№ 2248
гр. София, 16.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Ирина Стоева
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20211100511685 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20151442 от 05.07.2021 г. по гр.д. № 1236/2021 г.
Софийски районен съд, 43 състав: Отхвърлил предявените от Д. Л. ХР., ЕГН
**********, срещу „Т. СОФИЯ” ЕАД, ЕИК *******, обективно съединени
искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 49 вр. 45, ал. 1 ЗЗД - за
осъждане на ответното дружество да заплати на ищцата Д. Л. ХР. сумата от
2 977.05 лева, представляваща заплатена от нея без основание сума по изп.д.
№ 20187860400460 по описа на ЧСИ М.М., с район на действие СГС, през
периода от 22.05.2018 г. до 17.09.2018 г., и сумата от 613.30 лева,
представляваща претърпени имуществени вреди в резултат от
незаконосъобразно принудително изпълнение по изп.д. № 20187860400460 по
описа на ЧСИ М.М., с район на действие СГС, през периода от 22.05.2018 г.
до 17.09.2018 г.; Отхвърлил предявените от М. Б. ХР., ЕГН **********,
срещу „Т. СОФИЯ” ЕАД, ЕИК *******, обективно съединени искове с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 49 вр. 45, ал. 1 ЗЗД - за
осъждане на ответното дружество да заплати на ищцата М. Б. ХР. сумата от
744.26 лева, представляваща заплатена от нея на 17.09.2018 г. без основание
1
сума по изп.д. № 20187860400460 по описа на ЧСИ М.М., с район на действие
СГС, и сумата от 153.33 лева, представляваща претърпени на 17.09.2018 г.
имуществени вреди в резултат от незаконосъобразно принудително
изпълнение по изп.д. № 20187860400460 по описа на ЧСИ М.М., с район на
действие СГС; Отхвърлил предявените от Л. Б. ХР., ЕГН **********, срещу
„Т. СОФИЯ” ЕАД, ЕИК *******, обективно съединени искове с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 49 вр. 45, ал. 1 ЗЗД - за осъждане на
ответното дружество да заплати на ищеца Л. Б. ХР. сумата от 744.26 лева,
представляваща заплатена от него на 17.09.2018 г. без основание сума по
изп.д. № 20187860400460 по описа на ЧСИ М.М., с район на действие СГС, и
сумата от 153.33 лева, представляваща претърпени на 17.09.2018 г.
имуществени вреди в резултат от незаконосъобразно принудително
изпълнение по изп.д. № 20187860400460 по описа на ЧСИ М.М., с район на
действие СГС. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищците са осъдени да заплатят
на ответника разноски по делото, както следва: Д. Л. ХР. – сумата 66.68 лева;
М. Б. ХР. – сумата 16.66 лева, и Л. Б. ХР. – сумата 16.66 лева.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищците Д. Л. ХР., М. Б.
ХР. и Л. Б. ХР., които го обжалват изцяло с оплаквания за неправилност –
неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на
съдопроизводствените правила. Районният съд неправилно приел, че липсват
предпоставките за уважаване на предявените искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Изпълнителният лист от 30.01.2018 г. не бил издаден въз основа на влязлото в
сила съдебно решение по гр.д. № 40303/2015 г. на СРС, 77 състав, в самия
изпълнителен лист било посочено, че същият се издава на основание чл. 416
ГПК въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
гр.д. № 13943/2015 г. на СРС, 77 състав. Върху решението по гр.д. №
40303/2015 г. на СРС, 77 състав бил поставен печат за издаден изпълнителен
лист само за разноските, а издаването на изпълнителния лист за сумите за
главници и лихви било отбелязано върху заповедта за изпълнение, както
предвиждал 416 ГПК. Решението по чл. 422 ГПК имало само установителен
характер по отношение на сумите за главници и лихви. С исковете по чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД ищците не целели пререшаване на правния спор, както приел
съдът в обжалваното решение. В случая основанието, съгласно чл. 416 ГПК,
можело да бъде влязла в сила заповед за изпълнение и издадения въз основа
на нея изпълнителен лист, а не съдебното решение. Последното
2
представлявало само условие за влизане на заповедта в сила, но в случая не
било така, тъй като с решението по гр.д. № 40303/2015 г. на СРС, 77 състав
били установени задължения, дължими за недвижим имот, находящ се в гр.
София, ж.к. „*******, ******, а заповедта за изпълнение била издадена за
задължения за имот в гр. София, ж.к. *******. Изпълнителният лист от
30.01.2018 г. бил нищожен поради липса на влязла в сила заповед за
изпълнение и същият не можел да породи правни последици, а платеното по
нищожен изпълнителен лист било платено без основание. Неправилно
първостепенният съд приел и че исковете по чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД са
неоснователни. Съдът отново погрешно обсъждал решението по гр.д. №
40303/2015 г. на СРС, 77 състав и посочил, че в хода на производството не
били представени доказателства за неговата отмяна, но изпълнителният лист
бил издаден въз основа на заповедта за изпълнение, а не въз основа на
съдебното решение по чл. 422 ГПК. Поради това молят съда да отмени
атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да уважи
предявените искове. Претендират разноски, като за тези във въззивното
производство представят списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна „Т. СОФИЯ” ЕАД с отговор по реда на чл. 263, ал.
1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди обжалваното решението
като правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивната
инстанция. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл.
78, ал. 5 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежни
страни, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Въззивният съд намира,
че при постановяване на решението не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед доводите в жалбата е
3
правилно по следните съображения:
От фактическа страна: Приета по делото е искова молба вх. №
12541/10.07.2015 г., въз основа на която е образувано гр.д. № 40303/2015 г. на
СРС, 77 състав. С нея от „Т. София“ ЕАД са предявени по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК искове срещу Д. Л. ХР., М. Б. ХР. и Л. Б. ХР. за установяване
дължимостта на главници за топлинна енергия и за дялово разпределение,
както и за лихви върху главниците, относно топлоснабден имот на адрес: гр.
София, ж.к. *******. Твърди се за вземанията да е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 13943/2015 г.
на СРС, 77 състав.
Прието по делото е решение № 10417/07.07.2016 г., постановено по гр.д.
№ 40303/2015 г. по описа на СРС, 77 състав, влязло в сила на 08.01.2018 г., с
което са уважени частично предявените от „Т. София“ ЕАД срещу Д. Л. ХР.,
М. Б. ХР. и Л. Б. ХР. искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, като е признато за
установено, че тримата дължат разделно на ищеца суми за главници за
топлинна енергия и дялово разпределение и лихви относно имот, находящ се
в гр. София, ж.к. „*******, ******, за които вземания е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 13943/2015 г.
на СРС, 77 състав. Видно от поставения върху решението печат и приетия по
делото заверен препис от изпълнителен лист от 01.10.2020 г., въз основа на
влязлото в сила решение в полза на „Т. София“ ЕАД е издаден изпълнителен
лист за разноските за исковото и за заповедното производство.
След влизане в сила на решението по гр.д. № 40303/2015 г. на СРС, 77
състав в полза на „Т. София“ ЕАД е издаден изпълнителен лист от 30.01.2018
г. за сумите за главници и лихви, за които заповедта за изпълнение по гр.д. №
13943/2015 г. на СРС, 77 състав е влязла в сила.
От приетото удостоверение от 20.01.2021 г., издадено от ЧСИ М.М.,
рег. № 786 на КЧСИ се установява, че въз основа на изпълнителния лист от
30.01.2018 г. е било образувано изп.д. № 20187860400460, като в
удостоверението са посочени събраните от длъжниците Д. Л. ХР., М. Б. ХР. и
Л. Б. ХР. суми.
Съгласно приетата справка, издадена чрез отдалечен достъп по данни за
имот от СВ – София за вписвания, отбелязвания и заличавания по отношение
на недвижим имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, ******,
4
собственици на посочения имот в периода 1998 г. - 07.01.2021 г. са лица,
различни от ищците
От правна страна: По исковете с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД ищците претендират връщане на суми, за които твърдят, че са дадени
при начална липса на основание. Фактите, подлежащи на установяване, са:
даване на нещо от страна на ищеца, получаване на същото от страна на
ответника, липса на основание, което да обуславя имущественото
разместване.
Съгласно разпоредбата на чл. 416 ГПК, когато възражение не е
подадено в срок или е оттеглено, или след влизане в сила на съдебното
решение за установяване на вземането, заповедта за изпълнение влиза в сила.
Въз основа на нея съдът издава изпълнителен лист и отбелязва това върху
заповедта.
Както е разяснено в мотивите по т. 14 на Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, особеното при
установителния иск по 422 ГПК е, че кредиторът вече разполага със
съдебно изпълнително основание, при което съдебното решение за
установяване на вземането стабилизира заповедта и в хипотезата по чл. 410
ГПК въз основа на нея се издава изпълнителен лист (чл. 416 ГПК) -
аналогично на хипотезата, при която се издава изпълнителен лист въз
основа на влязло в сила или осъдително въззивно решение (чл. 404, т. 1 ГПК).
Действието на съдебното решение за уважаване на иска по чл. 422 ГПК за
установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, е
идентично по последици с осъдителното решение за същото вземане -
създаване на изпълнително основание за принудително събиране на
вземането.
Поради това при развило се производство по реда на чл. 415 вр. чл. 422
ГПК и уважен установителен иск изпълнителен лист се издава по заповедта,
но двете заедно – заповедта и съдебното решение, създават изпълнителното
основание за принудително събиране на вземането. Ето защо правилно
районният съд се е позовал на разпоредбата на чл. 299 ГПК и е приел, че е
недопустимо в настоящото производство да се пререшава правния спор,
разрешен между страните със сила на пресъдено нещо, в частност да
преценява дали ищците са собственици или не на топлоснабдения имот,
5
посочен в решението.
Налице е основание за получаване на сумите от ответника – същите са
събрани въз основа на издаден изпълнителен лист по влязла в сила заповед за
изпълнение, след развило се исково производство по реда на чл. 415 вр. чл.
422 ГПК, с което спорът между страните относно дължимостта на сумите е
разрешен със сила на пресъдено нещо. Противно на поддържаното от
въззивниците, обстоятелството, че в решението, с което частично са уважени
установителните искове е посочен топлоснабден имот, различен от имота по
заповедта за изпълнение, не може да обуслови извод нито че заповедта по чл.
410 ГПК не е влязла в сила, нито че издаденият въз основа на нея
изпълнителен лист за сумите, установени като дължими с решението по чл.
422 ГПК е нищожен. В решението по гр.д. № 40303/2015 г. по описа на СРС,
77 състав е допусната очевидна фактическа грешка относно топлоснабдения
имот, която грешка обаче не е пречка за влизане на заповедта по чл. 410 ГПК
в сила, а подлежи на отстраняване, и то безсрочно – чл. 247 ГПК, вкл. по
инициатива на въззивниците. Нещо повече – и изпълнителен лист, издаден
въз основа на невлязла в сила заповед за изпълнение, не е нищожен, както се
поддържа в жалбата, а разпореждането за издаването му подлежи на
обжалване по реда и в сроковете по чл. 407, ал. 1 ГПК, което въззивниците не
твърдят да са направили. В настоящото производство съдът няма правомощия
да извършва проверка налице ли са били предпоставките на чл. 404 – 406 ГПК
за издаване на изпълнителния лист – такава преценка съдът може да извършва
само в производството по чл. 407 ГПК, и щом изпълнителният лист от
30.01.2018 г. не е обезсилен, получените въз основа на него суми от ответното
дружество не са получени при начална липса на основание. Предявените
искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД са неоснователни и
подлежат на отхвърляне.
Исковете по чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД за обезщетения за вреди,
изразяващи се в заплатени такси и разноски по изп.д. № 20187860400460 по
описа на ЧСИ М.М., рег. № 786 на КЧСИ, също са неоснователни.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна, има гаранционно-обезпечителна
функция и е за чужди виновни противоправни действия. По предявения иск с
правно основание чл. 49 ЗЗД по делото трябва да бъдат установени следните
елементи от фактическия състав, пораждащ отговорността за обезвреда:
противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което
6
ответникът е възложил извършване на някаква работа, причиняване на вреда -
при или по повод изпълнението на възложената работа, както и причинна
връзка между противоправното поведение и вредоносния резултат. Вината на
причинителя на вредата се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал.
2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията,
доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия извършител.
Доказването на останалите елементи от фактическия състав е в тежест на
ищеца, претендиращ обезщетението, съгласно правилото за разпределение на
доказателствената тежест в чл. 154, ал. 1 ГПК.
В случая нито един от тези елементи не е налице – инициирането на
изпълнително производство въз основа на валиден изпълнителен лист,
издаден след разрешен със сила на пресъдено нещо правен спор, не
съставлява противоправно поведение, съответно ищците не са претърпели
вреди по смисъла на чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД.
Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции,
атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход, разноски за въззивното производство се следват на
въззиваемия, който е претендирал присъждане на юрисконсултско
възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1
от Наредбата за заплащане на правната помощ, съобразявайки извършената от
юрисконсулт на въззиваемия дейност в настоящата инстанция, съдът
определя юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., които следва
да бъдат заплатени от въззивниците съобразно обжалваемия интерес.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 20151442 от 05.07.2021 г.,
постановено по гр.д. № 1236/2021 г. на Софийски районен съд, 43 състав.
ОСЪЖДА Д. Л. ХР., ЕГН **********, гр. София, ж.к. *******, да
заплати на „Т. СОФИЯ” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „*******, на основание чл. 78 ГПК сумата 66.68
лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство.
7
ОСЪЖДА М. Б. ХР., ЕГН **********, гр. София, ж.к. *******, да
заплати на „Т. СОФИЯ” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „*******, на основание чл. 78 ГПК сумата 16.66
лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство.
ОСЪЖДА Л. Б. ХР., ЕГН **********, гр. София, ж.к. *******, да
заплати на „Т. СОФИЯ” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „*******, на основание чл. 78 ГПК сумата 16.66
лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното
производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8