Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София, 28.11.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 31.10.2018г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Емилия Донкова
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Ваня Иванова
при секретаря Теодора
Вутева разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно
гражданско дело № 370 по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален
кодекс. Образувано е
по въззивни жалби н.П.н.Р.Б. *** срещу решение №
13/10.05.2018г., постановено по гр.д. № 174/2017г. на Етрополския районен съд,
в частта му, с която жалбоподателите са осъдени солидарно да заплатят на Н.А.
на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ обезщетение за имуществени и
неимуществени вреди в общ размер 15369,72 лв., ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 31.03.2016г. до окончателното й изплащане, както и разноски
по делото. Жалбоподателите оспорват изводите на районния съд, довели до
постановяване на обжалваното решение. Считат за недоказани претърпените от
ищеца конкретни вреди, респ. намират, че някои от тях не са в причинна връзка с
наказателното преследване срещу него. Намират, че
така определеното обезщетение е завишено и не съответства на критерия по чл. 52
от ЗЗД. Изтъкват, че спрямо А. е била взета най- леката мярка за неотклонение,
както и че делото е било внесено в съда в кратък срок след повдигане на
обвинението, а продължителността на наказателното производство е била в разумни
граници. Навежда се довод за заинтересованост на свидетелите, чиито показания е
ценил районният съд, както и за негодност на експертизата, ангажирана за
доказване на претендираните от ищеца имуществени
вреди. Наведен е и довод, че законно притежаваните от ищеца огнестрелни оръжия
не са му били отнети във връзка с наказателното производство срещу него, а че той
ги е предал доброволно поради изтичане на срока на разрешението за тяхното
носене и съхранение. Жалбоподателите молят съда да отмени обжалваното решение изцяло
или отчасти, като във втория случай определи обезщетение в съответствие с чл.
52 от ЗЗД и в значително по- нисък размер от определения от районния съд. Жалбоподателят
ОДМВР - София претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил
отговор, с който въззиваемият оспорва въззивните жалби. Изразява несъгласие с доводите, че не бил
доказал транспортните си разходи за придвижване до гр. Е., където е водено
наказателното производство срещу него. Споделя извода на районния съд, че
повече от две години е бил обект на наказателно преследване. Намира
противоречия в жалбата н.П.н.Р.Б. и я
оспорва в частта за адвокатското възнаграждение като част от имуществените
вреди. Поддържа доводите си, изложени в писмена защита от 12.04.2018г. пред
ЕРС.
Моли съда да остави без уважение въззивните жалби и
да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят П.н.Р.Б.
редовно призован, се представлява от прокурор Л., която поддържа жалбата и моли съда отмени
като неправилно обжалваното решение в осъдителната му част. Намира, че съдът
неправилно е приложил принципа за справедливост, изведен в разпоредбата на чл.
52 от ЗЗД, поради което е присъдил обезщетение в прекомерен размер, за какъвто
не са ангажирани доказателства, вкл. и гласни такива. Счита, че показанията на
свидетелите следва да бъдат преценявани внимателно, с оглед роднинските
отношения. Прави извод, че няма конкретни доказателства за твърдените негативни
последици, които ищецът е претърпял на местоработата си. Подчертава краткия период
на воденото срещу него наказателно производство от датата на повдигане на
обвинението (21.10.2014 г.) до датата на влизане в сила на оправдателната
присъда (31.03.2016 г.), както и факта, че спрямо него не е вземана мярка за
неотклонение по смисъла на НПК. Сочи, че производството е приключило на първа
инстанция, като Прокуратурата не е протестирала присъдата. Намира за недоказани
претендираните от въззиваемия
транспортни разходи и адвокатско възнаграждение. Счита за недоказано и
обстоятелството, че А. имал криминалистическа
регистрация, още повече, че след изменението на иска то е останало извън
предмета на делото, но въпреки това е било взето предвид от ЕРС при определяне на
обезщетението. Моли въззивния съд да присъди
обезщетение в значително по- занижен размер.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят ОДМВР - София, редовно призован, се представлява от юрк.
Радев, който поддържа подадената от него жалба и моли съда да
отмени обжалваното решение в осъдителната му част и да остави предявените
искове без уважение. Алтернативно моли да се намали размера на обезщетението.
Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от
насрещната страна.
В открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция въззиваемият, редовно призован, не се
явява. Представлява се от адв. У., който оспорва жалбите и поддържа подадения отговор. Моли съда
да постанови решение, с което да остави без уважение жалбите. Счита, че
доверителят му е бил обвиняем не 1 година и 5 месеца, а около 2 г. Изтъква, че
през процесния период прокуратурата е имала
възможността да прекрати на досъдебна фаза повдигнатото обвинение, но не го е
сторила. Намира, че непротестирането на оправдателната присъда не омаловажава
повдигнатото обвинение. Представя писмена защита, в която възпроизвежда част от
доводите, изложени в отговора и в хода на устните състезания. Допълнително
изтъква, че във връзка с наказателното преследване доверителят му бил задържан
за срок от 24 часа по ЗМВР и то – на рождения ден на сина си. Счита, че
определеният от ЕРС размер на обезщетението е справедлив, размерът на
адвокатското възнаграждение не е прекомерен, а имуществените вреди са доказани.
Претендира за присъждане на направените разноски.
Съдът
намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните
пред първоинстанционния съд доказателства, е описана
вярно и изчерпателно в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се
възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани доказателства, а направеното
от ОДМВР доказателствено искане е оставено без
уважение.
При така установената фактическа
обстановка съдът намира от правна страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидност
В случая, обжалваното решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано
от разгледалия делото съдия.
ІІ. По
допустимост
Решението е и допустимо, тъй като са
били налице положителните предпоставки за предявяване на иск и са липсвали
отрицателни такива, а съдът се е произнесъл по действително предявените такива.
ІІI. По същество
Правният спор е
породен от различните виждания на страните относно размера на присъденото
обезщетение, с оглед продължителността на наказателното производство и
търпените от ищеца вреди. Във връзка с това страните спорят също така, дали на
последния е било повдигнато обвинение още от началото на производството, респ.
какво е значението на участието му в него само като свидетел до момента на
повдигане на обвинението. Спорни са и въпросите за причинната връзка между
наказателното производство и предаването на ловните оръжия на ищеца, както и
дали фактът на обвинението му е станал известен на трети лица, респ. каква е
причината за напускане на търговското дружество, в което е участвал. На
последно място, следва да се обсъдят доказаността на притесненията
на ищеца във връзка с наказателното преследване, както и повдигнатия от
страните въпрос за съществуване или несъществуване на негова криминалистична регистрация.
1. За да се произнесе по първия от горните въпроси, съдът
взе предвид, че Н.А. е бил задържан за
24 часа на основание чл. 63 (вероятно се има предвид чл. 73) от ЗМВР на 03.03.2014г., като е бил освободен в 11:20 ч. на 04.03.2014г.
и в 11:25ч. на същата дата е бил разпитан като свидетел по процесното
ДП, водено срещу неизвестен извършител. На 21.10.2014г. е бил привлечен като
обвиняем и му е определена мярка за неотклонение „подписка“, като на тази дата
е бил разпитан и в това му качество. Същевременно, оправдателната присъда е
влязла в законна сила на 30.03.2016г. Следователно, наказателното производство
(общо на досъдебна и съдебна фаза) е продължило по- малко от 2 години и един
месец. При това, обаче, ирелевантен за настоящия гражданскоправен спор е периодът, през който на А. не е
било повдигнато обвинение поради следните съображения:
Съгласно трайната
съдебна практика (напр. Решение № 187 от 13.06.2012 г. на ВКС по гр. д. №
1215/2011 г., III г. о., ГК), „Когато
наказателното производство е образувано срещу определено лице, а впоследствие
производството е прекратено поради това, че извършеното деяние не е
престъпление, е осъществен съставът на чл.
2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. Лицето, срещу което е образувано наказателно
производство, търпи вреди от проведеното срещу него наказателно преследване и в
случаите, когато производството е прекратено без да му е повдигнато обвинение.“
В същия смисъл е и
Решение № 300 от 22.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 527/2015 г., IV г. о., ГК,
съгласно което „… лицето, срещу което е
образувано досъдебно производство, може да търпи вреди от проведеното срещу
него наказателно преследване и в случаите, когато производството е прекратено,
без поради някаква причина да е привлечено като обвиняем със съставяне на
постановление от разследващия орган, но не и в случаите, когато е участвало
в отделни действия в разследване, без да има качеството на лице, срещу което е
образувано досъдебно производство“.
Също така, в
Решение № 431 от 11.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2329/2015 г., IV г. о., ГК, е
посочено, че „Когато ДП … е образувано
срещу конкретно лице /с посочване на името му в постановлението/ и то е
разпитано като свидетел /т.е. извършено е
действие по разследване срещу него с участието му/, въпреки че не е било
привлечено като обвиняем по предвидените форма и ред,… то може да претърпи
вреди, отговорна за които е държавата…“
Горните съображения
налагат извод, че релевантна предпоставка за ангажиране на отговорността на
държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е не формалното привличане на едно
лице като обвиняем, а образуването на досъдебно производство срещу него. В
случай че моментите на тези две действия не съвпадат, съдебната практика
приема, че лицето търпи подлежащи на обезщетяване вреди от по- ранния от тях, а
именно – от момента на образуване на наказателно производство срещу него. Решаващо,
обаче, е съответното производство да е било образувано именно срещу това лице.
Съдът намира, че в
случая не е налице така обсъдената принципна хипотеза, доколкото процесното досъдебно производство е било образувано на 03.03.2014г. не срещу Н.А., а срещу неизвестен извършител (л.
1 от досъдебното производство). Наистина,
на 26.06.2014г. по него е повдигнато обвинение, но не на А., а на Н. И..
Поради това разпитването на А. като свидетел по това досъдебно производство до
момента на привличането на самия А. като обвиняем (21.10.2014г.) не е
предпоставка за ангажиране на отговорността на държавата към него по реда на
чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Следователно, релевантният период, който следва да
се вземе предвид в настоящото производство е от 21.10.2014г. до 30.03.2016г.,
т.е. 1 година 5 месеца и 10 дни. Според настоящия съдебен състав, такава
продължителност на наказателното производство (общо за досъдебна и съдебна
фаза) е в рамките на разумното и не обуславя нито по- голям обем претърпени неимуществени
вреди, нито по- високо обезщетение за тях (арг. от Решение
№ 532 от 24.06.2010г. на ВКС по гр. д. №
1650/2009г., III г.о., ГК).
2. По втория спорен въпрос, касаещ
ловните оръжия на ищеца, съдът констатира, че на л. 8 от първоинстанционното
дело се открива приемо- предавателен протокол, с
който А. е предал притежаваните от него огнестрелни оръжия и боеприпаси на
служител на РУ- Ботевград, „… за
съхранение в полицията поради заведено ДП срещо мен“.
Въз основа на това доказателство и поради липса на други такива за процесното обстоятелство, съдът намира, че законно
притежаваните от ищеца оръжия и боеприпаси не са били „отнети“ от него, а още
по- малко – незаконно (противно на поддържаното в исковата молба), а са били
доброволно предадени. Недоказано е останало и претендираното
от ищеца обстоятелство, че причина за лишаването му от тяхното държане са
действията на ответниците. Поради това не може да се
приеме нито че предаването на оръжията е било принудително, нито че е свързано
с наказателното преследване срещу него.
Не
обосновава обратен извод изтъкнатата от самия ищец причина в протокола „поради заведеното ДП“, тъй като тя
съставлява едностранно и изгодно за него твърдение, поради което в тази си част
документът не се ползва с материална доказателствена
сила.
На
последно място, от съпоставка между датите на приемо-
предавателния протокол и инкорпорираната в него разписка се установява, че А. е
предал оръжията на 12.03.2016г., а ги е получил обратно на 11.05.2016г., т.е.
той е бил лишен от държането им в продължение само на два месеца. Като се има
предвид, че оправдателната присъда е влязла в сила на 31.03.2016г., съдът не
намира, че след тази дата причина за задържането им е вече приключилото
наказателно производство. Също така не се доказва, през този кратък период
именно тяхната липса да е възпрепятствала А. да ловува, още повече, че и
двамата доведени от ищеца свидетели са заявили, че не знаят за пропуснати от
него ловни излети поради тази причина. На последно място, съдът намира още, че
възможността за ловуване през съответния период е била принципно изключена, тъй
като последният попада в същия годишен сезон, през който са се разиграли процесните събития на х. „Р.“ през 2014г., и за който самият
А. е считал, че е размножителен период за дивеча, поради което е бил възмутен,
че трети лица ловуват през него (видно от протокола за разпита му на л. 46 от досъдебното
производство). Затова е нелогично да се очаква, че през същия сезон той е бил
лишен от възможността да ловува само и единствено поради липса на оръжие.
3. По въпроса, дали обвинението срещу А. е станало
известно на трети лица и какви са били последиците от това, съдът намира, че изводи
могат да се правят единствено въз основа на свидетелските показания, тъй като
по делото няма никакви други доказателства за тези обстоятелства. Тези
показания, обаче, в преобладаващата си част са неясни и непрецизни, като
свидетелите не сочат конкретни релевантни обстоятелства, а вместо това съобщават
свои обобщени преценки – напр. за напрежение в семейството на А. и проблеми с
жена му, както и за това, че имал неприятности на новата му месторабота във В.,
а също и че се било коментирало, че той ще има проблеми във фирмата. По нито
един от тези въпроси, обаче, свидетелите не сочат конкретни неблагоприятни
последици за А., т.е. в какво са се изразявали напрежението, неприятностите и
проблемите. Поради това съдът не цени показанията в тази им част, още повече,
че свидетелите са демонстрирали неосведоменост за редица основни обстоятелства
по случая (напр. кога и за какъв период ищецът е останал без оръжие, и за какво
е бил задържан), а по други въпроси имат неверни представи (напр. че оръжието
му е било взето/иззето, което, както се обоснова по- горе, не съответства на
действителното фактическо положение, а също и за това, че А. е женен, въпреки
че в протокола за разпит на обвиняем от 21.10.2014г. е посочено обратното, и по
делото не са представени доказателства за сключен граждански брак).
4. Аналогични съображения може да се изложат и във връзка
с причината за започване на работа от страна на А. в гр. В.: и двамата доведени
от него свидетели твърдят общо, че той отишъл да работи там поради срам и
притеснение във връзка с наказателното преследване срещу него, но св. Т.Т. сочи неверен начален момент на това събитие (2014г.
вместо 2015г., както се установява от приложения на л. 9 от първоинстанционното
дело трудов договор), а св. В.Т. – че ищецът работи „по някаква хижа“, което
също не съответства на данните в договора. Тези неточности в показанията сочат,
че свидетелите не са добре запознати с обстоятелствата около започването на
нова работа от страна на А., а това компрометира достоверността им и относно
причината за нейното започване. Отделно от това, от служебна справка в
търговския регистър се установява, че и към настоящия момент А. е съдружник в „А.“
ООД (което се потвърждава и от показанията на св. Т.Т.),
както и че никога не е напускал дружеството. Освен това, същият източник сочи,
че ищецът бил заличен като управител на това дружество на 19.10.2016г., т.е.
повече от половин година след влизане в сила на оправдателната му присъда,
поради което е изключено, това да се дължи на наказателното преследване срещу
него. Съвкупността на тези обстоятелства налага извод, че започването на работа
в друг град не е свързано с наказателното производство, нито се е отразило
върху участието (фактическо и юридическо) на А. в „А.“ ООД. Поради това то не е
причинило неимуществени вреди на ищеца и не съставлява основание за присъждане
на обезщетение.
5. С оглед гореизложеното, съдът намира, че показанията
следва да се ценят критично и да им се даде вяра само по отношение на личните
възприятия на депозиралите ги свидетели, а именно – в частта им, в която те
съобщават, че А. е преживял събитията много емоционално/стресово, както и че
психически му е било тежко. Макар и с известни резерви, породени от
недостатъчната конкретност на показанията, те следва да бъдат ценени и в частта
им, от която се установява, че обществеността е била информирана за воденото
наказателно производство срещу него и е коментирала случая в различни аспекти,
което също е довело до неудобство и притеснение у ищеца.
6. Както съдът вече посочи и в определението си от 19.07.2018г.,
в последното открито съдебно заседание пред ЕРС ищецът е изменил размера на
иска си, изброявайки изчерпателно вредите, за които претендира обезщетения в
съответни размери (въпреки че това не е било необходимо с оглед присъждането на
общо обезщетение за претърпените неимуществени вреди от незаконосъобразно
наказателно преследване, независимо от техния конкретен източник и произход – арг. от Решение № 408 от 1.11.2012 г. на ВКС по гр. д. №
1704/2011 г., IV г. о., ГК, Решение № 1234 от 29.10.2008 г. на ВКС по гр. д. №
5217/2007 г., V г. о., Определение № 955 от 23.10.2015 г. на ВКС по гр. д. №
3269/2015 г., III г. о., ГК, Решение № 377 от 22.06.2010 г. на ВКС по гр. д. №
1381/2009 г., IV г. о., ГК). При това, обаче, той не е възпроизвел първоначално
посоченото в исковата молба основание „изпитване на унижение от криминалистическа регистрация“. С оглед неподдържането на
това обстоятелство, настоящият съдебен състав намира, че то е отпаднало като основание за претърпените
вреди и е престанало да бъде част от предмета на делото, поради което не следва
да се обсъжда при определяне на размера на дължимото обезщетение.
По така изложените съображения, съдът намира,
че, с оглед доказаните обстоятелства по делото, определеният от районния съд
размер на обезщетението е необосновано завишен. Затова, за да определи
справедливото обезщетение за неимуществените вреди, причинени на ищеца от
воденото срещу него наказателно производство с установената по- горе в т.
1 продължителност, съдът взе предвид задължителната съдебна практика, обективирана в т. ІІ от ППВС № 4 от 23.XII.1968 г.,
и в решения по конкретни казуси на ВКС
(напр. Решение № 407 от 26.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1273/2009 г.,
III г. о., ГК и Решение № 335 от 10.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 296/2011 г.,
III г. о., ГК). В тези съдебни актове се приема, че неимуществените вреди нямат
стойностно изражение, а размерът на обезщетението за тях се определя по
справедливост в съответствие с формираното вътрешно убеждение на съда, като справедливостта
включва преценка на конкретни факти, обуславящи значението на засегнатите блага
за увреденото лице. В този смисъл, тя се базира на обективни обстоятелства,
каквито са конкретните вредоносни последици, тяхната продължителност и
интензитет, характерът на накърнените блага, степента на увреждането им и
начинът на тяхното засягане. Следователно, неимуществените вреди от незаконно
обвинение включват не само отрицателните субективни изживявания на увредения,
но и обективното му лишаване от значими за него блага и ценности. При това се
преценява не само тяхната общовалидна значимост по обичайните критерии за
обществото на съответния етап от развитието му, но и стойността, която те са
имали конкретно за личността на увредения. Също така, следва да се отчита и връзката
между стандарта на живот в страната и претърпените вреди, респ. размера на
дължимото за тях обезщетение (арг. от Решение № 335
от 12.10.2015 г. на ВКС по гр. д. №
2549/2015 г., IV г. о., ГК, Решение № 28 от 6.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1639/2017
г., IV г. о., ГК, Решение № 270 от
16.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 284/2017 г., IV г. о., ГК, Решение № 61
от 27.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3291/2017 г., III г. о., ГК, Решение № 93
от 4.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3460/2017 г., III г. о., ГК).
При съобразяване с
горните принципни съображения, за да определи справедливото стойностно
изражение на обезщетението за установените по настоящото дело неимуществени
вреди, съдът взе предвид още, че съгласно т. 11 от Тълкувателно
решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по тълк. гр. д. №
3/2004 г., ОСГК, обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по
справедливост - чл. 52 ЗЗД, като от
значение за размера му е броят на деянията, за които е постановена оправдателна
присъда, както и тяхната тежест. Освен това, съгласно Решение № 319 от
17.11.2015 г. на ВКС по гр. д. №
2829/2015 г., IV г. о., ГК, обезщетението се определя „…според установените във всеки отделен случай релевантни за спора
обстоятелства - какви процесуални действия са предприети по отношение на
незаконно обвинения в престъпление, дали наказателното преследване е приключило
в разумен срок, тежестта на обвинението и постановената мярка за неотклонение,
както и цялостното поведение на обвиненото лице. За определяне размера на
дължимото обезщетение за неимуществени вреди са от значение също вида и
тежестта на причинените физически и психични увреждания на пострадалия“.
В конкретния случай деянието, за което ищецът
е бил оправдан, е само едно – умишлен палеж по основния състав при условията на
чл. 20, ал. 1 от НК, за което е предвидено наказание лишаване от свобода от една до осем години. Както се посочи по-
горе, наказателното преследване срещу А. е продължило една година, пет месеца и
десет дни, като по делото не се твърди и не се установява влошаване на
здравословното му състояние (физическо и психическо) в резултат от това.
Не следва да се присъжда обезщетение за вреди,
причинени от отнемане на личното оръжие на ищеца и лишаване от правото му да
ловува, тъй като, както се обоснова по- горе, такива не се установяват.
Не следва да се присъжда обезщетение за претендирания стрес и неудобство по местоработата му в ДЛС
„Ч.“, тъй като такива не се доказват.
По въпроса за задържането на ищеца по реда на
ЗМВР, настоящият съдебен състав намира, че на това основание не следва да се
определя отделно обезщетение (арг. от т. 13 от
Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г.,
ОСГК), тъй като то се включва в обезщетението за незаконосъобразно повдигнато
обвинение.
С оглед гореизложеното, обезщетение следва да
бъде присъдено само за стреса и притеснението от воденото срещу А. наказателно
производство в продължение на една година, пет месеца и десет дни (вкл.
задържането му за около 15 часа по реда на ЗМВР), както и за унижението и
неудобството от коментирането на този факт в обществото.
Сравнителният анализ на сходни случаи
показва, че:
·
с Решение № 3 от 29.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2477/2013 г., IV г. о., ГК, за
подобни вреди от обвинение в по- тежко престъпление е присъдено обезщетение от
700 лв., като наказателното преследване е продължило около четири години и
половина и е взет предвид стандартът на живот през съответния период от 1999г.
до 2003г.;
·
с Решение № 18 от
20.02.2014 г. на ВКС по гр. д. №
2721/2013 г., IV г. о., ГК, за сходни вреди от обвинение в по- леко наказуемо
престъпление е присъдено обезщетение от 6000 лв., като в този случай
наказателното преследване срещу увреденото лице е продължило от 2004г. до
2007г.;
·
с Решение № 47 от
2.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5159/2013
г., III г. о., ГК, е присъдено обезщетение от 20000 лв. за вреди от обвинение в
две по- тежки престъпления и 10-месечно задържане под стража, като
наказателното производство е продължило от 08.10.2004 г. до 14.11.2008 г. (за
обвинението по чл.
244, ал. 2, вр. ал.
1, вр. чл.
20, ал. 2, вр. ал. 1,
вр. чл.
26, ал. 1 от НК), респ. до 09.06.2009 г. (за обвинението по чл.
354а, ал. 1 от НК);
·
с Решение № 11 от
27.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3684/2013
г., III г. о., ГК, е присъдено обезщетение от 10000 лв. за вредите, причинени
от обвинение в извършване на по- тежко наказуемо престъпление по чл.
354а, ал. 2, т. 1, вр. с ал.
1, изр. 1, алт. 1, предл. 6 от НК, като
наказателното производство е продължило около две години, а за период от три
месеца е била определена най-тежката мярка за неотклонение "задържане под
стража", през което време ищецът е бил силно депресиран и с влошено
здравословно състояние;
·
с Решение № 230
от 7.11.2013 г. на ВКС по гр. д. №
1630/2013 г., III г. о., ГК, размерът на присъденото обезщетение за
неимуществени вреди от наказателно производство за престъпление по чл.
387, ал. 3, вр. с ал.
1 от НК, което е продължило около две години и половина, през което време
ищецът е имал здравословни проблеми, бил е притеснен, изнервен, и е бил
принуден да се пенсионира, е определен на 15 000 лв.
·
с Решение № 210
от 30.10.2013 г. на ВКС по гр. д. №
70/2013 г., III г. о., ГК, е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в
размер на 5000 лв., като обвинението е било за по- тежко наказуемо умишлено
престъпление, наказателното производство е продължило около две години и четири
месеца, ищецът е бил задържан под стража за 72 часа и му е била наложена забрана
за напускане пределите на страната.
·
с Решение № 324
от 16.10.2013 г. на ВКС по гр. д. №
1272/2012 г., IV г. о., ГК, е присъдено обезщетение от 15000 лв. за негативни
психически изживявания на ищеца в резултат от привличането му като обвиняем в
извършване на тежко наказуемо престъпление по чл.
116, т. 9 и т.
10, вр. чл.
170, ал. 2 НК, вр. с чл. 20 НК
и чл.
325, ал. 2 НК с взети мерки за неотклонение през различни периоди от
наказателното производсто "подписка",
"задържане под стража" и "парична гаранция", като
наказателното производство е продължило повече от 10 години – от 1995г. до
2007г.
·
с Решение № 388
от 28.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2155/2015 г., IV г. о., ГК е присъдено
обезщетение в размер на 6000 лв. на лице, търпяло стрес, безпокойство,
ограничение на социалните контакти, влошаване на здравословно състояние
(хипертония и бъбречна криза) без да му е била наложена мярка за неотклонение
"задържане под стража", а наказателното производство се е развило на
две съдебни инстанции за три години.
·
с Решение № 458
от 16.12.2015 г. на ВКС по гр. д. №
3484/2015 г., IV г. о., ГК, за по- тежко наказуемо престъпление по чл.
195, ал. 1, т. 3, пр. 1 и т.
4, пр. 2, във връзка с чл. 194,
ал. 1, е било присъдено обезщетение от 5000 лв. Претърпените неимуществени
вреди са почти идентични с процесните (нервност,
неразбирателство с близките, загуба на социални контакти), а наказателното
преследване е продължило около десет години (от 2001г. до 2010г.).
·
с Решение № 425
от 1.12.2015 г. на ВКС по гр. д. №
3143/2015 г., IV г. о., ГК, е определено обезщетение от 3000 лв. за сходни
неимуществени вреди (затваряне в себе си, ограничаване на социалните контакти,
понижено самочувствие и др.) във връзка с незаконно обвинение в по- леко
наказуемо престъпление по чл. 227б от НК, като наказателното преследване е
продължило около две години и половина.
·
с Решение № 180
от 19.10.2015 г. на ВКС по гр. д. №
860/2015 г., III г. о., ГК, е определено обезщетение от 10000 лв. за сходни
вреди (срам и неудобство в професионален и личен план, напрежение, страх, липса
на спокойствие, влошено здравословно състояние), причинени от обвинение в по-
тежко наказуемо престъпление (чл. 206, ал. 3 от НК, а впоследствие – чл. 217,
ал. 4 от НК), като наказателното преследване е продължило три години и два
месеца.
·
с Решение № 335
от 12.10.2015 г. на ВКС по гр. д. №
2549/2015 г., IV г. о., ГК, е определено обезщетение от 20000 лв. за вреди,
изразяващи се в депресия, нарушение на обичайния ритъм на живот и негативни
публикации в пресата, причинени от обвинение в две много по- тежко наказуеми
престъпления (чл. 116, ал. 1, т. 6 от НК и чл. 354а, ал. 1 от НК), като
наказателното преследване е продължило повече от осем години, през четири от
които ищецът е бил задържан под стража.
·
С Решение № 140
от 14.12.2017 г. на ВКС по гр. д. № 919/2017
г., III г. о., ГК, е определено обезщетение от 9000 лв. за неимуществени вреди
от обвинение в две престъпления (едното от които – по- тежко наказуемо от процесното) с наложена мярка за неотклонение
"задържане под стража" за период от около една година, и
продължителност на наказателното производство от 2 г. и 4 м.
·
С Решение № 186
от 21.12.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1780/2017
г., III г. о., ГК, е определено обезщетение от 15 000 лв. за вреди от
наказателно производство за също толкова
тежко наказуемо престъпление, което е продължило 13 г. и 6 м., през който
период на ищеца са били наложени мерки за неотклонение „парична гаранция“ и
„подписка“, както и принудителна административна мярка „забрана за напускане на
територията на България“.
·
С Решение № 28 от
6.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1639/2017
г., IV г. о., ГК, е определено обезщетение от 10 000 лв. за по- тежки вреди
(невроза, неврастения, панически атаки, както и че стрес от незаконното
обвинение) от наказателно производство за
две престъпления (подбуждане към убийство и съизвършителство
на приготовление за убийство), което е
продължило пет години и половина, през който период на ищцата е била
наложена мярка за неотклонение „парична гаранция“.
·
С Решение № 270 от 16.02.2018 г. на ВКС по гр.
д. № 284/2017 г., IV г. о., ГК е определено обезщетение от 1500 лв. за идентични
вреди от незаконосъобразно обвинение в по- леко наказуемо престъпление по чл.
290, ал. 1 от НК, като наказателното производство е продължило над три години
(от 2008г. до 2011г.).
·
С Решение № 25 от
13.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2167/2017 г., III г. о., ГК, е определено
обезщетение от 6000 лв. за обвинение в много по- тежко наказуемо престъпление
по чл. 115 от НК, като наказателното производство е продължило точно колкото процесното (т.е. една година и пет месеца), а подсъдимите
са били задържани под стража в продължение на 19 дни, който факт, заедно с
тежестта на повдигнатото обвинение, в най - голяма степен са обусловили
интензитета и вида на претърпените неимуществени вреди, а с това – и мотивите
на съда за присъждане на обезщетение в такъв размер.
·
С Решение № 61 от
27.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3291/2017
г., III г. о., ГК, е присъдено обезщетение от 23000 лв. за по- тежко наказуемо
престъпление по чл. 212, ал. 4 от НК, като наказателното преследване е
продължило повече от 16 години и е разгласено в пресата, а по отношение на
ищеца е била взета мярка за неотклонение "задържане под стража" за
около 7 месеца, като претърпените от него вреди освен притеснение и потиснатост
включват се изразяват в тежко увреждане на здравето му (язва на
дванадесетопръстника, есенциална хипертония,
стенокардия).
·
С Решение № 93 от
4.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3460/2017 г., III г. о., ГК, за относително по- тежки вреди от обвинение в по- тежко наказуемо
престъпление по чл. 255, ал. 3 от НК, е присъдено обезщетение от 5500 лв., като
ВКС е взел предвид продължителността на производството (2 г. и 2 м.), мярката
за неотклонение (парична гаранция) и е отчел стандарта на живот към момента на
увреждането (2012 – 2014г.).
·
С Решение № 79 от 17.07.2018 г. на ВКС
по гр. д. № 2034/2017 г., IV г. о., ГК, е
присъдено обезщетение за по- тежки неимуществени вреди от обвинение в по- тежко
наказуемо престъпление по чл. 206, ал. 3 от НК в размер на 12000 лв., като е
взето предвид, че наказателното производство е продължило повече от десет
години, а за известен период от време ищецът е бил задържан под стража.
·
С Решение № 162
от 13.08.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3190/2017
г., IV г. о., ГК, е присъдено обезщетение от 5000 лв. за обичайни вреди от
незаконосъобразно обвинение в по- леко наказуемо престъпление по чл. 316 от НК,
като наказателното производство е продължило седем години и осем месеца.
Във всички цитирани случаи
касационното обжалване е било допуснато по въпроса за справедливото парично
обезщетение за претърпени неимуществени вреди от наказателно преследване. Последните
девет от тях са постановени в едногодишен период преди настоящия момент, поради
което съдът намира, че те отразяват актуалното виждане на висшата съдебна
инстанция за връзката между размера на обезщетенията и стандарта на живот в
страната. От съпоставката на тези правни
разрешения се установява, че обезщетения в претендирания
от ищеца порядък (респ. в частта, в която първоинстанционният
съд е уважил претенцията му), се присъждат за повече и по- тежки неимуществени
вреди, причинени от обвинения в по- тежки престъпления и при по- продължително
наказателно преследване, вкл. и при продължително търпене на мярка за
неотклонение „задържане под стража”. Поради това настоящият съдебен състав
намира, че в случая няма основание за присъждане на обезщетение в толкова висок
размер. С оглед продължителността на периода, през който А. е бил подложен на
стрес, притеснение, несигурност от изхода на делото и евентуални последици от
осъждането му, както и отпечатъка върху живота му, наложен от извършените
процесуално- следствени действия, съдът намира, че справедливото обезщетение за
установените в настоящото производство неимуществени вреди е в размер на 4500
лв. До този размер искът е основателен и следва да бъде уважен, а за разликата
до пълния претендиран от ищеца размер от 20000 лв. –
отхвърлен. Съответно, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с
която искът е уважен за разликата над 4500 лв. до 15000 лв., като вместо това
се постанови друго такова, с което искът се отхвърля за тази разлика.
По иска за обезщетяване на претърпените
имуществени вреди съдът намира, че жалбите са неоснователни. Наистина, ищецът
не е представил разходооправдателини документи за
пътуванията си до гр. Е. във връзка с участието си в наказателното производство
на съдебна и досъдебна фаза. От друга страна, обаче, по делото е безспорно, а и
се установява от събраните доказателства, че А. ***. Следователно, участието му
във воденото срещу него наказателно производство е налагало придвижване от
обичайното му местопребиваване до гр. Е., което неизбежно е било свързано с
разходи. При това следва да се има предвид, че, за определяне на последните, ЕРС
е взел предвид по- ниската от посочените от в.л. Д.суми. Не се твърди и не се
доказва да е съществувал по- евтин начин за придвижване, поради което
настоящият съдебен състав намира, че така посоченият разход е напълно оправдан.
Освен това, видно от договора за правна
защита и съдействие на л. 9 от досъдебното производство, ищецът действително е
заплатил възнаграждение от 300 лв. на адв. У., който
договор в съответната си част има характера на разписка и доказва извършването
на съответния разход.
По тези съображения, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено в частта, касаеща
обезщетението за имуществени вреди.
ІV. По
разноските
За да се произнесе по размера на
разноските, съдът първо взе предвид направеното от ОДМВР – София възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от въззиваемия
в производството пред ОС- София. Съгласно Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските
възнаграждения, минималното адвокатско възнаграждение за защитавания във въззивното производство материален интерес от 15369,72 лв.
е в размер на 991,09 лв. Същевременно, всяка страна има право да избере такъв
адвокат, за когото счита, че по най- добър начин би защитил интересите й, като
не може да се очаква, предпочетеният адвокат задължително да оценява труда си
по минималните цени от Наредбата. Възможно и нормално е, с оглед предоставяното
качество на услугата, адвокатът да
изисква по- високо възнаграждение за своя труд, в известни граници. Според
настоящия съдебен състав, с оглед настоящия стандарт на живот в страната и
определените минимални възнаграждения, такава граница е 50% над размера,
определен с цитираната по- горе Наредба, доколкото не става въпрос за строго
специфични казуси, респ. уникална квалификация на адвоката. Поради това
възнаграждението следва да бъде намалено до размер от 1,5*991,09=1486,65 лв.
Съответно,
с оглед изхода на делото и направено искане с отговора на въззивните
жалби, жалбоподателите
следва да заплатят на въззиваемия Н.А. част от това
възнаграждение, пропорционална на отхвърлената част от жалбите им, а именно (4869,72/15369,72)*1486,65=471,03лв.
С оглед
изхода на делото и направено искане в този смисъл, въззиваемият
Н.А. следва да заплати на жалбоподателя ОДМВР – София, част от съответстващото
на защитавания материален интерес юрисконскултско
възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 и ал. 2 от Наредбата за
заплащането на правната помощ, пропорционално на уважената част от жалбата на
този жалбоподател, а именно (1-(4869,72/15369,72))*450=307,42лв.
Във въззивното
производство не следва да се присъждат разноски в полза н.П.н.Р.Б. тъй като
този жалбоподател не поискал такива.
Частичната отмяна на обжалваното първоинстанционно решение налага преизчисляване на
разноските и в първоинстанционното производство,
както следва:
По изложените по- горе съображения,
заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено до
размер от 150% от минималния размер (1141,09лв.) за защитавания в това
производство материален интерес (20369,72лв.), а именно: 1,5*1141,09=1711,64лв.
Така, ведно със заплатената държава такса от 10 лв., общите разноски, които
следва да се признаят на ищеца, са в размер от 1721,64лв. С оглед изхода на
делото, ответниците следва да му заплатят част от
този размер, пропорционална на уважената част от предявените искове, а именно (4869,72/20369,72)*1721,64=411,59лв.
С оглед
изхода на делото и направено искане в този смисъл, ищецът Н.А. следва да
заплати на ответника ОДМВР
– София, част от съответстващото на защитавания материален интерес пред ЕРС юрисконскултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25,
ал. 1 и ал. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ, пропорционално на
отхвърлената част от исковете, а именно (1-(4869,72/20369,72))*450=342,42лв.
Ответниците следва да
заплатят в полза на ЕРС част от разноските за изготвяне на експертно
заключение, пропорционална на уважената част от исковете, а именно: (4869,72/20369,72)*80=19,13лв.
Ищецът следва да заплати в полза на ЕРС
част от разноските за изготвяне на експертно заключение, пропорционална на
отхвърлената част от исковете, а именно: (1-(4869,72/20369,72))*80=60,87лв.
В първоинстанционното
производство не следва да се присъждат разноски в полза н.П.н.Р.Б. тъй като
този ответник не поискал такива.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №
13/10.05.2018г., постановено по гр.д. № 174/2017г. на Етрополския районен съд, В ЧАСТТА му, с която П.н.Р.Б. *** са
осъдени солидарно да заплатят на Н.Т.А. обезщетение за имуществени и
неимуществени вреди за разликата над 4869,72 лв. до присъдения от Етрополския
районен съд общ размер от 15369,72 лв., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от 31.03.2016г. до окончателното й изплащане, както и В ЧАСТТА за разноските, като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на Н.Т.А. за солидарно
осъждане н.П.н.Р.Б. *** да му заплатят обезщетение за неимуществени вреди,
претърпени в резултат от незаконосъобразно повдигнатото му обвинение по чл.
330, ал. 1 от НК, вр. чл. 20, ал. 2 от НК и воденото
във връзка с това обвинение наказателно производство срещу него, за разликата
над 4500 лв., ведно със законната лихва от 31.03.2016г., до присъдения от Етрополския
районен съд размер от 15000 лв., ведно със законната лихва от 31.03.2016г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 13/10.05.2018г.,
постановено по гр.д. № 174/2017г. на Етрополския районен съд, В ЧАСТТА му, с която е уважен искът за
обезщетяване на претърпени имуществени вреди в размер на 369,72 лв., ведно със законната
лихва от 31.03.2016г.
В частта, с която Етрополският районен съд е отхвърлил
иска за неимуществени вреди за разликата над 15000 лв. до пълния претендиран размер от 20000 лв., ведно със законната лихва от
31.03.2016г., решението не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА П.н.Р.Б. *** да
заплатят на Н.Т.А. с ЕГН
********** и адрес ***, част от направените от
последния разноски в производството пред въззивния
съд, пропорционална на отхвърлената част от жалбите, в размер на 471,03лв.
ОСЪЖДА Н.Т.А. с ЕГН ********** и адрес *** да заплати на ОДМВР – София, юрисконсултско
възнаграждение
в производството пред въззивния съд, пропорционално
на уважената част от жалбата на този жалбоподател, в размер на 307,42лв.
ОСЪЖДА П.н.Р.Б. *** да заплатят
на Н.Т.А. с ЕГН
********** и адрес ***, част от направените от
последния разноски в производството пред първоинстанционния
съд, пропорционална на уважената част от исковете, в размер на 411,59лв.
ОСЪЖДА Н.Т.А. с ЕГН ********** и адрес *** да заплати на ОДМВР – София, юрисконсултско
възнаграждение
в производството пред първоинстанционния съд,
пропорционално на отхвърлената част от исковете, в размер на 342,42лв.
ОСЪЖДА П.н.Р.Б. *** да
заплатят на Етрополския районен съд сумата 19,13 лв., представляваща част от
разноските за изготвяне на експертно заключение, пропорционална на уважената
част от исковете.
ОСЪЖДА Н.Т.А. с ЕГН ********** и адрес *** да заплати на Етрополския районен съд сумата 60,87 лв.,
представляваща част
от разноските за изготвяне на експертно заключение, пропорционална на
отхвърлената част от исковете.
Решението може да се обжалва пред ВКС на
РБ в едномесечен срок от връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.