа, че по молба на „Първа инвестиционна банка“ АД било образувано изп.д. № 20137860401669, което впоследствие било прехвърлено при друг съдебен изпълнител под № 20178500402548. С договор от 09.02.2018 г. взискателят прехвърлил вземанията си в полза на „В.К.“ ЕООД, а изпълнителното дело отново било прехвърлено - при ЧСИ с рег. № 851, където било образувано под № 20188510401600. Ищецът от своя страна придобил вземанията на „В.К.“ ЕООД с договор за цесия от 23.10.2018 г. и се конституирал като взискател на мястото на цесионера. По почин на първоначалния взискател бил наложен запор върху дяловете, притежавани от солидарния длъжник В.В.от капитала на ответното дружество „М.К.“ ООД, а на 04.07.2019 г. до дружеството било връчено изявление на предишния взискател „В.К.****“ ЕООД за прекратяване на участието на В.Д.в „М.К.“ ООД. На 17.09.2018 г. по изпълнителното дело постъпила сума в размер от 2 500 лв. с посочено основание за плащане „ИД 20188510401600 дружествен дял от М.И.В.“, но според ищеца това плащане не удовлетворявало изискванията на чл. 517, ал. 3 ГПК, тъй като с него не била изплатена частта от дела на В. и не бил спазен тримесечният срок, посочен в закона. Ето защо съдебният изпълнител овластил ищеца да предяви иск за прекратяване на ответното дружество. Поради всичко изложено ищецът моли съда да постанови решение, с което да прекрати дружеството-ответник, като му присъди и направените съдебни разноски. Възразява за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение.
Ответникът „М.К.“ ООД оспорва иска, като твърди, че ищецът не е придобил надлежно вземанията, тъй като транслативният ефект на договорите за цесия не бил настъпил поради неплащане на цената и поради неуведомяване на длъжниците и на самия него за сключването им. Сочи, че нотариусът нямал компетентност да връчва уведомления, ако не са оформени като нотариални покани, както било в настоящия случай, както и че длъжникът не бил търсен на неговия настоящ адрес ***. Поддържа също, че договорът за цесия, сключен от ищеца, е антидатиран. Наред с това счита, че дори той да е породил действие, за предявяване на иска по чл. 417, ал. 3 ГПК било необходимо това потестативно право да е изрично прехвърлено, което в случая не било сторено. Ответникът поддържа, че вземанията на взискателя спрямо В. са погасени по давност, тъй като след налагане на запора върху дружествените дялове не били извършвани други изпълнителни действия. Възразява за погасяване по давност и на правото да се предяви конститутивния иск по чл. 517, ал. 3 ГПК. Оспорва да е редовно уведомен за изявлението на взискателя за прекратяване на членственото правоотношение на длъжника, като същевременно сочи, че е заплатил по сметка на съдебния изпълнител припадащия се на длъжника дружествен дял, изчислен съобразно чл. 125, ал. 3 ТЗ. Поради всичко изложено ответникът моли съда да отхвърли иска и да му присъди разноски.
Съдът, като взе предвид
събраните доказателства и възраженията на страните, намери следното:
Съгласно уредбата на конститутивния иск по чл. 517, ал. 4 ГПК в тежест на ищеца е да установи, че е налице висящо изпълнително дело, по което той е взискател, а длъжник е лице, притежаващо дялове от капитала на ответното търговско дружество; че в рамките на предприето принудително изпълнение върху дяловете на длъжника съдебният изпълнител е връчил изявление на взискателя до дружеството за прекратяване на членственото правоотношение и че след изтичане на три месеца от връчването е овластил кредитора да предяви иск за прекратяване на дружеството. От своя страна ответникът следва да докаже или че е изплатил припадащата се на съдружника част от имуществото, определена по реда на чл. 125, ал. 3 ТЗ, или че вземането на взискателя е удовлетворено.
В настоящия случай спорни са следните факти, включени във фактическия състав на възникване на потестативното право, както и правоизключващите и правопогасяващите го, а именно: 1). налице ли е висящо изпълнително дело, в рамките на което да е извършено надлежно овластяване на ищеца да предяви иска по чл. 517, ал. 4 ГПК или същото е перемирано; 2). настъпило ли е частно правоприемство за ищеца по отношение на вземанията, за чието събиране е висящо изпълнителното дело; 3). погасени ли са вземанията на взискателя по давност и съобразимо ли е това обстоятелство в настоящото производство; 4). налице ли е вземане в полза на длъжника срещу дружеството за дружествен дял и ако да – погасено ли е то чрез плащане на стойността на дела по сметка на съдебния изпълнител. Тези спорни въпроси ще бъдат разгледани в посочената последователност, тъй като тя е обусловена от мястото и значението на всеки факт в динамичния фактически състав на потестативното право.
