№ 21649
гр. София, 20.06.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:РУМЯНА М. НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от РУМЯНА М. НАЙДЕНОВА Гражданско дело
№ 20221110163360 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 248 ГПК.
В срока за обжалване на постановено по делото решение № 4949/29.03.2023 г., е
постъпила молба с вх. № 109733/20.04.2023 г. от ответницата С. К. С., с която се иска
изменение на решението в частта му за разноските.
В молбата се твърди, че при определяне размера на разноските в исковия процес,
съдът следва да приложи разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 4 и ал. 2, т. 2, вр. чл. 2, ал. 4 и ал. 5
от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
действаща към м. декември 2022 г., а при определяне размера на разноските в заповедното
производство, следва да се приложи разпоредбата на чл. 6, т. 3 и чл. 7, ал. 7 вр. чл. 2, ал. 4 и
ал. 5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, действаща към м. октомври 2022 г, като присъди в полза на молителката в
пълен размер всички претендирани от нея разноски, съобразно представен по делото списък
по чл. 80 ГПК.
В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК по делото е постъпил отговор на молбата. Излагат се
аргументи, че присъдените разноски са в съответствие с действащата нормативна уредба и
решението не следва да се изменя в тази част.
Съдът, като взе предвид постъпилата молба и извърши преценка на данните по
делото, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Молбата е процесуално допустима, като подадена от активно легитимирана страна и
в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК. Разгледана по същество е неоснователна, по следните
съображения:
Делото не се отличава с правна и фактическа сложност, разглеждането му е
приключило с проведено на 01.03.2023 г. едно открито съдебно заседание.
Предмет на настоящото дело по същество са предявени обективно кумулативно
съединени искове с правна квалификация чл. 422 ГПК вр. с чл. 79 ЗЗД и с правна
квалификация 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД.
С постановеното по делото решение № 2227/18.01.2023 г. съдът е отхвърлил изцяло
предявените искове и е присъдил в полза на ответницата сторените по делото разноски, като
съобразявайки направеното от ищеца възражение за прекомерност, е намалил същите до
размера на сумата от 700.00 лева за исковото производство и сумата от 400.00 лева за
заповедното производство.
Приложимата разпоредба за определяне на минималния размер на адвокатското
възнаграждение в конкретния случай е чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като исковете са оценяеми.
1
Възнаграждението за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с
определен интерес се изчислява на база на интереса по конкретното дело.
Съгласно Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г., II т. о., ТК,
когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу определен ответник в
обективно кумулативно съединение оценяеми искове, интересът, върху който следва да се
определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на
всички искове.
В конкретния случай сборът от цената на всички искове възлиза на сумата от 2817.18
лева, поради което минималното адвокатско възнаграждение, изчислено съобразно чл. 7, ал.
2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, е в размер на 581.72 лева в настоящето производство. С решението по
делото съдът е присъдил 700 лв. в исковото производство. Ето защо, не са налице основания
за изменение на решението в частта за разноските, присъдени на ответника.
Намалявайки адвокатското възнаграждение поради прекомерност по реда на чл. 78,
ал.5 ГПК, съдът се ръководи от фактическата и правна сложност на делото и размера на
минималното адвокатско възнаграждение, определено не по реда на общата разпоредба на
чл. 2, ал. 5 от НМРАВ, намираща се в раздел I – „Общи разпоредби”, а съгласно специалната
норма на чл. 7, ал. 2 от Наредбата, тъй като предявените по делото обективно съединени
искове са оценяеми.
На следващо място, подаването на възражение в срока по чл. 414 ГПК е формална
предпоставка за прерастване на заповедното производство в състезателно и двустранно
исково производство, а не е израз на материалноправна защита на длъжника. Възражението
по чл. 414 ГПК не се постановява в самостоятелно състезателно производство, а е само
предпоставка за предявяване на материалното право на кредитора по исков път, в което
исково производство длъжникът следва да изчерпи възраженията си за неоснователност на
иска. Законът изрично освобождава длъжника от задължението да мотивира възражението
си, поради което и доколкото защитата му в исковото производство по реда на чл. 422 ГПК
би била напълно аналогична, няма основание да бъде възмездяван двукратно за едно и също
нещо. Липсва и функционална обусловеност на възражението от изхода на спора за
материалното право (в този смисъл е Определение № 45/23.01.2019 г. на ВКС, ТК, І т. о. по
ч. т. д. № 3074/2018 г.). Да се приеме, че минимално дължимото адвокатско възнаграждение
за подаване на възражение по чл. 414 ГПК е в размера съгласно чл. 7, ал. 7 вр. ал. 2 от
Наредба № 01/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
означава да се приравни по сложност извършването на това действие с депозирането на
отговор на искова молба и явяването на адвоката в открито съдебно заседание, каквито
действия биха били извършени от процесуалния представител при прерастване на
заповедното производство в състезателно исково производство.
Все пак съдът намира, че попълването и подаването на възражение по чл. 414 ГПК
представлява адвокатска защита и за нея следва да се дължи заплащане на определено
адвокатско възнаграждение. Доколкото предоставената правна защита и съдействие,
изразяваща се в подаване на възражение по чл. 414 ГПК, не е сред изрично предвидените в
Наредба № 01/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
случаи, то на основание § 1 от ДР на същата възнаграждението следва да се определи по
аналогия, като се изходи от вида на самото процесуално действие. За възражението по чл.
414 ГПК е налице утвърден образец. Според утвърдените образци на заповед за изпълнение
към нея винаги е приложена бланка за възражение, която се връчва на длъжника и която
съдържа указания за попълването, включително за необходимостта, когато част от вземането
се признава, това да се посочи изрично. Ирелевантно също така е дали длъжникът чрез
процесуалния си представител е подал мотивирано възражение срещу издадената заповед за
изпълнение, тъй като това не е относимо към реда за определяне на разноските за адвокатско
възнаграждение. В случая, длъжникът има право на разноски по реда на чл. 6, т. 5 от
Наредба № 01/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като
разпоредбата на чл. 7, ал. 7 от Наредбата, установяваща минималния размер на следващото
2
се адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, защита и съдействие в
производства за издаване на заповед за изпълнение, остава неприложима спрямо дължимото
възнаграждение за защита на длъжника срещу заповедта за изпълнение, чрез депозиране на
възражение по чл. 414 ГПК, която форма на защита не е обусловена от материалния интерес.
Тази уредба може да се съотнесе само към заявителя, но не и към защитата на длъжника
срещу заповедта за изпълнение.
Независимо от гореизложеното, дори и да бъдат възприети доводите на процесуалния
представител на ответника, че в случая следва да се присъдят разноски съобразно
материалния интерес по делото, съдът следва да отбележи, че в Решения на Съда на ЕС
(напр. решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16, Решение от
05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на CEO), които са
задължителни и за националните съдилища, сочат на общ извод, че националната
юрисдикция не е задължена да се съобразява с ограниченията, наложени относно
минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени с акт на адвокатско
сдружение (в случая с Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС) и забраната на съда да определя
възнаграждение под минимума, определен с такъв акт, тъй като това ограничаване „би
могло да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101,
параграф 1 ДФЕС“. В Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16 на
СЕС, първи състав, се сочи, че „Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на
конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително отговаря на
легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е
необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели“. Или за конкретния
случай съдът следва да прецени дали минималният размер на адвокатското възнаграждение
по Наредбата отговаря на тези цели и критерии: фактическа и правна сложност на спора,
достъп до правосъдие, качество на услугата, справедливост, и необходимост загубилата
страна да понесе поне значителна част от разноските на противната страна, направени за
защита по делото.
Ето защо, при определяне на конкретния размер на разноските за осъщественото
процесуално представителство на длъжника по заповедното дело, следващи се в полза на
ответницата, съдът съобрази конкретно извършеното от пълномощника процесуално
действие, изразяващо се в подаване на възражение по образец чл. 414 ГПК, поради което
намира, че определеният размер от 400.00 лева не следва да бъде променян, с оглед на което
молбата на ответницата и в тази част следва да бъде оставена без уважение.
Така мотивиран и на основание чл. 248, ал. 3 ГПК, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата по чл. 248 от ГПК на С. К. С., ЕГН
**********, с адрес: АДРЕС за изменение на решението по гр. д. № 63360/2022г. на СРС, 35
с-в в частта му относно разноските.
Определението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3