РЕШЕНИЕ
№ 1176
гр. Кюстендил, 20.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XIX-ТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Кристиян В. Стоилов
при участието на секретаря Цветанка В. Александрова
като разгледа докладваното от Кристиян В. Стоилов Гражданско дело №
20251520100771 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Делото е инициирано с искова молба депозирана от М. И. К., ЕГН
**********, с адрес в гр.К., общ. К., ул. „О. П.“ №**, ап.**, чрез адв. А. Д. от
САК, със съдебен адрес в гр. С., район „Ср.“, ж.к. „Я.“, ул. „Х. О.“ №**, ет.*,
ап.*, против ответника „Вива Кредит“ АД, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление в гр. С., район Л., ж.к. „Л. *“, бул. „Дж. Н.“ №**, бл. С. ц.,
ет.*, ап.***, представлявано от К. К..
В исковата молба се твърди, че на 01.04.2024г. между М. К. и „Вива
Кредит“ АД е сключен договор за паричен заем Standart-14 №******-
01.04.2024г., като размерът на заема бил 2400 лева (усвояване - в брой), при
срок на заема – 60 седмици, при 30 броя вноски с посочени падежни дата и
размер на погасителната вноска – 149,12 лева. ГПР бил в размер на 49,13%,
лихвен процент на кредита – 40,32%, лихвен процент на ден, приложим при
отказ от договора до 14-тия ден – 0,11%.
В чл. 1, ал. 2-4 от Договора страните уговорили, че кредиторът предоставя
на потребителя допълнителна услуга по експресно разглеждане на искането за
заем, съгласно която на кредитополучателя ще бъде начислена допълнителна
такса в размер на 1446,60 лева, платима заедно с вноските по заема.
В чл. 5, ал. 1 от договора страните уговорили, че заемателят се задължава в
срок до три дни от сключване на договора да предостави на заемодателя
обезпечение - поръчителство от физическо лице, отговарящо на поставени от
1
заемодателя условия, или банкова гаранция. При непредоставяне на
обезпечението се дължала неустойка в общ размер на 964,50 лева, платима
разсрочено, заедно с вноските по кредита.
Към датата на подаване на исковата молба, ищецът твърди, че е заплатил
сумата в общ размер на 4387,93 лева, от която 2398 лева чрез „Изипей“ АД, а
остатъкът от 1989,93 лева е заплатен чрез рефинансиране на задължението,
като ищецът сключила нов договор за паричен заем от 07.11.2024г., като след
рефинансирането чистата стойност на заемната сума се равнявала на 910,07
лева, била налице разлика от 100 лева, която сума била използвана за
заплащане на застрахователна премия.
Твърди се, че ищецът притежавал качеството „потребител“, а договорът за
кредит е недействителен, тъй като реално не съдържал съществен елемент –
годишен процент на разходите, като неясно било как е формиран посоченият в
него процент (не посочвал всички формиращи размера му елементи), а и
същият бил грешен и не съответствал на сумите по договора. В него не били
отчетени сумите по неустойка и за предоставени допълнителни услуги.
Клаузата за неустойката за непредоставено обезпечение, от своя страна, била
нищожна. Тя била уговорена с цел да се заобиколи императивната норма на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, задължавала потребителя да заплати необосновано висока
неустойка, а и не била индивидуално уговорена. Клаузата за заплащане на
възнаграждение за услуга за експресно разглеждане също била нищожна.
Договорът бил нищожен и поради противоречие с добрите нрави.
Липсвало яснота за базата, върху която се начислява уговореният лихвен
процент и дължимата за лихва сума. Клаузите на договора не били
формулирани по ясен начин. Затова целият договор бил нищожен. При
условията на евентуалност се твърди нищожност на посочените негови клаузи
– за неустойка за непредоставено обезпечение и за възнаграждение за
експресно разглеждане на документите.
При това положение за ищеца възниквало правото да получи обратно
надплатената сума по реда на чл. 55, ал. 1, предложение първо от ЗЗД.
С молбата е предявен иск, с които се иска от съда да прогласи
недействителността на договор за паричен заем Standart_14 №
*****/01.04.2024г., сключен между ищеца и ответника „Вива Кредит“ АД.
В условието на евентуалност, при отхвърляне на иска за обявяване
недействителност на целия договор, се иска от съда:
-да прогласи нищожност на клаузата в чл.1, ал.3 от процесния договор,
предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане;
-да прогласи нищожност на клаузата в чл.5, ал.2 от процесния договор,
предвиждаща заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение;
Като кумулативно обективно предявен иск е отправно искане за осъждане
на ответника да заплати на ищеца като платена без основание сумата в размер
2
на 1987,93 лева, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска
до окончателното заплащане на сумата.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът е упражнил правото си на отговор.
Не спори, че между ищеца и ответника по делото е сключен договор за
кредит от 01.04.2024г с права и задължения, посочени от ищеца. Твърди, че
исковата молба е нередовна, а предявените искове са недопустими. Исковете
се предявявали с цел генериране на разноски, а съединяването на осъдителни
и установителни искове било недопустимо. Твърди, че исковата молба е
подадена при наличие на злоупотреба с процесуални права. Сключеният
договор бил действителен, като клаузите му съответствали на нормативната
уредба и добрите нрави, не били неравноправни, а ищецът доброволно и
информирано се съгласил с тях, т.е. те били и индивидуално уговорени. При
изчисляване на ГПР не се включвали разходите, които потребителят заплаща
при неизпълнение на задължението си по договора за потребителски кредит. В
случая, ГПР по договора не нарушавал чл.19, ал.4 от ЗПК. От друга страна,
таксата за експресно разглеждане на документи не била в противоречие с
чл.10а, ал.2 от ГПК, доколкото предоставената услуга се извършвала преди
сключване на договора (предхождала пораждане на заемното
правоотношение) и не можела да се разглежда като такава по управление и
усвояване на кредита. Същевременно била налице и насрещна престация от
кредитодателят и не можела да се възприеме като „скрита възнаградителна
лихва“. Клиентът доброволно бил избрал използването на тази допълнителна
услуга. Неизпълнението на задължението на ищеца по чл.5 от Договора било
причина да се начислява и неустойка. В случай, че ищецът не бил съгласен с
тази клауза, не следвало да сключва договора. Същият имал и друга
възможност – да се откаже от договора в 14-дневен срок съобразно чл.29 от
ЗПК. В ГПР не следвало да се включва стойността на тази неустойка,
доколкото нейната изискуемост настъпвала в по-късен момент от сключването
на договора, а стойността на ГПР следвало да отразявала разходите по кредита
в момента на възникване на правоотношението. Процесният договор бил
сключен по предложение на ищеца и същата не е била поставена в положение
на по-слаба страна от гледна точка на информираността й и възможностите,
които е имала да преговаря. Договорите били сключени не при изначално
представени общи условия, а при индивидуални уговорки.
Не били налице и предпоставките за уважаване на иска по чл.55, ал.1,
предложение първо от ЗЗД, тъй като не бил налице фактическия състав на
цитираната правна норма. Поради неоснователност на главния иск по чл.55,
ал.1 от ЗЗД, неоснователен бил и акцесорния такъв по чл.86 от ЗЗД.
В случай, че съдът уважи исковите претенции, се твърди, че не са налице
предпоставки за присъждане на възнаграждение за предоставена безплатна
правна помощ в полза на процесуалния представител на ищцата, тъй като
последната не е материално затруднено лице. В случай, че такова бъде
присъдено се иска да не бъде начисляван ДДС върху определената от съда
3
сума, която да бъде съобразена с фактическата и правна сложност на делото и
да бъде под предвидения в Наредба №1 от 09.07.2004 г. размер, който не е
обвързващ за правораздавателния орган. Иска да се приеме, че исковете са
предявени за защита на един материален интерес, поради което да не се
присъжда адвокатско възнаграждение по всеки отделен иск, в случай че
претенциите бъдат възприети за основателни.
Съдът, след като взе предвид доводите на страните и като обсъди
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема
за установено от фактическа страна следното:
Не се спори по делото, а същото се установява и от представения и приет
препис на Договор за паричен заем Standard_14 №*****-01.04.2024г., че
между ищеца и ответника „Вива Кредит“ АД е възникнало облигационно
правоотношение по силата на договор за потребителски кредит.
Въз основа на него на ищеца е предоставена в заем сумата от 2400,00 лв.
срещу задължение да я върне в рамките на тридесет месечни вноски за 60-
седмичен срок. С договора била уговорена и възнаградителна лихва при ГЛП
от 40,32 %, и посочен ГПР от 49,13 %.
Видно от съдържанието на договора (чл. 1, ал. 3) за кредитополучателя
било предвидено задължение за заплащане на сумата от 1446,60 лв.,
представляваща такса за експресно разглеждане на заявката за отпускане на
кредит, без налични допълнителни уточнения, касаещи услугата.
Уговорена в чл. 5, ал. 2 от договора била и клауза за заплащане на
неустойка в размер на 964,50 лв., дължима при непредоставяне на обезпечение
при условията на ал. 1 на същия член. Общият размер на задълженията по
кредита, в т.ч. и таксата за експресно разглеждане на заявлението, е посочен
като сума от 5438,10 лв. Установява се от представения по делото погасителен
план, представляващ Приложение №1 към процесния договор, че към
погасителната вноска са калкулирани дължими суми както за такса за
експресно разглеждане, така и „оскъпяване в случай на непредоставяне на
обезпечение съгласно Договор“ съответно по 48,22 лв. и 32,15 лв. във всяка
една от дължимите погасителни вноски. Не се спори по факта на усвояване от
страна на ищеца на сумата по кредита.
С Договор за паричен заем Standard_14 №*****/07.11.2024г. е
рефинансирано задължението на ищеца по горецитирания договор за
потребителски кредит от 01.04.2024г. при посочени в същия условия, ведно с
уговорени такса за експресно разглеждане и неустойка, калкулирани към всяка
от дължимите вноски по кредита.
От представената от ответното дружество „Справка погасителен план по
договор за паричен заем №*****/01.04.2024г. М. И. К.“ се установява, че
задълженията по процесния Договор за паричен заем Standard_14 №
*****/01.04.2024г. към 14.04.2024г. са изцяло погасени, както следва: 2400,00
лв. главница; 627,00 лв. лихва; 964,50 лв. – неустойка; 556,43 лева – „Такса
4
Експресно разглеждане“. Или общият размер на платената по договора сума
възлиза на 4547,93 лв.
На основание чл. 190 от ГПК ответното дружество е било задължено да
представи застрахователна полица сертификат за обезпечаване невъзможност
за плащане по Договор за паричен заем Standard_14 №*****/01.04.2024г., но
ответното дружество е посочило, че не съхранява процесния документ. С
исковата молба е представен разходен касов ордер №208 от 01.04.2024г., видно
от който на ищецът е броена сумата в размер на 925,21 лева. В процесния
договор от същата дата е уговорено, че с част от заемната сума се
рефинансира (погасява) остатък от предходен договор за заем в размер на
1374,79 лева. Поради тази причина съдът намира, че общата сума по договора
за заем е в размер на 2300 лева, съответно 100 лева очевидно не са постъпили
в патримониума на ищеца.
Останалите доказателства не променят крайните изводи на съда, поради
което и не се обсъждат.
При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема
от правна страна следното:
Съдът намира предявените главни искове и заявените в условията на
евентуалност установителни такива, за допустими. Липсват процесуални
пречки, съотв. налице са всички положителни процесуални предпоставки,
обуславящи съществуването и надлежното упражняване на правото на иск.
След като ищецът твърди да е страна по потребителски договор, то той винаги
има интерес да установи със сила на пресъдено нещо дали същият или клауза
от него е действителна или не. Защитата, която дава осъдителният иск не
изключва установителната такава. Такава идентичност категорично не е
налице и това следва от самия факт на търсената с исковете защита –
установителна по претенцията за прогласяване недействителността на
процесния договор и осъдителна по тази за връщане на даденото при начална
липса на основание. В действителност, необходимо условие за уважаване на
така предявената кондикционна претенция е установяване липса на основание
за получаване и задържане на определена парична сума. Обследване на този
въпрос в производството по предявения осъдителен иск безспорно съдът
дължи, но само и единствено в мотивите на съдебния си акт, доколкото
същият се явява с преюдициален характер относно крайната преценка на съда
по кондикционната претенция. Тоест, евентуален положителен за ищеца
резултат по иска по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД не би му предоставил максимална
защита, доколкото без съмнение, не без значение за ищеца е това дали по
въпроса, касаещ действителността на процесния договор, ще се формира сила
на пресъдено нещо или не. По изложените съображения съдът счита
предявените искове за допустими.
По основателността на главния установителен иск с правно осн. чл. 26, ал.
1, предл. първо ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗЗП, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Съдът,
като съобрази материалите по делото, намира, че при така описаното погоре
5
договорно правоотношение между страните, ищцовата страна освен
качеството на кредитополучател, има и това на „потребител“ по смисъл на §
13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което същата се ползва със законоустановената
потребителска закрила и приложение в случая намират императивните
правилата на ЗПК и ЗЗП. В горния смисъл за основателни се приемат
съображенията в исковата молба за недействителност на договора за кредит
поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Съгласно посочената
разпоредба договорът за потребителски кредит задължително съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. По
смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя” са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати. Предвид тази дефиниция
съдът намира, че уговорената неустойка и таксата за „експресно разглеждане“
реално представляват разход по кредита и е следвало да бъдат взети предвид
при определяне на ГПР, тъй като произтичат от и са пряко свързани с
договора за кредит. В процесния случай, видно от представения по делото
договор, може да се заключи, че в ГПР, респ. общата дължима сума по
кредита, е включена единствено таксата „експресно разглеждане“, но не и
калкулираната към всяка погасителна вноска сума, представляваща неустойка.
Относно последната следва да се отбележи, че с процесния Договор за
паричен заем Standard_14 №*****-01.04.2024г. (чл. 4, ал. 1 от договора)
заемателят е задължен да предостави едно от две обезпечения на кредита, като
липсва алтернатива за същия да не обезпечи кредита. Тоест, предоставянето
на едно от посечените обезпечения реално се явява условие за сключване на
договора. Поради това именно разходите по обезпечението е следвало да се
включат в ГПР по кредита. Като не е сторено това, потребителят е бил
заблуден относно действителното оскъпяване на кредита и така е
възпрепятстван да разбере икономическите последици от сключването на
договора – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Реално приложимият ГПР
по кредита не е 49,13 %, доколкото при срок на договора от 60 седмици,
главница от 2400 лв., ищецът е следвало да възстанови сума от 4547,93 лв.,
която е повече от два пъти от чистата стойност на кредита, за срок на същия от
малко повече от година. Последното води до недействителност на самия
договор за кредит по силата на чл. 22 от ЗПК, тъй като некоректното и
неточно посочване на действителния процент на оскъпяване на кредита има
същата последица като липса на посочен ГПР.
Ищецът и в двете хипотези е бил в неведение относно реалните параметри
на договора за кредит. Действително, съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК, при
изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски
кредит, в каквато насока навежда възражения и ответната страна. Посочената
6
законова разпоредба обаче визира неизпълнение на основното задължение на
потребителя по договора, а именно - да върне предоставения му кредит, а не
неизпълнение на други задължения. Да се приеме обратното би означавало да
се допусне възможност за заобикаляне на императивни законови разпоредби
чрез предвиждане в договорите на разходи за неизпълнение на задължения -
различни от това за връщане на кредита, които разходи да не се включват в
ГПР. При сключването на процесния договор е налице именно такава хипотеза
– уговорено е задължение за потребителя да даде обезпечение, при
неизпълнението на което дължи неустойка, която като дължим се от него
разход не е взета предвид при определяне на ГПР. В резултат на това
последният е различен от посочения в договора такъв, а това на свой ред е в
пряко противоречие с изискванията на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, като е нарушена и
императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. След като този допълнителен и
задължително необходим за сключването на договора разход не е включен в
посочения в договора ГПР е налице нарушение на изискванията на чл. 10, ал.
2, предл. второ и чл. 10а, ал. 3, ал. 4 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
При формирането на горния извод съдът съобрази и задължителния
характер на даденото от СЕС по дело С-714/22 тълкуване на чл. 10, параграф
2, буква "ж" от Директива 2008/48, според който договорът за кредит посочва
по ясен и кратък начин ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислен
при сключването на договора за кредит, и всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент, както и на чл. 23 от Директива 2008/48,
предвиждащ, че държавите - членки установяват система от санкции за
нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно настоящата
директива и вземат всички необходими мерки за гарантирано прилагане на
тези санкции, като те трябва да бъдат ефективни, пропорционални и
възпиращи. В цитираното решение е прието, че с оглед на съществения
характер на посочването на годишния процент на разходите в договора за
потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се
запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при
изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква
"ж" от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който
не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността
да определи обхвата на своето задължение по същия начин, както
непосочването на този процент. Същото виждане е възприето и в актуалната
практика на ВКС, обективирана в решение № 50013/05.08.2024 г. по т. д. №
1646/2022 г. на ВКС, ТК, II т. о., според което установената недействителност
(нищожност) на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на
договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на
чл. 22 ЗПК, в частност на посочения в договора ГПР съгласно изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води до
недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване
на този компонент от задължителното съдържание на договора за
потребителски кредит има същата последица, както и непосочването му.
7
Всичко изложено обосновава основателност на предявения главен
установителен иск.
По предявените в условията на евентуалност установителни искове,
доколкото е налице основателност на предявения главен установителен иск, то
липсва необходимост от произнасяне по заявените в условията на
евентуалност установителни такива.
По основателността на заявената претенция с правно осн. чл. 55, ал. 1,
предл. 1 от ЗЗД: Основателността на така заявената кондикционна претенция
се обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки
(юридически факти): процесната сума да е излязла от патримониума на
ищеца; тя да е постъпила в имуществения комплекс на ответника и това
разместване на блага от имуществото на ищеца в патримониума на ответника
да е без правно основание, т. е. без да е бил налице валиден юридически факт,
оправдаващ така извършеното имуществено разместване. В случая липсва
спор, а това се установи и от представените от самия ответник писмени
доказателства, че общо заплатената от ищеца сума по процесния договор
възлиза на такава в размер на 4547,93 лв. Доколкото с настоящия съдебен акт
се установи недействителност на процесния договор за кредит на основание
чл. 22 от ЗПК, то не е налице валиден юридически факт, който да оправдае
горепосоченото имуществено разместване.
При така установеното, по силата на чл. 23 от ЗПК кредитополучателят
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и на начислените
лихви, такси и неустойки. В случая, видно от представената от ответника
"Вива Кредит" АД справка за извършени плащания по кредита, ищцовата
страна е платила цялата сума за главница от 2400,00 лв., както и сумите от
627,00 лв. - лихва; 964,50 лв. – неустойка; 556,43 – „Такса Експресно
разглеждане“. Установи се по делото, че стойността на полученото от ищеца
възлиза на 2300 лева. Общият размер на платената по договора сума възлиза
на 4547,93 лв. Сумите, платени над главницата, която ищецът е получил (чрез
плащане и чрез рефинансиране на старо задължение), представляват платени
без основание такива и подлежат на връщане. Или, искът за връщане на
сумата в размер на 1987,93 лв. (4547,93 – 2300 = 2247,93 лева), се явява
основателен и доказан и съобразно принципа на диспозитивното начало
следва да се уважи до предявения размер, а като законна последица от това да
се присъди и претендираното вземане с правно осн. чл. 86, ал.1 от ЗЗД –
законна лихва върху посочената сума, считано от датата на депозиране на
исковата молба в съда, до окончателното изплащане на вземането.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода от спора и на осн. чл. 78, ал.1 от ГПК разноски се дължат
единствено на ищцовата страна. В последния смисъл са представени
доказателства за заплатена държавна такса в размер на 310,00 лв., а така също
и такива, касаещи претенцията за заплащане на пълномощника на ищеца на
сума за дължимо му се при усл. на чл. 38 от ЗАдв. адвокатско възнаграждение.
8
По отношение искането на упълномощения от ищеца адвокат да се присъди
исканото адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от
ЗАдв., съдът намира, че предпоставките на тази разпоредба са налице, а
изложените от процесуалния представител на ответника възражения в обратна
насока са неоснователни. Разпоредбата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв предвижда на
представлявалия безплатно страната адвокат да се присъди съответно
възнаграждение при обективирането на две предпоставки: да е оказана
безплатна адвокатска помощ на някое от предвидените основания и
насрещната страна да е осъдена за разноски. Посочването на основанието за
безплатно предоставяне на адвокатското съдействие (в случая сторено в
представения договор между адвокат и клиент) се явява достатъчно за
приложението на посочената разпоредба. Основанията, предвидени в т. 1-3 на
ал. 1 на чл. 38 от ЗАдв лежат на плоскостта на договорната връзка адвокат-
доверител и не са предмет на изследване от съда при преценката за
разпределение на отговорността за разноски. В този смисъл е Определение №
643 от 7.12.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 2370/2022 г., I г.о. и Определение №
2371 от 4.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4807/2022 г., I г.о., последното
възприемайки, че наличието на основанието по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. не може
да бъде обсъждано от съда при произнасяне по отговорността за разноски,
като взаимно формираната между доверителя и довереника воля за
процесуално представителство по реда на този текст е достатъчна за
доказване на материалната затрудненост, като решението дали да окаже
безплатна помощ, е въпрос единствено на преценката на самия адвокат.
Съдът приема, че при отправено до съда основателно искане за
присъждане на адв. възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, изхождащо от лице,
регистрирано по ЗДДС, каквито доказателства по делото пълномощникът на
ищеца представи, в негова полза следва да се присъди възнаграждение в
приложимия за конкретното дело размер, изчислен върху защитения
материален интерес, към който следва да се прибави и 20 % ДДС (в този
смисъл е практиката на ВКС - Определение № 739 от 20.02.2024 г. на ВКС по
к. гр. д. № 736/2023 г.; Определение № 306/06.06.2017 г. по ч. т. д.; №
2559/2016 г., ІІ т. о.; Определение № 490/19.09.2017 г. по ч. т. д. № 1082/2016
г., ІІ т. о.; Определение № 91/31.01.2018 г. по ч. т. д. № 1700/2017 г., ІІ т. о.;
Опр. № 660/03.12.2018 г. по ч. т. д.; № 2784/2018 г., ІІ т. о.; Опр. №
50207/11.10.2023 г. по т. д. № 1940/2022 г. I и др.). В посочената съдебна
практика се приема, че с присъждане на адвокатското възнаграждение
предоставената от адвоката правна помощ се овъзмездява и правните услуги,
предмет на представения договор за правна защита и съдействие, съставляват
облагаема възмездна доставка. Осъществяването на безплатна адвокатска
помощ по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗА не съставлява безвъзмездна услуга, а
въпросът как се определя възнаграждението на адвокатите, регистрирани по
ЗДДС, е регламентиран в § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г., като е без
значение дали възнаграждението за процесуално представителство е
предварително заплатено или е определено от съда на основание чл. 38, ал. 2
9
от ЗА.
При определянето на размера на адвокатското възнаграждение съдът
следва да прецени фактическата и правна сложност на конкретния казус,
тежестта и спецификата на предоставената процесуална защита и очакваните
усилия, труд и време, които адвокатът предстои да положи при
осъществяването й. Съдът не е обвързан от минималния размер на
адвокатския хонорар, определен в нормативен акт със задължителен характер,
изготвен от съсловна организация, което според СЕС по дело С-438/2022 г.
следва да се счита за ограничаване на конкуренцията с оглед на целта по
смисъла на чл. 101, § 1 от ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 от ДФЕС, поради което
не следва да се ръководи от определените в наредбата на ВАдвС минимални
размери на адвокатските възнаграждения. В конкретния случай размерът на
възнаграждението съдът определи като взе предвид следните обстоятелства –
делото не се отличава с особена правна и фактическа сложност;
разглеждането му е приключило с проведени три открити заседания, на които
процесуалният представител на ищеца не се е явил, както и с оглед вида на
спора, начина на провеждане на съдебното дирене, изразяващо се в приемане
единствено на писмени доказателства без необходимост от събиране на гласни
доказателствени средства или ползване на специални познания на експерт в
областта; размера на материалния интерес и направеното от ответната страна
оспорване на адвокатското възнаграждение.
С оглед горното съдът намира съответно претендираните размери на
адвокатско възнаграждение за прекомерни. Поради това, съблюдавайки
горецитирания критерий за пропорционалност, съдът счита, че следва да
определи общ размер на дължимото се на пълномощника на ищеца
възнаграждение от 1200,00 лв. (по 300,00 лв. за всеки от четирите обективно
съединени иска). Така определеното възнаграждение, увеличено с 20 % ДДС
възлиза на сумата от 1440,00 лв., която следва да се присъди в полза на адв. Д..
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН, на основание чл. 26, ал. 1, предл.
първо от ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, Договор за
паричен заем Standard_14 № *****-01.04.2024 г., сключен между М. И. К., с
ЕГН **********, с адрес в гр. К., кв. „Ц.“, ул. „О. П.“ №**, ап.** в качеството
й на кредитополучател и „ВИВА КРЕДИТ” АД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. С., р-н Л., ж.к. „Л. *“, бул. „Дж. Н.“ №**, бл. „С.
ц.“, ет.*, ап.*** – като кредитодател.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 55, ал.1, предл. 1 от ЗЗД, „ВИВА КРЕДИТ” АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н Л., ж.к. „Л. *“, бул.
„Дж. Н.“ №** бл. „С. ц.“, ет.*, ап.***да заплати на М. И. К., с ЕГН
**********, с адрес: гр. К., кв. „Ц.“, ул. „О. П.“ №**, ап.** сумата в размер на
10
1987,93 лв (хиляда деветстотин осемдесет и седем лева и деветдесет и три
стотинки), представляваща недължимо платена такава по Договор за паричен
заем Standard_14 № *****-01.04.2024 г., ведно със законната лихва върху
сумата, считано от 25.03.2025г. до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал.1 от ГПК, „ВИВА КРЕДИТ” АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н Л., ж.к. „Л. *“, бул.
„Дж. Н.“ №**, бл. „С. ц.“, ет.*, ап.*** да заплати на М. И. К., с ЕГН
**********, с адрес в гр. К., кв. „Ц.“, ул. „О. П.“ №**, ап.** сумата в размер
на 310,00 лв. (триста и десет лева), представляваща сторени разноски за
заплатена държавна такса.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 38, ал.1, т.2 от ЗАдв., „ВИВА КРЕДИТ” АД, ЕИК
********, със седалище и адрес на управление: гр. С., р-н Л., ж.к. „Л. 7“, бул.
„Дж. Н.“ №**, бл. „С. ц.“, ет.*, ап.*** да заплати на адв. А. Д., член на САК,
личен № *******, със съдебен адрес и адрес за призоваване: гр. С., район
„Ср.“, ж.к. „Яв.“, ул. „Х. О.“ № **, ет.*, ап. *сумата в размер на 1440,00 лв.
(хиляда четиристотин и четиридесет лева) с вкл. ДДС, представляваща
адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Кюстендил в
двуседмичен срок от съобщаването му.
Съдия при Районен съд – Кюстендил: _______________________
11