Относно наличието на висящо изпълнително дело, в рамките на което да е
извършено надлежно овластяване на ищеца:
Установява се, че на 30.05.2013 г. по ч.гр.д. № 45357/2012 г. на СРС, 54 състав, е издаден изпълнителен лист въз основа на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК в полза на „Първа инвестиционна банка“ АД срещу солидарните длъжници „Е.К.“ ООД, „У.Р.“ ООД, И.Д.Б., В.Д.В. и А.К.Ч. за сумата от 500 000 евро – главница по договор за кредит от 17.09.2010 г., ведно със законната лихва от 26.09.2012 г., 70 818,70 евро – възнаградителна лихва, 47 946,69 евро – неустойка за забава, 5 000 евро – комисионна, 2556,46 евро – такса, и съдебни разноски.
Въз основа на изпълнителния лист по молба на кредитора през 2013 г. е образувано изп.д. № 20137860401669 на ЧСИ с рег. № 786, като по искане на взискателя е наложен запор върху дяловете на длъжника В.В.от капитала на „М.К.“ ООД, вписване за което е извършено в търговския регистър на 16.08.2013 г. През октомври 2015 г. е предприето принудително изпълнение по отношение на недвижим имот, собственост на И.Б.. В периода октомври 2015 г. – ноември 2017 г. са извършвани плащания от съдебния изпълнител в полза на взискателя, като в платежните нареждания е посочено дружество с ЕИК, с което е регистриран длъжникът „Е.К.“ ООД, както и И.Б.. С молба от 16.11.2017 г. взискателят „Първа инвестиционна банка“ АД е поискал налагане на запор върху вземанията на всички длъжници от търговски банки (л. 196, т. І). Съгласно удостоверение от съдебния изпълнител изх. № 60/03.01.2019 г. в периода 25.11.2015 г. – 30.11.2017 г. по изпълнителното дело са постъпили суми от продажбата на недвижимия имот, собственост на Б., и плащане от трето лице „Ди Би Лизинг“ ООД без да е отразено по отношение на кой от длъжниците е това изпълнение, но съгласно удостоверение от съдебния изпълнител М.изх. № 6372/20.07.2020 г. (л. 867, т . ІІ) от длъжника В. няма постъпили суми и извършеното спрямо него изпълнително действие до момента на прехвърляне на изпълнителното дело е налагане на запор върху дяловете му в различни търговски дружества на 12.08.2013 г. На 08.12.2017 г. взискателят е направил искане за прехвърляне на изпълнителното дело при ЧСИ рег. № 850, където е образувано изп.д. № 20178500402548. На 09.02.2018 г. между „Първа инвестиционна банка“ АД и „В.К.****“ ЕООД е сключен договор за цесия на процесните вземания, като с молба от 13.06.2018 г. цесионерът е поискал прехвърляне на изпълнителното дело при ЧСИ рег. № 851, където е образувано изп.д. № 20188510401600.
При тези факти съдът намира, че изпълнителното дело, по което е извършено овластяването на ищеца (който е релеванттният факт), не е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Съображенията за това са следните:
Перемирането на делото е следствие от бездействието на взискателя – то настъпва по право, ако в продължение на две години взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия. Когато изпълнителното дело е образувано срещу множество длъжници, взискателят е длъжен да поддържа висящността му спрямо всеки от тях, като иска предприемането на изпълнителни действия по отношение на отделните длъжници. Ако изпълнението е насочвано само спрямо някой от тях, за останалите ще настъпи прекратителният ефект на перемпцията. Ето защо исканията за предприемане на изпълнителни действия по отношение на другите длъжници, които не са насочени и към имуществото на В., са ирелевантни и техният прекъсващ течението на срока ефект не следва да бъде обсъждан. По отношение на В. са предприети следните действия: отправено е искане за образуване на изпълнително дело през 2013 г. и през същата година е наложен запор върху дяловете му; през 2017 г. е поискано налагане на запор върху банковите сметки, а впоследствие - и прехвърляне на изпълнителното дело при друг съдебен изпълнител; през 2018 г. е направено отново искане за прехвърляне на делото; през същата година е изпратено изявление за прекратяване на ответното дружество; през 2019 г. е постановено овластяване на взискателя по чл. 517, ал. 3 ГПК.
