РЕШЕНИЕ
№ ………..
гр. София, 04.03.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично
заседание на седми февруари две хиляди двадесет и втора година, в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 4746/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба с вх. №
46629/05.04.2019 г., уточнена с молба от 08.05.2019 г. (л. 38 от делото ) и с
молба от 03.08.2021 г. (л. 88),
предявена от „М.Б.“ ЕАД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:***, против Е.К.К.,
с ЕГН: **********, с обявен настоящ адрес: ***,,********.
Ищецът твърди, че на 08.08.2006 г.,
между „Б.П.Б.“ АД, ЕИК********, като кредитор, и ЕТ „К.-Е.К.”, с ЕИК********,
рег. по ф.д. № 10982/2002 г. на СГС,
ФО, като кредитополучател, е бил сключен Договор за банков кредит,
Продукт „БИЗНЕС РЕВОЛВИРАЩА ЛИНИЯ” №
1685/08.08.2006 г., по силата на който банката предоставила на
кредитополучателя, банков кредит в размер на 30 000 лева за посрещане на
краткосрочни оборотни нужди. Банката изпълнила задължението си по договора и
сумата била усвоена в пълен размер от кредитополучателя.
Впоследствие, наименованието на „Б.П.Б.“ АД било
променено на „Ю.И Е.Д.Б.” АД, а след това на „Ю.Б.“ АД.
Съгласно чл. 4
от Договор
за банков кредит № 1685/08.08.2006 г.,
годишната лихва за предоставения кредит включвала сбора от действащия базов
лихвен процент-малки фирми (БЛПМФ) за лева, обявен от банката и договорна
лихвена надбавка в размер на 4.5 пункта, която с Анекс № 1/21.08.2007 г. била
променена на 3.5 %. Към датата на подписване на договора, обявеният от банката
БЛПМФ бил в размер на 10 процента. Съгласно чл. 5 от договора, при просрочие на
дължимите погасителни вноски по кредита, както и при предсрочна изискуемост на
кредита, дължимата от кредитополучателя лихва по чл. 4, ал. 1 се увеличавала
автоматично с наказателна надбавка (неустойка) за просрочие на главница в
размер на 10 пункта.
Въпреки
поетите с договора задължения, кредитополучателят не обслужвал кредита редовно,
който считано от 21.12.2007 г. бил в просрочие.
Ищецът твърди,
че с договор
за цесия от 21.06.2017 г., „Ю.Б.“ АД е прехвърлило на „М.Б.“
ЕАД, всички свои вземания и права по Договор за банков кредит Продукт „БИЗНЕС
РЕВОЛВИРАЩА ЛИНИЯ” № 1685/08.08.2006
г., заедно с привилегиите, обезпеченията, личните гаранции и други
принадлежности.
В исковата молба се твърди също, че
ЕТ „К.-Е.К.”, с ЕИК******** е служебно
заличен, поради което като длъжник по договора отговаря физическото лице –
ответник.
За извършената цесия, ответникът
бил уведомен на 07.01.2019 г. – с нотариална покана, връчена му по реда на чл.
47, ал. 5, вр. ал. 1 ГПК.
Ищецът твърди (съобразно уточненията,
направени с молбата от 08.05.2019 г. и с молбата от 03.08.2021 г.), че
ответникът му дължи, както следва:
1.
сумата от 29 999.44 лева –
главница по Договор за банков кредит Продукт ,,Бизнес револвираща линия
плюс” № 1685/08.08.2006 г.,
2.
сумата от 48.54
лева - незаплатени банкови такси и разноски, за периода от 30.09.2008 г. до
25.01.2010 г.,
3.
сумата от 9 634.70 лева –
възнаградителна лихва, за периода от 21.12.2007 г. до 25.01.2010 г.,
4.
сумата от 1 385.11 лв. – наказателна лихва, за периода от 21.01.2008
г. до 25.01.2010 г.,
5.
сумата от 4 149.11 лева – законна лихва за забава, за периода от
26.03.2016 г. до 03.08.2017 г., начислена върху главницата от 29 999.44
лева;
Предвид
изложеното, ищецът моли да бъде постановено решение, с което ответникът да бъде
осъден да му заплати посочените суми, ведно със законна лихва върху главницата,
считано от подаването на исковата молба до изплащането на вземането. Претендира
и направените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК,
ответникът Е.К.К., действащ чрез адв. Д.П. – особен представител, назначен по
реда на чл. 47 ГПК, е депозирал отговор на исковата молба. Ответникът оспорва исковете с възражението,
че са неоснователни. Сочи, че видно от представената от ищеца справка – извлечение
от счетоводните книги, забавата за плащане на главницата е настъпила на
21.12.2007 г. Излага съображения, че съгласно чл. 3 от договора за кредит, на
21-во число всеки месец след откриване на заемната сметка, което било извършено
на 09.08.2006 г., ответникът е бил длъжен да внася сума в размер на 6 % от
сбора от усвоената към 21-во число на месеца главница и дължимата лихва.
Следователно, ответникът бил длъжен периодично да погасява усвоените суми
ежемесечно на 21-во число, когато настъпвала и изискуемостта на вноската.
Поради това и неоснователни били твърденията на ищеца, че падежът за връщане на
заемната сума бил на 09.08.2016 г. Ответникът се позовава на задължителните
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на
ВКС и възразява, че към датата на предявяване на исковата молба, претендираните
вземания са погасени поради изтичане на приложимия тригодишен давностен срок.
Ответникът счита и че липсват
доказателства, от които да се установи какъв е размерът на преведената сума по
разкритата банкова сметка, ***. Възразява и за липсата на доказателства за
размера на вземанията, които се прехвърлят с договора за цесия. Сочи и че на
основание чл. 2, ал. 8 от договора за цесия, погасените по давност вземания са
изключени от обхвата на договора. Основание договорът за цесия да не произведе
действие било и наличието на оспорване от страна на длъжника в рамките на
настоящото производство. Нямало данни и договорът за цесия да е произвел
действие си, доколкото бил предпоставен от плащане, което не се установявало по
делото.
Съдът приема следното от фактическа страна:
На 08.08.2006
г., между „Б.П.Б.“ АД, и ЕТ „К.-Е.К.”, с
ЕИК********, рег. по ф.д. № 10982/2002
г. на СГС, ФО, като кредитополучател, е бил сключен Договор за банков
кредит, Продукт „БИЗНЕС РЕВОЛВИРАЩА ЛИНИЯ” № 1685/08.08.2006 г.
Това се установява от представения по делото Договор
за банков кредит, Продукт „БИЗНЕС РЕВОЛВИРАЩА ЛИНИЯ” № 1685/08.08.2006 г. (л. 29 и сл.), чиято формална доказателствена
сила не е опровергана.
По силата на този договор, банката е предоставила на
кредитополучателя, банков кредит в
размер на 30 000 лева за посрещане на краткосрочни оборотни нужди. С
договора кредитополучателят е поел
насрещно задължение да върне
ползвания кредит, заедно с дължимите лихви в сроковете и при условията
на договора (чл. 1, ал. 1 от договора).
Банката е изпълнила задължението си по договора и
сумата била усвоена от кредитополучателя. Това се
установява и заключението по ССчЕ
(отговор на задача 1 и таблица 1), според което, на 09.08.2006 г., по сметката
обслужваща кредита и посочена в чл. 2, ал. 1 от договора, а именно сметка с
IBAN ***, е постъпила сумата от 29 700 лева (представляваща уговорения максимален
размер на кредита, намален с предвидената в чл. 6, ал. 1 такса в размер на 1 %).
За периода от 09.08.2006 г. до 31.12.2007 г., постъпилите
суми с основание „Усвояване на кредит“ са в общ размер на 45 070.85 лева
(видно от ССчЕ).
Чл. 1, ал. 2 от договора предвижда, че крайният срок
за ползване и погасяване на кредита е 120 месеца, считано
от откриване на заемната сметка на кредита, което е станало на 09.08.2006 г. – видно от двустранно
подписаното Приложение към договора (л. 33).
Съгласно чл. 2, ал. 2 от договора,
кредитополучателят има право да погасява изцяло или частично задълженията си по
главницата, както и да ползва отново средства от кредита до максималния му
разрешен от банката размер, в рамките на срока по чл. 1, ал. 2.
Съгласно чл. 3 от договора, на 21-во число на всеки
месец след месеца на откриване на заемната сметка, кредитополучателят е длъжен
да внесе по сметката си, посочена в чл. 2, ал. 1, сума в размер на 6% върху
сбора от усвоената към 21-во число на месеца главница по кредита и дължимата
към същата дата лихва, но не по-малко от дължимата лихва. В случай, че
кредитополучателят е в просрочие, размерът на вноската по предходното изречение
се увеличава със сума в размер на 6% върху размера на просрочената главница и
дължимата върху нея лихва (ал. 1). Частта от сумата по предходната алинея в
размер на дължимата лихва представлява погашение на задължението на
кредитополучателя за плащане на лихва, а останалата част намалява задължението
на кредитополучателя по главницата на кредита (ал. 2).
В чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от договора е предвидено, че
дължимата от кредитополучателя годишна лихва за предоставения кредит включва
сбора от действащия базов лихвен процент – малки фирми (БЛПМФ) за лева, обявен
от банката и договорна лихвена надбавка в размер на 4.5 пункта. Към датата на
подписване на договора, обявеният от банката БЛПМФ за лева е в размер на 10
процента. Дължимата лихва се начислява ежемесечно и е платима на 21-во число на
всеки месец след месеца на откриване на заемната сметка.
Съгласно чл. 5 от договора, при просрочие на
дължимите погасителни вноски по кредита, както и при предсрочна изискуемост на
кредита, дължимата от кредитополучателя лихва по чл. 4, ал. 1 се увеличава
автоматично с наказателна надбавка (неустойка) за просрочие на главницата в
размер на 10 пункта.
На 21.08.2007 г., страните са променили чл. 4, ал. 1
от договора по следния начин: „Дължимата от кредитополучателя годишна лихва за
предоставения кредит включва действащия базов лихвен процент – малки фирми
(БЛПМФ) за лева, обявен от банката намален
в размер на 3.5 пункта“ – с Анекс № 1 към договора (л. 34).
Не се спори по делото, че „Б.П.Б.“ АД е променило наименованието си на „Ю.И Е.Д.Б.“ АД, а след това – на „Ю.Б.“ АД.
На
21.06.2017 г., „Ю.Б.“ АД е прехвърлило на „М.Б.“ ЕАД свои вземания по договори за
кредит, индивидуализирани в приложение към договора, сред които са и вземанията
по процесния договор (видно от Договор за прехвърляне на вземания от 21.06.2017
г. и Приложение № 1 къв него, л. 11 и сл. от делото).
На
05.12.2017 г., „Ю.Б.“ АД, действащо чрез „М.Б.“ ЕАД (упълномощено с нотариално
заверено пълномощно, л. 27), е изпратило до Е.К.К. уведомление, с което е
уведомило ответника за извършената цесия и го е поканило да погаси доброволно
задълженията (л. 22, л. 24 и сл.).
Видно
от извършеното отбелязване, уведомлението е връчено на ответника по реда на чл.
47 ГПК, чрез ЧСИ с рег. № 921 от КЧСИ.
По
делото е прието заключението по извършената съдебно – счетоводна експертиза. Видно
от ССчЕ, за периода от 09.08.2006 г. до 05.10.2021 г., по сметката обслужваща
процесния кредит с IBAN ***, са постъпили суми в общ размер на 55 719.41
лева (посочени подробно в таблица 2 към заключението). Постъпилите суми с
основание „Усвояване на кредит“ са в общ размер на 45 070.85 лева, като
последната усвоена сума е постъпила на 03.12.2007 г. (в размер на 536 лева).
Към датата на
представяне на заключението в СГС (22.11.2021 г.), дължимите от ответника суми
са както следва:
-
главница
в размер на 29 999.44 лева,
-
възнаградителна
лихва в размер на 9 634.70 лева, дължима за периода от 21.12.2007
г. до 25.01.2010 г.,
- наказателна лихва в размер на 1 385.11 лева, за периода от
21.01.2008 г. до 25.01.2010 г.,
- законна лихва в размер на 17 466.07 лева, за периода от 25.03.2016
г. до 28.01.2022 г.
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Предявени
са обективно кумулативно съединени осъдителни искове по чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр.
чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД – за главниците, иск по чл. 430, ал. 2 ТЗ – за
възнаградителната лихва по договор за банков кредит, по чл. 92 ЗЗД – за
неустойката и по чл. 86, ал.1 ЗЗД – за мораторна лихва.
Съгласно
чл. 430 ТЗ, с договора за банков кредит, банката се задължава да отпусне на
заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а
заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне
след изтичане на срока. Следователно в тежест на ищеца е да докаже възникване в
полза на ищеца на вземането по главния дълг в резултат на сключен договор за
банков кредит с твърдяното от ищеца съдържание; предоставяне на паричната сума
на кредитополучателя по договора за банков кредит и настъпване на падежа на
задължението за връщане на вноските по кредита.
Установи
се по делото, че на 08.08.2006 г.,
между „Б.П.Б.“ АД, и ЕТ „К.-Е.К.”, с
ЕИК********, рег. по ф.д. № 10982/2002
г. на СГС, ФО, като кредитополучател, е бил сключен Договор за банков
кредит, Продукт „БИЗНЕС РЕВОЛВИРАЩА ЛИНИЯ” № 1685/08.08.2006 г., по силата на който банката е предоставила на
кредитополучателя, банков кредит в
размер на 30 000 лева за посрещане на краткосрочни оборотни нужди.
В теорията и
съдебната практика никога е нямало съмнение, че с регистрирането си като
едноличен търговец физическото лице не придобива правосубектност, различна от
тази, която притежава като физическо лице. Видно от разпоредбата на чл. 56 ТЗ, едноличният търговец е физическо
лице, а с регистрацията му по реда на ТЗ не възниква нов правен субект.
Регистрацията на едно лице като ЕТ му дава права на търговец, но тя не
раздвоява физическото лице в две различни негови качества, дори имуществото на
предприятието на ЕТ да може да се отграничи от неговото лично имущество ( в
този см. са: определение №
389/10.06.1997 г. по ч. гр. д. № 269/1996 г., ВКС, V ГО, решение № 1012
по дело № 1853/1994 г. на ВКС, V ГО,
решение № 478 по дело № 1399/1993 г., на ВКС, V ГО, определение № 389 по ч. гр. д. № 269/1996 г.
на ВКС, V ГО, решение № 855 по гр. д. № 123/2003 г. на ВКС, II ГО, определение № 3709 по ч.гр.д. № 1654/2008 г. на ВКС, V ГО, решение № 437 по гр. д. № 70/2011 г. на ВКС, ІII ГО, решение № 80 по т. д. № 287/2011 г. на ВКС, I ТО и др.).
Следователно, по делото е
безспорно установено възникването на
твърдяното от ищеца правоотношение между „Б.П.Б.“ АД (с последващо наименование „Ю.Б.“ АД) и ответника,
по силата на договор за банков кредит по смисъла на чл.430 и сл. ТЗ, а именно:
Договор за банков кредит, Продукт „БИЗНЕС РЕВОЛВИРАЩА ЛИНИЯ” № 1685/08.08.2006 г. Елемент от съдържанието
на револвиращите
кредити е и задължението на банката да
осигури ползването на определена сума пари за определен период, която може да
се усвоява изцяло или отчасти в рамките на уговорения между страните лимит, за
срока на договора. Размерът на кредита се възстановява в процеса на
погасяването му, като длъжникът може да усвоява многократно погасената част от главницата.
В
настоящия случай, банката е изпълнила задължението си и сумата по кредита е
била усвоена, като по сметката обслужваща процесния кредит с IBAN ***, постъпилите
суми с основание „Усвояване на кредит“ са в общ размер на 45 070.85 лева,
като последната усвоена сума е постъпила на 03.12.2007 г. (видно от ССчЕ).
Установи
се, че на 21.06.2017 г., „Ю.Б.“ АД е прехвърлило на „М.Б.“ ЕАД свои вземания по договори за
кредит, индивидуализирани в приложение към договора, сред които са и вземанията
по процесния договор (видно от Договор за прехвърляне на вземания от 21.06.2017
г. и Приложение № 1 към него, л. 11 и сл. от делото). На 05.12.2017 г., „Ю.Б.“
АД, действащо чрез „М.Б.“ ЕАД (упълномощено с нотариално заверено пълномощно,
л. 27), е изпратило до Е.К.К. уведомление, с което е уведомило ответника за
извършената цесия и го е поканило да погаси доброволно задълженията (л. 22, л.
