О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
гр.София, 30.04.2020 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно отделение, 3 въззивен състав в закрито заседание на трийсети април през
две хиляди и двайсета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ХРИСТИНКА КОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МИРОСЛАВА ТОДОРОВА
АДРИАНА АТАНАСОВА
при секретаря …………..
и с участието на прокурора ……….‚ като разгледа докладваното от съдия
Тодорова ВНЧД № 320 по описа за 2020 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 243, ал. 7-8 НПК.
Постъпила е жалба от Н.И.Д. чрез повереника му срещу определение от 15.10.2019
г. по н.ч.д № 14318/19 г. на СРС, НК, 111 състав, с което се потвърждава
постановление за прекратяване на наказателно производство от 21.05.2019 година,
с което е прекратено наказателното производство по досъдебно производство № 513
– ЗМИП – 5634/2015 година по описа на СДВР, пр. пр. № 47844/2015 година по
описа на СРП, образувано за престъпление по чл. 209, ал. 1 НК.
В жалбата се твърди, че определението е неправилно, иска се неговата
отмяна, както и отмяната на постановлението на СРП за прекратяване, а делото да
бъде върнато в СРП за продължаване на разследването. Твърди се, че неправилно
производството е водено по реда на чл. 209, ал. 1 НК, а не по чл. 210, ал. 1,
т. 5 НК. Излагат се доводи, че прокурорът не е обсъдил писмените доказателства
– платежни нареждания за получени суми, които дори и да са били предоставени в
заем, е следвало да бъдат върнати. Изтъква се, че цитираната съдебна практика е
неотносима. По отношение на атакуваното определение се поддържа, че съдът е
преписал тезата на прокурора без да вземе предвид извършените от жалбоподателя
плащания и задължението на С.Г.да върне дължимите суми. Отбелязва се, че съдът
изобщо не е обсъдил писмените доказателства за внесените по сметка на сина на Г.И.Г.Г.парични
средства в „ПИБ“ АД, което се приема за достатъчен порок, обуславящ отмяната на
определението.
Въззивният съд, като прецени
изложените в жалбата доводи и съдържанието на атакуваното определение и се
запозна с материалите по делото, намира за установено следното.
Първоинстанционното съдебно производство е образувано по внесена жалба
от Н.И.Д. срещу постановлението на СРП за прекратяване на наказателното
производство по д. № 513-ЗМИП-5634/2015 г. по описа на СДВР, пр. пр. №
47844/2015 год. по описа на СРП,
Досъдебното производство е образувано с постановление на прокурор при СРП от 21.12.2015 г. по реда на чл.
212, ал. 1 от НПК за това, че през 2014 г. неизвестен извършител с цел да
набави за себе си имотна облага възбудил заблуждение у Н.И.Д. и с това му
причинил имотна вреда – престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК.
В хода на разследването няма привлечени
като обвиняеми лица.
С постановление от от 21.05.2019 г. прокурор
при СРП е прекратил наказателното производство на основание чл. 243, ал. 1, т.
2 НПК, като е посочил, че по делото липсват безспорни доказателствени
източници, от които да се направи категоричен извод за това, че С.Г.Н.или друго
лице е въвело в заблуждение, респективно е поддържало заблуждение у Н.И.Д., с
което да го е мотивирало да извърши имуществени разпореждания във основа на
създадените неверни представи у него. СРП е приела, че нещо повече – не би могло
да бъде направен категоричен извод, че предоставените средства съответстват на
визирания в чл. 209, ал. 1 от НК вредоносен резултат, а не са платени на правно
основание (договор за заем или друга гражданскоправна сделка).
С определението, предмет на въззивната проверка, съдът е потвърдил
постановлението на СРП за прекратяване на наказателното производство. Районният
съд е изтъкнал, че събраните по делото доказателства са обсъдени от прокурора
без да са допуснати процесуални нарушения и възприетата от него фактическа
обстановка е обоснована. На следващо място първата инстанция е достигнала до
извод за правилно приложение на материалния закон от страна на прокуратурата,
доколкото по делото не се установява по несъмнен начин да е извършено
престъплението измама. Съдът е разгледал възраженията, изложени в жалбата, с която
е бил сезиран, за това, че прокурорът не е взел предвид извършените плащания от
св. Д., включително по отношение на И.Г., а също и приложената кореспонденция
от електронна поща. Посочил е изрично, че тези факти не установяват, че
плащанията са били резултат на възбудена или поддържана у св. Д. невярна
представа за дължимото насрещно поведение от страна на С.Н.. Първостепенният
съд е посочил освен това, че действия по въвеждане в заблуждение на св. Д. не
се извеждат и от приложената по делото кореспонденция. Съдът е взел отношение и
по следващия релевиран довод и пред въззивния съд за това дали е процесуален
порок обстоятелството, че производството е водено за престъпление по чл. 209,
ал.1 НК, а не по чл. 210 НК. Съдът е приел, че поначало наличието на
квалифицираната измама по чл. 210 НК предпоставя наличието на съставомерните
признаци на основния състав на престъплението по чл. 209, ал. 1 НК, поради
което, ако не се доказва основният състав, не се доказва и по-тежко наказуемият
по чл. 210 НК, чиято квалификация се основава на по-висок размер на вредата.
За да извърши преценка на законосъобразността на определението на СРС,
въззивният съд, на първо място, обсъди съдържанието на атакуваното пред него
постановление за прекратяване на наказателното производство и прие, че то е
годен за проверка прокурорски акт. В постановлението е описана възприетата от
прокурора фактическа обстановка, направен е доказателствен анализ и са изложени
правни съображения.
В настоящия случай правилно районният съд е констатирал на първо място,
че са извършени всички необходими и обективно възможни процесуални действия за
правилно изясняване на релевантната към предмета на разследване фактическа
обстановка в съответствие с изискванията на чл. 13, ал. 1 и чл. 14, ал. 1 НПК. По
делото са били събрани всички относими към разглеждания предмет гласни
доказателствени средства – показанията на свидетелите Н.И.Д., Н. В.О., М.А. И.,
А.К.Х., С.Г.Н., Б.А.С., А.П.И., П.Г.Г., И.Г. Г., Р.Г.Д., .Г. Т. П., Л.Б.Л., Е.
В. П., П. П. Б., М.Д.К., С.Й. К.; събрани са писмените доказателства за
извършените преводи от св. Д.; събрани са доказателства чрез проведената очна
ставка между Д. и Н., както и чрез експертния способ за събиране и проверка на
доказателства – съдебнопсихиатрично-психологична експертиза.
На следващо място правилно районният съд е преценил, че по делото не се
доказва спрямо жалбоподателя Н.Д. да е извършено престъпление измама.
Въз основа на правилен анализ
на събраните по делото доказателства, без да бъде преиначаван действителният им
смисъл, районният съд е възприел изцяло изложенета от прокуратурата фактическа
обстановка.
Обосновано е прието, че към
2013 г. св. Д. имал сключени договори за кредит с „Банка ДСК“ ЕАД, включително
за ипотечен кредит за сумата от 68 000 евро по договор от 2012 г., персонални
заеми за сумата от 7 500 евро и за сумата от 20 000 евро по договори, сключени
също през 2012 г., персонални заеми за сумите от 4 000 евро, 3 000 евро и 7 000
евро по договори, сключени през 2013 г. Св. Д. разполагал и с разплащателна
сметка, открита в „Банка ДСК“ ЕАД. В края на 2013 г. той решил да сключи договор
за кредит, със средствата по който да развие дейността на дружеството, което
управлявал. За целта се свързал със свой познат и бивш съученик – св. Н.О.,
адвокат. Св. Д. поискал от св.О. да го насочи към лице, което да посредничи с
банка за отпускане на такова кредитиране. Св.О. се свързал със св. М.А.И.,
който се познавал със св. С.Г.Н.(Г.) и знаел, че тя работи като посредник към
банки. Св. И. предоставил на св.О. телефона на Н., а последният от своя страна
ги предал на св. Д.. Така св. Д. се свързал със св. Н. и двамата се срещнали.
През 2014 г. св. С.Н. била
пълномощник на дружеството „Я.“ ЕООД, упълномощена от управителя св. С.Й.К..
Между „Я.“ ЕООД и „У.Б.“ АД било сключено споразумение за посредничество на
8.08.2013 г., по силата на което търговското дружество с пълномощник Н.
следвало да осъществява посредничество за сключване на договори (ипотечни
кредити, потребителски кредити, инвестиционни кредити и др.) между „У.Б.“ АД и
привлечени от „Я.“ ЕООД клиенти срещу комисион. Св. Н. набирала клиенти за
банката и действала като външен консултант. След като двамата с Д. се запознали,
тя го насочила към св. А.К.Х. (С.), служител на „У.Б.“ АД на длъжност „мениджър
бизнес клиенти“. С тази банка на 16.01.2014 г. св. Д. сключил договор, по
силата на който станал титуляр на разплащателна сметка, а впоследствие, в
качеството си на управител на „Е.Д.“ ЕООД, на 5.03.2014 г. сключил договор за
револвиращ кредит за сумата от 25 000 лева от името на дружеството. Св. Д.
искал да сключи договор от името на „Е.Д.“ ЕООД и за инвестиционен кредит, но
до такава сделка не се стигнало. Впоследствие, на 8.08.2014 год., в лично
качество той сключил договор за банков ипотечен кредит с пълна отговорност на
физическо лице за сумата от 149 920 лв. С отпуснатите средства св. Д.
първоначално смятал да погаси задълженията по договора за ипотечен кредит,
сключен с „Банка ДСК“ ЕАД. На 21.08.2014 год. бил извършен и превод в размер на
131 287 лева по банковата сметка на св. Д. в „Банка ДСК“ ЕАД, но тези средства
не били насочени за изплащане на задълженията по кредита, а били изтеглени от
самия Д..
Във връзка с познанството си
с Н. св. Д. се срещал и с нейни познати, сред които и свидетелите Б.А.С.,М.И. К.,
Л.Б.Л.и др. През септември и октомври 2014 г. св. Д. извършил множество преводи
от банковите си сметки по сметките на различни лица. От сметката си, открита в
„Банка ДСК“ ЕАД, на 26.09.2014 г. св. Д. наредил сума в размер на 300 (триста)
лева по сметка на Л.Б.Л., а на 29.10.2014 г. – в размер съответно на 150 лева и
100 лева. От същата сметка Д. наредил парични средства и по сметка на св. А.П.И.,
приятел на С.Н. – на 10.10.2014 г. сумата от 3000 лева; на 17.10.2014 г. –
сумата от 3800 лв. От банковата си сметка в „У.Б.“ АД св. Д. наредил по
сметката на И. следните суми: 1200 лева на 18.09.2014 г.; 300 лева на
23.09.2014 г.; 1000 лева на 3.10.2014 г..; 2000 лева на 3.10.2014 г.; 1000 лева
на 24.10.2014 г.; 5000 лева на 24.10.2014 г.; 500 лева на 31.10.2014 г. Общо
сумите по сметка на св. И., преведени от страна на св. Д., възлизали на 17 800
лева.
От сметката си в „У.Б.“ АД св. Д. превел различни суми по сметка и на
св.М.И. К.: на 3.10.2014 год. превел 1960 лева; на 10.10.2014 г. превел 1800
лева; на 17.10.2014 г. превел 1500 лева; на 31.10.2014 г. превел 500 лева. Общо
преведените от св. Д. суми по сметка на св. К. били в размер на 5760 лева.
На 3.10.2014 год. св. Д. превел парична сума в размер на 20000 лева по
сметка на „Т.Р.“ ООД от името на „Е.Д.“ ЕООД с основание за превода „Плащане по
договор“. На 9.03.2015 год. св. Д. изпратил в качеството си на управител на „Е.Д.“
ЕООД покана до „Т.Р.“ ООД за връщане на посочената сума по телепоща. Посочената
покана била върната като непотърсена.
Св. Н.И.Д. е психично здрав. От заключението на съдебнопсихиатричната
експертиза се изяснява, че той не се води на отчет в психиатрично заведение,
няма интелектуален дефицит, който да е пречка за правилна фактическа ориентация
и адекватно на нея отреагиране.
След извършване на собствен доказателствен анализ въззивният съд намира,
че фактологията, възприета от прокурора по отношение на събрания доказателствен
материал, е обоснована и напълно кореспондира на събраните доказателства. В
този смисъл не са налице недостатъците, които са посочени във въззивната жалба,
при формиране на вътрешното убеждение на първостепенния съд по несъмнено
установените факти.
Видно от доводите по
съществото на обжалваното определение и на постановлението за прекратяване,
жалбоподателят не отчита правното значение на предмета на наказателното
производство. За да е налице наказателноправна измама по смисъла на чл. 209 НК
чрез въвеждане в заблуждение посредством използване на гражданскоправни
отношения се изисква, на първо място, деецът да е създал погрешна представа у
пострадалия по отношение на това, че е постигнато съгласие между страните за
съществените елементи на договора и че действително се е задължил по него.
Деецът на измамата, който използва договорните отношения само като способ за
измама, поначало няма намерение да изпълнява задълженията си по тях, в този
смисъл се изисква да бъде установено това към момента на привидно постигнатото
съгласие. В такъв случай погрешната представа не може да замести съгласието на
измамения, ако обхваща съществените елементи на договора, поради което
договорът ще е сключен при порок на волята на едната страна и ще е
недействителен. За да е налице измама, се изисква още създадената погрешна
представа да е предизвикала разпоредителните действия на пострадалия. Всичко
това обаче не е достатъчно, защото наказателноправната измама има съществени
отлики от гражданскоправната измама по чл. 29 ЗЗД – при нея се изисква освен
всичко изброено деецът не просто да е сключил умишлено унищожаем договор, но и към
момента на възбуждане на невярната
представа да е имал користна цел да увреди въведения в заблуждение.
В процесния случай е видно,
че между св. С.Н., св. И., св. К. и св. Д. е имало гражданскоправни отношения,
които първоначално са се развивали според очакванията на св. Д. и именно поради
това той е извършвал неколкократно изброените плащания. Същевременно след
свързването си със св. Н. като посредник за банкови услуги св. Д. е сключил
нови договори за банкови кредити. По отношение на факта, че св. Н. е била
пълномощник на дружеството „Я.“ ЕООД, което е имало споразумение за
посредничество с „У.Б.“ АД за сключване на договори (ипотечни кредити,
потребителски кредити, инвестиционни кредити и др.), събраните доказателства са
еднопосочни. Следователно св. Н. обективно е могла да помогне на св. Д. за
сключване на нови договори за кредит, с каквато цел св. Д. се е свързал с нея,
което е видно и от факта, че тя го свързала с банковата служителка св. А. Х..
На тази основа с оглед
интензивната динамика на дейността на св. Д. да усвоява кредити и да извършва
разплащания към различни лица правилно районният съд е приел, че на основата на
несъмнено установените факти, не може да се установи, че св. Д. е наредил
банковите преводи в резултат на възбудена и/или поддържана у него невярна
представа за задължението на св. Н., както и че св. Н. не е имала намерение още
при самото договаряне да го изпълни, защото е въвела св. Д. в заблуждение с
користна цел, за да го увреди. Отклонението от облигационните отношения между
св. Д., св. Н. и лицата, на които първият превел парите, включително и
обстоятелството дали е налице отклонение от законосъобразното им развитие, е
въпрос, който следва да бъде разгледан по гражданскоправен ред, защото
евентуалната отговорност на св. Н. и получателите на преведените по банков път
суми може да се реализира по гражданскоправен ред. В този смисъл за св. Д.
съществува правен ред за защита чрез иницииране на исково производство по ГПК.
С оглед всички изложени съображения съдът намира, че определението на
СРС, с което е потвърдено постановлението за прекратяване на наказателното
производство, е правилно и следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от изложеното, въззивният съд
ОПРЕДЕЛИ :
ПОТВЪРЖДАВА
определение от 15.10.2019 г. по н.ч.д № 14318/19 г. на СРС, НК, 111 състав, с
което се потвърждава постановление за прекратяване на наказателно производство
от 21.05.2019 година, с което е прекратено наказателното производство по
досъдебно производство № 513 – ЗМИП – 5634/2015 година по описа на СДВР, пр. пр.
№ 47844/2015 година по описа на СРП, образувано за престъпление по чл. 209, ал.
1 НК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.