От изложеното е видно, че първото изпълнително производство е било перемирано по отношение на В., независимо от извършването на изпълнителни действия спрямо другите солидарни длъжници. Отправянето на молба за прехвърляне на изпълнението през 2017 г. обаче съставлява по съществото си искане за образуване на ново изпълнително дело (вж. в този смисъл и Решение № 1258/21.05.2018 г. по т. д. № 1253/2018 г. на Апелативен съд – София), като от образуване на новото дело до овластяването на взискателя за предявяване на иска, както и до неговото предявяване, не са изтекли две години на бездействие спрямо този длъжник. Действително, с прекратяване на първото изпълнително дело по право съдебният изпълнител е следвало да вдигне служебно и наложените запори, но доколкото запорът на дружествения дял има отношение само към противопоставимостта на последващо предприетото принудително изпълнение, а не към валидността на последното, то този факт се явява в случая ирелевантен (аргумент за това е аналогичното действие на изпълнителната възбрана, която предхожда осъществяването на изпълнителния способ „публична продан“ и чието ненадлежно осъществяване не е сред фактите, даващи основание за незачитане на действието на проданта).
За да е надлежно овластяването на взискателя за предявяване на иск при условията на чл. 517, ал. 3 ГПК, е необходимо освен наличието на висящ изпълнителен процес, също да е връчено изявление на взискателя за прекратяване на участието на съдружника в дружеството и да е изтекъл тримесечен срок от този момент. В настоящия случай в рамките на висящото последно образувано изпълнително дело взискателят е волеизявил за прекратяване на членственото правоотношение на В. в ответното дружество (молба от 04.07.2018 г., л. 20, т. І), като на 10.07.2018 г. съдебният изпълнител е изпратил до „М.К.“ ООД изявлението на взискателя и съгласно удостоверените от връчителя факти връчването е извършено при условията на чл. 50, ал. 4 ГПК чрез залепване на уведомление на 20.08.2018 г. Възражението на ответника за нередовност на връчването е неоснователно – на първо място, от официалното удостоверяване, извършено от връчителя, е видно, че съобщението е изпратено на регистрирания в търговския регистър адрес, извършени са три посещения, при които не е установено лице, съгласно да приеме книжата, и е залепено уведомление; на второ място, фактът на уведомяване на ответника е удостоверен и в съставения на 31.08.2018 г. протокол (л. 102, т. І), подписан от съдружниците, имащи качеството и на управители на дружеството, което съставлява извънсъдебно признание за получаване на изявлението.
С разпореждане от 10.04.2019 г. съдебният изпълнител е овластил новият взискател „А.“ ЕООД, конституиран въз основа на молба от 24.01.2019 г., да предяви иск за прекратяване на ответното дружество на основание чл. 517, ал. 4 ГПК. Към този момент съгласно издаденото на съдебния изпълнител удостоверение (л. 42, т. І) в рамките на изпълнителното производство е постъпила сумата от 2 500 лв., заплатена с платежно нареждане от 17.09.2018 г. (л. 65) с посочено основание „ИД 20188510401600, дружествен дял от М.И.В.“, която съгласно представеното удостоверение относно размера на дълга (л. 46, т. І) е била недостатъчна за пълното удовлетворение на кредитора.
От изложеното е видно, че са налице предпоставките за предявяване на конститутивния иск. Възражението на ответника за погасяване на правото за предявяването му по давност е неоснователно – предявяването на този иск е форма на принудително изпълнение и съставлява част от изпълнителния способ „изпълнение върху дружествен дял“. Правото да се извършват действия по принудително изпълнение само по себе си не се погасява по давност – за него важи общото правило да е налице висящ изпълнителен процес, който да не е перемиран, до какъвто извод съдът достигна. Дори да се приеме, че е налице самостоятелен давностен срок, в който следва да се упражни правото на иск по чл. 517, ал. 3 ГПК, то същият би могъл да тече единствено от момента на овластяването на взискателя, което в случая е сторено едва през 2019 г.
Относно активната материална легитимация на ищеца като взискател:
Както беше посочено, процесните вземания са възникнали и съдебно признати в лицето на първоначания кредитор „Първа инвестиционна банка“ АД. Впоследствие, на 09.02.2018 г., е сключен договор за цесия, с който вземанията по процесния изпълнителен лист се прехвърлят в полза на „В.К.****“ ЕООД, за което цедентът е изпратил уведомление до В. (л. 77 и сл., т. І). Подписът върху разписката за връчването му, положен за длъжника, е оспорен относно неговата автентичност, като оспорването е доказано съгласно заключението на СГрЕ (л. 247, т. І) – подписът не е положен от посочения за негов автор. Този извод е потвърден и от повторната СГрЕ (л. 330, т. І).
На 23.10.2018 г. е сключен втори договор за цесия, по силата на който взискателят „В.К.****“ ЕООД е прехвърлил вземанията по изпълнителния лист на ищеца „А.“ ЕООД, което действие съставлява отчетна сделка по сключения между цесионера и цедента комисионен договор. За цесията е извършено уведомяване от цедента, като до длъжника В. е изпратено уведомление чрез нотариус на регистрирания му постоянен адрес в гр. Велико Търново. Удостоверено е връчването му чрез приложение на разпоредбата на чл. 47, ал. 4 ГПК (съгласно удостоверените от нотариуса факти на адреса е открито лице от домашните, отказало да получи книжата, в резултат от което е залепено уведомление, л. 31, т. І). Според справката от ГРАО, считано от 01.09.2016 г. настоящият адрес на В. е в гр. София, ул. „Самоков“, до който също е изпратено уведомление чрез нотариус (л. 38, т. І), чието връчване е извършено също при условията на чл. 47 ГПК – видно от разписката (л. 40, стр. 2, т. І), връчителят е посетил адреса на три дати в рамките на един месец, но лицето не е открито; залепено е уведомление на 12.12.2018 г.
При тези факти съдът намира за неоснователно възражението на ответника, че ищецът не се легитимира надлежно като взискател поради ненастъпване на прехвърлителния ефект на цесиите и поради неуведомяване на длъжника и на дружеството. Действително, в първия договор за цесия плащането на цената е уговорено като предпоставка за настъпване на прехвърлителния ефект, но с предприемане на действия по уведомяване на длъжника цедентът косвено потвърждава настъпването му и поради това съдът приема този факт за доказан. Вторият договор за цесия пък е сключен като отчетна сделка и по него не е налице насрещно задължение за заплащане на цена.
Съдът приема за доказано и уведомяването на длъжника по прехвърленото вземане за извършените цесии, независимо от възможното нередовно връчване на уведомлението за първата цесия - узнаването за първия договор е удостоверено от самия длъжник чрез подписване на протокола от общото събрание на съдружниците на „М.К.“ ООД, проведено на 31.08.2018 г. (л. 102, т. І), в който е обективиран и този факт. Уведомяването за втората цесия пък е извършено надлежно при спазване на изискванията на чл. 47 ГПК, като възражението на ответника, че извън компетентността на нотариуса е да връчва подобни съобщения противоречи на разпоредбата на чл. 592, ал. 2 ГПК, съгласно която по реда за връчване на нотариални покани нотариусът връчва и други съобщения.
Изложените съображения относно уведомяването важат и за ответника като трето лице по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД, тъй като длъжникът е и негов управител. Впрочем, извънсъдебно ответникът не е и отричал настъпването на прехвърлителния ефект на цесиите, тъй като е извършил плащане на сума, равностойна според него на дружествения дял на длъжника, в рамките на изпълнителното дело, по което взискател е именно ищецът.
Неоснователно е и възражението на ответника, че правото да се предяви иска по чл. 517 ГПК следва да бъде отделно и изрично прехвърлено, което не било сторено в настоящия случай. Предявяването на процесния иск е форма на принудително изпълнение, а правото на такова следва самото неудовлетворено вземане по силата на закона без да е необходимо цедентът изрично да овластява цесионера с него (съгласно чл. 99, ал. 2 ЗЗД вземането се прехвърля с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, ако не е уговорено друго, поради което на по-голямо основание то се прехвърля заедно с присъщото му по силата на закона право на принудително изпълнение, ако такова е съдебно признато).
Относно погасяване на вземанията, предмет на принудително изпълнение:
Съгласно чл. 517, ал. 3 ГПК предпоставка за уважаване на иска е вземането на взискателя да не е удовлетворено към момента на устните състезания. В настоящия случай няма спор, а и се установява от издаденото от съдебния изпълнител удостоверение относно размера на дълга, че същият не е погасен изцяло в рамките на изпълнителното производство. Не се твърди и погасяването му чрез доброволно плащане.
Според трайната съдебна практика погасяването на вземането по давност не може да се релевира от ответника, тъй като той е трето на правоотношението лице, а възражението за давност има характер на лично. Вероятно този извод е мотивирал и законодателя да използва израза „удовлетворено“, а не „погасено“ в разпоредбата на чл. 517, ал. 3 ГПК. Същевременно обаче, ако самият длъжник се е позовал на погасителна давност, няма пречка този факт да бъде съобразен и в настоящото производство (вж. цит. решение № 1258/21.05.2018 г. по по т. д. № 1253/2018 г. на Апелативен съд – София, 11 състав). В настоящия случай такова изявление е направено (с молба, представена от ответника в о.с.з. на 11.12.2020 г., В. е заявил, че вземането на ищеца по процесното изпълнително дело следва да се счита за погасено по давност), но то е неоснователно – дори да се приеме, че в материалноправен аспект изявлението е достигнало до кредитора чрез процесуалния му представител в настоящото производство, то не се установяват предпоставките на погасителната давност. В тази връзка следва да се зачетат мотивите по т. 10 от ТР 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с които е разяснено, че „при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ …“. За да прекъсне давността, действието следва да е „валидно“ извършено, тоест в рамките на надлежно образуван и висящ изпълнителен процес, както и да е насочено към прилагане на изпълнителен способ по отношение на конкретния длъжник (арг. чл. 125, ал. 1 ЗЗД). Примерно са посочени и действията, които биха могли да прекъснат давността, ако са направени в рамките на висящ изпълнителен процес (и разбира се, преди нейното изтичане), сред които е и насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана. От дадените примери може да се заключи, че действие, с което взискателят отправя искане да се приложи изпълнителен способ, е годно да прекъсне давността (както е посочено и в цит. ТР, молбата за образуване на изпълнителното дело, ако съдържа изпълнителен способ, прекъсва давността). Че искането за прилагане на изпълнителен способ прекъсва давността, е посочено и в диспозитива на т. 10 от цит. ТР - погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето изпълнителното действие.
В настоящия случай на 16.08.2013 г. е вписан запор върху дяловете на В. в ответното търговско дружество, а с молба от 04.07.2018 г. (л. 20, т. І) взискателят „В.К.****“ ЕООД е поискал изпращане на изявление до ответника за прекратяване на членственото правоотношение на В., което съставлява искане за прилагане на изпълнителен способ. Видно е, че между двете действия не е изтекъл срок, погасяващ вземанията по давност. Следва да се отбележи, че към момента на налагане на запора върху дружествените дялове изпълнителният процес, по който той е наложен, не е бил неперемиран и давността не е била изтекла (изпълнителният лист е издаден през 2013 г.), поради което действието е проявило прекъсващия давността ефект. Този ефект се е запазил и при последващото перемиране на делото, тъй като съгласно т. 10 на цит. ТР за начало на новия давностен срок следва да се счита датата, на която е поискано или предприето последното валидно изпълнително действие, а под „валидно“ изпълнително действие следва да се разбира такова, което е извършено в рамките на надлежно образуван и висящ към момента на извършване на действието изпълнителен процес. Когато изпълнителното дело е било надлежно образувано и висящо към момента на отправяне на искането за предприемане на изпълнителни действия, а впоследствие се перемира, ефектът на вече извършените действия по отношение прекъсването на давността не се заличава. Прекратяването на изпълнителното дело на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не обезсилва ретроактивно вече извършените действия и техния прекъсващ давността ефект. Обезсилването на действията е занапред, а не с обратно действие. Аргумент за това е и обстоятелството, че при перемпция не се обезсилват изпълнителните действия, изграждащи изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са придобили права (напр. купувачите от публична продан), както и редовността на извършените от трети задължени лица плащания. Ако се приеме, че обезсилването на останалите действия е ретроактивно, то разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД би се приложила неравно спрямо субектите – тези, които са страни по изпълнителен процес, включващ способи с придобити от трети лица права, биха се ползвали от прекъсването на давността въпреки перемпцията, а взискателите, в чийто процес такива способи не са се осъществили – не. Разбира се, не това е духът на закона и на цит. ТР.
Ето защо според настоящия състав вземанията на взискателя спрямо В. не са погасени по давност.
Относно наличието на вземане на длъжника срещу ответника за стойността
на дружествения му дял:
Втората предпоставка, с която законът свързва възможното отхвърляне на предявения иск, е дружеството да е изплатило на взискателя припадащата се на съдружника-длъжник част от имуществото, определена съгласно чл. 125, ал. 3 ТЗ. Това предполага да се установи каква е тази част.
Съгласно чл. 125, ал. 3 ТЗ имуществените последици при прекратяване на членственото правоотношение на съдружника се уреждат въз основа на счетоводен баланс към края на месеца, през който е настъпило прекратяването. В настоящия случай изявлението на взискателя за прекратяване на участието на В. в ответното дружество е връчено на 20.08.2018 г., към който момент настъпва и прекратяването (тримесечният срок е предоставен на дружеството за изплащане на дела на вече прекратилия участието си съдружник, а не е условие за настъпване на прекратителния ефект – вж. Определение № 644/12.07.2012 г. по ч. т. д. № 272/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Определение № 202/17.04.2015 г. по т. д. № 1747/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., и цит. там практика). Представена е и молба от В., датирана от 31.05.2018 г. (л. 99, т. І), с която същият отправя до дружеството предизвестие за прекратяване на членственото правоотношение. Ищецът е възразил за антидатиране на тази молба и на изявлението на управителя за получаването й, обективирано върху нея, като не са налице доказателства, които да доказват достоверността й спрямо ищеца като трето лице по смисъла на чл. 181 ГПК. Дори обаче това да е действителната дата на отправяне на изявлението, прекратяването на членственото правоотношение отново би се явило настъпило на по-ранната дата, а именно – на датата на връчване на изявлението на взискателя, а не на по-късната – изтичане на тримесечният срок на предизвестието съгласно чл. 20, ал. 2 от дружествения договор. Наред с това, и в двата случая балансът, който се явява меродавен за определяне на дружествения дял, би бил междинният баланс към 31.08.2018 г.
За установяване на стойностите на актива и пасива (без собствения капитал, резервите и финансовия резултат) по този баланс са изслушани заключения на ССчЕ, изготвени въз основа на записванията в счетоводството на ответника и на приетите по делото писмени доказателства, вкл. представените от трети лица-контрагенти на ответника.
Съгласно заключението на ССчЕ от 03.10.2019 г. (л. 135, т. І), изготвено въз основа на представени от ответника оборотни ведомости, в счетоводния баланс към 31.08.2018 г. задълженията на дружеството превишават неговите активи, като финансовият резултат е – 115 хил.лв., а стойността на дружествения дял на В. е отрицателна величина. Това според вещото лице се дължи основно на намаляването на стойността на приходите спрямо предходната година и незначително – на увеличението на разходите за персонала. От представената структура на пасивите е видно, че са налице задължения към доставчици и персонал, данъчни и осигурителни задължения, задължения към другия съдружник М.В.а, както и задължения към дружествата „А.Е.С.“ ООД, „Х.А.“ ООД и Г.Г.К.“ ЕООД, като съуправител на първите две дружества е В..
Според допълнителното заключение на ССчЕ от 06.12.2019 г. (л. 249, т. І) задължението в размер от 486 524,10 лв., посочено в основното заключение като задължение към М.В.а, което е частично погасено, всъщност е формирано от сумата от 250 000 лв. – задължение към В.В.и 236 524,10 лв. – задължение към М.В.а и произтича от решение за разпределение на печалба през 2015 г. съгласно протокол от 02.12.2015 г. (л. 267, т. І) в общ размер от 500 000 лв. Вещото лице сочи, че към 01.01.2015 г. размерът на неразпределената печалба е бил 504 000 лв., а към 31.12.2015 г. – 4 000 лв., което обосновава извод, че такова решение действително е могло да бъде взето. Към 31.08.2018 г. е осчетоводено задължение само към М.В.а в размер от 242 300,10 лв., както и прехвърляне на вземането на В. в размер от 250 000 лв. полза на „Г.Г.К.“ ЕООД съгласно договор за цесия от 03.01.2018 г. (л. 306, стр. 2, т. І). Възражението на ищеца за симулативност на договора поради липса на уговорена цена, е неоснователно, тъй като такава е уговорена видно от споразумение от 03.01.2018 г. (л. 558, т. ІІ) и във връзка с плащането й е извършено прихващане съгласно тристранен протокол от 31.03.2019 г. (л. 559, т. ІІ). Този извод е потвърден и от второто допълнително заключение на ССчЕ (л. 911, т. ІІІ), съгласно което протоколът за прихващането е осчетоводен в счетоводството на цесионера. Изслушано е и второ допълнително заключение от 05.10.2020 г. (л. 884, т. ІІІ), съгласно което продажната цена по договора за цесия, сключен между В. и „Г.Г.К.“ ЕООД, е била платима на три вноски, като задължението по първата вноска е погасено чрез прихващане съгласно протокол от 31.03.2019 г., а втора и трета вноска не са падежирали. Задължението към „Г.Г.К.“ ЕООД в общ размер от 250 842 лв. е формирано от вземането на В., прехвърлено с договора за цесия от 03.01.2018 г., а остатъкът от 842 лв. е осчетоводен като „други задължения“. Следва обаче да се посочи, че възможната нищожност поради симулативност на договора за цесия би била ирелевантна за определяне размера на дружествения дял, тъй като с договора единствено се променя кредиторът на дружеството, но не и размерът на неговото задължение.
Задължението към „А.Е.С.“ ООД е в размер от 152 570,25 лв. От тази сума част в размер от 63 652,65 лв. е остатък, формиран в резултат от прихващане на задължения между „ВИД И.“ ООД, „А.Е.С.“ ООД и ответника съгласно споразумение от 31.12.2017 г. (л. 277, стр. 2, т. І). Страните по споразумението са установили, че ответникът дължи на „ВИД И.“ ООД сумата от 246 655,65 лв., „ВИД И.“ ООД дължи на „А.Е.С.“ ООД сумата от 2 434 560,16 лв., а „А.Е.С.“ ООД дължи на ответника сумата от 183 003 лв. Договорено е, че задължението на ответника към „ВИД И.“ ООД ще се погаси срещу поемане от страна на ответника на част от задължението (до сумата от 246 655,65 лв.) на „ВИД И.“ ООД към „А.Е.С.“ ООД. Така поетото задължение ще се погаси частично с прихващане на задължението, което „А.Е.С.“ ООД има към ответника (246 655,65 лв. – 183 003 лв.), в резултат от което остава дълг на ответника към „А.Е.С.“ ООД в размер от 63 652,65 лв.
На 31.12.2017 г. е подписано още едно споразумение (л. 299, т. І) между ответника, „Х.А.“ ООД и „А.Е.С.“ ООД, в което е посочено, че ответникът има задължение към „Х.А.“ ООД в размер от 88 901 лв., а „Х.А.“ ООД – към „А.Е.С.“ ООД в размер от 163 843,19 лв. Договорено е задължението на ответника към „Х.А.“ ООД да се погаси чрез поемане на част от задължението на този кредитор към „А.Е.С.“ ООД до размера на неговия дълг.
В резултат от двете споразумения за ответника са възникнали задължения към „А.Е.С.“ ООД в общ размер от 152 570,25 лв. (в тази сума е включена и сумата от 16,60 лв., за която не са установени документи). Тъй като ищецът е оспорил съществуването на вземанията, предмет на прихващане по двете споразумения, са приети писмени доказателства и е извършена от вещото лице проверка на осчетоводяванията въз основа на тях, от която се установява следното:
- към датата на споразуменията ответникът е имал вземания към „А.Е.С.“ ООД по договор за консултантски услуги от 05.01.2016 г. (л. 788, т. ІІ), чийто размер е редуциран с размера на насрещни вземания на „А.Е.С.“ ООД от ответника в размер от 45 297 лв., произтичащи от договор за наем на МПС и възнаграждение за технически консултации във връзка с управление на проект с. Душанци, Лот 2 (допълнително заключение на ССчЕ, л. 903-905, т. ІІІ, л. 776, л. 780 и сл., т. ІІ).
- задълженията към „ВИД И.“ ООД (с предишно наименование „ВИД Консулт“) произтичат от договор за поръчка, обективиран в споразумение от 01.01.2013 г. (л. 821 и сл, т. ІІ) с предмет извършване/получаване на плащания от името и за сметка ответника. Съгласно второто допълнително заключение от 05.10.2020 г. (л. 884, т. ІІІ) според споразумението от 01.01.2017 г. ответникът дължи възнаграждение в размер от 1 % върху невъзстановената към изпълнителя сума годишно. Осчетоводеното задължение в размер от 246 655,65 лв. са подлежащи на възстановяване разходи за изпълнение не поръчката, формирани като резултативно салдо съгласно таблица № 1 на допълнителното заключение (л. 903, т. ІІІ).
- задължението към „Х.А.“ ООД в размер от 88 901 лв. произтича от договор за заем от 01.03.2017 г. (л. 738, т. ІІ, качеството на ответника като заемател е установимо от означението до положения подпис), по който е осчетоводено получаване през 2017 г. на сумата от 143 881 лв. и връщане на сумата от 54 980 лв. Към 31.12.2017 г. размерът на дълга е формиран като разлика между предоставената и върнатата сума (л. 907, т. ІІІ).
Задължението към „Х.А.“ ООД в процесния баланс произтича от договора за паричен заем от 01.03.2017 г., по който в периода 01.01.2018 г. – 31.08.2018 г. е постъпила сумата от 130 737,50 лв. (вж. таблица 4 от допълнителното заключение, л. 908, т. ІІІ), като е върната сума в размер от 6 218 лв. или натрупаното задължение възлиза на 124 519,50 лв. към 31.08.2019 г. Движението на средствата по заема е представено таблично в допълнението на заключението от 03.12.2020 г.
Вещото лице обобщава, че счетоводните операции са извършвани правилно, като сумите по договорите за заем са постъпвали по сметка на дружеството и крайните и началните салда по ГФО за съответните години съвпадат. И при изготвяне на второто допълнително заключение вещото лице е установило, че във всички тези случаи се касае за реални разплащания, фактурите, формиращи задълженията, са осчетоводени и е начислен дължимият данък, като не са приложени само първични счетоводни документи за сумата от 13 963 лв., която съгласно аналитичната счетоводна ведомост на „А.Е.С.“ ООД е формирана от разплащания с основание „кредитна карта“.
Въз основа на тези данни вещото лице е посочило, че стойността на дела от имуществото на ответника се явява отрицателна величина (-270лв. за един дял) и би бил положителна, само ако не се вземат предвид задълженията към „Аква Екопроект Системи“ ООД, „ВИД И.“ ООД и „Х.А.“ ООД (116 лв. за дял). Настоящият състав намира, че не е налице основание за изключване на посочените задължения от структурата на пасива по междинния баланс – за тяхното реално възникване и съществуване към релевантната дата са събрани множество доказателства, а от вещото лице е формиран извод за редовност на счетоводните записвания относно тях. Възможната свързаност на лицата никога не може да е самостоятелно основание за извод относно симулативността на договорите и тъй като всички останали доказателства оборват тази констатация, съдът не може да я възприеме.
Ето защо следва да се приеме, че длъжникът на ищеца не е имал вземане за дружествен дял. Това обосновава извод за неоснователност на иска за прекратяване на дружеството, тъй като същият е част от изпълнителен способ, целящ получаване от взискателя на сума, равна на дружествения дял на неговия длъжник. Ако такова вземане за дела не би възникнало за съдружника, то не би могло да се събере принудително и разпредели и в полза на взискателя. Тази хипотеза следва да се приравни на основанието за отхвърляне на иска, свързано с изплащане на дружествения дял – когато той е равен на нула, плащане не би могло да има (в настоящия случай дружеството е извършило плащане по сметка на съдебния изпълнител в размер на номиналната стойност на дела на В., но това е ирелевантно, щом не е налице никакво вземане за дружествен дял, и поради това съдът не излага мотиви по възраженията на ищеца относно редовността и погасителния ефект на това плащане).
По изложените мотиви искът следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
Ищецът следва да заплати на ответника разноски в размер от 3 210 лв. (400 лв. – депозит за вещо лице по СИЕ, 10 лв. – такса за съдебно удостоверение, 2 800 лв. – разноски за адвокат). Възражението на ищеца за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от ответника, е неоснователно, тъй като независимо от неоценяемия характер на иска, същият се характеризира с фактическа и правна сложност, обусловена от оспорването на вписванията в счетоводството на ответника, което е наложило провеждането на множество заседания и събиране на значителен по обем доказателства.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „А.“ ЕООД, ЕИК *******, иск с правно основание чл. 517, ал. 3 ГПК за прекратяване на „М.К.“ ООД, ЕИК *******, поради неизпълнение на задължения на В.Д.В., ЕГН **********, за които е образувано изпълнително дело № 20188510401600 на ЧСИ рег. № 851.
ОСЪЖДА „А.“ ЕООД, ЕИК *******, да заплати на „М.К.“ ООД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 3 210 лв. разноски.
Решението може да се обжалва пред САС в двуседмичен срок от връчване на препис.
.
.
СЪДИЯ: