№ 291
гр. София, 06.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Ивайло Хр. Родопски
Членове:Димитър Г. Цончев
Магдалена Д. Инджова
при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова
като разгледа докладваното от Магдалена Д. Инджова Въззивно гражданско
дело № 20251800500097 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК
Образувано е по въззивни жалби на ответниците в първоинстанционното
производство М. С. Ш. и Е. С. Ш. срещу Решение № 48 от 30.04.2024 г.,
постановено по гр. д. № 166/2023 г. по описа на РС – Пирдоп, с което съдът е
уважил предявените от ищеца Г. Ц. Ш. кумулативно съединени отрицателен и
положителен установителни искове за собственост, като по отношение на тях
е признато за установено, от една страна, че не са собственици на по ¼
идеална част /общо ½ ид.ч./ от следния недвижим имот: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с
идентификатор 80323.502.135 по КККР на с.Ч., одобрени със Заповед № РД-
18-282/09.11.2020г. на ИД на АГКК, с адрес: с.Ч., ул. „Х.“ №19, с площ 598
кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно
ползване: ниско застрояване, номер по предходен план: 446, квартал 44,
парцел I V, при съседи: 80323.502.142, 80323.502.141, 80323.502.136,
80323.502.224, 80323.502.134, 80323.502.363, ведно с построените в имота 3
броя сгради: сграда с идентификатор 80323.502.135.1 със застроена площ 90
кв.м., брой етажи:2, предназначение: Жилищна сграда-еднофамилна; сграда с
идентификатор 80323.502.135.2 със застроена площ 41 кв.м., брой етажи: 1,
предназначение: Друг вид производствена, складова, инфраструктурна сграда;
сграда с идентификатор 80323.502.135.3, със застроена площ 22 кв.м., брой
етажи: 1, предназначение: Гараж, а от друга страна, че ищецът Г. Ц. Ш. е
собственик на основание давностно владение на декларираната от тях по чл.
14 ЗМДТ като собственост по наследство по ¼ ид.ч. /общо ½ ид.ч./ от по-горе
описания недвижим имот.
1
В жалбите се твърди неправилност на решението, тъй като се счита за
недоказан изводът на пъвоинстанционният съд, че ищецът следва да бъде
признат за собственик по давност на тяхната ½ ид.ч. от наследствения имот,
предмет на делото. Счита се, че по отношение на тази ½ ид.ч. ищецът не е
отблъснал владението на брат си С. Ц. Ш. – техен наследодател, с намерение
да свои имота за себе си и че това негово намерение не е достигнало до
тяхното знание и не е било демонстрирано.
От жалбоподателките са подадени и частни жалби срещу Определение №
293 от 30.08.2024 г., постановено по същото дело, с което съдът е оставил без
уважение молбата на жалбоподателките по чл. 248 ГПК за изменение на
решението в частта за разноските, присъдени на ищеца.
В сроковете по чл. 263, ал. 1 ГПК и по чл. 248, ал. 2 ГПК въззиваемият Г.
Ц. Ш. е подал отговор както на въззивната жалба, така и на частната жалба, с
който ги оспорва.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и доводите
на страните с оглед предмета на обжалване, приема за установено следното:
Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и са
допустими. С тях се обжалва валидно решение на първоинстанционен съд.
Решението е частично недопустимо по следните съображения:
С исковата молба ищецът в настоящото производство е предявил срещу
ответниците М. С. Ш. и Е. С. Ш.
кумулативно съединени положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1
ГПК и отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, с които иска да
бъде едновременно признато за установено, че ищецът е собственик на
спорната ½ ид.ч от процесните недвижими имоти, както и че ответниците не
са собственици на спорната ½ ид.ч от процесните недвижими имоти.
Разликата между двата установителни иска
– положителния и отрицателния иск за собственост, е, че при уважаване
на положителен установителен иск силата на пресъдено нещо обхваща
принадлежността на правото на собственост в лицето на ищеца, като
същевременно отрича претендираното от ответника право, а
при отрицателния установителен иск само се отрича претендираното от
ответника право, т. е. като краен резултат отрицателният установителен иск
дава по-ограничена защита от тази на положителния установителен иск
/Решение № 90/05.05.2011 г. по гр. д. № 846/2010 г. на ВКС/.
Предметът на доказване и при двата иска е един и същ – ищецът следва
да докаже притежанието на правата, с които в исковата молба е обосновал
правния си интерес /в случая с исковата молба ищецът твърди, че е
изключителен собственик на имота – ½ ид.ч.по наследство и ½ ид.ч. на
основание давностно владение./ С това ищецът ще установи материалната си
легитимация да се намеси в чуждата правна сфера, отричайки правата на
ответника и само ако установи наличието на тези права, съдът ще пристъпи
към разрешаването на спора притежава ли ответника претендираните права и
противопоставими ли са същите на ищеца, след което в съответствие със
заявения петитум спорът ще бъде разрешен чрез признаване правата на ищеца
2
или отричане правата на ответника. Следователно правен интерес от
предявяването на отрицателен установителен иск за собственост ще бъде
налице, както когато отричането на собственическите права на ответника със
сила на пресъдено нещо ще има преюдициално значение за признаване и
упражняване на самостоятелни субективни права на ищеца, какъвто
настоящият случай не е, така и когато при възникналия в резултат на
поведението на ответника спор, ищецът, който владее имота и разполага с
документ, легитимиращ правата му, избира защита в по-ограничен обем,
отричайки претендираните от ответника права, чрез което се слага край на
правния спор.
Липсва правен интерес от предявяване на двата иска спрямо едни и същи
ответници, че ищецът е собственик на ид.ч. от имота и едновременно с това –
че ответниците не са собственици на същите тези ид.ч. от имота, тъй като
предметът на положителния установителен иск за собственост включва в себе
си предмета на отрицателния установителен иск за собственост по отношение
на един и същ имот.
В съдебната практика се приема, че е
недопустимо съединяването на положителен и отрицателен установителен
иск между едни и същи лица за един и същ имот. Когато правото, което
обуславя правния интерес от предявяване на отрицателен установителен иск,
е предмет на вече предявен от това лице положителен установителен иск,
както е в настоящия случай, отрицателният такъв ще е недопустим.
/Определение № 135/01.08.2017 г. по ч. гр. д. № 2110/2017 г. на ВКС, II г. о. /.
И тъй като първоинстанционния съд се е произнесъл по един недопустим иск
обжалваното решение в частта относно уважения отрицателен установителен
иск по чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК следва да бъде обезсилено.
Разгледани по същество въззивните жалби са неоснователни по следните
съображения:
Решението на районния съд е правилно. То е постановено в съответствие
с ангажираните от страните доказателства.
По делото не е спорно, че ищецът Г. Ц. Ш. и брат му С. Ц. Ш. –
наследодател на ответниците, починал на 03.12.2018 г., са наследници по
закон на починалите свои родители С.а Г. Ш. с ЕГН **********, починала на
14.09.1987 г. и Ц.С. Ш. с ЕГН **********, починал на 25.12.1996 г.,
собственици респ. суперфициари на процесните недвижими имоти.
Спорно е дали в периода от 1996 г. до 2006 г. ищецът е придобил на
основание давностно владение и собствената на брат му ½ ид.ч. от процесните
имоти.
По своята правна същност придобивната давност съставлява
упражнявано от несобственик владение върху определена вещ, продължило в
определен от закона срок, след изтичането на който се придобива правото на
собственост или друго вещно право, на което владението по съдържание и
начин на упражняване е съответствало. Фактическият състав на придобивната
давност изисква наличие на владение, което да е явно (да не е установено и
поддържано чрез насилие или скрит начин) и непрекъснато. Самото владение
3
е установено фактическо господство върху определена вещ с намерението да
се свои. Държането от друга страна също съставлява фактическа власт върху
определена вещ, но упражнявана за другиго.
Според поС.ната съдебна практика, когато наследствените имоти се
владеят от един от наследниците, той е владелец на своите части и държател
на частите на другите сънаследници. Ако иска да ги придобие по давност, той
трябва да отблъсне владението на другите наследници като манифестира с
действията си, че владее тези части за себе си. Тези действия трябва да са от
такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане
владението на останалите съсобственици т.е. т.нар. преобръщане на
владението /interversio possessionis/, при което съсобственикът съвладелец се
превръща в съсобственик владелец / Тълкувателно решение № 1/2012 г. по
тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС/. Съгласно цитираното тълкувателно
решение презумпцията на чл. 69 ЗС, установяваща предположение, че
владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за
другиго, се прилага на общо основание в отношенията между
съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт,
различен от наследяването. При съсобственост, произтичаща от наследяване,
какъвто е и процесният случай, тази презумция не се прилага и затова следва
да се приеме, че ищецът е бил владелец на своята идеална част и държател на
идеалната част на брат си. В случай като процесния, като се позовава на
придобивна давност за чуждата идеална част, ищецът трябва да докаже при
спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо
останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за
себе си. Именно такива са оплакванията във въззивните жалби, че в
конкретния случай ищецът, макар да е осъществявал фактическа власт върху
процесните идеални части от имота, е бил държател на същите за другия
сънаследник – С. Ш. и неговото владение не е отблъснато.
Съдебната практика обаче е категорична, че в хипотеза на постигнато
неформално съгласие между сънаследници за доброволно уреждане на
имуществените им отношения, при което всички се съгласяват определен имот
да остане на един от тях, е налице предаване на владението и за да придобие
собствеността по давност, не е необходимо владелецът да отблъсква
владението на останалите съсобственици, защото го упражнява с тяхно
съгласие /така Решение № 107 от 31.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3540/2018 г.,
I г. о., ГК/. Освен това, практиката на ВКС приема, че когато владението на
сънаследника, претендиращ придобиване на имота по давност, е установено
въз основа на постигнато съгласие между сънаследниците за извършване на т.
нар. неформална делба, това поставя началото на течението на срока по чл.79
ЗС, като не е необходимо този сънаследник да демонстрира несъмнено
промяната на намерението си пред останалите съсобственици, така че да
отблъсне техните претенции върху имота /така Решение № 103 от 30.06.2015 г.
На ВКС по гр. д. № 7301/2014 г., 1-во гр.о., ГК/.
В настоящото дело е налице хипотеза именно на постигнато неформално
съгласие между сънаследниците Г. Ц. Ш. и С. Ц. Ш. за доброволно уреждане
на имуществените им отношения. В този смисъл са показанията на
4
свидетелите Н.Ц.С., Ц.Т.Д., както и събраните по делото писмени
доказателства – договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на
Наредбата за държавните имоти от 16.05.1991г., сключен между председателя
на ИК на Общински народен съвет и С. Ц. Ш., с който въз основа на Заповед
№ 438 от 15.05.1991г. на Председателя на ИК на ОбНС- гр.С. се продава на С.
Ц. Ш. недвижим имот, собственост на държавата, находящ се в с.Ч.,
представляващ апартамент №9, на ет.3 в бл.1, вх.Б, квартал 38, както и два
броя декларации по чл.14 ЗМДТ.
Така свидетелите Н.Ц.С. и Ц.Т.Д. категорично заявяват, че
наследодателят – Ц. Ш., още докато е бил жив, е изразил желание синът му Г.
да остане собственик на процесния имот, а на синът му С. „да помогне“ да
купят апартамент. По какъв начин това намерение е реализирано точно
свидетелите не знаят, но знаят от Ц. Ш., че в крайна сметка апартамент е
закупен на С. с негова и на брат му Г. помощ, а процесния недвижим имот е
оставен в собственост на Г.. Освен Ц. Ш., самите негови наследници /ищецът
Г. и С./, след смъртта му, отново са потвърдили наличието на уговорката,
направена още приживе на баща им – процесните имоти да останат
собственост на Г. Ш., а на С. Ш. – закупения апартамент. С. Ш., след като е
заживял в дома на брат си, вследствие невъзможността да се грижи сам за себе
си поради тежък здравословен проблем, но бидейки в ясно съзнание,
недвусмислено е заявявал пред свидетелите Станчева и Джамярова, че имотът
остава за брат му, който се грижи за него. Съдът кредитира показанията на
посочените свидетели, тъй като същите са последователни, непротиворечиви,
обективни и се подкрепят от останалия събран по делото доказателствен
материал.
Уговорката между двамата братя се потвърждава и от обстоятелството, че
всеки от братята – Г. и С. Ш.и, е декларирал в един и същи ден, с поредни
номера на декларациите, собственост върху определен имот и на основание
тези декларации, приложени по делото, в община Ч. по партидата на Г. Ш.
същият е бил отразен като единствен собственик на процесния недвижим
имот, а по партидата на С. Ш. – С. Ш. е бил отразен като единствен
собственик на апартамента, закупен през 1991 г. от Общински народен съвет –
С.. Двете декларации са подадени на 27.03.1998 г. и за настоящата съдебна
инстанция също е несъмнено, че двамата братя са ги подали едновременно и
са били наясно и съгласни с това какво декларира другият.
Освен това от 1998 г. изменения по партидите не са искани и не са
правени, което свидетелства, че двамата братя не са имали претенции към
имота, деклариран от другия. Както в настоящия случай, декларирането и
заплащането на данъци, взето предвид заедно с всички останали данни по
делото, категорично може да сочи на наличието на анимус за придобиване
/така Решение № 133 от 22.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2057/2016 г., 2-ро гр.
о, ГК/.
От гореизложеното правилно първоинстанционния съд е приел, че между
двамата братя – сънаследници, още към момента на смъртта на баща им е
имало постигната уговорка, на основание на която Г. Ш. е владял като своя и
наследствената част на брат си, без да е било нужно да отблъсква владението
5
на С. Ш., тъй като той самият се е съгласил брат му да превърне държането на
неговите идеални части от съсобствеността във владение за себе си.
По изложените съображения и поради съвпадане на изводите на
настоящата съдебна инстанция с тези на първоинстанционния съд
постановеното съдебно решение в частта, с която съдът е уважил предявения
от Г. Ц. Ш. положителен установителен иск за собственост като правилно
следва да бъде потвърдено.
С оглед частичната основателност на въззивните жалби всяка от страните
следва да заплати на насрещната страна разноски за въззивното производство
съразмерно с уважената част. От направените от въззивника М. С. Ш.
разноски във въззивното производство в общ размер на 1 100 лв., от които
1 000лв. за адвокатско възнаграждение и 100 лв. за държавна такса за
въззивната жалба, на същия следва да се присъдят 550 лв. От направените от
въззивника Е. С. Ш. разноски във въззивното производство в общ размер на
1 100 лв., от които 1 000 лв. за адвокатско възнаграждение и 100 лв. за
държавна такса за въззивната жалба, на същия следва да се присъдят 550 лв., а
от направените от въззиваемия разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 2 000 лв., на същия следва да се присъдят 1 000 лв.
Предвид на частичното обезсилване на обжалваното съдебно решение в
частта, с която е уважен отрицателния установителен иск по чл. 124, ал. 1, пр.
3 ГПК, решението следва да бъде обезсилено и в частта относно присъдените
разноски за разликата над 1 106,43 лв. до присъдените в общ размер от
2 212,87 лв. разноски, а на ответниците следва да бъдат присъдени разноски за
първоинстанционното производство съразмерно с обезсилената част. От
направените от ответника М. С. Ш. разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 1 000 лв., на същия следва да се присъдят 500 лв. От направените от
ответника Е. С. Ш. разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 000
лв., на същия следва да се присъдят 500 лв.
С оглед частичното обезсилване на обжалваното съдебно решение
частните жалби по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за
разноските по уважения отрицателен установителен иск са неоснователни и
следва да бъдат оставени без уважение. Същите са неоснователни и по
отношение на присъдените с първоинстанционото решение разноски по
уважения положителен установителен иск за собственост, тъй като с оглед
предмета на делото и обстоятелството, че присъденото възнаграждение е в
размер по-малък от този по Наредба № 1/2004 г. за минималното адвокатско
възнаграждение настоящата съдебна инстанция ги намира за справедливи.
По изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК
Софийският окръжен съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 48 от 30.04.2024 г., постановено по гр. д. №
166/2023 г. по описа на РС – Пирдоп, в частта, с която съдът е признал за
установено, че М. С. Ш. и Е. С. Ш. не са собственици на по ¼ идеална част
6
/общо ½ ид.ч./ от следния недвижим имот: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с
идентификатор 80323.502.135 по КККР на с.Ч., одобрени със Заповед № РД-
18-282/09.11.2020г. на ИД на АГКК, с адрес: с.Ч., ул. „Х.“ №19, с площ 598
кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно
ползване: ниско застрояване, номер по предходен план: 446, квартал 44,
парцел I V, при съседи: 80323.502.142, 80323.502.141, 80323.502.136,
80323.502.224, 80323.502.134, 80323.502.363, ведно с построените в имота 3
броя сгради: сграда с идентификатор 80323.502.135.1 със застроена площ 90
кв.м., брой етажи:2, предназначение: Жилищна сграда-еднофамилна; сграда с
идентификатор 80323.502.135.2 със застроена площ 41 кв.м., брой етажи: 1,
предназначение: Друг вид производствена, складова, инфраструктурна сграда;
сграда с идентификатор 80323.502.135.3, със застроена площ 22 кв.м., брой
етажи: 1, предназначение: Гараж, включително и в частта относно разноските
за разликата над 1 106,43 лв. до присъдените в общ размер от 2 212,87 лв.
разноски.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 48 от 30.04.2024 г., постановено по гр. д.
№ 166/2023 г. по описа на РС – Пирдоп, в останалата част.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подадените частни жалби срещу
Определение № 293 от 30.08.2024 г., постановено по гр. д. № 166/2023 г. по
описа на РС – Пирдоп, с което съдът е оставил без уважение молбата по чл.
248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските.
ОСЪЖДА М. С. Ш. с ЕГН ********** да заплати на Г. Ц. Ш. с ЕГН
********** сумата от 500 лева, представляваща разноски за въззивното
производство.
ОСЪЖДА Е. С. Ш. с ЕГН ********** да заплати на Г. Ц. Ш. с ЕГН
********** сумата от 500 лева, представляваща разноски за въззивното
производство производство.
ОСЪЖДА Г. Ц. Ш. с ЕГН ********** да заплати на М. С. Ш. с ЕГН
********** сумата от 1 050 лева, представляваща разноски за
първоинстанционното и въззивното производство.
ОСЪЖДА Г. Ц. Ш. с ЕГН ********** да заплати на Е. С. Ш. с ЕГН
********** сумата от 1 050 лева, представляваща разноски за
първоинстанционното и въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на
Република България в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7