№ 1167
гр. София, 19.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 12-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Снежана Бакалова
Членове:Цветомира П. Кордоловска
Дачева
Жана Ив. Маркова
при участието на секретаря Павлина Ив. Христова
като разгледа докладваното от Цветомира П. Кордоловска Дачева Въззивно
гражданско дело № 20221000503270 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.
С решение № 262881 от 05.09.2022 г. по гр.д. № 8902/2019 г. по описа на
Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-1 състав, съдът по
предявените от Ц. А. Е., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, пл.
Позитано № 9, Бизнес сграда № 1, вх. Б, ет. 4, офис 11 срещу Прокуратурата
на Република България, с адрес: гр. София, бул. Витоша № 2, искове при
правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД , е
осъдил Прокуратурата на Република България, с адрес: гр. София, бул.
„Витоша“ № 2, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ да заплати на Ц. А. Е.,
ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, пл. Позитано № 9, Бизнес
сграда № 1, вх. Б, ет. 4, офис 11 сумата от 2 000 лв. /две хиляди лева/ ,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно
обвинение в извършване на престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 7 вр. чл. 194, ал.
1, вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 28, ал. 1 от НК, за което ищецът е бил оправдан с
влязла в сила присъда по НОХД 17920/2014 г. по описа на СРС, Н.О., 4
състав, и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – сумата 75.55 лв. /седемдесет и
пет лева и петдесет и пет стотинки/, представляваща лихва за забава за
периода 19.02.2019 г. до подаване на исковата молба /04.07.2019 г./, ведно със
1
законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба до
изплащането, като е отхвърлил като неоснователни предявения иск по чл.
2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за разликата над 2 000 лв. до пълния размер от 40 000
лв., както и по иска за законна лихва за разликата над 75.55 лв. до пълния
предявен размер 1 556 лв. и за периода 01.02.2019 г. – 19.02.2019 г.
С решението съдът е осъдил Прокуратурата на Република България,
с адрес: гр. София, бул. „Витоша“ № 2, да заплати на Ц. А. Е., ЕГН
**********, със съдебен адрес: гр. София, пл. Позитано № 9, Бизнес сграда №
1, вх. Б, ет. 4, офис 11, съдебно-деловодни разноски в размер на 54.95 лв.
/петдесет и четири лева и деветдесет и пет стотинки/.
Недоволен от така постановеното решение е останал ответникът
Прокуратурата на Република България, която в срока по чл. 259, ал. 1 от
ГПК го обжалва в осъдителната му част изцяло, с оплаквания за
неправилност и необоснованост. По-конкретно, излагат се възражения в
посока, че СГС неправилно приел, че са налице основания за ангажиране на
отговорността на Прокуратурата на Република България по чл. 2 от ЗОДОВ,
доколкото всички предприети действия и мерки от същата и съответните
разследващите органи били законоустановени, а в допълнение мярката за
неотклонение „задържане под стража“, която търпял ищецът, била взета от
съда и е била контролирана по надлежния ред. Относно претърпените от Ц. А.
Е. вреди по време на изтърпяване на тази мярка за неотклонение и лошите
хигиенни условия в ареста, то не следвало да се ангажира отговорността
единствено на Прокуратурата на Република България, тъй като
специализираните арестантски помещения се изграждат, експлоатират,
стопанисват и администрират от съответното компетентно звено в
Министерство на правосъдието. Поставя се акцент, че към момента на
привличане на ищеца като обвиняем са били налице съответните законови
предпоставки за образуване на наказателното производство, за повдигането
на обвинение, а също и за внасянето на обвинителен акт в съда. В този
смисъл, Прокуратурата на Република България, счита, че предявеният иск е
недоказан, тъй като не били ангажирани необходимите доказателства за
твърдените от ищеца вреди, не е доказана и причинната връзка между
претърпените вреди и наказателното производство. Все в тази връзка, видно
от Справката за съдимост и Справка от НСлС, ищецът е многократно
осъждан за сходни престъпления против собствеността, като в процесния
период са водени срещу него няколко други наказателни производства, а
разграничаването на евентуалните вреди от всяко едно от тях се явява
сериозна трудност досежно действително понесените от него вреди, резултат
от процесното наказателно производство. Освен това, постановената
оправдателна присъда не е била протестирана от Прокуратурата на Република
България. На следващо място, в условията на евентуалност се релевира
нарушение на чл. 52 от ЗЗД, доколкото СГС бил определил завишен размер
на обезщетението за неимуществени вреди. По тези причини се настоява за
отмяна на обжалваното решение в осъдителната му част и отхвърляне на
2
исковата претенция изцяло, а при условията на евентуалност – за намаляване
на присъденото обезщетение за неимуществени вреди.
Въззиваемият Ц. А. Е., чрез адв. В. В. Б., оспорва въззивната жалба
по съображения, подробно изложени в депозирания в срока по чл. 263, ал. 1
от ГПК писмен отговор.
В срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК е постъпила и въззивна жалба от Ц. А.
Е., чрез адв. В. В. Б., срещу първоинстанционното решение в
отхвърлителната му част. Релевирани са оплаквания за неправилност,
противоречие на материалния закон, явно несъответствие между установената
фактическа обстановка и събраните доказателства от една страна, и изводите
на първоинстанционния съд от друга страна. Неправилно СГС бил приел, че
предишните осъждания на ищеца са основание да се приеме занижен
интензитет на негативните преживявания на ищеца от процесното обвинение,
като не била взета предвид неговата възраст към момента на задържането – 21
години, обстоятелството, че поради задържането той не е могъл да изпита
радостта от очакването и от раждането на неговото дете, което не е могъл да
припознае своевременно, а освен всичко и е бил в невъзможност да полага
грижи за майката на детето (самата тя на 18 години) и за своето дете, както и
да им осигури необходимата финансова подкрепа. На следващо място, бива
релевирано възражение относно неяснота около начинът, по който СГС е
определил размера на обезщетението. В тази връзка, се твърди, че същото е
определено в противоречие с установената съдебна практика, като не са били
съобразени релевантните обстоятелства – че престъплението, в което ищецът
е бил обвинен, е тежко, продължителността на наказателното преследване,
тежестта на взетата мярка за неотклонение, броя на процесуалните действия с
участието на ищеца, младата възраст на ищеца, конкретното отражение на
наказателното производство върху неговия живот, раздялата с приятелката му
в резултат от задържането му във връзка с това наказателно производство,
икономическата конюктура в страната. По тези причини, моли въззивният съд
да отмени първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, с което
да бъде постановено ново по същество, с което предявеният иск да бъде
уважен до пълния му предявен размер. Заявява се претенция за присъждане
на направените разноски за производството в пълен размер.
Прокуратурата на Република България не взема становище по
депозираната въззивна жалба от Ц. А. Е. в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК.
3
Въззивният съд служебно констатира, че на 22.06.2022 г. след
приключване на съдебното дирене пред първоинстанционния съд, ищецът Ц.
А. Е. е починал, като при извършена служебна справка в НБДН се установявя,
че същият има един наследник от първи ред по права възходяша линия –
неговата майка М. Ц. Р.. Доколкото депозирания от името на починалия Ц. А.
Е. отговор на въззивна жалба на Прокуратурата на Република България и на
самостоятелно основание въззивна жалба срещу отхвърлителната част на
първоинстанционното решение са били депозирани след смъртта на ищеца от
процесуалния му представител – адв. В. В. Б., то се установява, че същата е
действала без валидна представителна власт. По тези причини, след като е
била уведомена единствената наследница на ищеца за това гражданско
производство, М. Ц. Е.а е конституирана като страна в процеса. Същата с два
броя молби от 02.05.2023 г., чрез адв. П. Г., потвърждава действията по
депозиране на въззивна жалба от 26.09.2022 г. от наследодателя й Ц. А. Е.
и Отговор на въззивната жалба от ответника от 19.10.2022 г. , като към
молбите са приложени допълнителна въззивна жалба и съответно –
допълнителен отговор. Претендира се присъждане на разноски.
Съдът, като взе предвид събраните доказателства по делото във
връзка с инвокираните от страните доводи и възражения в пределите на
правомощията си по чл. 269 от ГПК, намери следното:
Предявени са искови претенции с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от
ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД от Ц. А. Е. срещу Прокуратурата на
Република България за обезщетяване на неимуществени вреди от незаконни
действия на органи на ответника, изразяващи се в повдигане и поддържане на
обвинение за престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 7 вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20,
ал. 2 и чл. 28, ал. 1 от НК, за което ищецът е бил оправдан с влязла в сила
присъда по НОХД 17920/2014 г. по описа на СРС, Н.О., 4 състав, ведно със
законната лихва от влизане на оправдателната присъда в сила - 19.02.2019 г.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му само в обжалваната част, а
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече
Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от
08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. №
331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; №
4
702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по
гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на
фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във
въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените
фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността
на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата
пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 от ГПК е основание за
касиране на въззивното решение.
В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав
на Софийски градски съд, в рамките на предоставената му от закона
правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно.
Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на
постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се
установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със
съществуване и упражняване правото на иск, поради което
първоинстанционното съдебно решение е допустимо.
Въззивният съд намира първоистанционното решение за правилно
и обосновано, постановено при изяснена фактическа обстановка, поради
което споделя изцяло мотивите на обжалваното решение и на основание
чл. 272 от ГПК препраща към тях.
От фактическа страна по делото не е спорно, а и при съвкупната
преценка на събраните доказателства се установява, че по водено досъдебно
производство № ЗМ 1300/2014 г. по описа на 09 РУ на СДВР, пр.пр. №
18919/2014 г. по описа на СРП, с Постановление от 25.05.2014 г. – Ц. А. Е. е
бил привлечен в качеството на обвиняем за това, че на 24.05.2014 г. в гр.
София, в съучастие като извършител с обв. Т. Е. отнел чужди движими вещи
от владението на М. Х. Д. - А. без нейно съгласие с намерение
противозаконно да ги присвои – престъпление по 194, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от
НК. С Постановление от същата дата на прокурор при СРП е постановено
задържането на Ц. А. Е. за срок до 48 часа в следствения арест в гр. София,
бул. Г.М.Димитров № 42.
По искане на прокурора с Определение от 27.05.2014 г. по НЧД №
10384/2014 г. по описа на СРС, Н.О., 108 състав, спрямо Ц. А. Е. е взета мярка
5
за неотклонение „задържане под стража”, като същата е потвърдена с
Определение от 03.06.2014 г. по ВНЧД № 2345/2014 г. по описа на СГС, XVI
състав. Въз основа същото е приведен на 24.09.2014 г. в затвора в гр. София.
По-късно тази мярка е изменена в „парична гаранция” с Определение на
НОХД № 17920/2014 г. по описа на СРС, Н.О., 103 състав.
С Постановление от 12.09.2014 г. обвинението е изменено с
привличането на Ц. А. Е. като обвиняем за извършена кражба при
квалифициращи обстоятелства – отнемане на движимите вещи от владението
на М. Х. Д. - А. на обща стойност от 66 лв., като случаят не е маловажен и
престъплението е извършено повторно, след като е бил осъден с влязла в сила
присъда на 18.05.2012 г. по НОХД № 54/2012 г. на Районен съд – Айтос за
сходно престъпление с наложено наказание лишаване от свобода – чл. 195,
ал. 1, т. 7 вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 28, ал.1 НК.
По внесен от СРП обвинителен акт на 26.09.2014 г. е образувано НОХД
№ 17920/2014 г. по описа на СРС, Н.О., 103 състав, по което в съдебно
заседание на 16.04.2015 г. одобрено споразумение между прокурора и другия
подсъдим Т. Е., с което се признава за виновен в извършване на
престъплението в съучастие с Ц. А. Е.. След одобряването му съдията-
докладчик се отвел от по-нататъшно разглеждане на делото, а последното е
разпределено на друг състав от същия съд.
С определение от 21.03.2016 г. по делото СРС, Н.О., 4 състав
постановил забрана за Ц. А. Е., в качеството на подсъдим, да напуска
пределите на страната.
С присъда от 01.02.2019 г. по НОХД № 17920/2014 г. по описа на СРС,
Н.О., 4 състав, Ц. А. Е. бил признат за невиновен в извършването на
престъплението и оправдан по повдигнатото му обвинение. Присъдата не е
протестирана от Прокуратурата на Република България и е влязла в сила на
19.02.2019 г.
От значение към предмета на настоящото гражданско производство,
следва да се отбележи, че видно от приетата по делото справка за съдимост,
Ц. А. Е. е осъждан няколко пъти за престъпления от общ характер в периода
2010 г. – 2018 г., част от които за квалифицирани кражби. Наложени са му
различни по вид и тежест наказания, в тази част лишаване от свобода по
НОХД № 3839/2013 г. по описа на на PC – Айтос за срок от пет месеца и по
6
НОХД № 9/2018 г. по описа на РС – Айтос за срок от единадесет месеца,
които изтърпял ефективно съответно през 2013 г. и 2018 г. Видно от същата
във връзка с наказателните дела е бил задържан с мярка за процесуална
принуда „задържане под стража” в периоди преди и след развилото се НОХД
№ 17920/2014 г. по описа на СРС, Н.О., 4 състав, вреди от които се
претендират.
От правна страна, съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ държавата
отговаря за вредите, причинени на граждани от органите на дознанието,
следствието, прокуратурата и съда от незаконно обвинение в извършване
на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното
наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е
извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или
поради това, че наказателното производство е образувано, след като
наказателното преследване е погасено по давност или деянието е
амнистирано.
За да бъде уважен искът в тежест на ищеца е да докаже: 1) че му е било
повдигнато обвинение, по което е бил привлечен като подсъдим; 2)
постановена оправдателна присъда, която е влязла в сила ; 3) претърпени
вреди; 4) причинна връзка между повдигнатото обвинение и вредите.
Следва да се отбележи, че по предявени искове по ЗОВОД, държавата
носи обективна отговорност за незаконно причинени вреди от дейността на
правозащитните органи. В тези случаи отпада необходимостта от доказването
на вина, която се предполага, като съгласно чл. 4 от ЗОДОВ, държавата
дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са
пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо дали са
причинени виновно от длъжностното лице. За да бъде ангажирана
отговорността на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ освен наличие на
влязла в сила оправдателна присъда (решение), ищецът следва да установи
реално претърпени вреди, както и причинна връзка между претендираните
вреди и повдигнатото обвинение, тъй като на репариране подлежат само
действително настъпилите в патримониума на ищеца вреди. На основание §
1 от ПЗР на ЗОДОВ вр. чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди
следва да бъде определено от съда по справедливост
В производството по ЗОДОВ законът предвижда държавата да се
представлява от различни органи, но това по никакъв начин не възпрепятства
присъждане на дължимото обезщетение в пълна степен.
В настоящия случай, при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ,
7
отговорност носи Прокуратурата на Република България, тъй като е в нейните
правомощия да повдига и поддържа обвинения за престъпления от общ
характер срещу наказателноотговорните лица. Следователно, в хипотезите на
неоснователно обвинение, тя се явява процесуален субституент на държавата.
Именно повдигнатото неоснователно обвинение, в частност това по чл. 195,
ал. 1, т. 7 вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 28, ал. 1 от НК, води до
причиняване на вреди, претърпени от оправдания подсъдим. За пълнота, в
подкрепа на казаното е и т. 6 от ТР № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС, по тълк. д. №
3/2004 г., ОСГК, където изрично се посочва, че пасивно легитимиран по
искове за обезщетение за вреди причинени на граждани е държавният орган –
юридическо лице, с който съответното длъжностно лице, в случая прокурор,
се намира в служебно правоотношение. По тези причини като неоснователно
следва да се отхвърли главното възражение на Прокуратурата на Република
България, релевирано в депозираната по делото въззивна жалба, че
първоинстанционният съд неправилно бил приел, че са налице основания за
ангажиране на отговорността на Прокуратурата на Република България по чл.
2 от ЗОДОВ.
На следващо място, фактическият състав по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ
не включва в себе си като предпоставка за възникването на задължение по
чл. 4 ЗОДОВ отделните действия, довели до повдигането на незаконно
обвинение, сами по себе си също да са били незаконосъобразни като или
изобщо не са били регламентирани в закона или са противоречали на
материално и/или процесуално-правни норми.
Предвид това, достатъчно е да се установи съществуването на влязла в
сила присъда по отношение на ищеца, за да се проведе успешно главно и
пълно доказване на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за ангажиране
на отговорността на държавата за вредите от незаконно обвинение, което в
случая е налице, доколкото по делото безспорно е установено, че срещу Ц. А.
Е. е било повдигнато обвинение за извършване на престъпление по чл. 195,
ал. 1, т. 7 вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 28, ал. 1 от НК, като с
Присъда № 41974/01.02.2019 г. по НОХД 17920/2014 г. по описа на СРС, Н.О.,
4 състав – Ц. А. Е. е признат за невиновен и оправдан по повдигнатите му
обвинения за престъпления по чл. 195, ал. 1, т. 7 вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20,
ал. 2 и чл. 28, ал. 1 от НК.
Следователно, спорен е въпросът за справедливия размер на
8
дължимото се обезщетение, като в тази връзка и в отговор на
конкретните оплаквания на страните по делото, настоящият въззивен
състав намира за необходимо да посочи, че не споделя разбирането,
застъпено от страните във въззивните им жалби, че решението на СГС не
е съобразено с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД.
Според т. 1 от ППВС № 4/1968 г. справедливостта по смисъла на чл. 52
от ЗЗД не е абстрактно понятие. Тя се извежда чрез преценка на всички
установени по делото конкретни обективно съществуващи обстоятелства,
имащи отношение към характера и степента на увреждането, в това число
обстоятелствата, при които то е осъществено, последиците, включително
продължителност и интензитет на търпените болки и страдания, възрастта на
увредения, общественото и социалното му положение и др. В съдебната
практика са изведени множество критерии за определяне на справедливия
размер на обезщетението, които не се изчерпват с вида и характера на
упражнената процесуална принуда, както и с общата продължителност и
предмета на наказателното производството. Следва да се има предвид и
задължителната практика на ВКС, съгласно която обезщетение за
неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ се дължи и
когато не са ангажирани доказателства за тях, тъй като е нормално
такива вреди да са търпени (решение № 427 от 16.6.2010 г. на ВКС по гр.д.
№273/2009г., ІІІг.о.; решение №456/25.6.2010г. по гр. д. № 1506/2009г. на
ІVг.о.). В тази връзка не е в тежест на пострадалия да доказва всяко свое
негативно изживяване, изразило се в душевно страдание, неудобство,
безпокойство, срам и пр. При претендирана отговорност на държавата за
вредите, причинени на граждани от действията на правозащитните органи, в
тежест на пострадалия е да докаже засягането на съответното благо
(засягането на правото на личен живот, на чест, достойнство, на физическа и
психическа неприкосновеност, на личностно развитие, на социална и
професионална реализация, на общностна интеграция и пр.), и с това, ако са
доказани останалите елементи от фактическия състав на този вид
отговорност, искът за обезщетение е доказан в своето основание (в този
смисъл Решение № 184 от 26.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7127/2014 г., IV г.
о., ГК).
Неоснователни са доводите, развити във въззивната жалба на
пострадалия, че определеният размер на обезщетението за неимуществени
вреди е завишен, с което е допуснато нарушение на чл. 52 от ЗЗД, както и че
размерът на обезщетението е необоснован, тъй като не може да се проследи
използвания механизъм за определянето му. Съгласно т. 11 от ТР № 3 от
22.04.2004 г. на ВКС, по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК, обезщетението за
неимуществени вреди се определя глобално. Този принцип се прилага
както в случаите, когато обезщетение се претендира във връзка с повдигнато
обвинение за няколко отделни деяния, така и при съобразяването на
отделните конкретни обстоятелства, характеризиращи разглеждания случай.
За съда няма задължение да остойностява тежестта на всяко отделно
9
обстоятелство, така че крайният размер на определеното по чл. 52 ЗЗД
обезщетение да съставлява механичен сбор от отделни суми, каквото
очевидно е разбирането на пострадалия, съответно неговия наследник като
конституирана по делото страна. Неоснователно е и оплакването на
Прокуратурата на Република България, че определеният размер на
обезщетението от 2 000 лева е занижен.
В настоящия казус съвкупно се отчитат възрастта на Ц. А. Е. в периода
на неоснователното му наказателно преследване (между 21 и 25 годишна
възраст), вида и характера на обвинението („тежко“ по смисъла на чл. 93, т. 7
от НК), характера и интензитета на причинените увреждания, установени
както с показанията на разпитаните свидетели Й. Д. и М. Е.а,
продължителността на наказателното производство - около пет години
(между 25.05.2014 г. и 19.02.2019 г.). От значение в казуса се явява и
обстоятелството, че по делото е установено от гласните доказателства, че
процесното наказателно преследване е накърнило авторитета на Ц. А. Е., а
също и отношенията му с тогавашната му приятелка, довело до тяхното
разделяне.
Доколкото мотивите на съда не могат да почиват на предположения и
догадки, то настоящия въззивен състав счита, че по делото не е доказано
твърдяните от пострадалия обстоятелства, че именно Ц. А. Е. е баща на детето
на св. Й. Д., респективно свързаните с нейната бременност усложнения и
невъзможността за припознаване, предвид на ареста на пострадалия. Индиция
в обратен смисъл, дори се извежда от факта, че 3 години по-късно след
влизане на оправдателната присъда в сила, единствен наследник на Ц. А. Е.,
конституиран по делото е неговата майка.
Следва да бъде отчетено също, че по-голямата част от свидетелските
показания по делото, както тези на св. Й. Д., така и тези на М. Е.а, се отнасят
до твърдения за претърпени вреди от пострадалия вследствие на лошите
битови условия в ареста по време на наложената мярка „задържане под
стража” с негативно отражение върху здравословното състояние. Както и
правилно първоинстанционния съд е счел, то Прокуратурата на Република
България няма отношение към управлението и стопанисването на местата за
лишаване от свобода и следствените арести. Компетенциите по тяхното
управление и стопанисване, респективно създаването на социално-битови
условия, които не нарушават основни човешки права съобразно чл. 3, ал. 2 от
ЗИНЗС принадлежат на съответния посочен в този закон орган към
Министерство на правосъдието, поради което Прокуратурата на Република
България не може да носи отговорност за такива претендирани вреди.
На следващо място, доколкото се релевират твърдения, в това число и
видно от показанията на св. Й. Д., че след като излязъл от ареста – Ц. А. Е. не
могъл да си намери работа, поради обремененото му съдебно минало, то
настоящият въззивен състав намира, че следва да бъде съобразено при
определяне размера на дължимото обезщетение обстоятелството, че
10
пострадалият е бил осъждан по по-рано образувани дела също за тежки
умишлени престъпления, по които е търпял значително по-сериозни
ограничения на свободата си и на личния си живот, включително ефективно
изтърпяване на присъди, които, също са от естество да предизвикат
твърдяната от св. Й. Д. невъзможност Ц. А. Е. да си намери работа, а също и
изпитваните от последния душевни болки и страдания. Затова настоящият
въззивен състав намира, че в пряка причинна връзка с негативните
изживявания на Ц. А. Е. са налице и други каузални фактори, със значително
по-висок интензитет от незаконното наказателно преследване по процесното
дело. Това обстоятелство не прекъсва причинно-следствената връзка между
неправилно образуваното наказателно производство и претърпените от
пострадалия вреди, но следва да се вземе предвид именно при определяне на
размера на обезщетението.
При определяне на размера на обезщетението се взема предвид още
липсата на трайни увреждания на здравето на Ц. А. Е. (физическо и
психическо), които да се намират в причинно-следствена връзка с воденото
срещу нея наказателно производство. Съдът отчита и конкретната
икономическа обстановка в страната като цяло към момента на приключване
на наказателното преследване – като отправна точка при определянето на
обществено приемливите като справедливи размери на обезщетения от
обсъждания вид.
Всички посочени обстоятелства са съобразени както от първата, така и
от настоящата инстанция, в резултат на което съдът намира, че справедливият
размер на обезщетението за неимуществените вреди, причинени на Ц. А. Е. от
процесното незаконно обвинение, възлиза на сумата от 2 000 лева.
Налице е съвпадение между крайния резултат от изводите на СГС и
САС, поради което обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора, доколкото жалбите и на двете страни са
неоснователни, то не е налице основание с настоящото решение да се
присъдят разноски, извън вече присъдените от СГС.
Водим от горното, Апелативен съд-София
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 262881 от 05.09.2022 г. по гр.д. №
8902/2019 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-1
състав, с което Прокуратурата на Република България, с адрес: гр. София,
бул. Витоша № 2 е осъдена да заплати на Ц. А. Е., ЕГН **********, със
съдебен адрес: гр. София, пл. Позитано № 9, Бизнес сграда № 1, вх. Б, ет. 4,
офис 11, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ сумата от 2000 лв. /две
хиляди лева/, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от
11
незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 7 вр.
чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 28, ал. 1 от НК, за което ищецът е бил
оправдан с влязла в сила присъда по НОХД 17920/2014 г. по описа на СРС,
Н.О., 4 състав, и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – сумата 75.55 лв.
/седемдесет и пет лева и петдесет и пет стотинки/, представляваща лихва за
забава за периода 19.02.2019 г. до подаване на исковата молба /04.07.2019 г./,
ведно със законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба
до изплащането, като е отхвърлен като неоснователен предявения иск по
чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за разликата над 2000 лв. до пълния размер от 40
000 лв., както и по иска за законна лихва за разликата над 75.55 лв. до пълния
предявен размер 1556 лв. и за периода 01.02.2019 г. – 19.02.2019 г.
Решението може да се обжалва в едномесечен срок от съобщаването му
чрез връчване на препис от същото пред ВКС при условията на чл.280, ал.1 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12