Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 03.08.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на девети юли през две хиляди
и двадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 72 по описа
за 2020г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 07.10.2019г.,
постановено по гр.д. № 42755/2018г. на СРС, ГО, 156 състав, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „АГЕНЦИЯ ЗА с.НА В.“ ЕАД срещу В.Т.Л. обективно кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 от ЗПК, вр.
чл. 99 от ЗЗД, с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД и с правно основание чл.
86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на следните вземания: сумата от
600 лева – неплатена главница по договор за паричен заем от 08.07.2014г.,
сключен между ответника и “В.К.” ООД, В. по който са прехвърлени на ищеца с
Приложение № 1/01.04.205г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 22.01.2013г.; сумата от 509, 36 лева – договорна лихва за периода
от 21.07.2014г. до 19.01.2015г.; сумата от 256, 51 лева лихва за забава и 200
лева такса - разходи, ведно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение до окончателното изплащане на сумата, за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. №
52370/2017г. по описа на СРС, ГО, 156 състав.
Срещу
решението в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от
ГПК е
подадена въззивна жалба от ищеца „АГЕНЦИЯ ЗА с.НА В.“ ЕАД. В същата са
изложени оплаквания за неправилност на постановеното решение поради допуснати
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост
на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и нарушение на
материалния закон. Конкретно поддържа, че процесните вземания произтичат от
валиден договор за кредит, като същите са били прехвърлени в полза на ищеца с
действителен договор за цесия. Счита за неправилен изводът на СРС, че договорът
за цесия е нищожен, тъй като вземането не било конкретизирано и
индивидуализирано. Твърди, че Приложение № 1 към договора за цесия съдържало
номер и дата на договора за кредит, ЕГН на длъжника, три имена на длъжника,
размер на отпусната главница, общ дължим размер на задължението по договора за
кредит, както и размер на неплатените и прехвърлени по силата на договора за
цесия суми. Това приложение, представляващо неразделна част от рамковия договор
за цесия, било подписано от законните представители на двете страни, поради
което е породило правни последици. В жалбата са изложени доводи за неправилност
на изводите на първоинстанционния съд, че приложението имало “външни
недостатъци”, които разколебавали неговата доказателствена стойност. Поддържа,
че заличаванията на част от съдържанието на документа, което касае други
договори за кредит, сключени с трети за спора лица, е направено единствено с
оглед защита личните данни на третите лица, както и с оглед неразпространяване
на търговски взаимоотношения между двете страни по договора за цесия.
Въззивникът твърди, че разликата в общия размер на дълга по Приложение № 1 и
цената на иска произтича от начисленото обезщетение за забава от ищцовото
дружество след периода на изпадане на ответника в забава до датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. На
следващо място, изложени са съображения, че договорът за кредит е сключен на
08.07.2014г. и отговаря на изискванията по чл. 10 от ЗПК в приложимата към възникване
на правоотношението редакция. Счита, че разпоредбата на чл. 10 от ЗПК /в сила
от 23.07.2014г./, която въвежда изискване относно използвания шрифт в текста на
договора, няма обратно действие, както неправилно е приел районният съд. Жалбоподателят
твърди, че процесният договор отговаря на императивните изисквания на чл. 11,
ал. 1, т. 7-12 и чл. 20 от ЗПК. Освен това, към датата на сключване на договора
е действала редакцията на чл. 19 от ЗПК, която не съдържала ограничение относно
размера на годишния процент на разходите. По тези съображения е направено
искане за отмяна на обжалваното решение
и постановяване на друго, с което предявените искове да се уважат в
пълен размер.
Ннасрещната страна – В.Т.Л., оспорва въззивната жалба.
Релевират се съображения, че първоинстанционното решение е правилно, като
постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и правилата за
разпределение на доказателствената тежест, като съдът е съобразил приложимите
за спора императивни материалноправни норми.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени по
реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 9, ал. 1 от ЗПК, вр. чл. 99 от ЗЗД, с
правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
за установяване съществуването на следните вземания: сумата от 600 лева –
неплатена главница по договор за паричен заем от 08.07.2014г., сключен между
ответника и “В.К.” ООД, В. по който са прехвърлени на ищеца с Приложение №
1/01.04.205г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от
22.01.2013г.; сумата от 509, 36 лева – договорна лихва за периода от
21.07.2014г. до 19.01.2015г.; сумата от 256, 51 лева лихва за забава и 200 лева
такса - разходи, ведно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение до окончателното изплащане на сумата, за които суми е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 52370/2017г.
по описа на СРС, ГО, 156 състав.
В срока за отговор на исковата молба ответникът е
оспорил предявените искове, като е релевирал възражения за нищожност на
договора за паричен заем като съдържащ неравноправни клаузи за договорна лихва,
неустойки и такси; за нищожност на клаузите от договора относно размера на
годишния процент на разходите, определен в нарушение на императивната норма на
чл. 19 от ЗПК; за нищожност на договорната лихва и претендираните такси поради
противоречието им с добрите нрави.
За да постанови обжалваното решение
първоинстанционният съд е приел, че процесният договор за потребителски кредит
е нищожен, тъй като същият не отговаря на изискванията да е изготвен на шрифт
не по-малък от 12. Посочено е, че правилото на чл. 10 от ЗПК е в сила от
23.07.2014г. и не може да се приложи към настоящия случай, тъй като процесният
договор за кредит е сключен на 08.07.2014г. Независимо от това, в случая било
установено, че договорът е изготвен в нечетлив вариант, трудно четим е, освен
това клаузите били написани по начин, че между същите няма разстояние. По този
начин се създавало затруднение за потребителя да прочете договорните клаузи без
да ползва специални средства или да изпитва затруднение. Така се нарушавало
изискването информацията до потребителя да е поднесена по ясен начин. На
следващо място, прието е, че клаузите от процесния договор по отношение на
възнаградителната лихва и ГПР са нищожни поради противоречието им с добрите
нрави, който извод е направен въз основа на уговорените между страните размери
на тези компоненти, формиращи задължението на кредитополучателя. Те се явявали
и неравноправни, тъй като не отговаряли на изискванията за добросъвестност и
водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. Допълнителен аргумент за отхвърляне на претенциите е
и възприетото от СРС становище, че представеното Приложение № 1 към рамковия
договор за прехвърляне на вземания няма необходимата доказателствена стойност
/по аргумент от чл. 178, ал. 2 от ГПК/ да установи идентичността на прехвърлените
и претендираните вземания, доколкото очевидно те не съвпадат по размер, а
самият частен документ има външни недостатъци /не е представен в цялост, а като
извадка, съдържаща подбрани от ищеца факти/.
Настоящият съдебен състав, след като взе предвид
становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за
установено следното от фактическа страна:
От приетия по делото рамков договор за предоставяне
на паричен заем “VIVACREDIT” № 5109844 от 08.07.2014г. се установява, че между
"В.К." ООД, в качеството на кредитор /заемодател/ и ответникът В.Т.Л.,
в качеството на заемател, е възникнало облигационно правоотношение, по силата
на което заемодателят е предал в собственост на ответника сумата от 600 лева,
определена като заемна сума, като последният се задължил да я върне при следните
условия - размер на двуседмичните погасителни вноски – 79, 24 лева; срок на
заема - 28 седмици; брой вноски - 14; определени били датите на плащане на
всяка една от погасителните вноски, уговорен е фиксиран годишен лихвен процент
в размер на 155, 93 %; както и годишен процент на разходите /ГПР/ в размер на
996, 04 %. Общият размер на всички плащания е в размер на 1 109, 36 лева. Уговорено
е, че датата на последната погасителна вноска е 19.01.2015г. В чл. 3, ал. 2 е
посочено, че с подписването на договора, заемателят удостоверява, че е получил
от заемодателя изцяло и в брой заемната сума, като договорът има сила на
разписка за предадената, съответно получена заемна сума. В чл. 5, ал. 2 е
уговорено, че при забава на плащане на някоя от погасителните вноски,
заемателят дължи следните суми: 1. при забава с повече от три календарни дни за
плащане на която и да е погасителна вноска, на четвъртия ден забава заемателят
дължи заплащането на 12, 50 лева; 2. при забава с повече от 10 календарни дни
за плащане на която и да е погасителна вноска, на единадесетият ден забава,
заемателят дължи заплащане на 12, 50 лева, като максималният размер на
разходите, които се начисляват по този ред не може да надхвърли 100 лева.
Страните са постигнали съгласие в клаузата на чл. 5, ал. 2, т. 4, че при забава
с повече от 57 календарни дни за плащане на която и да е погасителна вноска, на
петдесет и осмия ден забава заемателят дължи на заемодателя еднократно плащане
на 100 лева, представляващи направени разходи за с.на просрочените вземания,
включващи ангажиране дейността на лице/служител, което осъществява и
администрира дейността по с.на вземането. В случая ищецът претендира сумата от
общо 200 лева, представляваща разходи по чл. 5 от договора за провеждане на
телефонни разговори, изпращане на писмени покани и електронни съобщения за с.на
просрочените вземания.
По делото е приет и рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземане /цесия/ от 22.01.2013г. сключен между "В.К."
ООД в качеството си на продавач и "АГЕНЦИЯ ЗА с.НА В." ООД в
качеството си на купувач. В договора страните са уговорили условията, при които
продавачът ще прехвърля на купувача В. произхождащи от договори за
потребителски кредит, сключени от продавача с физически лица, които не
изпълняват задълженията си по тях, като тези вземания ще се индивидуализират в
Приложение № 1, което ще е неразделна част от договора. Страните изразили воля
да прехвърлят нови вземания при спазване условията на този договор на месечна
база. Следващите вземания ще се индивидуализират от страните в ново Приложение
№ 1 със съответна нова дата, като с неговото съставяне, изпращане и потвърждаване
то ще става неразделна част от договора. За целите на рамковия договор всяко
поредно Приложение № 1 ще има значението на допълнително споразумение към него,
изменящо го съответно. Продавачът се задължил от негово име да изпрати писмени
уведомления до длъжниците за цесията в рамките на един месец, считано от
потвърждаване на съответното Приложение № 1 - чл. 4.9.
От Приложение № 1/01.04.2015г. към
договора за цесия се установява, че първоначалният кредитор е прехвърлил на
купувача, т.е. на ищеца, определени вземания, като в ред № 172 е посочено процесното
вземане, което е индивидуализирано с номер на кредит № 5109844, имена на длъжника
– В.Т.Л., ЕГН на кредитополучателя, дата на договор - 08.07.2014г., отпусната
главница 600 лева, общо дължимо по кредита – 1 109, 36 лева, остатък на
дължимата сума към дата на засичане /01.04.2015г./ - 1 309, 36 лева.
Приложението е подписано от представител на продавача и от представител на
купувача.
С
приетото по делото като писмено доказателство от първоинстанционния съд
потвърждение, цедентът е потвърдил на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД и
на основание чл. 4.7. от договора за продажба и прехвърляне на вземания от
22.01.2013г., извършената цесия на всички вземания, цедирани от "В.К."
ООД н. "А.з.с.н.в.
" ЕАД, индивидуализирани в Приложение № 1/01.04.2015г., представляващо
неразделна част от Договора за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от
22.01.2013г.
По делото са представени три броя писма
– съответно от 15.04.2015г., от 04.07.2017г. и от 06.06.2018г., за извършено
прехвърляне на вземания /цесия/, с които първоначалният кредитор "В.К."
ООД е уведомление до ответника, в което е посочено, че на основание Приложение
№ 1/01.04.2015г. към сключен договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от 22.01.2013г.
кредитор на вземането е "А.з.с.н.в. " ЕАД. Тези писма не са били връчено на адресата - видно от известията
за доставяне, служителят на куриерската фирма е отбелязъл, че получателят не е
познат на адреса, съответно, че няма никой на адреса. По делото е приложено и
пълномощно, с което М.И.К.в качеството си на управител на "В.К." ООД
е упълномощил "А.З.С.Н.В." ЕАД, т.е. настоящия ищец, да уведоми от
името на цедента всички длъжници, по всички вземания на дружеството, възникнали
по силата на сключен договор за кредит, които дружеството е цедирало, съгласно
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ сключен на
22.01.2013г. между двете страни.
От назначената и приета от
първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза, която настоящият състав
приема като компетентно изготвена, се установява, че размерът на остатъка на
задължението на ответника по процесния договор е общо 1 475, 17 лева, от които
- 600 лева главница, 509, 36 лева договорна лихва, 200 лева такса разходи и
165, 81 лева обезщетение за забава от 22.07.2014г. до датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Посочено е още, че няма данни
за извършени плащания от ответницата в погашение на задълженията по процесния
договор.
Като обсъди събраните пред първата
инстанция доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, и като
съобрази становищата на страните, съдът приема за установено следното от правна
страна:
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява
правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните
оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност,
допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми
на материалния закон.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. По изложените във въззивната жалба оплаквания
съдът приема следното:
Не е спорно по делото съществуването на договор за предоставяне
на паричен заем от 08.07.2014г., сключен между “В.К.” ООД, в качеството на
заемодател, и ответника В.Т.Л., в качеството на заемател, който договор има
характеристиките на потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК
/представляващ приложимо право към момента на сключване на договора/. Не е спорно и обстоятелството, че
заемополучателят е изправна страна и е предоставил заетата сума, но ответникът
не е изпълнил задължението си да върне същата на падежа, ведно с уговорената
договорна лихва. Страните уговорили и неустоечни клаузи при неизпълнение на
задължения на заемолучателя.
Настоящият съдебен състав не споделя изводите на СРС,
че процесният договор за паричен заем е нищожен поради нарушаване на
императивната разпоредба на чл. 10 от ЗПК /изм. - ДВ, бр. 35 от 2014г., в сила от
23.07.2014г./, съгласно която всички елементи на договора се представят с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12. Преценката за
действителността на договора се прави съобразно действалите към момента на
сключването му императивни норми. В случая процесният договор за заем е сключен
на 08.07.2014г., а както бе посочено, изискването за минимален размер на шрифта
на текста е въведено на 23.07.2014г. Законодателят не е придал ретроактивно действие на тези изменения и
допълнения на материалния закон, като в § 13 от ПЗР на ЗПК изрично е уредил
правилото, че разпоредбите на ЗИДЗПК – ДВ, бр. 35/2014г., не се прилагат за
договорите за кредит, сключени преди датата на влизането му в сила, с
изключение на забраната за заплащане на компенсаторна неустойка при предсрочно
погасяване на потребителските кредити в широкия смисъл на думата по чл. 4, ал.
1, т. 2 и т. 3 ЗПК /обезпечен с ипотека и за придобиване и запазване на вещни
права върху недвижими вещи/ след заплащане на 12-месечни погасителни вноски.
По тези съображения се налага извод, че
първоинстанционният съд е достигнал до необоснован извод за нищожност на
договора за заем на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД поради
противоречието му с императивна материално-правна норма.
Ищецът основава претенциите си, респ. качеството си на
кредитор, на договор за цесия и Приложение № 1 от 01.04.2015г. с характер на
допълнително споразумение към договора, като е представил препис-извлечение от
това приложение, което е двустранно подписано – в него се съдържа избрана част
от волеизявленията на страните по горепосочения рамков договор, а останалата
част е видимо заличена при изготвянето му.
Процесният договор е произвел действие спрямо длъжника
на основание чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД, като за да стигне до този извод
съдът съобрази обстоятелството, че получаването
на уведомлението за цесията в рамките на исковото производство с връчване на
приложените към исковата молба доказателства, едно от които е изходящото от
цедента, чрез неговия пълномощник съобщение
по чл. 99, ал. 3 и ал. 4 от ЗЗД, не може да бъде игнорирано. Настоящият съдебен
състав споделя изцяло приетото в решение № 78 от 09.07.2014г. на ВКС по т.д. № 2352/2013г., II ТО, съгласно което цесията следва да се счете
за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента
уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която
новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като
факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното
право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към
исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването
на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Изходящото
от цедента уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало
до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99,
ал. 3, пр. 1-во от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. По тези съображения настоящата
съдебна инстанция приема, че изходящото от заемодателя-цедент уведомление,
представено с исковата молба на ищеца-цесионер и достигнало до ответника с
извършеното по реда на чл. 47 ГПК връчване на съдебните книжа, съставлява
надлежно съобщаване на цесията съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД, с което
осъщественото прехвърляне на вземането поражда действие и за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Ищецът е материалноправно легитимиран да
претендира цедираното му вземане срещу ответника, тъй като последният дължи да
престира на него, а не на стария кредитор.
Цесията е способ за прехвърляне на вземания и субективни
права, по силата на който настъпва промяна в субектите на облигационното
правоотношение, доколкото кредитор по вземането става цесионерът, на когото
цедентът е прехвърлил вземането си. От транслативния ефект на договора следва,
че негов предмет могат да бъдат само прехвърлими права, респ. такива вземания,
възможността за чието прехвърляне не е изключена от закона, не е установена по
договорен път, или не следва от тяхното естество /чл. 99, ал. 1 от ЗЗД/.
Нормата на чл. 99, ал. 2 от ЗЗД, която включва в предметния обхват на
прехвърлителното му действие привилегиите, обезпеченията и другите
принадлежности на вземането, определя цесионния договор като комутативен -
страните по него следва да постигнат съгласие относно съществените белези на
конкретното вземане - правоотношението, от което е възникнало и неговия размер
или начина на определянето му. Това следва освен от характера на договора като
каузална сделка, условие за чиято действителност е наличието на основание
(causa), изразяващо се в уговорените с него насрещни престации, още и
обстоятелството, че договорът за цесия по необходимост предполага
съществуването на вземане, произтичащо от друго правоотношение между цедента и
длъжника. В доктрината и съдебната практика се приема, че независимо от
различните основания за сключване на цесионния договор (acquirendi causa при
продажба или замяна, donandi causa при дарение или solvendi causa в хипотезата
на даване вместо изпълнение), определеността, съответно определяемостта на
съдържанието на престацията е предпоставка за действителността на договора. Ето
защо, ако прехвърленото вземане не съществува, договорът за цесия е нищожен
поради невъзможен предмет, по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. първо от ЗЗД.
В конкретния случай е установено съществуването на
рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, сключен на
22.01.2013г. между ищеца, в качеството на цесионер, и “В.К.” ООД, в качеството
на цедент. Видно е от клаузата на чл. 2.2. от договора, че по отношение
индивидуализацията на прехвърлените вземания договорът съдържа изрично
препращане към Приложение № 1, съставляващо негова неразделна част, а по
отношение на следващи нови вземания страните са постигнали съгласие, че същите
ще се индивидуализират в ново Приложение № 1 със съответна нова дата, което с
подписването му става неразделна част от договора и има значение на
допълнително споразумение към договора. Минималното съдържание на Приложение №
1 е установено в клаузата на чл. 2.2 от договора за цесия. То съдържа номер на
кредит, имена на длъжника, ЕГН на длъжника, дата на договора за потребителски
кредит, остатък от дължимата сума, който е засечен към деня на съставяне на
електронния документ, лихва за забава и начислени разходи за с.на В., съгласно
изрична разпоредба в договора за потребителски кредит. Вземането срещу
ответника е индивидуализирано по посочения начин, поради което следва да се
приеме, че страните по договора за цесия са постигнали съгласие относно
съществените белези на конкретното вземане - правоотношението, от което е
възникнало и неговия размер. Изложените от първоинстанционния съд мотиви за
нищожност на договора за цесия поради липса на надлежна индивидуализация на
процесното вземане са неправилни. Според уговореното в чл. 2.3 от рамковия
договор за цесия и съгласно нормата на чл. 99, ал. 2 от ЗЗД всяко едно от
прехвърлените вземания включва всички непогасени задължения, ведно с
привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително и с
изтеклите лихви, засечени към датата на подписване на съответното Приложение №
1 – в частност 01.04.2015г., а ищецът претендира обезщетение за забава в размер
на законната лихва до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 410 от ГПК, което обосновава разликата във формираните
размери на обезщетението за забава, посочено в Приложение № 1 и претендираното
в настоящото производство.
Следователно доказано е, че по силата на твърдяния
договор за цесия на ищеца са били прехвърлени В. по договор за паричен заем № 5109844/08.07.2014г.
По делото е безспорно установено, че ответникът е
усвоил предоставената му в заем сума от 600 лева, като не е заплатил нито една
от погасителните вноски по договора, а крайният срок за издължаване на заема е
настъпил на 19.01.2015г. Предвид липсата на изпълнение на задължението за връщане
на главницата по договора за заем, ответникът дължи процесната сума от 600
лева.
Ако длъжникът не плати в срок главницата и цената на
стойността на капитала, който се предоставя за временно ползване
/възнаградителната лихва/, той дължи мораторна лихва върху просрочените суми –
главница и възнаградителна лихва, по реда и условията на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
В случая ответникът е в забава по отношение изпълнение на задължението за
връщане на заетата сума, считано от деня, следващ датата на първата погасителна
вноска, в частност – забавата на длъжника е от 22.07.2014г. По отношение на
размера на претенцията, съдът кредитира заключението на съдебно-счетоводната
експертиза, съгласно което обезщетението за забава за исковия период възлиза на
165, 81 лева. Предявените искове за главница в размер на 600 лева и за обезщетение
за забава в размер на законната мораторна лихва от 165, 81 лева, са основателни
до посочения размер, поради което първоинстанционното решение в тази част следва да се отмени, а в частта, в която
иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер
от 256, 51 лева, следва да се потвърди като правилно.
Ответникът е навел възражения за нищожност на клаузите
от договора за паричен заем, които установяват задължения за договорна лихва, неустойка
и такси. Настоящият съдебен състав приема следното:
Възнаградителната лихва представлява възнаграждение,
което длъжникът на пари или на други заместими вещи трябва да престира на
кредитора, защото са му предадени и се е разпоредил с тях. В този смисъл
договорната лихва е цената на стойността на капитала, който се предоставя за
временно ползване. В конкретния случай страните са уговорили в клаузата на чл.
3 от договора размера на възнаградителната лихва – 155, 93 % или 509, 36 лева,
а размерът на ГПР е 996, 04 %
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният
процент на разходите /ГПР/ по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. В случая се установява, че за обслужване на кредита за
една година ответницата
е следвало да изразходва повече средства, отколкото е получила по него, а
възнаградителната лихва е в размер близък до получената главница. Определени по
този начин, ГПР и възнаградителната лихва се явяват такива, уговорени в
нарушение на добрите нрави, което е основание за нищожност по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Касае се за обща разпоредба на
закона, уреждаща основание за недействителност на сделките, която намира
приложение и за търговските сделки, доколкото липсва специална разпоредба,
която да изключва приложението й по отношение на тях. С оглед на това е
неоснователно твърдението на въззивника, че тъй като разпоредбата на чл. 430, ал. 2 от ТЗ не ограничавала
изрично размера на лихвата чрез поставяне на изискванията за съответствие с
добрите нрави, това основание за нищожност не можело да намери приложение по
отношение на процесния договор за потребителски кредит.
По своята същност "добрите
нрави" не представляват правни норми и нямат правно действие. Същите
представляват общоприети критерии и норми за поведение, които са установени и
приети в обществото, като хората се съобразяват с тях съобразно вътрешното си
убеждение. Действително, доколкото няма издаден акт на МС по чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, страните са свободни да уговарят размер на
договорната лихва по собствено усмотрение. Договорната свобода обаче не е
неограничена, което следва от чл. 9, ал. 1 от ЗЗД. Настоящият състав
приема, че по начина по който е уговорена възнаградителната лихва, същата
излиза извън присъщите и функции по чл. 430, ал. 2 от ТЗ и чл. 240, ал. 2 от ЗЗД като създава предпоставки за
неоснователно обогатяване на кредитора, което представлява противоречие с
добрите нрави. Налице е нееквивалентност на двете престации - тази на кредитора
и тази на заемателя, което е значително и то в ущърб на последния. Тази
нееквивалентност заедно с възможността за неоснователно обогатяване на
кредитора също представлява накърняване на добрите нрави и е основание за
нищожност на уговорката за лихва. Поради това следва да се приеме, че правилно
е прието от първоинстанционния съд, че клаузите, уреждащи размера на
възнаградителната лихва и на ГПР в договора за кредит са нищожни.
Действително, към датата на сключване на
процесния договор за кредит – 08.07.2014г., в ЗПК не е предвиден максимален размер на ГПР.
Изменението в чл. 19 от ЗПК – приемането на нова ал. 4 - ДВ, бр. 35 от 2014г., е в сила от 23.07.2014г. и доколкото не е
предвидено обратно действие на същата, то тя е неприложима в разглеждания
случай. В посочената разпоредба е прието, че годишният процент на разходите не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България. Видно от мотивите за това изменение законодателят е целил
постигане именно на справедлив баланс между интересите на потребители на
"бързи" небанкови кредити, изолирани от банковите услуги поради ниска
кредитоспособност /влошено имуществено състояние, нестабилни или неустановими
доходи, налична вече задлъжнялост/ или ниска информираност и на професионалните
заемодатели, опериращи на същия този рисков пазар, понасящи загуби от
неплатежоспособност на висок брой свои клиенти. Въззивният съд намира, че до тази
законодателна промяна, предоставянето на тази услуга на потребителите не е било
регулирано с императивен лимит на възнаграждението на кредитора, но
общественият морал не е допускал злоупотреба с договорната свобода, при която
икономически по-силният участник в оборота /в случая търговец, разполагащ със
свободни средства предназначени за извличане на печалба/ да налага на по-слабия
си клиент /търсещ спешно финансиране извън специализирания банков пазар/
условия при които да реализира необосновано висок приход, чрез добавяне на
неясни по вид разходи към икономически обоснования размер на цена на рисково
кредитиране. По тези съображения се налага извод, че и преди нормативната
промяна, като несъвместими с добрите нрави следва да се считат сделки на
търговци, договарящи с потребителите годишен процент на разходите съществено
надвишаващи възприетия по-късно горен праг на петкратен размер на законната
лихва какъвто именно е разглеждания случай.
Както бе посочено, законът не
регламентира максимум на възнаграждението /т.нар. възнаградителна лихва/,
дължимо за ползването на чужд капитал - парична сума. Този максимум се налага
от добрите нрави, а критерий /ориентир/ дали тези установени в обществото норми
за поведение са накърнени е законната лихва, чиито размери съгласно чл. 86, ал. 2 от ЗЗД се
определят от МС. Размера на законната лихва по реда на чл. 86, ал. 2 от ЗЗД, е определяна по един и същи начин, а именно
като сбор от основния лихвен процент на БНБ плюс 10 пункта надбавка. С Постановление
№ 426 от 18.12.2014г. МС е определил годишния размер на законната лихва за
просрочени парични задължения в размер на основния лихвен процент на БНБ в сила
от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта.
Трайно е прието в практиката, че
противоречащи на добрите нрави са сделки, с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр. Прието е още, че подобно
неравноправие, респ. неоснователно обогатяване е налице, когато по необезпечен
заем /какъвто е процесният/ е уговорена възнаградителна лихва, надвишаваща три
пъти размера на законната лихва. Преценката за съотношението между
възнаградителната лихва и законната лихва следва да бъде направена към момента
на сключване на договора. Към
08.07.2014г. основният лихвен процент, определен от БНБ, е 0.03 %, което
означава, че към същия момент законната лихва е 10.03 %, а нейният трикратен
размер - 30.09 %. При това положение размера на процесната възнаградителна
лихва - 155.93 % годишно надвишава трикратния размер на законната лихва.
Съответната клауза от процесния договор се явява нищожна като противоречаща на
добрите нрави и не обвързва кредитополучателя - той не дължи сумата от 509, 36 лева. С оглед на приетото по-горе,
уговорките за размера на годишен лихвен процент и на възнаградителната лихва накърняват
добрите нрави и са нищожни по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Същите
не може да бъдат заместени от друга разпоредба на закона, доколкото липсва акт
по смисъла на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, който да
определя размера на договорна лихва по сключени между страните договори, а
законната лихва по чл. 86 от ЗЗД има различни функции от
възнаградителната лихва, съответно от ГПР.
По претендираната такса – разходи във
връзка с просрочие на задълженията на кредитополучателя:
В случая ищецът претендира заплащането
на разходи в общ размер на 200 лева, дължима по т. 5 от договора,
представляващи направени разходи за провеждане на телефонни разговори,
изплащане на писмени покани и електронни съобщения за с.на просрочените вземания.
Както вече бе посочено, договорът за
потребителски кредит е сключен при действието на Закона за потребителския кредит -
Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010г., като регламентацията
му се съдържа в нормата на чл. 9. Приложимите в частност
разпоредби на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК /по арг. за противното от чл. 4 от
закона/, които са императивни, указват последиците при забава на потребителя -
в този случай кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума
за времето на забавата, като размерът на обезщетението за забава е лимитиран до
законната лихва. Предвиждането на друга парична престация води до частична
нищожност съгласно нормата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД – съответните клаузи се
заместват от императивните норми, т.е. разходите, надхвърлящи законната лихва
за забава не се дължат. С твърденията
за въведени с договора за паричен заем клаузи за начисляване на неустойка за
неизпълнение, разходи и такси за извънсъдебно събиране, след настъпване падежа
на главните задължения, по същество се цели заобикаляне на ограничението в чл. 33
от ЗПК и въвеждане на допълнителни плащания,
свързани единствено със забавата на длъжника. Тъй като тези клаузи преследват
забранена от закона цел да се присъди още едно обезщетение за забава, те
противоречат пряко на чл. 33 ЗПК и са недействителни, като не пораждат права и задължения за страните.
В случая
разходите в размер на 200 лева се обосновават като вземане възникнало в резултат на уговорена
допълнителна услуга, но самото естество на действията на кредитора, посочени
като съдържание на тази предоставена на кредитополучателя престация, изключва
квалификацията им като допълнително благо, за което да е
обосновано насрещно възнаграждение. Напротив, както уведомяването на длъжника
за допусната от него забава и предупреждение за последиците от нея, така и
поддържането на нарочен служител, натоварен да търси доброволно, макар и
забавено изпълнение от длъжника, са типични действия по управление на лош
кредит и съставляват присъщ за основния предмет на договора, а не допълнителен
разход. Този вид дейност на кредитора се компенсира с основното възнаграждение
като цена на самото рисково /без предварително обезпечаване/ кредитиране и е
типичен ценообразуващ елемент за възнаградителна лихва. Изключването на разходите за
тази дейност от основната цена на кредита /формираща лихвен процент и ГПР/ би
означавало да се допусне, че възнаграждението на кредитора е чиста печалба, тъй
като не включва присъщи за дейността разходи, заплащани отделно като
допълнително уговорени задължения. При тълкуване на нормата на чл. 33 от ЗПК се
налага извод за ограничаване на свободата на договарянето от
кредитора, предоставящ потребителски кредит при условия, при които освен обявената договорна лихва и
обезщетението за забава, на потребителя се възлагат и други плащания като
допълнителни такси и фиксирани по размер разходи. Уговарянето на бъдещите
разходи във фиксиран размер, събиран по силата на самия договор и въвеждането
на отделна такса за същата дейност, несъмнено придава и на двете клаузи
неустоечен санкционен характер, което ги прави нищожни.
Следователно клаузите в договора за
кредит, на които ищецът, в качеството си на цесионер, основава процесните
вземания и с които е уговорено, че при забава кредиторът ще има право да получи
нещо различно от лихвата за забава, противоречат на горепосочените императивни
законови норми, които ограничават отговорността на потребителя, поради което са
нищожни - чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. А след като цедентът не е титуляр на
прехвърлените вземания за неустойки такси, то договорът за цесия не е породил
транслативен ефект и тези вземания не са преминали в правната сфера на
цесионера - ищец, поради което и последният не се легитимира като техен
носител.
По изложените съображения се налага извод, че първоинстанционното
решение е правилно, в частта, в която са отхвърлени предявените искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 2 от ЗЗД за сумата от 509, 36 лева –
договорна възнаградителна лихва и с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за
сумата от 200 лева – такса разходи за с.на просрочени вземания, поради което
същото следва да бъде потвърдено в посочените части.
По отношение на разноските:
Предвид изхода на спора в полза на въззивника следва
да се присъдят сторените във въззивното производство разноски съразмерно на уважената
част от въззивната жалба, които възлизат на сумата от общо 137, 58 лева за
държавна такса, възнаграждение за особен представил и юрисконсултско
възнаграждение.
В полза на ищцовото дружество следва да се присъдят сторените
в първоинстанционното производство разноски съразмерно на уважената част от
исковете, които възлизат на сумите – съответно 302, 57 лева за исковото
производство и 39, 77 лева за заповедното производство.
Въззиваемата страна не е направила разноски в
производството, поради което такива не следва да се присъждат независимо от
изхода на спора.
С оглед цената на предявените искове и предвид
ограничението на чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение не подлежи на
обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 234955 от 07.10.2019г.,
постановено по гр.д. № 42755/2018г. по описа на СРС, ГО, 156 състав, В ЧАСТТА, в която са отхвърлени предявените
по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „А.З.С.Н.В.“ ЕАД срещу В.Т.Л. обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 9
от ЗПК, вр. чл. 99, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 за установяване съществуването
на вземане в размер на 600 лева – главница по договор за паричен заем от
08.07.2014г. и за установяване съществуването на вземане до размер на сумата от
165, 81 лева – обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва,
дължима за периода от 22.07.2014г. до 31.07.2017г. и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422, ал. 1
от ГПК от
"А.З.С.Н.В." ЕАД, с ЕИК ******, седалище и адрес на управление *** срещу В.Т.Л., ЕГН **********,***, обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 9
от ЗПК, вр. чл. 99, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че в полза на ищеца
съществува вземане в размер на 600 /шестстотин/ лева – главница по договор за
паричен заем от 08.07.2014г., сключен между ответника и “В.К.” ООД, В. по който
са били прехвърлени на ищеца с Приложение № 1/01.04.2015г. към Рамков договор
за продажба и прехвърляне на вземания от 22.01.2013г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от 31.07.2017г. до окончателното й изплащане и сумата от 165,
81 /сто шестдесет и пет лева и 81 ст./, представляваща обезщетение за забава в
размер на законната мораторна лихва върху горепосочената главница за
периода от 22.07.2014г. до 31.07.2017г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 52370/2017г. по описа на СРС,
ГО, 156 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 234955 от
07.10.2019г., постановено по гр.д. № 42755/2018г. по описа на СРС, ГО, 156 състав,
в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА В.Т.Л., ЕГН **********,*** да
заплати н. "А.З.С.Н.В." ЕАД, с ЕИК ******, седалище и адрес на управление ***, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 302, 57 /триста и два лева и 57 ст./ лева – съдебни разноски в първоинстанционното
исково производство и сумата от 39,
77 /тридесет и девет
лева и 77 ст./ лева – съдебни разноски в производството по ч.гр.д. №
52370/2017г. по описа на СРС, ГО, 156 състав.
ОСЪЖДА В.Т.Л., ЕГН **********,*** да
заплати н. "А.З.С.Н.В." ЕАД, с ЕИК ******, седалище и адрес на управление ***, на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК направените разноски във
въззивното производство в размер на 137, 58 /сто тридесет и седем лева и 58 ст./
лева.
Решението не подлежи на обжалване.
.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.