РЕШЕНИЕ
№ 156
гр. Пловдив, 17.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Мария Анг. Ненова
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Дзивкова Рашкова Въззивно
гражданско дело № 20245300503179 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от К. Р. К. против Решение № 3914/07.10.2024г., пост. по
гр.д.№ 15262/2023, ПдРС, с което е признато за установено на осн. чл.422 от ГПК, вр. чл. 415
ГПК, вр. чл. 234, ал. 3, т. 2 КТ и 92 ЗЗД, че К. Р. К. дължи на „Айгер инженеринг” ООД,
парично вземане в размер на 2 278,99лв., представляваща обезщетение по сключен между
страните договор за повишаване на квалификацията от 04.01.2021г., ведно със законна лихва
върху тази сума, считано от 21.08.2023г. до окончателното й плащане, за което вземане
Районен съд Варна е издал по ч. гр. д. № 10774/2023г. заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК, като са присъдени и разноски.
Жалбоподателят К. К. е обжалвал решението с мотиви, че същото е неправилно,
незаконосъобразно и необосновано. Поддържа, че мотивите на съда са противоречиви и
логически неиздържани, като сочи, че съдът е обсъждал доказателствата, но не е направил
логическа връзка между тях. Дава пример с установяването на разходите за обучение, като
сочи, че съдът е установил общата сума, но не е съобразил, че в нея е включено и трудовото
възнаграждение на работника. Поддържа и че мотивите на съда за определяне на
обезщетението са в противоречие с изложеното в исковата молба. Поддържа, че
възстановяването на разходите за обучение не може да води до неоснователно обогатяване
на работодателя, а следва да е съизмеримо само с обема на неизпълнение, като се позовава и
1
на съдебна практика. Сочи и че съдът не е обсъждал възраженията за недействителност на
клаузите в чл.3,б.Е вр. с чл.3,б.Д от договора, които са изготвени изцяло в полза на
работодателя, в противоречие с добрите нрави и с чл.48 от КРБ, като ограничаваща правото
на труд, избора на професия и място на работа. Отделно от това сочи като нарушение и
липсата на клаузи осигуряващи възможност за прекратяване на договора. Поддържа и че
съдът не е обсъдил целия събран доказателствен материал по делото, като напр. трудовото
му досие, както и изискванията, записани в длъжностната характеристика. Моли за отмяна
на обжалваното решение и за постановяване на ново такова, с което се отхвърли предявения
иск. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Айгер инженеринг“ е подала отговор, в който оспорва
въззивната жалба. Поддържа, че съдът последователно, логично и задълбочено е обсъдил
събраните по делото доказателства и е приложил правилно закона. Развива доводи относно
неотносимостта на въпроса касаеш условията на труд по отношение на процесното
прекратяване на трудовото правоотношение. Посочва и че съдът е обсъдил възраженията на
жалбоподателя относно нищожността на клаузи в договора, като се позовава и на съдебна
практика. Моли за потвърждаване на обжалваното решение. Претендира разноски.
Жалбата е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда от легитимирана страна –
ответник, останал недоволен от постановено съдебно решение, откъм съдържание е редовна,
поради което и се явява допустима.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност, намери за установено следното :
Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по
въпроса относно валидността и допустимостта в обжалваната част на постановеното
решение. Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във
въззивната жалба.
По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение, съдът
намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск, който му е
подсъден, произнесъл се е в законен състав и в рамките на иска, с който е бил сезиран. При
това положение следва да се приеме, че решението е валидно и допустимо.
Обжалва се решение, постановено в производство по реда на чл.422 от ГПК –
установителен иск за дължимост на суми, за които е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение. Приложено е ч.гр.д.№10774/2023, ВРС, по което е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК за процесната сума, дължима от К. К.
на „Айгер инженеринг“ ООД. В срок е постъпило възражение от длъжника, като след
дадени указания от заповедния съд, заявителят е предявил установителния иск, също в срок.
Доказва се допустимостта на предявения установителния иск.
Предмет на предявения иск е установяване на дължимостта на сума разходвана от
работодателя „Айгер инженеринг“ ООД за обучението на работника К. К., поради
неизпълнение на задължението на работника да работи в срок от 3години и 6 месеца,
2
считано от 04.01.2021г. Правната квалификация на така предявения иск е чл.234, ал.3, т.2 от
КТ – заплащане на обезщетение при неизпълнение на задължението за работа за определен
срок по договор за повишаване на квалификацията на работника или служителя.
Следователно релевантните факти, които следва да бъдат установени по делото са
наличието на трудово правоотношение между страните, сключването помежду им на
договор за обучение/повишаване на квалификацията, провеждане на обучението,
неизпълнение на задължението за работа при същия работодател за уговорения срок, размер
на обезщетението.
От фактическа страна по делото се установява от представения Трудов договор №***г.
, че К. К. е нает от „Айгер инженеринг“ ООД по трудов договор със срок за изпитване на
длъжността „***“ , считано от 04.01.2021г.
На същата дата е сключен и договор за повишаване на квалификацията с предмет „
повишаване на квалификацията чрез придобиване на знания и умения – *** на ***“. В чл.3,
б.Д от договора е записано, че обучаемият се задължава да работи при работодателя за срок
от 3г. и 6мес., а в т.Е – че при незавършване на обучението или неизпълнение на
задълженията по чл.3, б. Д дължи обезщетение в размер на 4 000евро.
Приложено е копие от ЛТД на работника, от което е видно, че при постъпването му е
проведен тест за знания и умения, запознат е с длъжностната си характеристика, както и че
са му проведени обученията, предвидени в договора за обучение. В ЛТД се съхранява и
трудовия договор между страните, както и заявлението на работника за отправяне на
предизвестие за прекратяване на ТПО, както и Заповедта за прекратяване на ТПО.
По делото е изготвена и приета ССЕ, която е установила размера на действителните
разходи за обучение, както и че същите са надлежно осчетоводени от работодателя.
При така установеното от фактическа страна, както и предвид твърденията на
страните, съдът намира, че по делото е безспорно доказано възникването на ТПО между
страните на 04.01.2021г. и продължителността на същото до 28.06.2023г., когато е
прекратено по инициатива на работника. От представения трудов договор и договор за
обучение се установява, че в деня на сключване на трудовия договор работникът е сключил и
договор за обучение с работодателя, в който е поел задължението да работи за срок от три
години и половина – до 04.07.2024г. , след проведено квалификационно обучение.
Оплакванията на жалбоподателя са, че клаузите, предвиждащи неустойка са
недействителни, т.к. са изцяло в интерес на работодателя, както и че противоречат на КРБ
касателно правото на труд, избор на работно място и са в противоречие на добрите нрави.
Съдът не споделя тези оплаквания. Съгл. чл.234 от КТ страните по трудово правоотношение
могат да сключват договори за повишаване на квалификацията, както и да уговарят
задължение на работника да работи при същия работодател за срок до 5 години. В случая
страните са уговорили в допълнително сключен договор помежду им провеждането на
квалификационно обучение, както и задължение на работника да работи при работодателя
си за срок от 3,5г. Уговорено е и заплащане на неустойка, ако работникът по своя воля
прекрати ТПО преди изтичане на уговорения срок за работа при същия работодател.
3
Подобен договор, респ. уговорките в него не противоречат нито на добрите нрави, нито на
гарантираното от Конституцията право на труд. Напротив – разрешени са от специалния
закон, регламентиращ трудовите правоотношения -КТ. Клаузата за работа за определен срок
при работодателя не е безсрочна и безусловна, а напротив – цели от една страна да повиши
квалификацията на работниците, а от друга – да осигури на работодателя квалифицирани
работна ръка. В случая е съобразена с максимално допустимия срок на работа – до 5
години. Доколкото в процесния договор е налице определен срок и той е съобразен със
законовия максимум, не може да се приеме, че е налице нарушение на правото на български
гражданин да престира свободно труда си, че уговорката е в негова вреда или че е нарушено
конституционно гарантираното му право на труд. Уговореният срок от 3,5 години е
нормален и приемлив, т.к. работодателят е организирал обучение, намерил е обучители,
направил е разходи за това обучение с очакването за определен период от време да има
сигурност в квалификацията на наетия работник, производството му да бъде гарантирано с
квалифицирана работна сила. Уговорката не е във вреда на работника, т.к. чрез обучението
той придобива знания и умения, които може да използва за в бъдеще и не само при този
работодател. В случая, видно от тестовете, приложени в ЛТД на ищеца, при постъпването
си той е имал знания и умения на ниско ниво , като за начинаещ и очевидно се е нуждаел от
обучение. Договореното не противоречи на императивни норми в закона, нито некърнява
добрите нрави. Ето защо съдът намира за неоснователни оплакванията, че уговорките в
договора за квалификация са недействителни.
Безспорно се установява, че трудовото правоотношение е прекратено по инициатива
на работника преди изтичане на договорения срок на работа. В този случай страните са
уговорили заплащане на неустойка в размер на 4 000евро. В първоинстанционното
производство работникът се е домогвал да докаже какви са били действителните разходи за
обучение. В този смисъл е и допуснато извършване на ССЕ. Исковата претенция, обаче , не е
за възстановяване на направените разходи за обучение, а за заплащане на договорна
неустойка. Договорната неустойка е еманация на принципа на свобода на договарянето,
като чрез нея страните се съгласяват предварително какъв ще е размерът на обезщетението
при неизпълнение, без да е необходимо да доказват вредите и тяхната стойност. Преценката
за действителност на уговорката за заплащане на неустойка следва да се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора и следва да се приеме за нищожна,
ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. В случая страните са уговорили още при сключване
на договора размера на неустойката при неизпълнение на задължението за работа при същия
работодател. Размерът на тази неустойка цели не само да възстанови разходите за обучение
/които видно от ССЕ представляват малко над половината размер на неустойката/, но и да
стимулира работника да изпълни задълженията си. Следва да бъдат взети предвид и
очакванията на работодателя да се гарантира за определен период от време да разполага с
работни сила, която е в достатъчна степен квалифицирана, за да обезпечи нормалното
протичане на работния процес. Ето защо при определяне на размера на дължимата
4
неустойка следва да се вземе предвид единствено срока на неизпълнение, но не и да се
определя според действителните разходи за обучение, да се приспада трудовото
възнаграждение на работника и прочие, в който смисъл са оплакванията на жалбоподателя.
Впрочем не става ясно защо той претендира приспадане на заплатените суми за работна
заплаща при положение, че обучението е провеждано в работно време с откъсване от работа,
т.е. той е получил заплата за времето в което не е престирал труд, а се е обучавал.
Предвид изложеното съдът намира, че искът за заплащане на договорна неустойка
поради неизпълнение на задължения от страна на работника по договор за обучение е
доказан. До същите фактически и правни изводи у достигнал и първоинстанционния съд,
поради което и обжалваното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде
потвърдено.
На осн. чл.78 от ГПК жалбоподателят ще следва да заплати на въззиваемата страна
направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 800лв. за заплатен адвокатски
хонорар.
С оглед на изложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3914/07.10.2024г., пост. по гр.д.№ 15262/2023, ПдРС.
ОСЪЖДА К. Р. К., ЕГН **********, да заплати на „Айгер инженеринг“ ООД, ЕИК
*********, сумата от 800лв. разноски пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5