Р     Е     Ш   Е    Н     И     Е

 

                                    град София, 02.07.2020 година

 

      В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и осми май през две хиляди и двадесета година в състав:                               

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                         ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                      мл.с.: СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ

 

при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №8687 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

    С решение №ІІ-55-99667 от 22.04.2019г., постановено по гр.дело №31310/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 55-ти състав, са отхвърлени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу К.Б.Ц. искове с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 2217.08 лв. за доставена топлинна енергия и за дялово разпределение за топлоснабден имот – апартамент №51, находящ се в град София, ж.к.“*********, за периода 01.05.2013г. – 30.04.2016г., ведно със законната лихва от 14.07.2017г. до окончателното плащане, както и сумата 391.24 лв., лихва за забава, изтекла в периода 15.08.2014г. – 07.07.2017г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№47647/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 55-ти състав, като недоказани.

         Постъпила е въззивна жалба от ищеца - „Т.С.” ЕАД, с която се обжалва изцяло постановеното решение на СРС. Инвокирани са твърдения относно неправилност и незаконосъобразност на обжалваното съдебно решение, като постановено в противоречие на материалния закон. Поддържа се, че неправилен и несъответстващ на доказателствата по делото е изводът на СРС, че ответникът не е собственик на процесния топлоснабден имот и респективно няма качеството на потребител на топлинна енергия. Твърди се, че по делото са ангажирани писмени доказателства, установяващи обстоятелството, че ответникът е титуляр на вещни права върху процесния топлоснабден имот, поради което дължи заплащане на доставената в имота топлинна енергия за исковия период. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното решение и постанови друго, с което да уважи предявените искове като основателни и доказани. Претендира присъждане на направените по делото разноски пред двете съдебни инстанции и юрисконсултско възнаграждение.

         Въззиваемата страна - К.Б.Ц., чрез назначен особен представител адв.Р.В. депозира писмен отговор, в който взема становище за неоснователност на подадената въззивна жалба, като излага подробни доводи за неоснователност на заявените искови претенции. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно.

         Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу К.Б.Ц. при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.д.№47647/2017г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 55-ти състав, въззивникът-ищец - „Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 14.07.2017г. и е постановена на 24.07.2017г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу К.Б.Ц. да заплати посочените в заповедта суми. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - К.Б.Ц. възражение, поради което дължимите от него суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове, които са допустими.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените от „Т.С.” ЕАД срещу К.Б.Ц. при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за неоснователност на предявените искове с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Основният спорен въпрос в първоинстанционното производство, пренесен и във въззивното производство с оглед релевираните конкретни оплаквания във въззивната жалба, е свързан със съществуването на валидно облигационно правоотношение между страните по договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди, респ. дали ответникът има качеството на потребител на топлинна енергия за битови нужди. Настоящият състав счита, че този правопораждащ спорните права факт не е бил установен от ищеца, чиято е била доказателствената тежест съобразно правилото на чл.154, ал.1 ГПК. Съобразно действащата през исковия период нормативна уредба -  чл.153, ал.1 ЗЕ и §1, т.2а от ДР на ЗЕ (редакция след 17.07.2012г.) – всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да заплащат цена за топлинна енергия, като „битов клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. На следващо място съгласно задължителните разяснения, дадени в ТР №2/2017г. на ОСГК на ВКС, клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди ("битов клиент" по смисъла на т.2а, §1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. В конкретната хипотеза от събраните по делото доказателства не се установява, че ответникът през процесния период се легитимира като собственик, респективно ползвател на процесния топлоснабден имот, или е трето лице, което със със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, ползва за собствени битови нужди имота и същевременно е сключил договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. При това положение се налага единственият правилен извод, че ответникът няма качеството на потребител на топлинна енергия за имота /или клиент на топлинна енергия/ и не се явява материалноправно легитимиран да отговаря по предявения иск. Наведеното във въззивната жалба твърдение, че по делото са приложени доказателства, установяващи факта, че ответникът е носител на вещни права върху процесния топлоснабден имот е неоснователно. По делото са представени единствено списък на етажните собственици, в който фигурира името на ответника - К.Б.Ц., както и препис от искане на частен съдебен изпълнител до Агенция по вписванията от 21.11.2013г. за вписване на възбрана върху процесния имот за задължения на ответника - К.Б.Ц., които настоящият състав счита, че не представляват годни доказателства, установяващи факта, че ответникът притежава право на собственост/респективно учредено вещно право на ползване върху процесния топлоснабден имот. Други доказателства за установяване на главния факт, от който ищеца извежда претенцията си, не са представени, съответно няма направени искания за събиране на такива, въпреки правилно указаната от СРС доказателствена тежест за установяването на правнорелевантния факт за валидно възникнала облигационна връзка между страните с предмет доставка на топлинна енергия за процесния топлоснабден имот. Предвид изложеното настоящият състав намира, че ответникът - К.Б.Ц. не е потребител на топлинна енергия за исковия период по отношение на процесния топлоснабден имот и между страните не е съществувало твърдяното облигационно правоотношение. В този смисъл ищецът не се легитимира като кредитор на претендираната главница. А щом няма главно вземане, не може да има и задължение за обезщетение за забава. Първостепенният съд е достигнал до същия правен извод, на основание на който е отхвърлил като неоснователни и недоказани предявеният главен и акцесорен иск за установяване на дължимост по отношение на ответника на парични задължения, произтичащи от договор за доставка на топлинна енергия за исковия период от време. С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на крайните изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция право на разноски има въззиваемата страна, но поради липсата на доказателства за реално сторени такива, съдът не следва да се произнася в тази насока.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

                                        

                                  Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №ІІ-55-99667 от 22.04.2019г., постановено по гр.дело №31310/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 55-ти състав.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

 

                            ПРЕДСЕДАТЕЛ :        

 

 

                                      ЧЛЕНОВЕ : 1./           

 

 

                                                           2./