Р
Е Ш Е Н И Е
гр.София,14.01.
2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В
въззивен състав
в
публичното заседание на петнадесети декември
през
две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НЕЛИ МАРИНОВА
Мл.с-я ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Стефка Александрова
и
прокурора сложи
за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 1724
по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 20237258 от 28.10.2020 г. по гр.д.№ 59607
по описа за 2018 г. на СРС, Първо ГО, 157-ми състав се :ОСЪЖДА О.В.Б. да
заплати на И.Д.К., на основание чл. 232, ал.2, пр.І ЗЗД сумата 1851,67 евро -
наемна цена за периода 01.03.2018 г. - 11.06.2018 г. по договор за наем,
сключен на 31.01.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба – 11.09.2018 г., до окончателното изплащане на сумата; на
основание чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата 54,78 лева, представляваща лихва за забава
върху главницата за наемна цена за периода 01.03.2018 г. - 11.06.2018 г. и на
основание чл.92 от ЗЗД сумата 898,33 лв., представляваща компенсаторна
неустойка, дължима при разваляне на договора по чл.13 за периода 12.06.2018 г.
– 31.07.2018 г.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от О.В.Б., ответник пред
СРС, чрез особения й представител. Решението
се обжалва изцяло.
Излагат се доводи за неправилност на
така постановеното решение като се сочи, че съдът не е обсъдил клаузите на
договора за наем на който се позовава ищцата.Според въззивницата СРС
бил дал неправилна правна квалификация по чл232, ал.2 ЗЗД и чл.92 ЗЗД вместо по
чл.228 и сл ЗЗД и по чл.86 ЗЗД. Освен това неправилно СРС бил достигнал до
извода, че договорът за наем е бил прекратен, считано от 03.06.2018 г. по
силата на връчена на трето лице, нот.покана. Към 23.03.2018 г., считано на 10
дни от падежа, било възникнало право на ищцата като наемодател, да прекрати
договора за наем. Тя, обаче, не го била развалила. С клаузата на чл.13, ал.2 от
договора, последният се прекратявал автоматично преди уговорения срок, без за
това да било необходимо предизвестие. Това не било направено. А СРС се бил
позовал на чл.13, ал.4 от договора относно забавата за плащане на консумативите
и наемната вноска. Счита, че представеното Споразумение от 12.06.2019 г. било
преклудирано доказателство. Неправилно въз основа на това Споразумение, СРС бил
достигнал до извода, че ответницата признава иска. Това не било така, искът бил
оспорен по основание и размер. От ищцата не били представени банкови извлечения
за процесния период, за да се докаже по безспорен начин дължимата от
ответницата сума.
Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното
решение и да постанови друго, с което исковете да бъдат отхвърлени като
неоснователни.
Постъпил е отговор
от И.Д.К., ищец пред СРС. Излагат се доводи за неоснователност на
въззивната жалба и правилност на така постановеното съдебно решение. Счита, че
не са допуснати сочените от въззивницата нарушения при постановяване на
решението от СРС.Правилно СРС бил определил правната квалификация на исковете;
без значение било каква правна квалификация дават страните, защото това
задължение било на съда. Сочи, че претенцията й е доказана- тя като наемодателката
била изправна страна по договора; наемателката /ответница/ не била изпълнила
задълженията си по договора и не била заплащала никакви суми. Доказателствената
тежест за установяване на плащането се носело от ответницата /въззивник/. Тъй
като ответницата не била заплатила наемните вноски, то банкови извлечения не
съществували. Затова бил правилен извода на СРС, че за наемодателката /ищец/ е
възникнало право да развали договора. От вписването направено от нотариуса се
удостоверявало, че поканата е връчена на 03.06.2018 г. От ответницата не се
доказало, че лицето, което е получило поканата със задължение да го предаде, не
е изпълнило така поетото задължение. Затова с изтичане на предоставения
7-дневен срок за изпълнение, на 12.06.2018 г. договорът бил развален. Съгласно
уговореното между страните, ответницата дължала заплащане на неустойка при
разваляне на договора. Претендират се разноски.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивницата е била уведомена
на 17.11.2020 г.
Въззивната жалба е подадена на 30.11.2020 г./по
пощата/.
Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
С решението, постановено от СРС и което се обжалва,
предявените срещу въззивницата /ответник/ искове са били уважени; следователно налице
е правен интерес от обжалване.
Въззивната
жалба е допустима.
По
основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка съдът приема, че
обжалваното решение е постановено в
допустим процес и е валидно:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени искове
на основание чл.79, ал.1,предл.1 ЗЗД вр. с чл.232,
ал.2,предл.1 ЗЗД за заплащане на наемна цена в размер на 1851,67 евро, за периода от 01.03.2018
г. до 11.06.2018 г. по договор от 31.01.2018 г. ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба – 11.09.2018 г. до окончателното плащане
на главницата; иск по чл.86, ал.1 ЗЗД
за заплащане на сумата в размер на 28,01
евро /54,78 лв./, представляваща лихва за забавено издължаване на
главницата, както и иск по чл.92 ЗЗД за
сумата от 898,33 евро – компесаторна
неустойка, дължима при разваляне на договора по чл.13 за периода от 12.06.2018
г. до 31.07.2018 г.
Противно на соченото от въззивницата СРС е дал
правилна правна квалификация на исковете с които е сезиран. Трайно установена е
съдебната практика относно задължението на съда за правната квалификация. Съдът
не е обвързан от дадената от страните такава, а следва въз основа на
твърденията в исковата молба да подведе същите под съответната правна норма.
По доводите
във връзка с основателността на така предявените искове:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че страните са били обвързани от договор за наем за ползване на ап.№ 3 с
адм.адрес : гр.София, кв.Драгалевци, ул.“******при наемна цена от 550 евро
месечно, платима от 1-во до 10-то число на текущия месец. Предаването на имота
било установено от представения по делото опис Приложение № 1 към договора и
Споразумение от 12.06.2019 г., с което ответникът признавал съществуването на
процесните вземания, както и изпълнението от страна на наемодателя да предаде на
наемателя процесния имот. Ответницата, която носела доказателствената тежест,
не установила плащане или друг погасителен ефект. Затова претенцията за наемна
цена по чл.232, ал.2,предл.1 ЗЗД била
основателна и като такава е била уважена.
Относно иска по
чл.86, ал.1 ЗЗД СРС е приел, че задължението за наем е лихвоносно. В случая
то било срочно, съгласно уговореното в чл.1 от договора, с падеж до 10-то число
на текущия месец. Затова забавата на ответницата била с начална дата 13.03.2018
г. Размерът на лихвата е изчислен по реда на чл.162 ГПК в размер на 154,92 лв.,
но тъй като се претендирала лихва в размер на 28,01 евро или 54,78 лв., то
претенцията е уважена в рамките на претендираното.
Относно иска по
чл.92 ЗЗД СРС е приел, че страните са уговорили неустойка при разваляне на
договора. Неустойката била в размер на месечните наемни вноски, оставащи до
изтичане на срока на договора. Съгласно уговореното в чл.13, ал.4 от договора
наемодателят имал право да развали договора при забава на плащането на
консумативните разходи с повече от 10 дни или при забава плащането на наемната
вноска с повече от 7 дни, т.е. правото да се развали договора възниквало поради
неточно във времево отношение /забавено/ изпълнение. С оглед извода си за
основателност на претенцията по чл.232, ал.2, предл.1 ЗЗД, то към 23.03.2018 г.
/с изтичане на 10 дни от падежа/ в полза на наемодателя /ищцата/ било
възникнало правото да развали договора. С оглед удостоверителната сила на
вписването сторено от нотариуса върху нот.покана, СРС е приел, че същата е
връчена на ответника на 03.06.2018 г. Ответницата не била доказала твърдението
си, че лицето, приело поканата със задължение да я предаде, не го е изпълнило.
С изтичането на 7-дневния срок за изпълнение на 12.06.2018 г., договорът бил
развален. За периода 12.06.2018 г.- 31.07.2018 г. неустойката била в размер на
898,33 евро. Искът бил основателен в пълния си размер.
В срока по чл.131 ГПК с отговора по исковата молба
ответницата /чрез особения си представител/ е оспорила собствеността на ищцата
върху отдаденият под наем имот. Сочи се, че ищцата не била представила
доказателства, че ответницата не е заплатила дължимия наем. От договора от
31.01.2018 г. не се установявало на кого и как се плаща наемната цена. Липсвали
данни да е върнат платения от ответницата първоначален депозит в размер на 550
евро в срока по чл.2, ал.3 от договора. Позовала се е на клаузата на чл.13,
ал.4 от договора за наем, в която е уговорено автоматично прекратяване на
договора при забавено плащане от страна на наемателката. Твърди се, че
нот.покана за разваляне на договора била връчена на майката на ответницата, с
която последната не била в добри отношения и не живеели заедно. Освен това
липсвали данните на майката, подпис, печат на нот.кантора. Оспорен е и размера
на лихвата.
Видно от доклада по чл.140 ГПК, обективиран в
определението от 22.04.2020 г./л.65 по делото пред СРС/ правилно е разпределена
доказателствената тежест между страните по спора. На ответницата е указано, че носи
тежестта да докаже, че е изпълнила задължението си да плати наемната цена,
както и, че нот.покана не е била връчена поради неизпълнение на задължението на
майка й да я предаде по причина на лоши отношения между нея и ответницата и, че
не живеят заедно.
Софийски
градски съд, действащ като въззивна
инстанция и като съобрази доводите във въззивната жалба и отговора по същата, приема
следното:
Относно
претенцията по чл.232, ал.2,предл.1 ЗЗД:
В течение на производството /пред СРС/ е било
представено от ищцата, Споразумение от 12.06.2019 г. /л.70 и следв./ видно от
което, ответницата е поела задължение да заплати на ищцата сумата в размер на
3 000 лв. по посочената там банкова сметка ***. Плащането е следвало да
бъде сторено най-късно до 17 ч. на 15.06.2019 г. За установяване наличието на
плащане ответницата следва да представи надлежно заверено платежно нареждане.
С това Споразумение длъжникът
/въззивницата/ е
признала
дълга си пред кредитора /ищцата/, налице е изрично и недвусмислено
волеизявление в този
смисъл.
При това положение налице е извънсъдебно признание от
страна на ответницата на дължимата от нея по процесния договор за наем,
задължения.
Противно на соченото от въззивницата, тежестта за
доказване на плащането е нейна, а не на ищцата.
Противно на соченото от въззивницата, представянето на
това Споразумение не е преклудирано доколкото исковата молба е подадена на
11.09.2018 г., а Споразумението е сключено на 12.06.2019 г.
След като по делото не са ангажирани доказателства за
плащането на наемната цена, то правилно СРС е уважил тази претенция.
Решението в
тази му част е правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.
По чл.86,
ал.1 ЗЗД:
Правилно СРС е приел, че задължението за наем е
лихвоносно. В случая в чл.2, ал.2 от договора е уговорено, че наемната цена се
плаща ежемесечно от 1-во до 10-то число на текущия месец. След изтичането на
срока, в който наемната цена следва да бъде платена, ответницата е изпаднала в забава.
Размерът на лихвата е изчислен по реда на чл.162 ГПК като
претенцията е уважена в рамките на претендираното.
Решението в
тази му част е правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.
Относно иска
по чл.92 ЗЗД:
Всъщност ответницата не оспорва правото на ищцата като
наемодател да развали договора за наем при неизпълнение от нейна страна; дори
се позовава на клаузата на чл.13, ал.4 от договора, сочеща на възможността това
да стане автоматично при забавяне на плащането на наемната вноска с повече от 7
дни или на консумативите с повече от 10 дни.
Следва да отбележим, че това право е в полза на
наемодателя /ищца/, т.е. нейна е преценката дали и кога да стори това.
В конкретния случай ищцата е отправила до ответницата
нот.покана /л.8 по делото пред СРС/ в която е обективирала волеизявлението си
за разваляне на договора именно на основание на клаузата на чл.13, ал.4 от
договора, даваща й това право.
Видно от удостовереното от нотариуса /л.10/ нот.покана
е получена от майката на ответницата на 03.06.2018 г. като връчването е на
адрес, различен от този на наемания апартамент. Видно от пълномощното на л.71
за упълномощаване на адв.И. Я.за сключване на Споразумението от 12.06.2019 г.,
ответницата О.Б. е посочила като адрес, именно този по нот.покана – гр.София,
кв.“Бояна“, ул.“******, което навежда на извода, че с майка й живеят в едно
домакинство.
Следователно, възражението на ответницата, че с майка
й не живеят заедно, е опровергано от данните по делото.
Не се спори по делото, а и се установява, че майката
на ответницата се е задължила да предаде поканата на ответницата - за целта е
съставена нарочна разписка /л.11/.
Възражението на ответницата, че с майка й не са в
добри отношения, както и, че не й е предала за нот.покана, остана недоказано.
При положение, че ответницата /въззивник/ носи тежестта да докаже тези изгодни
за нея факти, при приложение на последиците от недоказването им, то налага се
извод, че нот.покана е достигнала до знанието на въззивницата.
Решението в
тази му част е правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено.
Поради съвпадане на крайните изводи първоинстанционното
решение като правилно ще следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
Пред първата
съдебна инстанция:
При този изход на спора на обжалваното решение е
правилно и в частта за разноските.
Пред
въззивната инстанция:
На въззивницата
разноски не се следват.
Въззиваемата
страна претендира разноски за особен представител в размер на 600 лв. Такива са
сторени и се присъждат.
По
възражението по чл.78, ал.5 ГПК:
Видно от списъка по чл.80 ГПК, представен на л.21 от
настоящето дело, разноски за адв.възнаграждение пред настоящата инстанция не се
претендират.
Относно това дали е прекомерен размера на
адв.възнаграждение пред първата съдебна инстанция, настоящата инстанция не може
да коментира.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20237258 от 28.10.2020 г. по гр.д.№ 59607 по
описа за 2018 г. на СРС, Първо ГО, 157-ми състав, изцяло.
ОСЪЖДА
О.В.Б., ЕГН **********,***, да
заплати на И.Д.К., ЕГН **********,***, съдебен адрес:***9- адв.К., сумата в размер на 600 лв.- разноски за особен представител пред
въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: