РЕШЕНИЕ
№ 408
гр. Кюстендил, 26.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XV-ТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Калин К. Василев
при участието на секретаря ИРЕНА АНДР. АЛЕКСАНДРОВА
като разгледа докладваното от Калин К. Василев Гражданско дело №
20241520102464 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Част втора – Общ исков процес от
Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Производството е образувано по искова молба с вх. № 11 586/10.10.2024
г., депозирана от Р. И. С., ЕГН: **********, адрес: гр. **, ул. „**“ № **, бл. **,
вх. „*“, ет. *, ап. ** чрез адв. Н. М. М. от АК - ***, със съдебен адрес: гр. **,
ул. „**“ ** – ***, против „Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска“ №12, представлявано от
управителя си В. М. И.
Ответникът е представил писмен отговор на исковата молба в срока по
чл. 131 ГПК.
В исковата молба се твърди, че страните са били обвързани от Договор
за паричен заем № 922693/31.01.2022 г., по силата на който ответното
дружество предоставило на ищцата сумата от 1 300 лева, при фиксиран
месечен лихвен процент от 3, 330 %, ГПР в размер на 48, 830 %, като в
договора било уговорено, че ищцата се задължила да върне заетата сума на 14
седмични вноски, всяка в размер на 117, 69 лева с крайна падежна дата
28.03.2023 г. и обща сума за плащане 1 647, 62 лева. В чл.6 от Договора било
уговорено, че ищцата се задължавала в срок до 3 дни от сключване на
договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения – двама
поръчители, залог върху движима вещ или безусловна банкова гаранция. При
неизпълнение на условието за предоставяне на обезпечение, било уговорено
заплащането на неустойка в размер на 1 292, 38 лева.
1
В исковата молба се твърди, че ищцата не дължала изпълнение на
вземанията за неустойка и договорна лихва, предвид обстоятелството, че
сключеният договор бил нищожен.
Изтъква се, че кредиторът не е изпълнил изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 от
ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на
възнаградителната лихва.
Излагат се твърдения, че договорът бил сключен при неспазване на
изискванията на чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК. във вр. с чл. 10, ал. 1, във вр. с чл.19,
ал. 2 във вр.чл. 21 и с чл. 22 от ЗПК, тъй като посоченият размер на ГПР бил
неточен и подвеждащ, като в него не била включена скритата под формата на
неустойка договорна лихва, още повече, че разписаният в договора ГПР 48,
830 % излизал извън законоустановените рамки, съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
На собствено основание била нищожна и неустоечната клауза, която
предвиждала силно ограничителни условия, препятстващи изпълнението.
Сочи се, че така уговорената неустойка изначално не притежавала
обезпечителна и обезщетителна функции и съставлявала скрито оскъпяване
на кредита, което водело до изначална недействителност на договора по
силата на чл. 22 във вр. с чл. 21 от ЗПК, следователно потребителят дължал
връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не и лихва и други
разходи по заема. Излагат се подробни съображения в подкрепа на
твърдението, че уговорената в процесния договор възнаградителна лихва била
нищожна като противоречаща на добрите нрави по чл. 26 от ЗЗД, като
неравноправна по смисъла на общия фактически състав на чл. 143 от ЗЗП и
като заобикаляща изискванията на ЗПК по смисъла на чл. 21 от ЗПК.
Посочва се, че вземането по чл. 8 от договора имало характер на
възнаградителна лихва, а не на неустойка, тъй като не притежавало
присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава обезщетителна
и обезпечителна функции, а се явявало допълнителна и гарантирана за
кредитора икономическа облага.
Твърди се, че приложения в кредитното правоотношение ГПР бил
различен от посочения в договора, кредиторът вписвайки в контракта ГПР от
48, 830% заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска
практика довела до неравноправност на уговорката за ГПР и е заобиколил
изискванията на чл. 11. ал. 1, т. 11 ЗПК, като поради неравноправността на
уговорката на ГПР и съгласно чл. 21 ЗПК клаузата за ГПР била нищожна, с
произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК, нищожност на цялата
кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието
на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика
обуславяло невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от
които се формира дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1
ЗПК.
Предвид гореизложеното е отправено искане до съда да признае за
2
установено в отношенията между страните че сключеният между Р. И. С., ЕГН
********** и „Креди Йес“ ООД, ЕИК *********, Договор за паричен заем
№922693/31.01.2022 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. с
чл. 22, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Претендират се сторените по делото разноски на основание чл. 38, ал. 1,
т. 2 от Закона за адвокатурата. Направено е възражение за прекомерност на
юрисконсултско/адвокатско възнаграждение на ответната страна.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата
молба, в който изразява становище за неоснователност и недоказаност на
предявените искове. В отговора се твърди, че на 29.01.2022 г. на ищцата бил
предоставен екземпляр от Стандартен европейски формуляр (СЕФ), чрез
който била предоставена в изискуемата по закон форма преддоговорна
информация относно предоставяне на парична сума в заем и сключване на
договор за заем, като на същата дата от ищцата до ответното дружество била
подадена молба за заем с №190516. След оценка и одобрение на така
депозираното искане за заем на 31.01.2022 г. в гр. Кюстендил бил сключен
Договор за паричен заем № 922693 между заемателката Р. С. и заемодателя
„Креди Йес” ООД. Договорът бил сключен за исканата сума от 1 300 лв., за
срок от 14 месеца, с месечен лихвен процент 3, 330% и ГПР в размер на 48,
830 %. В чл. 6 от договора за заем била дадена възможност на заемателката да
избере начините на обезпечаване на заема. В чл. 8 от договора за заем била
посочена сумата, която потребителят би заплатил при непредоставяне на
исканото обезпечение в тридневен срок. Към договора за заем били
предоставени Погасителен план и Общи условия. Това обстоятелство било
посочено и в чл. 4, ал. 2 от договора за заем, като ищцата положила подпис на
всяка страница. Заемната сума по така сключения договор за заем в размер на
1 300 лв. била предадена в брой на заемателката на датата на сключване чрез
разходен касов ордер.
Твърди се, че по процесния договор за заем, от страна на ищцата били
извършени следните плащания: на 14.03.2022 г. - 250, 00 лв.; на 08.04.2022 г. -
170, 00 лв. ; на 10.05.2022 г. - 210, 00 лв. ; на 07.06.2022 г. – 207, 51 лв.; на
07.06.2022 г. – 2, 49 лв.; на 08.07.2022 г. – 210, 00 лв., на 08.09.2022 г. – 50, 00
лв.; на 19.03.2023 г. – 50, 00 лв.; на 26.05.2023 г. – 50, 00 лв.; на 11.07.2023 г. -
40, 00 лв.; на 22.08.2023 г. - 50, 00 лв.; на 20.09.2023 г. – 50, 00 лв.; 12.10.2023
г.- 50, 00 лв.; 09.12.2023 г. – 50, 00 лв.; 23.01.2024 г. – 50, 00 лв.; 21.02.2024 г. –
50, 00 лв.; 19.03.2024 г. – 50, 00 лв.; 19.05.2024 г. – 50, 00 лв. и на 26.07.2024 г.
– 50, 00 лв. След 26.07.2024 г. други плащания по кредита не постъпили от
страна на ищцата. Общият размер на платената до момента сума по процесния
договор за кредит била в размер на 1 690 лв.
Ответникът заявява, че съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК
при изчисление на ГПР не следвало да бъде включен размерът на неустойката
по чл. 8 от договора за заем, тъй като по своята същност тя съставлявала
разход, който потребителят следвало да заплати поради неизпълнение на
задължението си за предоставяне на обезпечение по договора за заем,
3
посочено в чл. 6 от същия, а неустойката по чл. 8 от договора, била
индивидуално уговорена със заемателя и нямала характера на лихва, такса или
друг разход по кредита. Счита, че клаузата на чл. 8 от Договора за заем №
922693 е изцяло законосъобразна, действителна, индивидуално договорена и
не противоречи на закона и на добрите нрави и практики. Сочи се, че размерът
на неустойката бил изначално определен до точно фиксирана и определена от
страните сума. Към момента на сключване на договора ищцата била съгласна с
неустойката е изразила съгласието си чрез подписването на договора и по този
начин предварително се е запознала с последиците, които биха настъпили за
нея при непредоставяне на исканото обезпечение. Посочва, че така
определената неустойка се дължала в нейния пълен размер още от момента на
настъпване на основанията за нейното начисляване. Предвид това, че се касае
за договор за заем, било разбираемо потребителят да не разполага с
конкретната сума към момента на възникване на задължение за заплащането
й, поради което и в чл. 8 от договора бил договорен начинът на нейното
разсрочване. Неустойката имала особен начин на заплащане, който бил
уговорен между страните предварително, още в момента на постигане на
съгласие за наличието на тази неустойка и нейния размер. Освен това се
отбелязва, че в договора, както и в общите условия изрично били посочени
правата на заемателката от отказ от сключения договор, както и от предсрочно
прекратяване и след като ищцата била установила, че не може да предостави
исканите обезпечение е имала възможност да се откаже от сключването на
договора, като в такъв случай клаузата за неустойка не би породила правно
действие. По отношение на твърдението за накърняване на добрите нрави,
ответното дружество изтъква, че следвало да се вземе предвид
обстоятелството, че то е небанкова финансова институция и в този смисъл
профилът на клиентите бил по-рисков откъм изпълнение на задължението за
заплащане на погасителните вноски. Изтъква се, че заемодателят бил
предоставил на ищцата необходимата преддоговорна информация в разумен
срок и същата е била наясно с условията на договора и въпреки това го е
сключила. С оглед горното се счита, че съдът следва да отхвърли изцяло
предявените искове като неоснователни и недоказани. Претендират се
сторените разноски по делото. Направено е възражение против присъждането
на адвокатски хонорар на процесуалния представител на ищцата в настоящото
производство, а в случай на присъждане на такова, същото не следвало да
бъде в по-голям размер от 100 лева.
Направено е особено искане съдът да задължи ищцата да предостави
банкова сметка, както и такава на процесуалния представител, по която ще
следва да се преведат присъдени разноски с оглед евентуалния и неизвестен
изход по спора.
Претендират се сторените разноски по делото. Направено е възражение
против присъждането на адвокатско възнаграждение на процесуалния
представител на ищцата на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за
адвокатурата, а в случай на присъждане на такъв, е направено възражение
4
против присъждане на възнаграждение в по- голям размер от 100 лв.
В съдебно заседание, страните, редовно уведомени, не се явяват, не
изпращат процесуални представители. Исканията се поддържат посредством
нарочни молби и от двете страни.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и
в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна
следното:
Между страните съществува облигационно правоотношение по Договор
за паричен заем №922693 от 31.01.2022 г. /л. 5-6/. Размерът на отпуснатия заем
е 1 300 лв., при 14 месечни погасителни вноски, всяка в размер на 117, 69 лв.,
като общата сума за плащане е 1 647, 62 лв. Съгласно чл. 3, ал. 5 от Договора
ГПР се равнявал на 48, 830 %. Съгласно чл. 6 от Договора страните се
съгласили договорът за заем да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на
условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора за заем и с още
едно от посочените по-долу обезпечения, по избор на заемателя: ипотека
върху недвижим имот; особен залог върху движимото имущество; банкова
гаранция; ценна книга, издадена в полза на заемодателя. Към договора за
кредит е приложен погасителен план /л. 6/, декларация по чл. 42, ал. 2, т. 2 от
ЗМИП /л. 7/, Общи условия, в сила от 22.01.2020 г. /л. 8-11/, Стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски
кредит /л. 12- 14/.
При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът
приема от правна страна следното:
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
за признаване за установено между страните, че клаузата на чл. 8 от Договор
за паричен заем № 922693/31.01.2022 г. е нищожна.
Не е спорно, а и се установява от материалите по делото, че между
ищеца и „Креди Йес” ООД е възникнало облигационно правоотношение по
силата на договор за заем с визираното по-горе съдържание. Сключеният
между страните договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Кредитополучателят е физическо лице, на което с процесния договор е
предоставен кредит, който не е предназначен за извършването на търговска
или професионална дейност. С оглед на това ищецът има качеството
потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП поради което се ползва с
потребителската закрила на ЗЗП /чл. 143 и сл. от ЗЗП/ срещу неравноправно
договаряне, за което съдът следи служебно, а съответно заемодателят е
търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.
Настоящият съдебен състав намира, че договорът за кредит е
недействителен, поради следното: По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
5
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на
ГПР 48, 830 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК, но не
отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за
кредита, а именно – неустойката в размер на 1 292, 38 лв. или по 92, 31 лв. за
14 месеца, която следва да се плаща наред с вноската по кредита и която
следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК. Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в процесния
договор "неустойка" е разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото
оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. Този извод следва от
дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя",
съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съгласно чл. 19, ал. 4
ЗПК, годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва, която съгласно ПМС № 426 от 18.12.2014 г. е
в размер на 10 %, или годишният размер на разходите не следва да надхвърля
50 % от предоставената по кредита сума. Съдът намира, че с разглежданата
неустоечна клауза се заобикаля правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-
висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия. В случая
само размера на неустойката представлява над 50 % от заетата сума и заедно с
нея се формира годишен процент на разходите, който е значително по-висок от
нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съдът приема, че с уговорената в
договора клауза се цели единствено осигуряването на допълнително
възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума - т. нар. "скрита
възнаградителна лихва". Този извод на първо място следва от специфичността
и краткия срок за изпълнение задължението, по отношение на което е
уговорена неустойката. По този начин, кредиторът не е очаквал или желал
изпълнение на задължението. С оглед гореизложеното, задължението по чл. 8
не е свързано с неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла
на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, който, в противоречие на правилото на чл. 11, т. 10 от
ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на
заема, дължима от потребителя към деня на сключването. Съобразно чл. 22 от
6
ЗПК, то при неизпълнение на изискванията включително и на чл. 11, ал. 1 т. 10
от ЗПК, то договорът е недействителен.
На второ място, с уговарянето на такива клаузи, се заобикаля и законът –
чл. 33, ал. 1 от ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител,
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето
на забава. С процесните клаузи за неустойка в полза на кредитора се уговаря
още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди.
Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма
да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и
чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Подобно кумулиране на
неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл
съдебната практика е константна.
На следващо място, в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС са посочени критериите за нищожност на неустоечната клауза
поради противоречие с добрите нрави, а именно - такава е неустойката, която
е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при
съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на
обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с
други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена
неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между
размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В
процесния случай уговорената в чл. 8 от договора за паричен заем неустойка
излиза извън присъщите й функции, с оглед предвидения в договора кратък
срок за предоставяне на обезпечението - тридневен срок от сключването на
договора, респ. многобройните условия, на които следва да отговарят
гарантите, и изискването за предоставяне на още едно по избор на заемателя
допълнително обезпечение /ипотека върху недвижим имот, особен залог
върху движимо имущество, банкова гаранция, ценна книга, издадена в полза
на заемодателя/. Освен това начинът, по който е уговорена неустойката, сочи,
че потребителят всякога ще дължи неустойка, ако в краткия тридневен срок от
усвояване на сумата не осигури обезпечение, дори и когато той е изправна
страна по отношение на основното си задължение – да връща на падежа
главницата ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересът
на кредитора по договора за заем да е удовлетворен – той да получава в срок
плащания на главницата и възнаграждението за предоставения от него заем,
той ще има право да получи и допълнително вземане за неустойка. За този
извод е без значение обстоятелството дали в конкретния случай ищцата е била
изправна страна по договора, тъй като преценката за валидност на
неустоечната клауза се извършва към датата на сключване на договора.
Наред с това съдът не констатира да е уговорена клауза, която да
предвижда, че при предоставяне на обезпечение, макар и след изтичане на
тридневния срок, потребителят се освобождава от задължението за плащане
на неустойката. От това следва изводът, че тридневният срок по чл. 8 от
7
договора е краен и преклузивен, като формалното му пропускане само по себе
си влече отговорност за заплащане на неустойка, дори заемът в
действителност да е обезпечен и интересът на заемодателя да не е увреден.
Горното налага извода, че целта на процесната неустоечна клауза не е да
гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното
задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне
получената сума в уговорения срок и да обезщети кредитора за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до
допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е.
явява се скрита възнаградителна лихва.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското
задължение за погасяване на договора за паричен заем съобразно
договореното. В този смисъл непредставянето на обезпечението само по себе
си не поражда никакви вреди за кредитора, като такива биха възникнали чак
при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от
имуществото на кредитополучателя. На практика такава клауза прехвърля
риска от неизпълнение на задълженията на кредитната институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията.
По този начин на кредитополучателя се вменява задължение да осигури
обезпечение след като кредитът е вече отпуснат, като, ако не го направи,
дългът му нараства, което повишава опасността от свръхзадлъжнялост. Както
изрично е посочено и в чл. 16 ЗПК, изискването за проверка на
кредитоспособността на потребителя, е тя да бъде извършена преди
сключването на договора, като ако кредиторът прецени, че длъжникът не би
могъл да изпълнява задължението си по договора, не би следвало да вземе
решение за предоставянето на потребителски кредит.
Предвиждането на санкция за потребителя при непредставяне на
обезпечение всъщност цели освобождаване на кредитодателя от изпълнение
на задължението му по чл. 8 от Директива 2008/48 и прехвърляне на същото в
отговорност на потребителя. Едно от задълженията на кредитодателя,
поставено в тежест от Директивата, е да проучи предварително финансовото
състояние на потребителя, да изиска обезпечение на задълженията по
договора за кредит най-късно към момента на сключването му, което е в
унисон с целите на Директивата да не се допуска предоставяне на кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността. Прехвърлянето на
неблагоприятните последици от неизпълнение на това задължение на
кредитора в патримониума на потребителя посредством допълнителното му
санкциониране довежда до значително неравновесие между правата на
търговеца и тези на потребителя.
С оглед на изложените съображения, съдът приема, че така уговорена
неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане,
нищожна поради противоречие с добрите нрави.
8
Процесната клауза е неравноправна и съгласно чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП,
според която разпоредба неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е и уговорка, която го задължава при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Ето
защо, на основание чл. 146 ал. 1 от ЗЗП и доколкото няма данни да е
индивидуално уговорена, тази клауза е нищожна, поради което
произтичащото от нея вземане е недължимо от потребителя-длъжник по
договора за заем. Освен това така уговорената неустойка представлява скрита
добавка към възнаградителна лихва – този извод се подкрепя и от начина на
изплащане на вземането за неустойка – същата от самото начало е разсрочена
и включена в месечните погасителни вноски. По този начин неустойката
реално увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички
задължения се получава едно допълнително възнаграждение. С оглед на тези
съображения, съдът приема, че вземането за неустойка е следвало да се
включи и отчете при изчислението на ГПР по кредита, доколкото дължимата
сума за неустойка реално представлява разход по кредита по смисъла на § 1 от
ДР на ЗПК. В контекста на дадената дефиниция в § 1, т. 2 ЗПК „обща сума,
дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита на потребителя, които пък представляват всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Следователно, при включването на неустойката към разходите по кредита, то
ГПР по договора неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на
разходите по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а именно ще бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България,
който е около 50 %. Видно от погасителния план общият размер на дължимата
неустойка възлиза на сумата от 1 292, 38 лв., тоест размерът на неустойката е
близък до размера на отпуснатия заем – 1 300 лв. Тоест в рамките на 14 месеца
кредитополучателят е следвало да възстанови сума в размер от 2 940 лв. или
двойно повече от получената в заем сума. В този смисъл посоченият в
договора годишен процент на разходите от 48, 830 % и общата дължима сума
– 1 647, 82 лева не отговарят на действителните такива и в тях следва да се
включи и сумата за неустойка, при което действителният размер на ГПР би
надхвърлил посочения в договора и установения в чл. 19 от ЗПК максимален
размер.
Неспазването на императивните разпоредби, предвиждащи лимит на
размера на годишния процент на оскъпяване на кредита, представлява частна
хипотеза на нарушаване на добрите нрави с договорни клаузи в
потребителските кредити, тъй като води до неравноправие между двете
9
страни, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и
неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя,
последният от които е задължен да заплати неоправдано висок разход за
предоставения му финансов ресурс.
Освен това невключването на вземането за неустойка към разходите по
договора следва да се окачестви и като нелоялна и по-конкретно
заблуждаваща търговска практика, доколкото подвежда потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора.
С оглед на горното съдът намира, че предявеният иск за прогласяване
нещожността на договора за паричен заем е основателен и следва да бъде
уважен.
По отговорността за разноски:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, следва да се
присъдят разноски съобразно изхода на делото. Видно от данните по делото
ищцата е сторила разноски в размер на 52 лв., внесена държавна такса, както и
430 лв. – платено адвокатско възнаграждение. Представен е и списък за
разноски от процесуалния представител на ищеца /л. 50/ и същите са
претендирани своевременно.
По обжалваемостта:
Настоящото решение подлежи на обжалване с въззивна жалба пред
Окръжен съд - Кюстендил чрез Районен съд - Кюстендил в двуседмичен срок
от съобщаването му.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във връзка с чл.
22 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, нищожността на Договор за паричен заем
№922693 от 31.01.2022 г., сключен между Р. И. С., ЕГН: **********, адрес: гр.
**, ул. „**“ № **, бл. **, вх. „*“, ет. *, ап. **, и „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, п.к. 6300, ул.
“Лозарска“ №12, представлявано от управителя В. М. И.
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. Хасково, п. к. 6300, ул. “Лозарска“ №12, представлявано от
управителя В. М. И. да плати на Р. И. С., ЕГН: **********, адрес: гр. **, ул.
„**“ № **, бл. **, вх. „*“, ет. *, ап. **, сума в размер на 482 лв. /четиристотин
осемдесет и два лева/, представляваща разноски в първоинстанционното
производство.
Препис от решението да се връчи на страните по арг. от чл. 7, ал. 2 от
ГПК.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд
- Кюстендил чрез Районен съд - Кюстендил в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
10
Съдия при Районен съд – Кюстендил: _______________________
11