24 и сл.). Видно от извършеното отбелязване, уведомлението е връчено на
ответника по реда на чл. 47 ГПК, чрез ЧСИ с рег. № 921 от КЧСИ. Всички тези
документи са приложени ведно с исковата молба и се считат за редовно връчени на
ответника, на основание чл. 47, ал. 5 ГПК. Поради това, съдът приема, че
ответникът е уведомен за въпросната цесия, включително и с получаване на
уведомлението от особения му
представител, назначен му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, тъй като законодателят не предписва конкретен способ за връчване на
писмени съобщения между страните по договорните правоотношения.
По
въпроса дали цесионерът (приобретателят на вземането) може да уведоми длъжника
за прехвърлянето на вземането като представител на цедента е налице задължителна
съдебна практика - решение № 137 от
2.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г. на ВКС III ГО, постановено по реда на чл.
290 ГПК (а също и решение № 204/25.01.2018 г. по т.д. № 2230/2016 г. на ВКС, І ТО и много др.), в което е прието, че по силата на принципа за свободата на
договарянето (чл. 9 от ЗЗД)
няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на
уведомлението за цесията – както е в настоящия случай. В решението е прието
също, че това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3
и ал. 4 от ЗЗД.
Съдът
приема, че уведомлението, приложено към исковата молба на цесионера и
достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията,
съгласно чл. 99, ал. 3
пр. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането е породило
действие за ответника, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. В постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 78 от 9.07.2014 г. по т. д. № 2352/2013 г. на ВКС, II ТО,
решение № 3 от 16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, I ТО, и решение
№ 123 от 24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, II ТО е прието, че цесията следва да се счете за
надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато уведомлението е връчено на
длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил
иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на
процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на
уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на
цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК (в
този смисъл са и решение № 109/13.07.2016 г. по т.д. № 1050/2015 г. на ВКС, І ТО и решение №
109/13.07.2016 г. по т.д. №1050/2015 г. на ВКС, І ТО).
В решение № 148/02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС, I ТО
е прието, връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е
направено на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с
факта на връчване правни последици. Последователно в практиката на ВКС (решение № 148/02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 25/03.05.2017 г. по
гр. д. № 60208/2016 г. на ВКС, II г. о. и др.) се застъпва становище, че
кредитора, ако не е уговорено друго, може да избере начин за връчване на
изявление на длъжника). В решение № 198 от 18.01.2019г. по т.д. № 193/2018 на
ВКС, І ТО също е прието, че връчването на всички книжа по делото на ответника е
надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат
свързаните с факта на връчване правни последици.
С оглед на изложеното, съдът приема, че банката е
прехвърлила вземанията си по процесния договор на ищецът, извършената цесия е
надлежно съобщена на ответника и има действия спрямо него.
Видно
от заключението по ССчЕ, незаплатената главница по процесния договор е
29 999.44 лева.
Възражението
за погасяване на това вземане на ищеца,
поради предвидения в закона давностен срок е неоснователно. Действително,
плащанията по кредита са спрели на 22.11.2007 г. (когато е направена последната
вноска по него), а последната усвоена сума по договора е постъпила по сметката
на ответника на 03.12.2007 г. (видно от ССчЕ). Исковете, инициирали настоящето производство,
са предявени на 05.04.2019 г. Обстоятелството, че банката не е обявила кредита
за предсрочно изискуем в продължение на над
десет години от последното извършено от кредитополучателя по договора плащане,
не освобождава последния от задължението да плаща месечните погасителни вноски
на съответните им падежи, тъй като крайният срок на погасяване на кредита е 09.08.2016
г. (120 месеца от откриване на заемната сметка). При разсрочено плащане на
отпуснатия кредит всяка погасителна вноска става изискуема с настъпването на
съответния падеж, поради което, ако искът беше предявен за плащане поотделно на
всяка месечна погасителна вноска, то би стоял въпросът за погасяването на част
от тях по давност. В настоящия случай, предявеният иск за вземането за главница
е в общ размер, а не за заплащане на отделни месечни погасителни вноски и съдът
не дължи произнасяне по кои месечни погасителни вноски претенцията е погасена
по давност (решение № 114 от 07.09.2016
г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II ТО ТК).
Следователно,
искът по чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД за заплащане на сумата от 29 999.44 лева е основателен и следва да бъде уважен изцяло.
Сумата е дължима, ведно със законната
лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното пращане.
Относно:
иска по чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД – за
заплащане на сумата от 48.54 лева
- незаплатени банкови такси и разноски, за периода от 30.09.2008 г. до
25.01.2010 г., иска по чл. 430, ал. 2 ТЗ – за заплащане на сумата
от 9 634.70 лева – възнаградителна лихва, за периода от
21.12.2007 г. до 25.01.2010 г., и иска по чл. 92 ЗЗД – за
заплащане на сумата от 1 385.11
лв. – наказателна лихва, за
периода от 21.01.2008 г. до 25.01.2010 г.:
В чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от договора е предвидено, че
дължимата от кредитополучателя годишна лихва за предоставения кредит включва
сбора от действащия базов лихвен процент – малки фирми (БЛПМФ) за лева, обявен
от банката и договорна лихвена надбавка в размер на 4.5 пункта (чиито размер е
изменен с Анекс № 1 към договора). Към датата на подписване на договора,
обявеният от банката БЛПМФ за лева е в размер на 10 процента. Дължимата лихва
се начислява ежемесечно и е платима на
21-во число на всеки месец след месеца на откриване на заемната сметка.
Съгласно чл. 5 от договора, при просрочие на
дължимите погасителни вноски по кредита, както и при предсрочна изискуемост на
кредита, дължимата от кредитополучателя лихва по чл. 4, ал. 1 се увеличава автоматично с наказателна
надбавка (неустойка) за просрочие на главницата в размер на 10 пункта.
Видно от заключението по ССчЕ, дължимите от
ответника суми са както следва: възнаградителна лихва в размер на 9 634.70
лева, дължима за периода от 21.12.2007 г. до 25.01.2010 г., наказателна
лихва в размер на 1 385.11 лева, за периода от 21.01.2008 г. до 25.01.2010
г.
Съгласно
чл. 110 от ЗЗД, с изтичането на петгодишна давност се погасяват всички
вземания, за които законът не предвижда друг срок. Разпоредбата на чл. 111,
б.”в” ЗЗД предвижда, че с изтичането на
тригодишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за други
периодични плащания. За да е налице периодично плащане, то същото по естеството
си следва да има периодичен характер, или да е установено като такова със
закон. Периодичните плащания представляват самостоятелно обособени, еднородни
престации, независими една от друга, и произтичащи от общ юридически факт. При
договора за заем е налице неделимо плащане. В случай, че е уговорено връщането
на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати, то това не
превръща тези вноски в периодични плащания. Договореното връщане на заема на
погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от
страна на длъжника на части – аргумент за противното основание от чл. 66 ЗЗД.
Това обаче не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а
представлява частични плащания по договора. Това становище е последователно
застъпено в решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК: решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. №
795/2010 г., ІV г.о., ГК, решение № 28
от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., ІІІ г.о., ГК и др., в
които е прието, че отделните погасителни
вноски по предоставения заем не превръщат договора в такъв за периодични
платежи, а представляват частични плащания по договора, по отношение на които
приложим е общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД.
Както
беше посочено, при претенция за заплащане на отделни месечни погасителни
вноски, съдът дължи произнасяне по кои месечни погасителни вноски претенцията е
погасена по давност (решение № 114 от
07.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II ТО ТК). Това положение важи
на още по-голямо основание в случаите, при които се претендира част от
месечните вноски.
Съобразно
разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо. При разсрочено плащане на отпуснатия кредит всяка погасителна вноска става изискуема с
настъпването на съответния падеж.
Разглежданите вземания са за периоди с крайна дата до 25.01.2010 г. и съгласно процесния
договор, изискуемостта им е настъпила най-късно през следващия месец –
25.02.2010 г., от която дата до датата на предявяване на исковата молба на
05.04.2019 г. е изтекъл и дългият петгодишен период за погасяване на вземанията
по давност, като не се установява да са налице основание за спирането или
прекъсването му.
Поради това, тези вземания са погасени, поради
изтичане на предвидения в закона давностен срок и исковете следва да се
отхвърлят.
Относно
иска по чл. 86 ЗЗД – за заплащане на сумата от 4 149.11 лева
– законна лихва за забава, за периода от 26.03.2016 г. до 03.08.2017 г.,
начислена върху главницата от 29 999.44 лева:
Както
беше посочено, крайният срок за ползване и погасяване на кредита е 120
месеца, считано от откриване на заемната сметка на кредита, което е
станало на 09.08.2006 г. (чл. 1,
ал. 2 от договора). Т.е. крайният срок на погасяване на кредита е 09.08.2016 г.
(120 месеца от откриване на заемната сметка).
Изпълнението
на длъжника след настъпване на падежа на срочното задължение е забавено и
съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение длъжникът
дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, т.е. в
случая – от 09.08.2016 г., като по правилото на чл. 79, ал.1 ЗЗД искането за
изпълнение може да се кумулира с искане за обезщетение за забавата (арг. и в
Тълкувателно решение № 3/2017 г. от 27.03.2019 г. по т.д. № 3/2017 г. на ОСГТК
на ВКС). Следователно, искът е неоснователен за периода от 26.03.2016 г. до 09.08.2016 г. За периода
от 10.08.2016 г. до 03.08.2017 г.,
законната лихва за забава върху главницата от 29 999.44 лева, е в размер
на 2991.62 лева, изчислен от съда по реда на чл. 162 ГПК, с помощта на компютърна
програма. Искът следва да се уважи за този размер, а за разликата до пълния
предявен размер, искът следва да се отхвърли.
Относно разноските: На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца
следва да се присъди сумата от 2488.34 лева
– разноски по делото, от общо направените разноски в размер на 3408.68 лева (3408.68
лева х 0.73), в т.ч.: платена държавна такса (1808.68 лв., л. 7), депозит за
особен представител (1200 лв., л. 58) и депозит за ССчЕ (400 лв., л. 102). На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.8/2017/, вр. чл. 37, ал.1 от ЗПП вр. чл. 25 от
Наредба за заплащането на правната помощ, на ответника се
дължи юрисконсултско възнаграждение,
което съдът определя на 150 лева. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на ищеца следва
да се присъди сумата от 109.50 лева (150
х 0.73) за юрисконсултско
възнаграждение.
Така мотивиран,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І ГО, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Е.К.К., с ЕГН: **********, с
обявен настоящ адрес: ***,,********, да заплати на „М.Б.“ ЕАД, ЕИК: ********, със седалище
и адрес на управление:***, както следва:
-
на основание чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, сумата от 29 999.44 лева – главница по Договор за банков кредит, Продукт
„БИЗНЕС РЕВОЛВИРАЩА ЛИНИЯ” № 1685/08.08.2006
г., ведно със законната лихва, считано от 05.04.2019 г. до окончателното
плащане,
-
на основание чл. 86 ЗЗД, сумата от 2991.62 лева – законна лихва върху главницата от 29 999.44 лева, за периода от 10.08.2016 г. до 03.08.2017 г., както и
-
на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 2488.34
лева – разноски по делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, и сумата от 109.50 лева - юрисконсултско
възнаграждение, като
ОТХВЪРЛЯ, като
погасени по давност, иска по чл.
430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД – за заплащане на сумата от 48.54 лева - незаплатени банкови
такси и разноски, за периода от 30.09.2008 г. до 25.01.2010 г., иска по
чл. 430, ал. 2 ТЗ – за заплащане на сумата от 9 634.70 лева –
възнаградителна лихва, за периода от 21.12.2007 г. до 25.01.2010 г., и иска по чл.
92 ЗЗД – за заплащане на сумата от 1 385.11 лева – наказателна лихва, за периода от 21.01.2008
г. до 25.01.2010 г., и като неоснователен иска по чл. 86 ЗЗД, за разликата над 2991.62 лева до пълния предявен размер от 4 149.11 лева и за периода от 26.03.2016 г. до 09.08.2016 г.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба
пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
СЪДИЯ: