Р Е Ш
Е Н И Е № 108
гр. Бургас, 24.03.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаският окръжен съд, в открито съдебно заседание на двадесет и пети февруари две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Иво Добрев
при секретаря Ц.А. като разгледа докладваното от съдията Добрев
гражданско дело № 1942 по описа за
2014г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по чл.2 ал.1 т.2 и т.3 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди.
Съдът е сезиран с искова молба, предявена от И.Л.Г., ЕГН ********** с посочен съдебен адрес адв. Георги Митрев, САК, с адрес за призоваване: гр.София, ул.„Солунска“ № 26, ет.1 срещу Прокуратурата на Република България, със седалище гр.София, п.к. 1061, бул."Витоша" №2, с която претендира заплащане на обезщетение от правозащитните органи в размер на 5 000лв. (пет хиляди лева) за причинените и имуществени вреди в резултат от извършено изземване на моторно превозно средство, собственост на ищцата марка „Шкода“ с регистрационен номер ***, както и за неимуществени вреди в размер на 923 000 лв. (деветстотин двадесет и три хиляди лева), изразяващи се в претърпените болки и страдания, вследствие задържането на Г. и проточилите се в продължение на близо 17г. съдебни дела. Моли се за присъждане на направените по делото съдебно-деловодни разноски, вкл. адвокатско възнаграждение.
Твърди се в исковата молба, че на 19.12.1994г. с постановление за образуване на предварително следствие, следовател при Окръжна следствена служба – гр. Бургас е образувал следствено дело№1219/1994 г. срещу ищцата за престъпление по служба, от което са настъпили значителни вредни последици за банката, в която последната работила в размер на 3 милиона лева, представляващо особено тежък случай, извършено при условията на продължавано престъпление. На 28.12.1994г. била привлечена като обвиняем, като по отношение на нея е определена мярка за неотклонение задържане под стража. Отново на 16.03.1995г. ищцата била привлечена като обвиняем за престъпление по служба, от което са настъпили значителни, вредни за банката, последици в размер на 42 милиона лева, представляващо особено тежък случай, при условия на продължавано престъпление, както и за подправяне съдържанието на официален документ, договор за кредит с удължаване на срока за погасяване на кредита, в кръга на службата й, като отново е постановено задържането й под стража. На 27.04.1995 г. обвинението повдигнато от разследващите срещу ищцата било изменено за трети път. С присъда №73 от 14.12.1995 г. по НОХД № 75/95г. Районен съд– Поморие признал ищцата за виновна в извършване на посоченото по- горе длъжностно престъпление, за което и наложил наказание – лишаване от свобода за срок от 4 години при първоначален общ режим и лишаване от право да заема длъжността директор на банка за срок от 3 г. С решение №16 от 19.02.1996 г. по ВНОХД №24 от 1996г. Бургаски окръжен съд изменил присъдата, като я оправдал по повдигнатото обвинение по чл.282 ал.3 вр. ал.1 и ал.2 от НК, а в останалата част оставил жалбата без уважение. В изпълнение на влязлата в сила осъдителна присъда, ищцата изтърпяла наложеното наказание лишаване от свобода за времето от 20.02.1996 г. до 26.07.1996г. По предложение на окръжен прокурор при Окръжна прокуратура – гр. Бургас наказателното дело било възобновено, в резултат, на което ВКС отменил и двете присъди на Поморийски районен и Бургаски окръжен съд, като върнал делото за ново разглеждане от стадия на предварителното разследване. Прието било, че са налице новооткрити обстоятелства– погасените задължения по кредита към банката, които обстоятелства били включени в предявеното обвинение. След проведеното допълнително разследване, на ищцата били повдигнати обвинения със същата квалификация за извършено престъпление по служба, за което и последната е била призната отново за виновна с присъда №61 от 17.06.2006г. на Бургаски окръжен съд. За извършеното престъпление било определено наказание лишаване от свобода за срок от 3 г., а предявения граждански иск уважен за сумата от 8 809,55 деноминирани лева, причинени имуществени вреди. Тази присъда била отменена от Апелативен съд- гр.Бургас с присъда №245 от 12.12.2006г., като бил отхвърлен гражданския иск. Въззивната инстанция приела, че ищцата не е притежавала качеството длъжностно лице по смисъла на НК. ВКС с Решение № 379 от 10.07.2007г. по КНД №29/2007г. е отменил в наказателната част присъдата на БАС, с която ищцата И.Г. е призната за невиновна и е оправдана по предявеното й обвинение, като върнал делото за разглеждане от друг състав на въззивния съд. С Решение №190 от 03.11.2007 г. Апелативен съд – Бургас е отменил изцяло присъда №61 от 17.04.2006 г. и е върнал делото за доразследване на Окръжна прокуратура, която е повдигнала ново обвинение за умишлена безстопанственост в особено големи размери, при условията на продължавано престъпление. В крайна сметка с Решение №121 от 04.07.2011 г. постановено по ВНОХД № 151/2011 г. Апелативен съд – Бургас признал за виновна ищцата за това, че в качеството си на длъжностно лице, при условията на продължавано престъпление умишлено не е положила достатъчно грижи за ръководенето, управлението и запазването на повереното й в това качество имущество и от това е последвала щета в общ размер на 41 193, 73 лв., поради което наложил наказание лишаване от свобода за срок от една година и десет месеца, като е определил да бъде приспаднато времето, през което Г. е била задържана под стража – от 28.12.1994 г. до 19.02.1996 г. и е изтърпявала наказание лишаване от свобода, считано от 20.02.1996 г. до 26.07.1996 г.
Посочва се също така, че с решение №466 от 02.11.2011г. ВКС е изменил
горепосочената присъда, като я е отменил в частта с наложеното наказание
лишаване от свобода, като съответно било отчетено обстоятелството, че ищцата не
подлежала на наказване поради изтекла давност.
Ищцата настоява, че спрямо нея са извършени нарушения съгл. чл. 5, т. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, които се изразяват в: на първо място, нарушаване на правото й да бъде изправена пред съд: при ареста й (в който момент е била в отпуск по болест за 30 дни). Постановленията за задържането й били издавани от следовател към ОСС-Бургас и потвърждавани от прокурор. Допълва, че нито прокурора, нито следователите могат да бъдат възприети като длъжностни лица, оправомощени по закон да изпълняват съдебни функции. Обръща внимание на това, че следователите не са били независими от прокурора и не са имали право да вземат решение за задържане на ищцата под стража. Прокурорите можели да се намесват при извършването на процесуални действия от името на обвинението, което според ищцата поставяло под съмнение тяхната непредубеденост. Нарушено било и правото й на освобождаване преди гледане на делото, като властите не се били съобразили с влошеното и здравословно състояние. Ищцата счита, че е нарушен и чл.5 т.4 от КЗПЧОС, тъй като намира за недостатъчен обхватът на съдебния преглед срещу задържането й в досъдебното производство, заради начина, по който са тълкувани приложимите законови разпоредби от върховния съд, поради което и ищцата не е могла да обжалва пред съд задържането си. Ищцата твърди, че е налице и нарушение на чл.3 от КЗПЧОС, тъй като за престоя си в следствения арест била подложена на нечовешко отношение: липсвали елементарни условия за съществуване, лична хигиена и дневна светлина, помещението било тясно и влажно, отказани й били необходими за следоперативно лечение лекарства, което довело до рязко влошаване на здравето й, към момента превърнало се в хронично, субсумиращо се под състава за средна телесна повреда по смисъла на закона. Освен това ищцата счита, че е нарушен и чл. 41 от ЕКЗПЧОС, тъй като вследствие на гореспоменатите действия и бездействия на властите, тя е претърпяла имуществени и неимуществени вреди. Имуществените вреди ищцата свързва с изземването при извършени претърсвания на МПС „Шкода“ с тогавашен ДР номер ***, свидетелство за регистрация на същото и ключовете от него. Автомобилът не бил върнат на г-жа Г., като местонахождението му било неизвестно. Имуществената вреда се оценява от ищцовата страна на 5 000 лв. Относно претендираните неимуществени вреди, ищцата твърди, че вследствие на задържането й в ареста, както и проточването на съдебните дела в рамките на 17 г., здравословното й състояние се било влошило и продължавало да се влошава, като това е довело до хронични заболявания и нарушаване на нейното емоционално и психическо равновесие. Допълва, че изживения стрес от затвора се е отразил тежко върху нейните адаптивни и комуникативни възможности и на семейния й живот. Нарушени са били и семейните връзки с нейния съпруг и децата й, които също били подложени на унижения и подигравки в социалната си среда. Освен всичко гореизложено ищцата е била в невъзможност да си намери работа, прекъснато е нейното кариерно развитие, както и това на съпруга й. Това се отразило на отношенията им, поради което стигнали до развод.
Прокуратурата на РБ чрез прокурор от Окръжна прокуратура – гр. Бургас оспорва изцяло предявения иск по основание и размер. Противопоставя се на претенцията за неимуществени вреди в размер на 923 000 лв., като твърди, че признаването на ищцата за виновна за извършено престъпление по чл. 219 НК, но ненаказването й, поради изтекла абсолютна давност, не пораждало правото й на обезщетение по чл. 2 от ЗОДОВ, чиято основна предпоставка била незаконността на обвинението и на задържането под стража. Твърди, че ищцата изрично била поискала пред състав на БОС по НОХД №67/08 г. производството да продължи, независимо от констатираната служебно от съда изтекла давност. С решение №466/2011г. ВКС на основание чл.24 ал.1 т.3 е приложил правилата за давността за престъплението, за което ищцата била призната за виновна, като не я е наказал. Ответникът релевира възражение за изтекла давност, тъй като твърдяните от ищцата нарушения били извършени в периода 28.12.1994г.-19.02.1996г., а исковата молба е подадена на 28.10.2014г., поради което намира претенциите за погасени по давност. Погасена била и претенцията по чл.3 от ЕКЗПЧОС, освен това прокуратурата не можела да носи отговорност за условията в арестните помещения, които довели до влошаване на здравословното й състояние. Ответникът твърди, че претенцията за обезщетение за неимуществени вреди била силно завишена и несъобразена с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, съдебната практика и обществено-икономическите условия в страната. При определяне размера на обезщетението следвало да се вземат предвид: тежестта на обвинението, продължителността на наказателното преследване, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца, както и всички факти и обстоятелства във връзка с увреждането. Намира за недоказани и твърденията на ищцата относно загубата на работата на съпруга й, както и невъзможността да си намери нова. Уточнява, че между действията на правозащитните органи и нанесените вреди трябва да има пряка и непосредствена връзка, съответно кръгът на пострадалите не може да се увеличава произволно. Що се отнася до предявената претенция за имуществени вреди в размер на 5 000 лв., ответникът пояснява, че вредите са с оглед действия на органи на ОДП-Бургас, а не органи на Прокуратурата, поради което и тя не е пасивно легитимирана да отговаря по тази претенция.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид събраните по делото доказателства и като съобрази разпоредбите на закона приема за установено от фактическа и правна страна следното:
На 19.12.1994г. с постановление на следовател от Окръжна следствена служба гр.Бургас срещу ищцата било образувано следствено дело №1219/1994г. по описа на същата служба. На 28.12.1994г. Г. била привлечена в качеството на обвиняем за извършено престъпление по чл.282 ал.3 вр.ал.2 вр. ал.1 вр. чл.26 ал.1 от НК, като със същото постановление по отношение на нея била взета мярка за неотклонение задържане под стража. В образуваното наказателно производство от общ характер пред Районен съд гр.Поморие прокуратурата повдигнала и поддържала обвинение по същия законов текст от НК. С присъда от 14.12.1995г. Районен съд гр.Поморие признал за виновна последната по посочените вече текстове от НК, като и наложил наказание лишаване от свобода за срок от четири години лишаване от свобода, при първоначален общ режим на изтърпяване на същото. Присъдата на първоинстанционния съд била потвърдена с Решение на Окръжен съд гр.Бургас от 19.02.1996г. След влизане в сила на съдебният акт, същият бил приведен в изпълнение и след приспадане на времето, през което Г. била с взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ последната изтърпяла в Затвора гр.Сливен наказание лишаване от свобода за времето от 20.02.1996г. до 26.07.1996г. Тези съдебни актове били отменени по реда на възобновяването с решение №30 /24.01.2000г. на ВКС- НК -II н.о. и делото върнато за ново разглеждане от стадия предварително разследване. След провеждането му отново бил внесен обвинителен акт срещу Г. със същата правна квалификация. По нея подсъдимата била призната за виновна с присъда №61/17.04.2006г. на БОС, като и е определено наказание лишаване от свобода за срок от три години, при първоначален общ режим. Последната присъда е отменена с въззивна присъда от 12.12.2006г. на Апелативен съд гр.Бургас, с която Г. е оправдана. С решение №379/ 10.07. 2007г. на ВКС- НК– II н.о. последната въззивна присъда била отменена и делото върнато на същия съд за ново разглеждане. БАС с решение №130/ 03.11.2007г. отменил отново първоинстанционната присъда от 17.04.2006г. и върнал делото за ново разглеждане на прокурора. Проведено било допълнително разследване, а Г. привлечена като обвиняема за престъпление по чл.219 ал.4 вр. ал.3 вр. ал.1 вр. чл.26 от НК. Такова обвинение, по посочената правна квалификация се поддържало от прокуратурата пред Окръжен съд гр.Бургас. БОС приел, че подсъдимата не е извършила вмененото и престъпление и признал Г. за невинна, отхвърляйки предявения срещу последната граждански иск, като недоказан. С нова присъда от 04.07.2011г., Апелативен съд гр.Бургас отменил акта на първата инстанция и признал подсъдимата за виновна за същото престъпление, определяйки наказание лишаване от свобода за срок от една година и десет месеца, което да бъде изтърпяно при първоначален общ режим. Касационната инстанция с решение от 02.11.2011г. изменила присъдата на БАС, отменяйки я в частта, в която на Г. било наложено наказание лишаване от свобода и определен първоначален общ режим за изтърпяването му, като приложил правилата на чл.24 ал.1 т.3 от НПК. В последния съдебен акт ВКС подробно разгледал и обсъдил всички възражения на процесуалните представители на подсъдимата и стигнал до извод, че в проведеното пред БАС наказателно производство не са накърнени правата и, като не са констатирани нарушения на материалния и процесуалния закони. Освен това в касационното решение са изложени подробни аргументи в подкрепа на направения от въззивната инстанция извод за извършено от подсъдимата престъпление, квалифицирано по чл.219 от НК, в неговата умишлена форма на проявление, в особено големи размери и представляващо особено тежък случай. Единствената забележка на ВКС е свързана с направената констатация, че доколкото по делото е установено изтичане на сроковете за наказателно преследване на подсъдимата е следвало Г. да бъде призната за виновна с обжалваната присъда, но същата не е трябвало да бъде наказвана. С последното решение ВКС изразил пълно съгласие с направените изводи от въззивния съд за виновността на Г. и осъщественото деяние по чл.219 ал.4 вр. ал.3 вр ал.1 вр. чл.26 от НК от обективна и субективна страна, като прилагайки нормата на чл.24 ал.1 т.3 НПК не и наложил наказание.
По време на съдебното дирене показания са дали свидетелите М.С., Д.В. и К.Г.. Първият от посочените лица разказва, че познава ищцата от студентските си години, като се намирал в приятелски отношения със семейството на Г.. В тази връзка се събирали често и затова знаел за нейното арестуване. Споделя, че, когато Г. излязла от затвора продължително време търсила работа, изпитвала финансови затруднения, като в резултат на изживените притеснения получила сериозни здравословни проблеми/ операция на щитовидната жлеза/. Знаел, че семейството имало лека кола, която била взета. Свидетелят В. си спомня за разговорите, които водил с ищцата по повод на нейното минало, включително на тема арестуването и, както и във връзка с отправените срещу нея обвинения. Твърди, че ищцата, изпитвала големи затруднения при намиране на работа и тежко преживявала това. Разказвала как децата и търпели подигравки по улиците, а като последица от случилото се настъпило влошаване на здравословното и състояние. Споделяла, че условията в ареста били много лоши. Свидетелят Г. подробно описва здравословното състояние на съпругата си преди задържането на ищцата, по време на престоя и в ареста, както и след излизането и от затвора. Спира се на затрудненията и във връзка с намиране на работа. По повод на иззетия лек автомобил твърди, че полицаите единствено обяснили как същия ще послужи като обезпечение, както и че е заплащал няколко години данъците му, но колата така и не получили обратно.
Съдът кредитира изцяло свидетелските показания, като достоверни и обективни като счита, че разпитаните лица са отговорили коректно и добросъвестно на поставените им въпроси, относими към предмета на доказване в производството.
По делото не се спори между страните, че по отношение на ищцата е водено наказателно преследване, по време на което са постановени цитираните вече съдебни актове, а Г. е търпяла задържане под стража и наказание лишаване от свобода общо считано от 28.12.1994г. до 26.07.1996г. Твърди се обаче, че задържането на последната е постановено в нарушение принципите на чл.5 т.3 и 4 от КЗПЧОС, а в резултат на същото и незаконосъобразните действия на правозащитните органи, предприети във връзка с воденото срещу ищцата наказателно преследване се е стигнало до причиняване на претендираните имуществени и неимуществени вреди.
Съдебният състав е на мнение, че претенцията на Г. за обезщетяване на имуществените вреди, причинени от незаконното изземване на лекия автомобил марка „Шкода“ е недоказана. На първо място по делото не са ангажирани никакви доказателства в подкрепа на твърденията, че ищцата или нейният съпруг са собственици на посоченото моторно превозно средство. За придобиването на лек автомобил законът предвижда изготвяне на съответния писмен договор с нотариална заверка на подписите на страните. Такъв документ или друго убедително писмено доказателство за законно притежание на леката кола от ищцата по делото не са представени. Фактът, че този лек автомобил към момента на неговото изземване от разследващите органи се е намирал във фактическата власт на последната и съпруга и, сам по себе си не е достатъчен, за да удостовери собственически права над автомобила. Освен това по делото са приобщени писмени доказателства, от които се вижда, че процесното МПС е регистрирано и понастоящем в службите на Пътна полиция на лицето Б.Т.Т. от гр.Поморие. На отделен коментар подлежи констатацията, че в приложеното към настоящото производство наказателно дело липсват съответните документи, свидетелстващи за извършено процесуално действие изземване на МПС. Следователно недоказано е не само твърдението на Г., че е притежавала лекия автомобил, но и факта на неговото изземане по делото. При това положение претенцията за обезщетяване на имуществени вреди в размер на 5000 лева, понесени от ищцата е недоказана и като такава следва да се отхвърли. Освен казаното, съдът възприема позиция, че тази претенция е погасена по давност, доколкото твърдяните незаконни действия са извършени в края на 1994г. -началото на 1995г.
Съдът намира претенцията на ищцата в частта и, в която се твърди, че следва да бъде ангажирана отговорността на правозащитните органи за нарушение на права, защитени от чл.5 т.3 и 4 КЗПЧОС за погасена по давност. В конкретния случай началният момент на погасителната давност е настъпил в деня на привеждане на присъдата на Районен съд гр.Поморие в изпълнение, когато на практика мярката задържане под стража е преустановила действието си, а осъдената Г. е започнала да изтърпява наказанието лишаване от свобода. От приложените по делото писмени документи се вижда, че с писмо от 13.05.1996г./изпратено до началника на затвора гр.Сливен/ Районна прокуратура гр.Поморие е поискала присъдата на Районен съд гр.Поморие да бъде приведена в изпълнение. Допусната е техническа грешка при изписване на година в справката, представена пред ВКС от затвора гр.Сливен като за година на цитираното писмо вместо 1996г. е посочена 1995г. За действията на прокуратурата по повод привеждане в изпълнение на влезлия в сила съдебен акт е уведомен и Районен съд гр.Поморие с писмо от 29.03.1996г. Действително по делото отсъстват данни за точната дата на привеждане на присъдата в изпълнение, но дори за такава дата да бъде приета датата на освобождаване от затвора на Г.-26.07.1996г., повече от ясно е, че претенцията за търсене на отговорността по ЗОДОВ за извършени нарушения по горните текстове на чл.5 т.3 и 4 КЗПЧОС е погасена по давност.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че същата се явява и недоказана. По делото не е проведено съответното успешно доказване на фактите, предмет на установяване във връзка с този предявен иск. Така и не става ясно кои точно действия на органите по чл.2 се претендира, че не са съобразени с изискванията на конвенцията, а след като такива конкретни нарушения не са посочени и установени по делото, излишно е да бъде търсено наличието на причинна връзка между тях и вредите, които се претендират да са пряка и непосредствена последица от тези неправомерни действия.
Важно е да се отбележи, че към момента на задържане под стража на ищцата-28.12.1994г. нормите на НПК не са предвиждали, по време на досъдебното производство, вземането и налагането на такава мярка за неотклонение да става от съд и обжалването на законността на същата отново да се извършва пред съдебен орган. НПК в тогавашната му редакция е позволявал следовател да вземе такава мярка за неотклонение, като постановлението, с което същата се е налагала се е обжалвало пред прокурора. В настоящия казус мярката за неотклонение е взета от разследващия по делото и е обжалвана пред наблюдаващия разследваното прокурор и горната прокуратура, като нарушения на процесуалния закон и накърняване правата на обвиняемата не са установени. Нещо повече, мярката не е била отменена или изменена до постановяване на присъдата от Районен съд гр.Поморие, като след приключване на наказателното производство и с оглед вида на наложеното наказание- лишаване от свобода същата е потвърдена от съдебния състав и на практика е продължила своето действие до привеждане на присъдата в изпълнение от прокуратурата. Следователно и разгледалия делото съдебен състав не е установил нарушения при вземането и продължителността на същата мярка за неотклонение. Видно от приложените материали по делото тази мярка задържане под стража не е изменяна в хода на разследването, като същевременно отсъстват данни същата да е била отменена от прокурор или съд. След постановяване на първоинстанционния съдебен акт от Районен съд гр.Поморие и потвърждаването на мярката за неотклонение задържане под стража, от същия съдебен състав, пред Окръжен съд гр.Бургас е подадена молба за нейното изменение. Молбата е оставена без уважение с определение на БОС от 24.11.1995г. Следователно от приетите по делото доказателства става ясно, че нарушения на правозащитните органи във връзка с определянето и налагането на мярката за неотклонение задържане под стража не са констатирани нито в хода на досъдебното производство, нито по време на съдебната фаза на разглеждане на процеса. Не са ангажирани доказателства за допуснати нарушения по повод осигуряване възможността за обжалване на определената по отношение на Г. мярка за неотклонение. Ето защо, според съда действията на органите на досъдебното производство и прокуратурата, свързани със задържането на Г. са били в съответствие с процесуалния закон, действащ към момента на тяхното извършване.
Казаното дотук важи по посочените по-горе съображения за изтекла погасителна давност и по отношение предявената претенция за допуснати от органите по чл.2 ЗОДОВ нарушения на чл.3 от КЗПЧОС. Освен това тази претенция е останала изцяло недоказана в хода на производството, тъй като не са ангажирани убедителни доказателства /писмени документи, гласни доказателства/ в подкрепа на тезата на ищцата, че в ареста, където е търпяла мярка за неотклонение задържане под стража е била подложена на нечовешко отношение, изтезания или друго унизително отношение.
Претенцията на
Г. по чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ също е недоказана по делото. Фактическият
състав на посочената правна норма предвижда установяване наличието на незаконно
обвинение, което е повдигнато от разследващите органи или от прокуратурата,
лицето да бъде оправдано или наказателното производство да бъде прекратено на основанията, посочени в текста на чл.
2 ал. І т. 3 от закона, като обвинението
трябва да бъде признато за незаконно по надлежния ред и в съответното
производство.Отговорността на Държавата в лицето на съответните правозащитни
органи, преки причинители на вредите има гаранционно – обезпечителен
характер,тъй като се понася независимо от отговорността на съответното
длъжностно лице.
На първо място по делото не е установено наличието на незаконно обвинение, тъй като ищцата не е била оправдана и наказателното производство не било прекратено на някое от основанията, посочени в закона. Следователно незаконосъобразни действия на прокуратурата по повод на двете повдигнати обвинения срещу ищцата не са констатирани. Образуваното наказателно производство за извършено от Г. престъпление по чл.282 от НК е приключило с влязъл в сила осъдителен съдебен акт, като Г. е призната за виновна в извършване на посоченото противоправно деяние. Прието е, че са осъществени от обективна и субективна страна признаците на състава на престъплението. Въззивният съдебен състав е констатирал единствено непрецизност при формулиране на конкретната квалификация на деянието и в тази връзка е изменил присъдата. По същество обаче и изразил пълно съгласие с направените изводи от първата инстанция по повод ангажиране наказателната отговорност на подсъдимата. След влизането в сила на присъдата същата е приведена в изпълнение, но не е изтърпяна, поради обстоятелството, че състав на ВКС постановил спиране изпълнението на наказанието. Категорично не отговаря на истината твърдението, че прокуратурата е предприела действия по привеждане в изпълнение на съдебен акт, който не е влязъл в сила. Решението на Окръжния съд е влязло в сила, тъй като не е обжалвано или протестирано. Нещо повече ВКС, разглеждайки подадената до него молба за възобновяване на производството по делото е констатирал именно наличие на влязъл в сила съдебен акт, в противен случай производството пред него би било недопустимо. След възобновяване на делото обвинението на практика е изменено в по-леко такова, без да се изготвя постановление за частично прекратяване и внесено в съда за осъществено от Г. престъпление по чл.219 от НК, със съответните на конкретния случай квалифициращи признаци. Последно постановеният по същество съдебен акт е този на Апелативен съд гр.Бургас, в който Г. е призната за виновна по повдигнатото обвинение за умишлена безстопанственост и гражданският иск предявен срещу нея уважен. Въззивният състав пропуснал в диспозитива на своя съдебен акт да констатира изтеклата междувременно давност за наказателно преследване и след като признае същата за виновна да постанови, че не следва да бъде наказвана. Вместо това осъдил Г. на лишаване от свобода за срок от една година и десет месеца, което наказание да бъде изтърпяно при първоначален общ режим. ВКС в решението си от 02.11.2011г. изразил изцяло съгласието си с изводите на Апелативния съд гр.Бургас, приемайки, че деянието вменено на подсъдимата е извършено от обективна страна и в съответната форма на вина- пряк умисъл, като същевременно отхвърлил възраженията за допуснати от въззивната инстанция нарушения на материалния и процесуалния закон. ВКС в своя съдебен акт не е признал подсъдимата Г. за невиновна, а единствено не я наказал, съобразявайки се с разпоредбата на чл.24 ал.1 т.3 от НПК.
Съгласно т.9 на тълкувателно решение №3 от 22.04.2005г. на ВКС по т.гр.д.№3/2004г., когато по делото е установено изтичането на давността за наказателно преследване, но същото е продължило по реда на чл.21 ал.2 от НПК държавата няма да носи отговорност само ако лицето е признато за виновно с влязла в сила присъда. Точно такъв е настоящият случай. За да бъде прието обратното в конкретния казус е трябвало да бъде постановен оправдателен съдебен акт от ВКС. Върховният касационен съд обаче, както вече беше посочено е възприел изцяло аргументите и доводите на въззивната инстанция, изложени по повод виновността на Г.. При положение, че не е доказан първият от посочените по- горе елементи от фактическия състав на претенцията по чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ излишно е да бъде обсъждано наличието на другите съставомерни признаци на тази законова норма./вреди и причинната връзка между незаконните действия и твърдяното увреждане/ По изложените съображения искът е недоказан, а претенцията срещу прокуратурата в тази и част също следва да бъде отхвърлена.
При така изяснената обстановка съдът намира, че не са налице основания за ангажиране отговорността на държавата и конкретно прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за причинени на ищцата имуществени и неимуществени вреди, поради което и претенциите трябва да бъдат отхвърлени изцяло като неоснователни.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ иска на И.Л.Г., ЕГН **********, с адрес за призоваване: гр.София, ул.„Солунска“ № 26, ет.1 против Прокуратурата на Република България, със седалище гр.София, бул."Витоша" №2 за заплащане на обезщетение от правозащитните органи в размер на 5 000лв. (пет хиляди лева) за причинените и имуществени вреди в резултат от извършено изземване на моторно превозно средство марка „Шкода“ с регистрационен номер ***, както и за сумата от 923 000 лв. (деветстотин двадесет и три хиляди лева) неимуществени вреди, изразяващи се в претърпените болки и страдания, вследствие незаконосъобразните действия на прокуратурата по повод задържането на Г. и продължилите след това срещу нея съдебни дела.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Бургаския апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: